Р Е Ш Е Н И
Е
№
гр. Варна, 23.03.2020г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ
РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 7състав, в открито съдебно заседание, проведено на девети март две хиляди и двадесета
година, в състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: ГАЛЯ АЛЕКСИЕВА
при участието на секретаря Ивелина Атанасова, като
разгледа докладваното от съдията гр.д. №
19176 по описа за 2019година на
Варненски районен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:
Съдът е сезиран с
искова молба, с която е предявен иск с правно основание чл. 49 ЗЗД от С.Д.П., ЕГН ********** с адрес *** срещу „О.И.” ЕАД /правоприемник на
„Интерлийз ауто“ ЕАД, ЕИК *********/, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление ***
иск да бъде осъден ответникът да му
заплати сумата от 350лв,
представляваща обезщетение за имуществени вреди претърпяни от ищеца в
качеството му на длъжник по изп.д. № 20147180400718 по описа на ЧСИ рег. № 718
и представляващи платено адв. възнаграждение за процесуално представителство,
защита и съдействие по изп.д. № 20147180400718 по описа на ЧСИ рег. № 718
прекратено на основание чл. 433, ал.1, т. 8 ГПК.
Ищецът основава исковата си претенция на следните
фактически твърдения: Въз основа на изп.лист от 22.10.2010г. издаден по т.д. №
2076/2010г. по описа на СГС, ищецът е бил осъден да заплати на ответното
дружество дължими лизингови вноски и неустойка за забава. По молба на ответника
от 24.11.2010г. и въз основа на издадения изп.лист е било образувано изп.д. №
20147180400718 по описа на ЧСИ рег. № 718. С цел защита на правата и интересите
си по изп. производство, ищецът упълномощил адвокат, за което е реализирал
разход във вид на платено адв. възнаграждение от 350лева платени по договор за
правна защита и консултантско съдействие от 01.08.2018г. След неколкократно
посещение от процесуалния му представител на кантората на ЧСИ и проучване на
делото, на 12.07.2019г., упълномощеният от него адвокат депозирал молба по изп.
дело с искане за прекратяването му на основание чл. 433, ал.1, т. 8 ГПК. С одобрена от съда съдебна спогодба между
страните е било прието за установено, че правото на принудително изпълнение на
вземането е погасено по давност. На основание чл. 433, ал.1, т. 8 ГПК изп.
производство е било прекратено, като съгласно чл. 79, ал.1, т.1 ГПК разноските
по изпълнението са за сметка на
взискателя. И тъй като липсва законова възможност съд.изпълнител да присъжда
разноски, то ищецът счита, че така реализираните вреди във вид на разходи
следва да бъде възмездено от ответника по общия исков ред. Молбата е за
уважаване на исковата претенция и присъждане на разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника, в който се
излагат доводи за неоснователност на исковата претенция. Потвърждава, че е имал
вземане към ищеца по издаден изп.лист по т.д. № 2076/2010г. по описа на СГС,
както и че за събиране на вземането си било образувано първоначално изп.д. №
392/2010г. по описа на ЧСИ рег. № 849, впоследствие преобразувано под №
718/2014г. на ЧСИ рег. № 718. На 10.07.2019г. ищецът е депозирал срещу него
искова молба с предмет иск по чл. 439 ГПК, по която било образувано гр.д. №
10786/2019г. на ВРС. Производството по делото приключило с одобряване от съда
на постигната съдебна спогодба, по силата на която ответникът е признал, че
правото му на принудително изпълнение по изп.д. № 718/2014г. е погасено по
давност. Изп.дело е било прекратено от ЧСИ на основание чл. 433, ал.1, т. 8 ГПК
към 24.07.2019г. Оспорва да е осъществен фактическия състав, ангажиращ
деликтната му отговорност. Твърди, че е проявил нужната активност по повод
събиране на вземането си по изп.дело, но изпълнението е било невъзможно, защото
не е било открито имущество на длъжника. Оспорва действията му да са
противоправни, защото добросъвестно е изпълнил задълженията си по постигнатата
съдебна спогодба. Оспорва да е налице причинно- следствена връзка между негови
действия/бездействия и твърдяното увреждане. В тази връзка и доколкото към
24.07.2019г. изп.д. е било прекратено от ЧСИ, твърди, че сумата от 350лева е
била платена по усмотрение на ищеца. Не е бил уведомяван от него и че се е
наложило направата на допълнителни разходи по изп.д. предвид договореностите
постигнати в съдебната спогодба сключена между страните. Оспорва да е налице
противоправност в действията му по образуване на изп.дело, доколкото то касае
събирането на вземането му. Не е проявил и бездействие по него. Напротив,
настъпилата перемпция е резултат от липсата на имущество на длъжника, върху
което да се изпълнява. Молбата е за отхвърляне на исковата претенция и
присъждане на разноски.
В с.з. исковата молба и отговорът се поддържат.
Съдът, след преценка на събраните по делото доказателства
и по вътрешно убеждение, съобразявайки приложимия закон, приема за установено
следното от
фактическа и правна страна:
Предявен е иск с
правно основание чл. 49 ЗЗД.
За да бъде уважена
исковата претенция за непозволено увреждане следва да бъдат налице в условията
на кумулативност всички елементи от фактическия
състав на правото: деяние, противоправността му,
вреда, причинна връзка между деянието и вредата, вина на извършителя.
Доказването им е в тежест на ищецът, с изкл. на вината, доколкото тя се
презюмира, а отговорността на лицето, възложител на работата е обективна и
безвиновна. Пренесено на плоскостта на конкретния казус, ищецът следва да
установи, че по молба на ответника е образувано срещу него изпълнително
производство за защитата му, по което е заплатил адвокатско възнаграждение в
размер на 350лева; наличието на причинно- следствена връзка между факта на
образуване на изпълнителното дело и вредоносния резултат- заплатения адвокатски
хонорар и че вредите са причинени при или по повод възложена от ответника
работа. В тежест на ответника е доказване
твърденията му оборващи възникване на предпоставките за ангажиране на
гражданската му отговорност.
Предмет на
претенцията в случая са имуществени вреди във вид на претърпени загуби, а
именно реализирани разходи за платено адв. възнаграждение по договор за правна
помощ и защита сключен по повод осъществено процесуално представителство в
рамките на образуван изпълнителен процес.
Доколкото претенцията касае сторени от длъжника
разходи в изпълнителното производство, съдът приема, че предявеният иск е
процесуално допустим, защото съдебният изпълнител не разполага с правомощия по
присъждане на разноски в полза на длъжника, когато изпълнителният процес бъде
прекратен. Не е възможно прилагането по аналогия на разпоредбата на чл. 78, ал.
4 ГПК в този случай, тъй като постановлението на съдебния изпълнител за
разноските в полза на длъжника не би се ползвало със сила на пресъдено нещо,
съответно въз основа на него не може да бъде издаден изпълнителен лист. Ето
защо и единственият път за защита на длъжника е да претендира тези разходи по
общия исков ред като обезщетение за претърпени от него имуществени вреди.
По делото са приети като
писмени доказателства ангажираните от ищеца и неоспорени от ответника преписи
от документи, както са приобщени и материалите по изп.д. № 718/2014г. по описа
на ЧСИ рег. № 718 с район на действие ВОС. От тях се установява следното: За
събиране на свое вземане по издаден изп. лист по т.д. № 2076/2010г. по описа на
СГС, ответникът е образувал изп.д. № 392/202010г. по описа на ЧСИ рег. № 849. По
повод подадена молба от взискателя на 25.04.2014г., делото е било изпратено за
продължаването му от ЧСИ рег. № 718, образувано при нея под № 718/2014г. На 03.07.2018г.
ищецът чрез пълномощник адв. Т., последната действаща чрез пълномощника си адв.
Друмева, е депозирал молба по изп.дело, с която е поискал да му бъдат
предоставени за запознаване материалите по три изп.дела в т.ч. процесното с №
718/2014г. Към молба е представил заверен препис от адв. пълномощно към адв. Т.
от 12.06.2018г. Молбата е била удовлетворена. На 12.07.2019г. ищецът чрез адв. Т.
е депозирал по изп. дело молба с искане за прекратяване на изп. дело на
основание чл. 433, ал.1, т. 8 ГПК. Към молбата е бил представен договор за
правна помощ и консултантско съдействие от 01.08.2018г. В чл.3 от договора е
уговорено възнаграждение дължимо от ищеца на адв. Т. в размер на 350лева с
отбелязване, че сумата е платена изцяло и в брой на адвоката в деня на
подписване на договора. Предмет на договора съгласно уговореното е водене и
осъществяване процесуално представителство на интересите на възложителя, като
адвокатът извършва пълно проучване и предприема всякакви правни действия в
интерес на клиента по изп.дело, вкл. и такива по прекратяване на изп. производство.
С постановление от 15.07.2019г. ЧСИ е прекратил изп.дело на основание чл. 433,
ал.1, т. 8 ГПК, като е посочил, че последното изп. действие е от 26.11.2010г.-
наложен запор върху банкови сметки на длъжника. На 10.07.2019г. ищецът е
депозирал искова молба срещу ответника, с която е предявил иск по чл. 439 ГПК
за установяване недължимост на сумите по изп.лист предмет на принудително
събиране по изп.д. № 718/2014г. на ЧСИ рег. № 718, по която е образувано гр.д.
№ 10786/2019г. по описа на ВРС. С протоколно определение от 25.09.2019г. по
гр.д. № 10786/2019г. на ВРС е била одобрена постигната между страните съдебна
спогодба, по силата на която ответникът е признал, че ищецът не дължи
изпълнение на сумите по изп.лист издаден по т.д. № 2076/2010г. на СГС, поради
погасено по давност право на принудително изпълнение, както и ответникът се е
задължил да заплати на ищеца разноски за адв. възнаграждение по чл. 38 ЗАдв в
деня на подписване на съдебната спогодба. С подписване на съдебната спогодба
страните изрично са се съгласили, че са уредили окончателно отношенията си и
нямат и няма да имат за в бъдеще никакви претенции по повод правоотношението
предмет на гр.дело.
При така установената
фактология по делото, спорът между страните се съсредоточава по въпроса налице
ли са предпоставките по ангажиране отговорността на ответника и налице ли е
противоправно действие на негов служител.
Както е разяснено в
ППВС № 7/1958г., № 9/1966г., отговорността по чл. 49 ЗЗД възниква за
възложителя на работа, тя е обективна, с обезпечително-гаранционна функция и е
за чужди виновни противоправни действия. Фактическият състав, пораждащ тази
отговорност, включва: противоправно действие или бездействие от страна на лице,
на което е възложено извършване на някаква работа и причиняване на вреда при
или по повод изпълнението на възложената работа. Тази отговорност произтича от
вината на лицето- изпълнител на възложената работа. Затова, за да се освободи
от отговорност възложителят на работата, следва по делото да е установено или
че лицето, на което е възложена работата не е причинило никаква вреда, или
неговите действия не са виновни и противоправни, респ. вредата не е причинена
при или по повод на възложената му работа.
Съвкупният анализ на
събраните по делото доказателства обосновава категоричен извод, че не са се
осъществили всички елементи от фактическия състав на заявеното право.
На първо място, данните
по делото сочат, че поначало при иницииране на принудителното изпълнение спрямо
ищеца, взискателят сега ответник е бил добросъвестен. Същият е разполагал с
изпълнителен титул удостоверяващ наличие на изпълняемо право. Установява се
също така, че взискателят е проявил нужната активност по събиране на вземането
си, като исканите способи за събиране на вземането си са останали безрезултатни
по независещи от него причини, доколкото не е откривано имущество, върху което
да се изпълнява. Както е посочено в мотивите на т.10 на ТР 2/2013г. на ОСГТК на
ВКС, с което се прие, че ППВС № 3/1980г. е загубило сила, в изпълнителния процес давността
не спира
да тече, което се обяснява с факта, че кредиторът може да избере дали да действа- да иска нови изпълнителни способи, защото все още не е удовлетворен, или
да не действа- да не иска
нови изпълнителни способи. Затова и налага се извода, че доколкото взискателят е
този, който решава дали да събира или не своето вземане, то това му поведение
на бездействие, не може да се определи като противоправно, доколкото липсва
законово задължение за него да е активен. Законът регламентира единствено санкция за неговото
бездействие в разпоредбата на чл. 488, ал.1, т. 8 ГПК, а именно прекратяване на
принудително изпълнение, без последното да значи, че кредиторът няма законово
право да образува отново изп. производство, докато това му право не бъде
отречено с успешно проведен иск по чл. 439 ГПК. И неизвършването на действия от
взискателя в рамките на посочения в чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК процесуален
преклузивен срок, съответно прекратяването на изпълнителното производство по
отношение на длъжника по силата на закона, не съставлява отказ от изпълнение,
нито води до погасяване на материалното право или до извод за отпадане на
условията за допустимост на изпълнителното производство, или че са настъпили
обстоятелства, водещи до погасяване на надлежно установено материално право,
или до погасяване на правото за принудително изпълнение. В
заключение, липсва противоправно деяние, проявено чрез виновно бездействие на
служители на дружеството, като елемент от фактическия състав на отговорността
при възлагане на работа по чл. 49 ЗЗД. А това е достатъчно, за да се приеме,
че исковата претенция е недоказана в своето основание.
Като допълнение следва да се посочи, че не е доказано и настъпване на вреда
и тя да е в причинна връзка с поведението на ответника. След като още на 26.11.2012г.
/ последното изп.действие е от 26.11.2012г./ изп. производство се явява
прекратено по силата на закона, без значение че съд.изпълнител не е издал
нарочно постановление за това, то към датата на сключване на договора за правна помощ и консултантско
съдействие от 01.08.2018г. липсва висящо изпълнително производство, по което да бъдат предоставяни
адвокатски услуги и да се дължи адвокатско възнаграждение. Друго би било
положението, ако беше уговорено възнаграждение и заплатено такова за работата
на адвоката до прекратяване на делото, защото фактът, че производството по
изп.д. е прекратено въз основа на отпаднало основание, не заличава сторените
разноски, изразяващи се в ангажирането на адвокат. Не такъв обаче е настоящият
казус, защото пълномощното, с което се учредява представителна власт на
адвоката е подписано чак на 01.08.2018г., т.е. далеч след прекратяване на
изп.д. /така решение на ВОС по в.гр.д. № 1126/2019г. и по в.гр.д. № 2249/2019г.
на ВОС/.
Извън това, предвид предмета на постигнатата между
страните съдебна спогодба по гр.д. № 10786/2019г. на ВРС, съдът приема за
основателно възражението на ответника за недоказаност извършването на този вид
разход. Както се посочи в постигнатата между страните съдебна спогодба с
предмет иск по чл. 439 ГПК за отричане правото на принудително изпълнение на
ответника по изп.д. № 718/2014г. е отразена волята им, че с постигане на
въпросната спогодба страните заявяват, че окончателно са уредили отношенията си
и нямат и няма да имат претенции във връзка с правоотношението предмет на
делото. Съдебната спогодба е подписана на 25.09.2019г., т.е последващо на
сключения договор от 01.08.2018г., по който се сочи да е реализиран разхода
предмет на репариране в настоящия спор. Прави впечатление и обстоятелството, че
уговореното адв. възнаграждение по изп.дело е вписано и като платено на 01.08.2018г.,
за разлика от това дължимо за процесуалното представителство на ищеца в исковия
процес по чл. 439 ГПК, което е уговорено по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Всичко
това разколебава достоверността на удостоверяването, че този разход е бил
реално реализиран от страната.
Само за пълнота,
следва да се посочи, че възражението на ответника за прекомерност на адв.
възнаграждение е направено в първото по делото съдебно заседание, т.е извън
срока по чл. 131 ГПК, поради което и не следва да се разглежда. Това е така,
защото възражението за прекомерност на адв. възнаграждение е институт прилаган
в процесуалното право. Възможност за намаляване размера на дължимо обезщетение,
когато се касае за причинени вреди съществува единствено в рамките на
релевирано възражение за съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, т.е когато с
поведението си пострадалият е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат.
В заключение, исковата
претенция следва да бъде отхвърлена.
Съобразно изхода на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на ответника
следва да се присъдят разноски сторени в процеса за адв. възнаграждение от 100лева платено по банков път по договор за правна защита и съдействие
от 04.03.2020г.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ иска на С.Д.П., ЕГН ********** с адрес *** срещу „О.И.” ЕАД /правоприемник на
„Интерлийз ауто“ ЕАД, ЕИК *********/, ЕИК ********* със седалище и адрес на управление ***
за осъждане ответникът да му заплати сумата от 350лв, представляваща обезщетение за имуществени вреди претърпяни
от ищеца в качеството му на длъжник по изп.д. № 20147180400718 по описа на ЧСИ
рег. № 718 и представляващи платено адв. възнаграждение за процесуално
представителство, защита и съдействие по изп.д. № 20147180400718 по описа на
ЧСИ рег. № 718 прекратено на основание чл. 433, ал.1, т. 8 ГПК, на основание чл. 49 ЗЗД.
ОСЪЖДА С.Д.П., ЕГН ********** ДА ЗАПЛАТИ на „О.И.” ЕАД, ЕИК ********* сумата от 100лева,
представляваща сторени в производството пред първа инстанция съдебно- деловодни
разноски, на основание чл. 78, ал.3 ГПК.
Решението може да
бъде обжалвано с въззивна жалба пред Окръжен съд Варна в двуседмичен срок от
връчване препис на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: