Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София, 10.04.2023 г.
В
И М Е
Т О Н
А Н А
Р О Д А
Софийски градски съд, гражданско
отделение, втори „В” въззивен състав в публичното заседание, проведено на
четиринадесети декември две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ВАНЯ ИВАНОВА
мл. съдия
ГЮЛСЕВЕР САЛИ
при
секретаря Юлиана Шулева, като разгледа докладваното от съдия Иванова гр. д. №
3888 по описа за
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 419493 от 31.05.2018 г. постановено
по гр. д. № 60526/2016 г. на Софийски районен съд е признато за установено съществуването
на вземания на „Т.С.” ЕАД срещу А.Р.С. за следните суми: сумата 573,76 лева,
представляваща стойността на потребена топлинна енергия за периода от м.
ноември
Решението
е обжалвано от ответника като невалидно, недопустимо и неправилно. Поддържа се,
че решението е основано на нищожна заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК и
първоинстанционният съд не се е произнесъл по въведените основания за нейната
нищожност. В жалбата се излага възражение, че топлинна енергия не е
заявявана/поискана, не е доставена и не е ползвана, поради което не е налице
задължение за заплащане на топлинна енергия. Поддържа се, че в нарушение на чл.
8 от ЗЗД, чл. 298 от ТЗ и чл. 16 от ЗЗД е прието наличието на облигационна
връзка между страните по делото, след като липсва валиден правен документ. В
тази връзка навежда довод за противоречие между разпоредбите на чл. 149, ал. 1
и чл. 153, ал. 1, вр. чл. 150, ал. 2 от ЗЕ, както и за неправилност на извода
на съда, че по силата на чл. 150, ал. 3 от ЗЕ не е необходимо изрично приемане
на ОУ от потребителя, като се поддържа, че тази разпоредба противоречи на чл.
17, ал. 3 от КРБ, на чл. 3 от Директива 93/13 и чл. 7 от Директива 2011/83/ЕС,
поради което не следва да се прилага.
Съдът не бил проверил и самите ОУ, които съдържали неравноправни клаузи. Сочи
се, че по делото е доказано, че в процесния имот няма отоплителни тела, намира
се в траен ремонт и не се ползва от неговото фактическо придобиване през
Въззиваемата страна не е представила отговор на
въззивната жалба. С писмена молба изразява становище за неоснователност на
жалбата и настоява за потвърждаване на обжалваното решение.
За да се произнесе, въззивният съд взе предвид следното:
”Топлофикация – София” ЕАД е предявило срещу А.Р.С.
искове за признаване за установено съществуването на негови вземания по заповед
за изпълнение от 23.08.2016 г. по ч.гр.д. № 45696/2016 г. за следните суми:
573,76 лева, представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за периода
от м.
В
исковата молба се твърди, че ответникът в качеството му на собственик на горепосочения
топлоснабден имот с абонатен № 34010, е
клиент на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на чл. 153, ал. 1
от ЗЕ Твърди се, че ответникът е използвал доставяната от ищцовото дружество
топлинна енергия в периода от м.
С
писмения си отговор ответникът оспорва исковете. На първо място се излага
възражение за недопустимост на исковете поради това, че издадената заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК е невалидна. Излагат се пространни възражения за
неоснователност на исковете, които най-общо се свеждат до твърдения за липса на
валидно облигационно правоотношение между страните и за неправилно отчитане на
реално потребената топлинна енергия. Изложените в отговора доводи и възражения
са идентични с тези във въззивната жалба, посочени по-горе.
С
определението по чл. 140 от ГПК като трето лице-помагач на страната на ищеца е
конституирано „Т.с.” ЕООД, което заявява становище за основателност на
исковете.
Съдът,
след преценка на събраните по делото доказателства, намира следното от фактическа и правна страна:
Предявени са искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл.
149, вр. чл. 150, ал. 1 и чл. 153, ал. 1 от ЗЕ.
Така
предявените установителни искове са допустими с оглед предходно
развилото се заповедно производство, по което е издадена заповед за изпълнение
в полза на ищеца срещу ответника за исковите суми, срещу която длъжникът е
подал възражение в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК, а ищецът е предявил исковете
за установяване съществуването на вземанията по издадената заповед за
изпълнение в срока по чл. 415, ал. 4 от ГПК.
Неоснователно
е направеното възражение за недопустимост на исковете поради нищожност на
издадената заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК. Заповедта за изпълнение е
съдебен акт с последици на съдебно решение. Съдебният акт е нищожен, когато е
постановен от незаконен състав, не е в изискуемата писмена форма, или е
постановен извън правораздавателната компетентност на съда. В случая издадената
заповед за изпълнение срещу ответниците е валидна – издадена е в изискуемата
писмена форма от надлежен орган и има изискуемото нормативно определено
съдържание. Неоснователен е релевираният от ответника довод, че в нарушение на
чл. 411, ал. 2 от ГПК районният съд не е съставил писмено разпореждане, от
което да е видно, че не са налице отрицателните предпоставки, посочени в същия
текст. Изрично и отделно разпореждане се издава от заповедния съд само в
случаите на изцяло или частично отхвърляне на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение, а в останалите случаи, когато подаденото заявление
изцяло се уважава, съдът издава разпореждане, което инкорпорира в самата
заповед за изпълнение. Без значение за валидността на заповедта за изпълнение е
дали в нея претендираните вземания са точно описани съобразно посоченото в
заявлението за издаване на заповед за изпълнение. При евентуално наличие на
такова несъответствие страна може да релевира доводи за това в хода на исковия
процес, но то няма отношение към валидността на съдебния акт. Всички останали
възражения срещу издадената заповед за изпълнение касаят съществуването на
вземанията на кредитора, което е предмет на установяване в производството по
иска по чл. 422 от ГПК и е относимо към преценката за неговата основателност,
но нямат отношение към валидността на заповедта за изпълнение.
По така
предявените искове следва да се установи, че в процесния период между страните
е съществувало валидно облигационно правоотношение по доставка на топлинна
енергия, както и че ищецът е изпълнил задължението си, като е доставил
конкретно количество топлинна енергия в процесния имот и е начислил суми за
доставена енергия съобразно действащите към този момент разпоредби.
Съгласно нормата на
чл. 153 ЗЕ – в редакцията, действала до 17.07.2012 г., всички собственици и
титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени
към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са
"потребители на топлинна енергия". Понятието "потребител на
топлинна енергия за битови нужди" е определено в § 1, т. 42 ДР ЗЕ /отм./,
действал до 17.07.2012 г.: физическо лице – собственик или ползвател на имот,
което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация или горещо водоснабдяване. След отмяната на §1, т.42 от
ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда
понятието "клиент на топлинна енергия", което е идентично по смисъл
на понятието "потребител на топлинна енергия". Съгласно новата
редакция на чл.153, ал.1 ЗЕ, всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или
към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни
да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си
и да заплащат цена за топлинната енергия.
С ТР № 2/2017 г. от
17.05.2018 г. по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС са дадени задължителни
разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за
ползване по силата на договорно правоотношение, за каквото в случая няма
доказателства. В мотивите на това ТР посочено, че предоставяйки съгласието си
за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно
право на ползване са подразбираните клиенти на топлинна енергия за битови
нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР публично оповестени общи
условия на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на
топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното
предприятие с предмет - доставка на топлинна енергия за битови нужди /чл.153,
ал.1 ЗЕ/ и дължат цената на доставената топлинна енергия. Гореизложеното се
отнася и за редакциите на чл.153, ал.1 ЗЕ преди ДВ, бр. 54 от
Собственикът или
титуляр на вещно право на ползване в имот, под режим на етажна собственост, по
презумпция на закона се смята потребител на отдадена от сградната инсталация и
отоплителните тела на общите части на сградата топлинна енергия. По силата на
закона между битовия потребител и топлопреносното предприятие възниква
правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично известни общи
условия, без да е необходимо изричното им приемане от потребителя. Достатъчно е
взето решение на Общото събрание на етажните собственици за присъединяване към
топлопреносната мрежа, за да бъде всеки етажен собственик потребител на
постъпилата в сградата топлинна енергия.
По делото не се спори, а се установява и от представения нотариален акт
№ 1, т. ІV, рег. № 20713, дело № 602/14.08.2003 г. на нотариус А. Ч., че
ответникът в процесиня период е бил собственик на апартамент № 23, находящ се в гр. София, ул.
„********, както и че този имот е топлоснабден.
В качеството му на носител на
правото на собственост върху топлоснабдения имот ответникът е клиент на
топлинна енергия по смисъла на чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, респ. битов клиент по
смисъла на §1, т.2а от ДР на ЗЕ, и е длъжен да заплаща цената на доставяната
топлинна енергия.
Съгласно разпоредбата на чл. 150, ал.1 от ЗЕ, продажбата на
топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна
енергия за битови нужди, вкл. за общи части на сграда – етажна
собственост, се осъществява при публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на
договора не е предвидена/. Съгласно ал. 2 на същата разпоредба общите условия
се публикуват най-малко в един централен и един местен всекидневник в градовете
с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване,
без да е необходимо изрично писмено приемане от клиентите. Тази разпоредба е
специална по отношение на разпоредбата на чл. 16, ал. 1 от ЗЗД, предвиждаща, че
договор при общи условия обвързва приемащия ги само, ако ги е подписал. Следователно, облигационната връзка между страните възниква
при доставяне на топлинна енергия от страна на топлопреносното дружество и
ползването й от потребителя. С оглед на това възражението на ответника за липса на облигационна връзка
поради неподписването на общите условия на ищеца е неоснователно. Както бе посочено, съгласно чл. 153, ал. 1 от
ЗЕ потребители на топлинна енергия са
всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, и са длъжни да
монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 3 на
отоплителните тела в имотите си и да заплащат цената на доставяната топлинна
енергия при условията и по реда, определени с наредбата по чл. 36, ал. 3.
Според ал. 2 на същия текст, когато собствениците, притежаващи най-малко две
трети от собствеността в сградата – етажна собственост, присъединени към
абонатната станция или нейно самостоятелно отклонение, не желаят да бъдат
клиенти на топлинна енергия за отопление и/или за горещо водоснабдяване, те са
длъжни да декларират писмено това пред топлопреносното предприятие и да поискат
прекратяване на топлоснабдяването от тази абонатна станция или от нейното
самостоятелно отклонение, като съгласно ал. 3 лицата по ал. 2 се смятат за
потребители на топлинна енергия до датата на прекратяване на топлоснабдяването.
Потребителите в сграда – етажна собственост, които прекратят топлоснабдяването
към отоплителните тела в имотите си, остават потребители на топлинна енергия,
отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части на
сградата и дължат заплащане на сумата за мощност – чл. 153, ал. 6 от ЗЕ. В чл.
153, ал. 5 от ЗЕ е въведена забрана за прекратяване на подаването на топлинна
енергия към отоплителните тела в имотите си чрез физическото им отделяне от
сградната инсталация, направено от потребител.
Общите условия определят правата
и задълженията на топлопреносното предприятие и потребителите; реда за
измерване, отчитане, разпределение и заплащане на топлинната енергия;
отговорността при неизпълнение на задълженията; реда и условията за включване,
прекъсване и прекратяване на топлоснабдяването; реда за осигуряване на достъп
до отоплителните тела, средствата за търговско измерване или други контролни
приспособления. Съответно според
нормата на чл. 150, ал. 3 от ЗЕ в срок от 30 дни
след влизането в сила на общите условия потребителите, които не са съгласни с
тях, имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в
което да предложат специални условия. По делото не са изложени твърдения, нито
има данни за това ответниците да са упражнили правото си на
възражение срещу общите условия. С оглед на това следва да се приеме,
че между страните по делото в исковия период са били налице договорни отношения
по продажба на топлинна енергия за битови нужди с правата и задълженията на
страните съгласно ЗЕ и общите условия за продажба на топлинна енергия от
„Топлофикация – София” ЕАД, одобрени с решение № ОУ-002/07.01.2008 г.,
съответно решение № ОУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР /чл. 150, ал.1 от ЗЕ/.
Неоснователен е доводът на жалбоподателя, че Общите
условия на ищеца противоречат на ЗЗП. В случая не се касае за клаузи, върху
чието съдържание потребителят не може да влияе, доколкото съгласно цитираната
по-горе разпоредба на чл. 150, ал. 3 от ЗЕ, потребителите, които не са съгласни
с ОУ, имат право да внесат в топлопреносното предприятие заявление, в което да
предложат специални условия, които след приемането им от предприятието, да се
отразят в допълнителни писмени споразумения. С ТР № 2/2016 г. на ОСГК на ВКС
изрично е прието че за отношенията, възникващи при доставяне на топлинна
енергия за битови нужди в сграда-етажна собственост, се прилагат разпоредбите
на ЗЕ, които не противоречат на разпоредбата на чл. 62, вр. пар. 1 от ДР на ЗПП.
Съгласно
разпоредбата на чл. 139, ал.1 от ЗЕ разпределението на топлинната енергия в
сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение.
Начинът за извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 –
чл. 148/ и в Наредба № 16-334 от 06.04.2007 г. за топлоснабдяването /отм./,
приложима в настоящия случай. Според Наредба № 16-334/2007 г. операторът на
топлопреносната мрежа осигурява режима на работа на топлоснабдителната мрежа,
като определя температурата и налягането на топлоносителя в съответствие с
изчислителния хидравличен режим и приетия температурен график за постигане на
минимални разходи при производството и преноса на топлинна енергия до
съоръженията на потребителите и следи за спазването им. Така са определени
качествените параметри на доставената услуга. Тези параметри са определени
ясно, респективно посочен е механизъм за определянето им в зависимост от
предварително разчетени критерии. Следва да се има предвид, че ищецът, като
продавач на топлинна енергия, има задължение да достави необходимото количество
топлинна енергия до абонатната станция на съответната сграда – етажна
собственост. Същият обаче няма задължения във връзка с изправността и
състоянието на отоплителната инсталация в сградата, съответно неизправностите и
неефективността на същата. Освен това по отношение на качеството на доставяната
топлинна енергия потребителят разполага с възможността да направи рекламация по
реда, предвиден в ОУ.
Топлинната енергия
за отопление на сграда - етажна собственост, се разделя на топлинна енергия,
отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части
и топлинна енергия за отопление на имотите /чл. 142, ал.2 от ЗЕ/, като според
чл. 145, ал.1 от закона топлинната енергия за отопление на имотите в сграда -
етажна собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални
топломери се определя въз основа на показанията на топломерите в отделните
имоти.
Настоящият състав
намира, че не е налице нарушение на общностното право при прилагане на
горепосочените разпоредби на ЗЕ и Наредба № 16-334/2007 г. Европейските
директиви са актове, които обвързват по отношение на дължимия резултат, но
оставят националните власти да изберат формата и начина на въвеждането им в
действащото право. Те нямат пряко действие, когато са транспонирани в
българското право в срока, указан в тях. Единствено в хипотезата, при която
дадена директива не е въведена в действие в националното право своевременно,
всеки правен субект може да се позове пряко на нейните разпоредби пред
българския съд, който не следва да прилага националните норми, които
противоречат на разпоредбите на директивата. Настоящият случай не е такъв.
Самата система за дялово разпределение е въведена с чл. 112г от ЗЕЕЕ /отм./ в
изпълнение на изискванията на Директива 93/76/ЕИО на Съвета от 13.09.1993 г.
относно ограничаване на емисиите от въглероден двуокис чрез подобряване на
енергийната ефективност. Тази директива е отменена с чл. 31 от Директива 2006/32/ЕО на ЕП и на Съвета от
05.04.2006 г. относно ефективността при крайно потребление на енергия и
осъществяване на енергийни услуги. Именно съгласно директивата,
държавите-членки трябва да разработят и реализират програми в областта на
таксуването на енергията, предназначена за отопление, климатизация и топла вода
за битови нужди, на база действителната консумация.
Установено е, че
сградата, в която се намира процесният апартамент, е топлоснабдена и в нея е
въведена система за дялово разпределение.
Индивидуално
измерване на потреблението на топлинна енергия и вътрешно разпределение на
разходите за отопление и топла вода е извършвано в процесния период от „Т.с.”
ЕООД, въз основа на сключен с Етажната собственост договор. Посоченото
дружество е извършвало общото измерване на потребената топлинна енергия в
сградата – етажна собственост и индивидуалното измерване на потребената топлинна
енергия в имота на ответника, което се установява от заключението на
съдебно-техническа експертиза и приложените към него изравнителни сметки и
индивидуални справки. Сумите са топлинна енергия за процесния период са
начислявани от ищеца по прогнозни месечни вноски, за които са издавани фактури,
като след края на отоплителния период са изготвяни изравнителните сметки от
дружеството, извършващо дяловото разпределение. Това не съставлява нарушение на
чл. 13 от Директивата на ЕС /2006/32/ЕО/ - транспонирана в българското
законодателство чрез Закона за енергийната ефективност /пар. 3 от ДР на ЗЕЕ/,
според който в сметките следва да се включва само реално потребената енергия.
Плащането по прогнозни сметки съответства на разпоредбата на чл. 155, ал.1, т.
2 от ЗЕ, като ежемесечните прогнозни сметки са в полза и на двете страни по
правоотношението – потребителят може да заплати както повече, така и по-малко
от изразходваната за месеца енергия, респ. топлоснабдителното предприятие на
свой ред може да подаде повече или
по-малко количество от заплатената му топлинна енергия. В крайна сметка обаче с
последната изравнителна сметка отношенията между страните се уреждат
справедливо и потребителите заплащат реално изразходваната от тях енергия за
целия отчетен период.
Установено е от
приетото заключение на СТЕ, че количеството топлинна енергия, постъпило в
топлоснабдената сграда, се измерва чрез общ топломер, монтиран в абонатната
станция, който се отчита по електронен път в началото на всеки месец.
Топломерът е преминал метрологична проверка. В отчетните периоди в имота е
имало четири демонтирани радиатори и една щранг- лира без уред в банята, за
която е изчислена отдадена топлинна енергия. В имота има и един водомер за
топла вода. За имота е начислявана само топлинна енергия, отдадена от
щранг-лирата и припадащата му се част от сградната инсталация. Суми за топла
вода не са начислявана поради липса на консумация. Така начислената сума за
топлинна енергия, отдадена от единственото отоплително тяло в имота
/щранг-лира/ е изчислена съобразно т.6.9 от Методиката към Наредба № 16-334/2007
г., съгласно която при щранг-лира без уред за дялово разпределение
инсталираната мощност се определя по изчислителен път, т.е. експлоатация по
максимален специфичен разход на сградата. Изчислените дялови единици за
щранг-лирата, умножени със специфичния разход на енергия за една единица и
действащата към съответния период цена на топлоенергията, формират сумата за
отопление на имота. Сумите за топлинна енергия, отдадена от сградна инсталация,
са изчислени съобразно т.6.1.1 от Методиката за дялово разпределение на ТЕ в
СЕС към Наредба № 16-224/2005 г. Технологичните разходи в абонатната станция са
приспаднати за сметка на ищеца. В табличен вид в заключението са посочени
ежемесечните отчети по общия топломер в СЕС, индивидуалните отчети, както и
дължимите за всеки месец от процесния период суми за топлинна енергия по
отделни компоненти. Сумите са начислявани в съответствие с действащата към
периода нормативна уредба.
Според приетото
заключение на СЧЕ, в счетоводството на ищеца за процесния период от м.
От заключенията на
СТЕ и ССчЕ, които съдът кредитира, се налага извод, че за имота на ищеца са
начислявани суми за реално потребената топлинна енергия, които са в
съответствие с действащите към периода нормативни разпоредби. Топлинна енергия
е начислявана за отопление на имота, отдадена от единствения отоплителен уред
/щранг-лира/, на която няма монтиран уред за дялово разпределение. Съгласно
т.6.9 от Методиката за дялово разпределение на топлинна енергия в сгради-етажна
собственост, приложение към чл. 61, ал. 1 от Наредба № 16-334/06.04.2007 г.,
при щранг-лира, за които няма техническа възможност за монтаж на уред за дялово
разпределение, отдадената топлинна енергия от него се определя по изчислителен
път, по посочена в разпоредбата формула. В случая количеството отдадена от
щранг-лирата в имота на ищеца е изчислена в съответствие с посочената в
Методиката формула и същият дължи заплащането на стойността й. Начислявана е и
топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, каквато абонатът дължи
съгласно чл. 153, ал. 6 от ЗЕ и при липса на отоплителни уреди в имота си, като
същата е определена в съответствие с т. 9.3.1 от посочената Методика.
Съгласно заключението
на ССчЕ, размерът на законната лихва върху фактурираните суми за топлинна
енергия за период от началната дата, следваща датата на падежа на всяка
фактура, до 20.07.2016 г., е в размер на 84,43 лв., а размерът на мораторната
лихва върху сумите за дялово разпределение е 1,74 лв.
Неоснователно е
направеното от въззивника възражение за недължимост на мораторна лихва върху
сумите по прогнозните сметки. Съгласно чл. 155, ал.1 от ЗЕ потребителите на
топлинна енергия заплащат цената й на месечни вноски. От разпоредбите на чл. 21
от ОУ от
С оглед на всичко
гореизложено и предвид заключението на СЧЕ следва да се приеме, че ответникът
дължи доставената в имота топлинна енергия на стойност 573,76 лв. за исковия
период от м.11.2013 г. до м.
Ответникът дължи на
ищеца и стойността на извършената услуга дялово разпределение на топлинната
енергия по силата на чл. 36 от Общите условия. Дяловото разпределение се
извършва възмездно от продавача или чрез възлагане от търговец, избран от ЕС.
Съгласно заключението на ССчЕ дължимата сума за извършваната в процесния период
услуга дялово разпределение е 16,20 лв., а размерът на лихвата за забава за
претендирания период е 1,70 лв.
Върху дължимата
главница за топлинна енергия и за дялово разпределение се дължи законна лихва,
считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение до окончателното изплащане на сумите.
С оглед съвпадането
на изводите на настоящата инстанция с тези на първоинстанционния съд за
основателност на предявените искове, обжалваното решение следва да бъде изцяло
потвърдено.
С оглед изхода на
делото пред настоящата инстанция и направеното от въззиваемия искане за
разноски, въззивникът следва да бъде осъден да му заплатят разноски за
юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК в минималния
предвиден в чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ размер
от 100 лв.
Воден от горното, Софийски градски
съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 419493 от 31.05.2018 г., постановено по гр. д.
№ 60526/2016 г. на Софийски районен съд.
ОСЪЖДА А.Р.С., ЕГН **********, с адрес ***, да заплати на „Топлофикация-
София” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***, сумата 100
лв. за разноски по делото.
Решението е постановено при участието на „Т.с.” ЕООД като
трето лице-помагач на „Т.С.” ЕАД.
Решението
е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.