№ 3780
гр. София, 25.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на дванадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Василена Дранчовска
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело
№ 20231100509449 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от В. И. В., действаща като
ЕТ “ Г.-В. В.“, ищец пред СРС, срещу решение № 10743 от 21.06.2023 г.,
постановено по гр.д.№ 20925 по описа за 2022 г. на СРС, ГО, 171 състав, с
което е отхвърлен предявения от ищеца, въззивник, иск по чл.439 ГПК и в
негова тежест са възложени разноските по делото.
Излагат се доводи за неправилност и необоснованост на така
постановеното решение. Неправилно СРС бил приел, че към датата на
подаване на исковата молба давността не била изтекла. Счита, че СРС бил
допуснал нарушение на чл.116, б.“в“ ЗЗД. От мотивите на СРС се
установявало, че съда приема, че за периода от 20.03.2014 г. до 20.03.2019 г.
не са били извършвани изп.действия, които са годни да прекъснат давността.
Твърди, че след 20.03.2019 г. не били извършвани изп.действия, които са
годни да прекъснат давността. Позовава се на ТР №2/26.06.2015 г. по ТР
№2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Действително, по делото били постъпвали
молби от взискателя, но същите били бланкови, а освен това ЧСИ не бил
1
предприел изп.действия, поискани с тях. Ако действията не били предприети
от ЧСИ, то давността не се била прекъсвала като се позовава на решение №
37/24.02.2021 г. по гр.д.№ 1747 по описа за 2020 г. на ВКС, Четвърто ГО.
Самите молби, подавани от взискателя целели прекъсване на давността и
запазване висящността на процеса. Перемцията била без значение за
прекъсването на давността защото се касаело до два различни правни
института. Същата имала значение при действието на ПВС № 3/1980 г. на
Пленума на ВС. Счита, че по арг. от ч117, ал.2 ЗЗД вземането, което било
установено със съдебно решение, било погасено по давност и след 20.03.2019
г. не можело да бъде предмет на принудително изпълнение. Приложимо било
правилото на чл.235, ал.2 ГПК като се аргументира и с приетото в решение №
209 от 02.02.2016 г. по т.д.№ 1248 по описа за 2013 г. на ВКС, Първо ТО.
Иска се от настоящата инстанция да отмени изцяло обжалваното
решение и вместо него да постанови друго, с което предявеният иск да бъде
уважен. Разноски се претендират.
По въззивната жалба е постъпил отговор от ответника пред
СРС-„С.Г.Г.“ ЕАД, в който се излага становище за неоснователност на
въззивната жалба и правилност на така постановеното решение. Намира, че от
СРС не са допуснати сочените от въззивника нарушения на материалния и
процесуален закон. Сочи, че по делото било обявено за безспорно, че на
27.01.2016 г. е било изпратено съобщение до работодателя на длъжника/ищец
пред СРС. Това действие прекъсвало давността. По делото по безспорен
начин било установено, че на 27.11.2019 г. бил наложен запор на вземанията
на длъжника, което означавало, че погасителната давност за вземането
настъпва през 2024 г. Приложими били и правилата на ТР №3 от 2020 г., от
28.03.2023 г. на ОСГТК на ВКС, с което се приемало, е погасителна давност
не тече докато трае изпълнителния процес по изп.дела, образувани до
приемането на 26.06.2015 г. на ТР № 2/26.06.2015 г. Самият въззиввик сочел
във въззивната си жалба, че вземането е перемирано, тъй като взискателят
бил активен и депозирал молба с искане за извършване на изп.действия.
Давността можела евентуално да тече от 26.06.2015 г. Правилно СРС бил
приел, че погасителната давност се ползва с последиците на 117, ал.2 ЗЗД; в
този смисъл била и съдебната практика. Най-късно на 20.03.2019 г.
давностният срок бил прекъснат с налагането на запор на вземанията на
2
длъжника, което означавало, че въззивната жалба е неоснователна.
Претендират се разноски.
По допустимостта на въззивната жалба:
За решението на СРС, въззивникът е бил уведомен на 03.07 2023 г.
Въззивната жалба е подадена на 17.07.2023 г.
Следователно, същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.
Въззивната жалба е подадена от надлежна страна и срещу съдебен акт,
подлежащ на инстанционен контрол.
Тъй като с първоинстанционното решение не е бил уважен предявеният
от въззивника иск по чл.439 ГПК, то за ищеца/в производството пред СРС,
въззивник в настоящето/ е налице правен интерес от обжалване.
Следователно, въззивната жалба е допустима.
По основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По
останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
Ищецът е поискал от съда да признае за установено, че не дължи на
ответника сумите по издадения изпълнителен лист от 10.04.2013 г. по гр.д.№
1487 по описа за 2014 г. на РС, гр.Силистра, касаещи договор за мобилни
услуги, за принудителното събиране на които било образувано изп.дело №
20148630401178 по описа на ЧСИ С.Х., рег.№ 863, с район на действие СГС.
Твърди се, че в периода от 20.03.2014 г. до 20.03.2019 г. не били
извършвани действия, които да прекъснат погасителната давност. Намира
изпращането на запорни съобщения да не са годни да прекъснат давността.
Вземанията били установени със съдебно решение и 5-годишният давностен
срок бил изтекъл на 20.03.2019 г.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приема
следното:
Съгласно разпоредбата на чл.439, ал.1 ГПК длъжникът може да оспорва
чрез иск изпълнението.Искът на длъжника може да се основава само на
факти, настъпили след приключването на съдебното дирене в
производството, по което е издадено изпълнителното основание /ал.2/.
След служебно извършена проверка въззивната инстанция приема, че
3
обжалваното решение е постановено във валиден и допустим процес.
По доводите във въззивната жалба:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че 5-
годишната погасителна давност върху вземания, предмет на изп.дело, не е
била изтекла, тъй като били предприемани изп.действия по налагане на
запори.
Изпълнителният лист, действително, е издаден на 10.04.2013 г.
Не се спори, че вземанията се погасяват по арг. от чл.117, ал.2 ЗЗД с 5-
годишна давност, тъй като се касае до вземания установени със съдебно
решение.
Спорно по делото е погасени ли са по давност вземанията, предмет на
образуваното изп.дело № 20148630401178 по описа на ЧСИ С.Х.:
Погасителната давност е определен от законодателя срок, с изтичането
на който законът свързва определени последици- преграждане на
възможността за събиране на вземането по съдебен ред. При изпълнителния
процес давността се прекъсва многократно – с предприемането на всеки
отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително
действие, изграждащо съответния способ, независимо от това дали
прилагането му е поискано от взискателя и/или е предприето по инициатива
на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18,
ал. 1 ЗЧСИ, а именно: насочването на изпълнението чрез налагане на
запор или възбрана, присъединяването на кредитор, възлагането на
вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на
вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н.
до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети
задължени лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността
образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за
доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на
длъжника, изготвяне на справки, набавяне на документи, книжа и др.,
назначаване на експертиза, извършване на разпределение, плащане въз основа
на влязло в сила разпределение и др.
От представеното /в копие/ изп.дело, е видно, че с молбата от 27.02.2014
г. по която е образувано изп.дело действително са възложени правомощията
по чл.18 ЗЧСИ. Видно от същата, обаче, взискателят е посочил и изрични
4
изпълнителни действия, които да се извършат, а именно: запор на трудово
възнаграждение, запор на банкови сметки.
На 20.03.2014 г. са изпратени запорни съобщения за налагане на запори
по банковите сметки, една част от същите са постъпили при задължените
лица на 27.03. 2014 г. , виж л. 54 и следв. по делото пред СРС, а други на
01.04.2014 г., на 02.04.2014 г., на 03.04. 2014 г. и на 04.04.2014 г. виж л.64 и
следв. по делото пред СРС. Изпратените запорни съобщения от 15.04.2014 г.
са били получени от третите задължени лица /банки/, съответно на 16.04.2014
г., виж 83 от делото пред СРС.
На 22.04.2014 г. е конституиран като взискател НАП, виж л.92 от
делото пред СРС.
На 27.05.2014 г. са изпратени нови запорни съобщения, л.99 и следв по
делото пред СРС, които са получени от третите задължени лица /банки/,
съответно на 05.06.2014 г.
С молба от 20.01.2016 г./л.146 от изп.дело/ от взискателя е поискано
насочване на опис на движими и недвижимо имущество на длъжника.
На 27.01.2016 г. е изпратено съобщение за налагане на запор върху
трудовото възнаграждение на В. И. В., л.159 от делото пред СРС. Запорното
съобщение е получено от третото задължено лице на 02.02.2016 г.
С молба от 31.08.2017 г. от длъжника е подадена молба с посочен
изпълнителен способ- налагане на запор на банкови сметки, както и на
вземания за трудово възнаграждение и пенсия, л.166 от делото пред СРС.
С нова молба от 07.08.2019 г. , л.168 от делото пред СРС, е поискано от
взискателя, ЧСИ да наложи запор върху трудово възнаграждение, запор върху
МПС, като и опис и оценка на движими вещи.
На 03.12.2019 г. отново е изпратено запорно съобщение за налагане на
запор върху трудовото възнаграждение на длъжника, което е получено от
трето лице на 03.12.2019 г., л.188 по делото пред СРС.
Запорно съобщение е изпратено на 16. 12.2019 г., което е получено на
03.01.2020 г.,л.196 от делото пред СРС.
Видно от писмото на л.200 от делото пред СРС, задълженото лице е
посочило, че не може да извършва запор, тъй като месечното възнаграждение
е под минималната работна заплата.
5
На 28.09.2021 г. взискателят отново е поискал извършване на
изп.действия – запор на вземания, както и опис и оценка на движими вещи.
На 18.02.2022 г. е изпратено запорно съобщение за налагане на запор на
трудовото възнаграждение на длъжника, което е получено от задълженото
лице на 24.02.2022 г., л.206.
И това задължено лице с писмо от 04.03.2022 г. е уведомила ЧСИ, че не
може да извършва запор, тъй като месечното възнаграждение е под
минималната работна заплата.
Запорът върху вземания на длъжника представлява разпореждане на
съдебния изпълнител, с което определено вземане на длъжника се
предназначава за принудително удовлетворяване на взискателя и се забранява
на длъжника, под страх от наказателна отговорност, да се разпорежда с него,
а на третото задължено лице - да извършва плащания на длъжника. Целта му
е да запази това вземане в патримониума на длъжника, като наред с това
осуети и погасяването му чрез извършено от длъжника по вземането плащане,
за да може то да послужи за удовлетворяването на взискателя.
Затова запорът върху вземания на длъжника представлява изпълнително
действие, което е част от предвидения в ГПК изпълнителния способ
"Изпълнение върху вземания на длъжника".Запорът се счита наложен само с
разпореждането на съдебния изпълнител и с получаване на запорното
съобщение от третото задължено лице, арг. от изричните разпоредби на чл.
450, ал. 3 и чл. 507 ГПК по отношение на момента, от който запорът поражда
действие, както и т.5 от ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 3 ОТ 10.07.2017 Г.
ПО ТЪЛК. Д. № 3/2015 Г., ОСГТК НА ВКС.
С оглед гореконстатираните принудителни изпълнителни действия не
се установява, бездействие на взискателя, респ. изтичане на 5-годишния
давностен срок. Доводите на въззивника не съответстват на данните по
изп.дело.
Всяка една молба с посочен от взискателя изп.способ прекъсва
течението на погасителната давност.
Дали СИ е била извършвала сочените в молбите на взискателя
изп.действия не може да утежни положението на последния; бездействието на
СИ не може да се вмени във вина на взискателя.
6
А обстоятелството, че получаваните от длъжника трудови
възнаграждения попадат под закрилата на чл.446, ал.1 ГПК, не означава, че
предприетото изп.действие не прекъсва давностния срок.
Следва да отбележим, че изп.дело е образувано при действието на
ППВС № 3 от 1980 г. съгласно което с образуването на изп.производство /в
конкретния случай на 27.02.2014 г./ давността е била прекъсната и не е текла
до приемането на ТР № 2 по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС на 26.06.2015
г. В този смисъл е и приетото в ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 3 ОТ
28.03.2023 Г. ПО ТЪЛК. Д. № 3/2020 Г., ОСГTК НА ВКС, съгласно което
погасителната давност не тече докато трае изпълнителният процес относно
вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.2015 г.
на Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г., ОСГТК, ВКС.
Следователно до 26.06.2015 г. по правилата на ТР № 3 от 28.03.2023 г.
по тълк.д.№ 3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, давност не е текла.
При отчитане на специалните разпоредби на Закона за мерките и
действията по време на извънредното положение, давност не е текла и за
периода от 13.03.2020 г. до 20.05.2020 г.
Противно на соченото от въззивника, от данните по изп.дело се
установява, че взискателя е заплатил дължимите от него такси по
изпълнението.
Поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции
/макар и с други мотиви/ обжалваното решение ще следва да бъде потвърдено
като правилно.
По разноските:
Пред първата съдебна инстанция:
При този изход на спора обжалваното решение е правилно и в частта за
разноските.
Пред въззивната инстанция:
При този изход на спора на въззивника разноски не се следват.
Въззиваемият претендира разноски и съдът му присъжда такива в
размер на 300 лв.-за адв.възнаграждение за процесуално
представителство пред въззивната инстанция.
7
Водим от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 10743 от 21.06.2023 г., постановено по гр.д.№
20925 по описа за 2022 г. на СРС, ГО, 171 състав, изцяло.
ОСЪЖДА В. И. В., ЕГН *******, действаща като ЕТ “ Г.-В. В.“, ЕИК
*******, съдебен адрес: гр.София, ул.“*******, апретр- адв. И.Д., да заплати
на „С.Г.Г.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:
гр.София, ул.“*******, съдебен адрес: гр.София, бул.“******* адв. И..Г,
сумата в размер на 300 лв.- разноски за процесуално представителство
пред въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не може да се обжалва, арг. от чл.280, ал.3
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8