№ 5659
гр. София, 07.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на единадесети октомври през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Василена Людм. Дранчовска
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Василена Людм. Дранчовска Въззивно
гражданско дело № 20231100506574 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна
жалба на ответника „А.“ ЕАД срещу решение № 2107/13.02.2023 г., постановено по гр.д. №
55279/2022 г. по описа на СРС, 65 състав, в частта, в която по предявените от Г. К. К. искове
с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1-3 КТ е признато за незаконно и е отменено
уволнението на ищеца, извършено със заповед № 114/01.09.2022 г. на изпълнителния
директор на „А.“ ЕАД на основание чл. 326, ал. 1, т. 6 КТ, ищецът Г. К. К. е възстановен на
предишната му работа като „експерт логистика, той и зам. ръководител отдел“ и ответникът
„А.“ ЕАД е осъден да заплати на ищеца Г. К. К. сумата от 11650 лв., обезщетение за
оставането му без работа поради незаконното уволнение за периода 02.09.2022 г. –
30.01.2023 г., ведно със законната лихва върху сумата от 12.10.2022 г. до окончателното й
изплащане.
Във въззивната жалба се съдържат доводи за неправилност и незаконосъобразност на
решението в обжалваната част. Въззивникът твърди, че още към датата на сключване на
трудовия договор с ищеца последният не е притежавал необходимото образование за
заемане на длъжността, но към момента на прекратяване на трудовото правоотношение
новият изпълнителен директор на ответното дружество не е бил запознат с това
1
обстоятелство и е приел, че липсата на образование е пречка за изпълняване на длъжността,
поради което моли решението да бъде отменено. При условията на евентуалност намира, че
първоинстанционният съд е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила,
като не е разгледал по същество наведеното в отговора на исковата молба възражение за
прихващане, поради което сумата на присъденото обезщетение на работника по реда на чл.
225 КТ следва да бъде намалено със сумата за връщане на работодателя за платено
обезщетение по чл. 220 КТ.
Въззиваемият Г. К. К. счита, че въззивната жалба е частично неоснователна, като решението
на СРС е правилно и следва да бъде потвърдено, но намира, че доводите на въззивника по
отношение на наведеното възражение за прихващане са основателни и последното следва да
бъде разгледано по същество.
В срока за отговор на въззивната жалба ищецът Г. К. К. е подал насрещна въззивна жалба
срещу решението в частта, в която е отхвърлен искът с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3,
вр. с чл. 225, ал. 1 КТ за разликата над уважения размер от 11650 лв. до пълния предявен
размер от 13800 лв. и за периода 01.02.2023 г. – 02.03.2023 г. Изложени са доводи, че
решението в тази част е неправилно, тъй като ищецът е останал без работа и след датата на
устните състезания по делото до крайната дата на заявения период, поради което моли искът
по чл. 225 КТ да бъде уважен изцяло. Ответникът не е подал отговор по насрещната
въззивна жалба.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба и в насрещната въззивна жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението
на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от
въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй
като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно
правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение,
следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може
въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до
посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно
решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно в обжалваната
от ответника част по исковете с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ, по отношение
на която въззивният съд споделя мотивите на първоинстанционния съд и на основание чл.
272 ГПК препраща към тях. Във връзка с доводите във въззивната жалба на ответника следва
да се отбележи, че по делото е безспорно обстоятелството, че работодателят е би уведомен
за притежаваната от служителя образователна степен към датата на сключване на трудовия
договор – ответникът не излага твърдения в обратен смисъл, нито по делото са налични
2
данни ищецът да е скрил това обстоятелство от насрещната страна, респ. да е въвел в
заблуждение работодателя, че притежава бакалавърска степен към датата на възникване на
трудовото правоотношение за процесната длъжност. Напротив, както в отговора на исковата
молба, така и във въззивната жалба „А.“ ЕАД твърди, че към датата на подписване на
трудовия договор от 31.12.2018 г. тогавашният изпълнителен директор С.Б. е назначил Г. К.
без да притежава необходимото образование, но поддържа, че впоследствие
новоназначеният изпълнителен директор инж. И.С., който е издал заповедта за уволнение,
не е могъл да знае за тази липса на образователна степен към момента на сключване на
договора и веднага след узнаването на този факт е прекратил трудовото правоотношение с
ищеца.
Работодател в случая е юридическо лице – търговско дружество, което участва в
гражданския оборот посредством управителните си органи и от значение за законността на
уволнението по чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ е дали към датата на сключване на трудовия договор
служителят е уведомил насрещната страна в лицето на упражняващите към онзи момент
управителни функции физически лица за наличното му образование и квалификация.
Последващата промяна в персоналния състав на работодателя и неговия управителен или
представителен орган не обуславя правото на последния да претендира за незнание на
определени релевантни факти към минал момент и на това основание да прекратява
трудовото правоотношение с определени служители, доколкото работодател не са
конкретните физически лица, които в определен момент изпълняват управителни функции, а
отделното юридическо лице като самостоятелен правен субект, който действа в
правоотношенията с останалите субекти посредством своите органи без оглед на
персоналния им състав. Да се приеме обратното несъмнено би означавало да се даде
възможност на работодателя да злоупотребява със своите права и по този начин да уврежда
работниците и служителите, което съобразно разпоредбата на чл. 57, ал. 2 КРБ е
недопустимо. В този смисъл е и цитираното Тълкувателно решение № 4/01.02.2021 г. по
тълк. дело № 4/2017 г. по описа на ВКС, ОСГК, съобразно което работодателят няма право
да прекрати трудовия договор на основание чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ, като се позове на липсата
на необходимото за заемане на длъжността образование или професионална квалификация,
след като е знаел за тази липса при сключване на трудовия договор.
С оглед на изложеното, процесното уволнение е незаконно, поради което СРС правилно го е
отменил и е възстановил ищеца на заеманата от него длъжност преди прекратяване на
трудовото правоотношение, като в тази част първоинстанционното решение следва да бъде
потвърдено.
С оглед на незаконното уволнение ищецът има право на обезщетение по реда на чл. 225, ал.
1 КТ за времето, през което е останал без работа, но за не повече от шест месеца.
Първоинстанционният съд е приел за доказано, че за периода след датата на уволнението –
02.09.2022 г., до датата на устните състезания пред СРС - 30.01.2023 г., Г. К. К. е бил
безработен, като от приетото в настоящото производство писмено доказателство и след
извършената в открито съдебно заседание от въззивния съд констатация в оригинала на
3
трудовата книжка на ищеца е видно, че в резултат на незаконното уволнение същият е
останал без работа за целия исков период – от 02.09.2022 г. до 02.03.2023 г. (след положения
печат за прослужено време в „А.“ ЕАД следва отбелязване за възникнало едва на 06.03.2023
г. ново трудово правоотношение с „ВиК“ ЕООД). Следователно, подадената от ищеца
насрещна въззивна жалба поначало е основателна, като искът по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. с чл.
225, ал. 1 КТ е основателен за пълния предявен размер от 13800 лв. (при отделеното с
определението на СРС по чл. 140 ГПК за безспорно между страните обстоятелство, че
брутното трудово възнаграждение на служителя за последния отработен месец е било в
размер на 2330 лв. и съобразно принципа на диспозитивното начало в гражданския процес).
В срока за отговор на исковата молба ответникът своевременно е навел възражение за
прихващане с негово насрещно вземане за изплатено обезщетение за неспазено предизвестие
в размер на 2330 лв., в условията на евентуалност – в случай на уважаване изцяло или
частично на предявената от ищеца осъдителна претенция за парично вземане. В мотивите и
диспозитива на първоинстанционното решение не е обсъдено наведеното възражение за
съдебно прихващане, но предвид изрично наведените във въззивната жалба доводи за
неправилност на обжалваното решение в тази част и с оглед основателността на иска по чл.
225 КТ, възражението за прихващане следва да бъде разгледано по същество.
Между страните не се спори, а и от приложения към отговора на исковата молба фиш за
месец септември 2022 г. е видно, че ответникът е начислил в полза на Г. К. К. обезщетение
за неспазено предизвестие в размер на едно брутно трудово възнаграждение от 2330 лв.,
като ищецът не оспорва, че същото е било изплатено. Предвид отмяната на уволнението
като незаконно, основанието за изплащане на обезщетение по чл. 220, ал. 1 КТ е отпаднало,
поради което същото подлежи на връщане. В задължителната и трайна практика на ВКС
(решение № 770/08.12.2010 г. по гр. д. № 312/2010 г. по описа на III г.о., решение №
271/17.10.2012 г. по гр. д. № 409/2011 г. по описа на III г.о., решение № 178 от 09.11.2017 г.
по гр. д. № 375/2017 г. по описа на III г. о.) безспорно се приема, че обезщетението по чл.
220, ал. 1 КТ, изплатено за неспазен срок на предизвестие, подлежи на прихващане от
размера на предявеното с иск по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ, тъй
като двете вземания обезщетяват една и съща по естеството си вреда на уволнения
(оставането му без работа). При това положение и с оглед наличието на своевременно
заявено възражение за прихващане, предпоставките за извършване на компенсация са
налице, като след приспадане на размера на платеното обезщетение по чл. 220, ал. 1 ГПК,
дължимото обезщетение по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ вр. с чл. 225, ал. 1 КТ възлиза на сумата от
11470 лв., за която искът е основателен, а за разликата до пълния предявен размер от 13800
лв. следва да се отхвърли като погасен чрез прихващане.
Предвид различните правни изводи, до които достига въззивната инстанция по отношение
на предявената претенция с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 225, ал. 1 КТ,
първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, в която искът е уважен за
разликата над сумата от 11470 лв., както и в частта, в която същият е отхвърлен за разликата
над 11650 лв. като неоснователен, а същата претенция следва да бъде отхвърлена за
4
разликата над основателния размер от 11470 лв. до пълния предявен размер от 13800 лв.
като погасена чрез съдебно прихващане.
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК въззивникът-ответник има право на
направените пред двете съдебни инстанции разноски съобразно отхвърлената част от
исковете в размер на 16,88 лв., юрисконсултско възнаграждение за първоинстанционното
производство, както и 20,48 лв., платена държавна такса за въззивно обжалване и
юрисконсултско възнаграждение за въззивната инстанция. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК
въззиваемия-ищец има право на разноски за въззивната инстанция съобразно уважената част
от исковете (респ. съобразно неоснователната част от въззивната жалба на ответника) в
размер на 1547,70 лв., платено възнаграждение за един адвокат. Във връзка с наведеното в
хода на устните състезания през въззивната инстанция възражение от въззивника-ответник
по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК следва да се отбележи, че уговореният и платен от ищеца за
въззивното производство адвокатски хонорар не е прекомерен, доколкото същият е под
минималния съобразно разпоредбите на чл. 7, ал. 1, т. 1 и ал. 2, т. 3 от Наредба № 1/2004 г.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 2107/13.02.2023 г., постановено по гр.д. № 55279/2022 г. по описа на
СРС, 65 състав, в частта, в която по предявения иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3,
вр. с чл. 225, ал. 1 КТ „А.“ ЕАД, ЕИК ****, е осъдено да заплати на Г. К. К., ЕГН
**********, разликата над сумата от 11470 лв. до сумата от 11650 лв. (т.е. за сумата от 180
лв.), обезщетение за оставането на ищеца без работа поради незаконното уволнение в
периода 02.09.2022 г. – 30.01.2023 г., ведно със законната лихва върху сумата от 12.10.2022
г. до окончателното й изплащане; в частта, в която е отхвърлен като неоснователен
предявеният от Г. К. К., ЕГН **********, срещу „А.“ ЕАД, ЕИК ****, иск с правно
основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 225, ал. 1 КТ за разликата над уважения размер от
11650 лв. до пълния предявен размер от 13800 лв., представляваща обезщетение за оставане
без работа поради незаконното уволнение за периода от 01.02.2023 г. до 02.03.2023 г., както
и в частта, в която „А.“ ЕАД, ЕИК ****, е осъдено да плати на Г. К. К., ЕГН **********, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК разликата над сумата от 1038,10 лв. до пълния присъден размер
на разноските от 1100 лв. (т.е. за сумата от 61,90 лв.), и в частта, в която „А.“ ЕАД, ЕИК
****, е осъдено да плати на СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД на основание чл. 78, ал. 6 ГПК
разликата над сумата от 558 лв. до пълния присъден размер на разноските от 566 лв.,
държавна такса за предявените искове съобразно уважената им част, като вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Г. К. К., ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. София, ул.
****, срещу „А.“ ЕАД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. ****,
осъдителен иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 225, ал. 1 КТ за разликата
над уважения размер от 11470 лв. до пълния предявен размер от 13800 лв. (т.е. за сумата
5
от 2330 лв.), представляваща обезщетение за оставане без работа поради незаконното
уволнение за периода от 02.09.2022 г. до 02.03.2023 г., като погасен чрез прихващане с
насрещно вземане на ответника „А.“ ЕАД срещу ищеца Г. К. К. с правно основание чл. 220,
ал. 1 КТ за сумата от 2330 лв., представляваща платено на отпаднало основание
обезщетение за неспазено предизвестие.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 2107/13.02.2023 г., постановено по гр.д. № 55279/2022 г. по
описа на СРС, 65 състав, в останалата част.
ОСЪЖДА Г. К. К., ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. София, ул. ****, да заплати на
„А.“ ЕАД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. ****, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 16,88 лв., разноски за първоинстанционното
производство, както и сумата от 20,48 лв., разноски за въззивната инстанция, съобразно
основателното възражение за прихващане и отхвърлената част от исковете.
ОСЪЖДА „А.“ ЕАД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. ****,
да заплати на Г. К. К., ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. София, ул. ****, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 1547,70 лв., разноски за въззивната инстанция
съобразно уважената част от исковете.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280,
ал. 1 ГПК в едномесечен срок от получаване на препис от страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6