№ 1114
гр. Варна, 10.10.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на
тринадесети септември през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Цвета Павлова
Членове:Пламен Ат. Атанасов
Деница Добрева
при участието на секретаря Мая М. Петрова
като разгледа докладваното от Пламен Ат. Атанасов Въззивно гражданско
дело № 20233100501522 по описа за 2023 година
произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.259 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Я. Г. В., с ЕГН **********, с адрес: гр.******,
със съд.адрес: гр.Варна, ул.“Самарско знаме“ №1А, чрез адв.И. И., против Решение
№832/13.03.2023г. постановено по гр.д.№11336/2022г. на PC Варна, с което е уважен
предявеният от “Еос Матрикс“ ЕООД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.София, ж.к.“Малинова Долина“, ул.“Рачо Петков-Казанджията“ №4-6, със
съдебен адрес: гр.Варна, бул.“Сливница“ №52а, ет.2, ателие 2, чрез адв.Р. Ж. М., против
жалбоподателят, иск правно основание чл.422 от ГПК вр. с чл.415 от ГПК и чл.79, ал.1 от
ЗЗД, чл.9, ал.1 от ЗПК и чл.430 от ТЗ, и чл.86, ал.1 от ЗЗД вр. с чл.99 от ЗЗД за приемане на
установено, че въззивникът дължи на въззиваемия сумите, за които е издадена Заповед
№2522/19.04.2022г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.
№4974/2022г. на РС Варна, а именно сумата от 593.36лв., представляваща непогасена
главница и сумата от 150лв., представляваща мораторна лихва /за забава/ в размер на
законната лихва за периода от 25.04.2019г. до 18.04.2022г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от подаването на заявлението-18.04.2022г., до окончателното й
изплащане, които суми са дължими на основание Договор за потребителски кредит от
30.08.2011г., сключен между “Обединена Българска Банка“ АД и Я. Г. В. и които са
прехвърлени в полза на “Еос Матрикс“ ЕООД с Договор за продажба и прехвърляне на
1
вземания от 31.01.2018г.
В жалбата се излага, че решението на РС Варна е постановено в нарушение на
процесуалният и материалният закон, освен това е неправилно и необосновано. Поддържа
се, че неправилно съдът е възприел, че по отношение на процесните вземания е приложима
общата петгодишна давност по смисъла на чл.110 от ЗЗД, която съгласно чл.114, ал.1 от ЗЗД
започва да тече от деня, в който вземането е станало окончателно изискуемо, тоест от
крайният падеж на вземането по договора за кредит. Твърди се, че началният момент, от
който започва да тече давностният срок за вземания по договор за банков кредит за дължима
главница включена в погасителни вноски, е този на настъпване на изискуемостта на
съответната вноска, в който смисъл е и актуалната съдебна практика. Изложени са
пространни съображения в подкрепа на становището, че при уговорено погасяване на
задължението на отделни погасителни вноски с различни падежи, съгласно императивната
норма на чл.114, ал.1 от ЗЗД за всяка вноска тече самостоятелна давност, като се сочи и
относима съдебна практика. Поддържа се, че неправилно е определен и размерът на
наказателната лихва, като същият не е съобразен със събраните по делото писмени
доказателства. Твърди се, че не е ясно, как е определена посочената в заявлението за
издаване на заповед за изпълнение и в ИМ дата-25.04.2019г. за начална такава на периода на
начисляване на наказателна лихва. Поддържа се, че съдът е пропуснал на направи
разграничение в мотивите на решението между главница и наказателна лихва, като е
обобщил двете вземания в едно цяло и неделимо. Сочи се, че нито банката, нито ищеца, са
дали срок за погасяване на задължението на ответника, преди да предприемат действия за
принудително събиране на вземането. Поддържа се, че не е установено прехвърлянето на
процесното вземане с договор за цесия от банката в полза на ищеца, тъй като липсва
индивидуализация на същото и че то е включено в предмета на процесния договор за цесия.
Оспорват се изводите на съда, че ответникът е уведомени за цесията, считано от датата на
получаване на исковата молба, към която са приложени договора за прехвърляне на
вземания, пълномощно и уведомление по чл.99, ал.3 от ЗЗД. Твърди се, че това връчване
няма правният ефект на съобщаването на цесията по смисъла на чл.99, ал.3 от ЗЗД,
респективно че цесията не е проявила действието си по отношение на ответника по смисъла
на чл.99, ал.4 от ЗЗД. Изложени са бланкетни доводи за допуснати от съда съществени
нарушения на процесуалните съдопроизводствените правила, което е довело до
постановяване на незаконосъобразен и неправилен съдебен акт. Моли за отмяна на
атакуваното решение и отхвърляне на предявените претенции.
В срока по чл.263 от ГПК въззиваемата страна е депозирала отговор на въззивната
жалба, с който се поддържа становище за нейната неоснователност. Поддържа се, че
първоинстанционният съд е приложил правилно материалния закон, като се е съобразил с
трайната и относима към казуса съдебна практика. Оспорват се доводите на жалбоподателят
за неяснота в размера на претенцията, за настъпване на прехвърлителният ефект на договора
за цесия и за погасяването на задълженията по давност, като са развити насрещни
съображения и се сочи относима съдебна практика. Моли се за потвърждаване на
2
атакуваното решение и присъждане на деловодни разноски.
В съдебно заседание въззивникът не се явява, не се представлява и не взема
становище.
Въззиваемата страна, чрез подадена писмена молба от процесуален представител,
поддържа становището си за неоснователност на жалбата и претендира разноски.
За да се произнесе по спора съдът съобрази следното:
Съдът е сезиран с искове с правно основание чл.422 от ГПК вр. с чл.415 от ГПК и
чл.79, ал.1 от ЗЗД, чл.9, ал.1 от ЗПК и чл.430 от ТЗ, и чл.86, ал.1 от ЗЗД вр. с чл.99 от ЗЗД за
приемане на установено, че Я. Г. В. има задължение към “Еос Матрикс“ ЕООД, за което е
издадена Заповед №2522/19.04.2022г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от
ГПК по ч.гр.д.№4974/2022г. на РС Варна, а имено че дължи сумата от 593.36лв.,
представляваща непогасена главница и сумата от 150лв., представляваща мораторна лихва в
размер на законната лихва за периода от 25.04.2019г. до 18.04.2022г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от подаването на заявлението-18.04.2022г., до
окончателното й изплащане, които суми са дължими на основание Договор за
потребителски кредит от 30.08.2011г., сключен между “Обединена Българска Банка“ АД и
Я. Г. В. и които са прехвърлени в полза на “Еос Матрикс“ ЕООД с Договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 31.01.2018г.
В исковата молба се твърди, че на 30.08.2011г. между “Обединена Българска Банка“ и
ответникът е сключен Договор на потребителски кредит, по силата на който на последния е
предоставен кредит в размер на 1047лв., който той е следва да се погаси в срок до
25.08.2017г., чрез 72 месечни анюитетни вноски размер на по 23.56лв., включващи
главница, лихва и месечна застрахователна премия. Сочи се, че въпреки настъпването на
последната падежна дата, към която целият кредит, ведно с начислената възнаградителна
лихва е станал изискуем, ответникът не е погасил напълно задълженията си. Сочи се, че на
31.01.2018г. е сключен договор за продажба и прехвърляне на вземания, по силата, на който
ответникът е придобил процесните вземания, произтичащи от описания по-горе договор за
кредит. Поддържа се, че длъжникът е уведомен за цедирането на дълга му, съгласно
предоставените от първоначалния кредитор правомощия, с изпращане от ищеца на писмо-
уведомление от 25.03.2021г. Сочи се, че с цел събиране на вземането, ищецът депозирал е
заявление по чл.410 ГПК, което било уважено, съответно е издадена заповед за изпълнение
по ч.гр.д.№4974/2022г. по описа на РС Варна, срещу която ответникът възразил.
С депозираният от процесуалният представител на ответника отговор на ИМ,
предявените искове се оспорват по основание и размер. Не се оспорва сключването на
процесният договор за потребителски кредит, но се поддържа, че сумата по него не се
дължи, тъй като същият съдържа неравноправни клаузи досежно договорната лихва, която е
в прекомерен размер и противоречи на добрите нрави. Оспорва се изискуемостта на
вземането, тъй като не е настъпил неговият падеж и същевременно длъжника не е уведомен
за настъпила предсрочна изискуемост. Оспорва се транслативният ефект на договора за
3
цесия, на който ищеца основава правата си и се прави възражение за изтекла погасителна
давност. Развити са подробни съображения в подкрепа на изложените доводи и направените
възражения, като се сочи относима практика. Моли се за отхвърляне на иска.
Настоящият състав на Варненски окръжен съд, като съобрази предметните предели
на въззивното производство, очертани в жалбата, приема за установено от фактическа и
правна страна, следното:
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от
надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради
което е допустима и следва да се разгледа по същество.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта-в обжалваната му част. Обжалваното
решение е валидно постановено в пределите на правораздавателната власт на съда, същото е
допустимо, като постановено при наличието на положителните и липса на отрицателните
процесуални предпоставки. По отношение на неправилността на първоинстанционния
съдебен акт, съобразно разпоредбата на чл.269, ал.1, изр.2 от ГПК, въззивният съд по
принцип е ограничен от посочените в жалбата оплаквания за неправилно формираните от
съда изводи. В случая оплакванията на въззивника, съставляват оспорване на формираните
на районният съд изводи за ликвидност и изискуемост на вземането по процесният договор
за потребителски кредит, доколкото е погасено по давност. Също така се оспорват мотивите
на съда относно началната дата и размера на дължимата наказателна лихва, както и тези за
неоснователност на доводите на ответника за непротивопоставимост на длъжника на
договора за цесия, по силата на който ищецът е придобил правата предмет на настоящата
претенция.
Така направените оспорвания не съставляват новонаведени възражения или
фактически твърдения, поради което следва да бъдат разгледани по същество.
Предвид правилата за разпределение на доказателствената тежест и с оглед премета
на предявените претенции, ищецът следва при условията на пълно и главно доказване на да
установи, че между кредитната институция и ответника, е сключен договор за кредит,
съдържащи твърдените права и задължения /размер, срок, падеж, лихви, такси, обезщетения
и т.н./, в това число и предаване /усвояване/ на заемната сума на кредитополучателят.
Следва да установи още, че станал титуляр на вземането по силата на договор за цесия,
сключен с предишният кредитор. Ответникът, следва да установи правоизключващите си
възражения, че процесния договор за цесия не е породил ефект, или че е налице погасяване
на задължението по давност.
В разглежданият казус от представените заверени преписи от Договор за
потребителски кредит от 30.08.2011г., ведно с разпечатка по Погасителен план и за
движение по банкова сметка, се установява, че ответникът и “Обединена Българска Банка“
АД са сключили договор за заем за сумата от общо 1047лв., която следва да се върне в срок
до 25.08.2017г., чрез 72 месечни анюитетни вноски размер на по 23.56лв., включващи
4
главница, лихва и месечна застрахователна премия. Установява се още, се според чл.5 ал.2
от договора към датата на отпускане на кредита размера на възнаградителната лихва е 15.25
% а този на ГПР е 16.94 %, както и че общата сума за погасяване от ответника е в размер на
1696.22лв. Според представените от банката разпечатки за движение по сметка/погасяване
на дълга, процесният кредит е усвоен длъжника, който е извършил частични плащания за
погасяването му, съответно непогасена е останала главница в размер на 593.36лв.
От приетия препис от Договор за продажба и прехвърляне на вземания от
31.01.2018г., ведно с Приложение №1 и Приложение №7, се установява, че ищеца е
придобил вземането на “Обединена Българска Банка“ АД, спрямо ответника, произтичащо
от описания по-горе договор за кредит.
Като приложение към исковата молба е приложено Уведомително писмо до
ответника, изходящо от ищеца като пълномощник на цесионера, с което на длъжника се
съобщава за извършената цесия. Приложено е и пълномощно от стария кредитор към новия,
с което се делегират права за предприемане на действия по уведомяване на длъжника за
цесията.
С оглед естеството на възраженията на ответника, на първо място следва да се
разгледат тези за отсъствието на материалните предпоставки за възникване и съществуване
на вземането, след което на тези за възможността за принудителното му събиране.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя-ответник за недоказана изискуемост на
вземането, предвид липсата на даден срок за погасяване на задължението на ответника,
преди да предприемат действия за принудително му събиране. В случая плащането на дълга
е с предварително определен краен падеж-до 25.08.2017г., след която дата вземането по
процесният договор е изцяло и напълно изискуемо и не се налага предприемане на каквито
и да било последващи действия за поставяне на длъжника в забава.
Доводите на жалбоподателят за недоказаност на прехвърлянето на процесното
вземане с договор за цесия от банката в полза на ищеца, поради липса индивидуализация на
същото, се опровергават от събраните по делото доказателства, доколкото представените по
делото Приложение №1 и Приложение №7 към процесния договор за цесия, съдържат
нужните данни, от които да се установи, че дългът е част от предмета на посоченият
договор, респективно че е преминал в патримониума на ищеца.
Неоснователни са и доводите изложени в жалбата, че ответникът не е уведомени за
цесията, тъй като противно на твърдяното от него в правната теория и съдебната практика
не е налице спор, че считано от датата на получаване на исковата молба, към която са
приложени договора за прехвърляне на вземания, пълномощно и уведомление по чл.99, ал.3
от ЗЗД длъжника се счита за надлежно уведомен у цесията проявява действието си по
смисъла на чл.99, ал.4 от ЗЗД. /в този см.решение по т.д.№193/2018г. на ВКС, I т.о./ Освен
това дори да се приеме, че липсва уведомяване, то длъжника може да противопоставя на
новия кредитор само възражения, че е платил на стария кредитор, каквито твърдения в
случая не са наведени /така в Определение №987/18.07.2011г. по гр.д.№867/2011г. на ВКС,
5
IV г.о./
Оспорванията на жалбоподателя относно избора на началната дата на забавата, т.е. на
датата от която кредитора е започнал да начислява мораторна лихва, са несъстоятелни.
Както вече се посочи след настъпване на окончателният падеж на дълга ответника е в забава
и дължи мораторна лихва чиито размер е съизмерим със законната такава. Ето защо мотива
за избора на 25.04.2019г. за начална такава на периода на начисляване на мораторната лихва
е без значение, доколкото въпросната дата е последваща окончателният падеж на дълга-
25.08.2017г. За пълнота следва да се посочи, че вероятно този избор е свързан с три
годишният давностен срок, който се отнася за лихвите за забава. Що се касае за размера на
дълга, то същия изчислен от съда с помощта на общо достъпен онлайн калкулатор на
законната лихва при отчитане на изключението през периода на обявеното в страната
извънредно положение, надхвърля претендираният размер на лихвата от ищеца.
Не е налице и твърдяното от жалбоподателя смесване от съда на главница и
наказателна лихва, което да е довело до неясното или неправилност на атакуваното
решение.
Извършената от настоящия състав на съдът служебна проверка за валидност на
договора за потребителски кредит, чрез приложение на закрилата съдържаща се в ЗПК
/2006г., отм./, не установи нарушения на изискванията заложени в посоченият закон
относно претенциите предмет на настоящото въззивно произнасяне, респективно
недействителност на договора или на част от него, която да води до нужда от редукция на
задълженията на кредитополучателя.
С оглед горното и наличието на валидно сключен договор за кредит, включително
прехвърлянето на дълга от стария към новия кредитор, както и поради настъпване на падежа
на цялото задължение с изтичане на срока за погасяване на 25.08.2017г., т.е. преди
завеждане на иска по смисъла на чл.422 от ГПК, то в тежест ответника, бе да установи
погасяване на задължението. Твърдения за погасяване на дълга не са наведени, поради което
сумите предмет на настоящите претенциите се явяват дължими.
С оглед установяване на съществуването на претендираните вземания, на
разглеждане подлежи възражението на ответника за погасяването им по давност.
Преобладаващата част от настоящият съдебен състав възприема разбирането, че вноските за
погасяване на задължение по договор за кредит, на са такива с периодичен характер. Според
възприетото тълкувателно-мотивната част на ТР №5 от 21.01.2022г. по т.д.№5/2019г. на
ОСГТК на ВКС, разсрочването на едно парично задължение, което по естеството си е
еднократно /връщане на заем/, съответно при уговорка плащането да се извършва на вноски
с различни падежи, не са налице периодични плащания по смисъла на чл.111, б.“в” ЗЗД.
Поради това при постигнато съгласие плащането на дължимата сума да е разделено на
погасителни вноски с падежи на определени дати, отделните вноски не стават автоматично
сбор от отделни, периодично дължими плащания. Задължението продължава да бъде само
едно и крайният срок за погасяването му е падежът на последната разсрочена вноска или
моментът, в който е обявена предсрочната изискуемост. В разглежданият казус
6
определянето на размера на отделните погасителните вноски и момента на тяхното
плащане, в общия срок от 72 месеца, е предоставено в полза на кредитополучателя, като по
делото не се доказа кредитора да е предприел действия за предсрочно събиране на дълга. В
посочният смисъл са Решения №№ 65 от 06.07.2018г. по т.д.№1556/2017г. на ТО, 28 от
05.04.2012г. по гр.д.№523/2011г. на ІІІ г.о., 261 от 12.07.2011г. по гр.д.№795/2010г. на ІV
г.о., 38/2019 по т.д.№1157/2018г. на II т.о. на ВКС и др./.
На състава е известна и съдебната практика в обратния смисъл относно началният
момент, от който започва да тече давностният срок за вземания за главница и/или за
договорни лихви по погасителни вноски по договор за банков кредит, за който не е обявена
и респективно, настъпила предсрочна изискуемост, но даденото по-горе разрешение, но
същата не се споделя доколкото противоречи на тълкувателната практика на ВКС.
Игнорирането на горецитираното ТР с аргумента, че се отнася изрично до шестмесечният
срок по чл.147, ал.1 от ЗЗД спрямо поръчителите би означавало да се допусне поръчителят
да отговаря при по-тежки условия или в по-голям обем от главния длъжник, без това да е
уговорено в договора за поръчителство. А когато поръчителството е дадено за обезпечение
на цялото задължение на главния длъжник, то поръчителят се е съгласил да отговаря за
изпълнението му такова, каквото то е уговорено между длъжника и кредитора. Не на
последно място, както и е посочено в решаващите мотиви на ВКС, обезпеченият по реда на
чл.138 и сл. от ЗЗД кредитор, който е предоставил на длъжника възможността да издължава
престацията си на части и така се е отказал от едно свое предимство, гарантирано от закона,
не бива да бъде поставян в по-неблагоприятно положение от кредитора, който не е
разсрочил задължението на длъжника.
В заключение въззивният състав на съдът приема, че момента, от който започва да
тече приложимият в случая общ петгодишен давностен срок, е окончателният падеж на
задължението-25.08.2017г. Към датата на подаване на исковата молба по смисъла на чл.422
от ГПК-18.04.2022г. този срок не е бил изтекъл, в резултат от което възражението на
ответникът, се явява неоснователно.
С оглед горното се налага изводът, че атакуваният съдебен акт, е правилен и
законосъобразен, поради което и следва да бъде потвърден.
При този изход на делото в полза на въззиваемият, се полагат деловодни разноски, но
поради липса на ангажирани доказателства за направата на разноски, такива не следва да се
присъждат.
Воден от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №832 от 13.03.2023г. постановено по гр.д.
№11336/2022г. по описа на Районен съд Варна.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
7
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8