Р Е Ш Е Н И Е № 70
гр. Пловдив, 20.02.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Пловдивският
апелативен съд, първи търговски състав, в публичното заседание на двадесет
и втори януари през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СЛАВЕЙКА
КОСТАДИНОВА
ЧЛЕНОВЕ: КАТЯ
ПЕНЧЕВА
ВЕЛИЧКА БЕЛЕВА
при участието на
секретаря Стефка Тошева, като разгледа
докладваното от съдия Костадинова въззивно търг. дело № 641 по описа за 2019 год. и
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е въззивно - по чл. 258 и следващите от ГПК.
С решение № 426 от 15.07.2019 година, постановено по т.
дело № 612/2018 година по описа на Окръжен съд – П., е осъден И.Б.Б., ЕГН **********, с адрес ***, да заплати на „М.“ ЕООД,
ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление:***, сума в размер на 100 001.56 лв., представляваща сума, с която ответникът неоснователно се е обогатил във вреда на
ищеца, по прескрибиран запис на заповед, издаден на 11.01.2011 г., с падеж
24.08.2012 г., ведно със законната лихва считано от предявяване на иска – 07.08.2018
г. до изплащането й, както и сумата от
6791.23 лв. разноски по
съразмерност по заплащане на държавна такса и възнаграждение за адвокат.
Отхвърлен е предявеният от „М.“ ЕООД срещу И.Б.Б. иск
за заплащане на сумата от 29 058.07 лв., представляваща обезщетение за забава за плащането на главницата от 100 001.56 лв.
за периода от 25.08.2012г. до 06.08.2018г. Осъдено е „М.“ ЕООД да заплати на
И.Б.Б. сума в размер на 192.77 лв.,
представляваща направени разноски по съразмерност за заплащане на депозити за
експертизи. Осъдено е „М.“ ЕООД да заплати на
адвокат И.Б.М., ЕГН **********, сума в размер на 1401.74 лв.,
представляваща дължимо възнаграждение, определено по чл. 7, ал.2, т.4 от
Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
Срещу така
постановеното решение в осъдителната му част
за сумата от 100001,56 лева, както и за разноските в размер на 6791,23
лева е подадена въззивна жалба от
ответника в първоинстанционното производство И.Б.Б..
Оплакванията са за неправилност и
незаконосъобразност на решението в обжалваната част, за допуснати нарушения на материалния и
процесуалния закон, неправилно изяснена фактическа обстановка и непълнота на
доказателствата. Искането е за отмяната му в обжалваната част и постановяване
на ново, с което да се отхвърли предявеният иск, като се присъдят на
жалбоподателя направените по делото разноски, включително адвокатско
възнаграждение по чл. 38, ал. 1, т. 3, предложение второ от ЗА. Твърди се, че ищецът
не е материално правно легитимиран за
предявяване на иска, тъй като според жалбоподателя специалният иск за неоснователно обогатяване по чл. 534,
ал. 1 от ТЗ съществува като възможност само за поемателя по записа на заповед, чийто
менителничен иск е погасен по давност, но не и за джиратаря или цесионера. Поддържа
се, че с джирото / цесията/ поемателят
прехвърля само правата си по менителницата, но не и правото си по чл. 534 ал. 1 от ТЗ на иск за менителнично
неоснователно обогатяване. Неправилни били и изводите на първоинстанционния
съд, че в производството по делото не можело да се установява, респ. оспорва
вземането по записа на заповед, тъй като основанията за това били разгледани и
изчерпани в производството по чл. 422 от ГПК по т. дело № 138/2016 година на
ПОС. Твърди се, че правопогасяващите и правоизключващите възражения, касаещи
менителничните права, са допустими. При
събиране на доказателствата, свързани с възражението на жалбоподателя за недействителност на записа
на заповед поради злоупотреба с бланков подпис / бланкова менителница/ съдът
допуснал процесуални нарушения, не постановил определение по чл. 158, ал. 1 от ГПК, като по този начин попречил на
жалбоподателя да реализира процесуалните си права. Решението по този въпрос
било постановено при непълнота на доказателствата и било необосновано.
С въззивната жалба
е направено доказателствено искане на
основание чл. 266, ал. 3 от ГПК за допускане и разпит на свидетел, който не е
посочен поименно, като твърденията са за допуснати от първоинстанционния съд
процесуални нарушения. Това искане е оставено без уважение от съда с мотивирано
определение в проведеното по делото открито съдебно заседание, като доводите за
допуснато порцесуално нарушение от първоинстанционния
съд при събиране на доказателствата ще бъдат обсъдени по-подробно и със
съдебното решение, доколкото те са сред поддържаните във въззивната жалба
оплаквания.
Срещу въззивната
жалба е подаден писмен отговор от ищеца в първоинстанционното производство „М.“
ЕООД с изразено становище за нейната неоснователност. Изложени са подробни
съображения за неоснователност на оплакванията във въззивната жалба. Искането е
за потвърждаване на първоинстанционното решение и присъждане на разноски.
Апелативният съд намира,
че въззивната жалба е процесуално
допустима, подадена е от лице, имащи
право на въззивно обжалване, в предвидения за това в чл. 259 ал. 1 от ГПК
преклузивен срок.
Произнасянето по основателността на въззивната жалба от въззивния съд е съобразно
правомощията му по чл. 269 от ГПК. При
извършената проверка съдът намира, че първоинстанционното решение е валидно
и допустимо в обжалваните части. Що се отнася до
неговата правилност, съдът е ограничен от оплакванията във въззивната жалби, като с решението си ще се произнесе по всеки един
от доводите за незаконосъобразност, посочени по- горе.
Пред П.ския окръжен съд по т. дело № 612/2018 година е предявен
иск с правно основание чл. 534 ал. 1 от
ТЗ от „М.“ ЕООД против И.Б.Б.. Ищецът
претендира обезщетение за неоснователно обогатяване в размер на 100001,56 лева, представляващи левовата
равностойност на 51130 евро по запис на заповед от 11.01.2011 година с падеж
24.08.2012 година. Твърди се, че ищецът
е поискал и му е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
417 от ГПК по ч.гр. дело № 10515/2015
година по описа на РС – П. въз основа на записа на заповед. След възражение на
длъжника било образувано исково производство по чл. 422 от ГПК – т. дело №
138/2016 година на описа на ОС – П.. С
решение № 147 от 14.03.2017 година, постановено по това дело искът бил отхвърлен с мотив, че
падежа на записа на заповед е 24.08.2012 година, поради което предвиденият в
чл. 531, ал. 1 от ТЗ срок за предявяване на прекия менителничен иск срещу издателя на записа на заповед е изтекъл
на 24.08.2015 година, а заявлението по чл. 417 от ГПК е подадено на следващия
ден – 25.08.2015 година, т.е. след изтичане на давностния срок. Поради това и в
качеството си на приносител на записа на заповед ищецът предявява специалния
иск по чл. 534 от ТЗ за менителнично неоснователно обогатяване срещу издателя
на записа на заповед за сумата, с която се е обогатил в негова
вреда. При така изложените обстоятелства е формулирано искане за осъждане на И.Б. да заплати на ищеца сумата по записа
на заповед, с която се е обогатил неоснователно в размер на 100001,56 лева, както и сумата от
29058,07 лева, представляваща лихви за забава върху главницата за периода от
25.08.2012 година до 06.08.2018 година и законната лихва от датата на исковата
молба до окончателното изплащане на сумата.
С
първоинстанционното решение искът за присъждане на лихви за забава в посочения по-горе размер и период е отхвърлен и
решението в тази му част е влязло в сила.
Възраженията, които
са направени от ответника И.Б. по
същество срещу така предявения иск в преклузивния срок – с отговора на исковата
молба по чл. 367 от ГПК са следните: Твърди се, че ищецът „М.“ ЕООД, който се
позовава на джиро в своя полза, направено от поемателя по записа на
заповед Е.Б.С.не представя нито самия
запис на заповед от 11.01.2011 година, нито джирото. Твърди се, че в
производството по иска по чл. 422 от ГПК – т. дело № 138/2016 година ищецът се
е позовал на договор за цесия на
вземането по записа на заповед от
20.07.2015 година, с нотариална заверка
на подписа от 25.08.2015 година, който бил осчетоводен при ищеца, но цесията не
била съобщена на ответника от цедента, поради което не била породила никакви
последици за цесионера. Изложени са доводи, че искът по чл. 534 ал. 1 от ТЗ може да бъде предявен
само от поемателя по записа на заповед срещу неговия издател, но не и от джиратаря или от цесионера,
на които са прехвърлени само правата по менителницата, но не и правата
на менителничното неоснователно обогатяване. Твърди се, че Е. С. е поемател по множество
записи на заповеди с издател И.Б.,
поради което не било ясно на джирото на кой точно запис на заповед се позовава
ищецът, при положение, че то не отговаряло на изискванията на чл. 468 от ТЗ.
Следващата група доводи на ответника са свързани с това, че той не е подписвал
цитирания в исковата молба запис на заповед, че записът на заповед е
неавтентичен и антидатиран, като същият е оспорен съгласно чл. 193 от ГПК.
Поради това, че липсвало волеизявление на
ответника като издател по записа на
заповед, записът на заповед бил нищожен, а предявеният иск по чл. 534 ал. 1 от ТЗ – неоснователен. Твърди се също, че записът на заповед не съдържа реквизитите
по чл. 535 от ТЗ, не е подписан от ответника съгласно изискванията на чл. 537
т. 7, поради което не съставлява запис
на заповед съгласно чл. 536 ал. 1 от ТЗ,
не му е предявяван в сроковете по чл. 491 от ТЗ и не удостоверява подлежащо на
изпълнение вземане. При условията на евентуалност е направено възражение за
злоупотреба с бланков подпис / бланкова менителница/ съгласно чл. 464 от ТЗ .
В допълнителната
искова молба, подадена от ищеца „М.“ ЕООД са оспорени твърденията на
ответника. Отново е посочено изрично, че
ищецът се позовава на извършено в негова
полза джиро от поемателя по процесния записа на заповед, като твърди, че в
качеството си на джиратар той има всички права, които има и поемателят,
включително за предявяване на иска по
чл. 534 от ТЗ. Оспорени са доводите,
свързани със съществуването и формата на записа на заповед и джирото, като е
посочено, че оригиналите са намират по ч.гр. дело № 10515/2015 година на РС – П. и е поискано прилагането му. Оспорено е и твърдението за злоупотреба с
бланкова менителница.
Ответникът не е
подал допълнителен отговор на допълнителната искова молба на основание чл. 373
от ГПК. При съществуващите в ГПК преклузивни срокове / чл. 370 и чл. 373 ал. 2 от ГПК/
оспорванията и възраженията на ответника срещу предявения иск са само тези, подробно посочени по-горе, изложени
в отговора на исковата молба.
Въвеждането в процеса на допълнителни оспорвания и нови твърдения от страна
на ответника е преклудирано. В този смисъл настоящият съдебен състав намира, че
по настоящото производство не дължи произнасяне по въведените едва пред
въззивната инстанция, и то не с въззивната жалба, а в откритото съдебно
заседание и с писмените бележки по съществото на спора доводи, че ищецът има
качеството на цесионер, а не на джиратар, доколкото в друго исково производство
– т. дело № 138/2016 година се е позовал и на договора за цесия. Преклудирани
са твърденията, че поставената дата на
джирото не е действителната, че то е съставено в по-късен момент, че правата по
записа на заповед не могат да бъдат прехвърлени едновременно с джиро и с
договор за цесия, че следва да се
приеме, че правата са прехвърлени с цесия, а не с джиро, доколкото договорът за
цесия имал достоверна дата, тъй като е с
нотариална заверка на подписите и че в качеството си на цесионер ищецът не е
носител на правото да предяви иска по чл. 534 от ТЗ.
Въз основа на
събраните по делото доказателства е установена следната фактическа обстановка:
На страница 3 от
заповедното производство – ч.гр. дело № 10515/2015 година по описа на Районен
съд – П., е приложен оригинал на запис на заповед с издател И.Б. и поемател Е.
С.. Записът на заповед е издаден на 11.01.2011 година. Той е за сумата от 51130
евро и е с падеж 24.08.2012 година. Формално записът на заповед съдържа всички
необходими реквизити, посочени в чл. 535 от ТЗ.
По делото пред първата
инстанция са приети две съдебни експертизи, с които е извършено почерково и
техническо изследване на записа на заповед, изготвени съответно от М.С.и Н. Н..
Двете експертизи са по еднакви задачи, като изслушването на втората експертиза,
изготвена от вещото лице Н., е допуснато от съда поради изразено несъгласие на
ответника И.Б. с първото заключение. Двете заключения не съдържат противоречиви
изводи. И с двете е установено, че ответникът И.Б. е положил подпис под записа
на заповед, като е изписал саморъчно и имената , ЕГН и адреса си в началото на
текста, както и имената си срещу издател. Останалото ръкописно съдържание на
записа на заповед – име и адрес на поемателя, сума, падеж, дата и място на
издаване, са попълнени от поемателя Е.Б.С.. Вещите лица са посочили, че със
съществуващите технически възможности и утвърдени методики не е възможно да се
установи времето на изписване на различните текстове. По отношение на
химикалната паста, с която са написани
ръкописните текстове от Б. и С., вещите
лица са дали заключение, те става дума за химикални пасти със сходни
физико-оптични свойства на багрилните компоненти, като не съществува методика,
позволяваща да се каже, че целият документ е изпълнен с една и съща химикална
паста.
От показанията на свидетеля Н. А., разпитан в
съдебно заседание на 19.06.2019 година, които са незаинтересовани и не се
опровергават от други събрани по делото доказателства, се установява, че той е
присъствал заедно с И.Б. и Е. С. при написването и подписването на процесния
запис на заповед на 11.01.2011 година. Тримата са били заедно в посочена от
свидетеля сладкарница в град П., при което било попълнено съдържанието на
записа на заповед, след което той бил подписан.
Обсъдените
експертизи и свидетелските показания опровергават оспорванията на ответника И.Б., поддържани в отговора на
исковата молба, че той не е подписвал процесния запис на заповед, че записът на заповед е неавтентичен
и антидатиран и в този смисъл нищожен.
Възражението, че
записът на заповед не е предявен на ответника в качеството му на негов издател,
също е неоснователно. В случая падежът
по записа на заповед е по чл. 486 ал. 1
т. 4 от ТЗ – на определен ден, а не на предявяване.
Последната група
възражения, свързани с действителността на записа на заповед, поддържани от
ответника, са тези по чл. 464 от ТЗ.
Твърденията на ответника, че в случая става дума за бланкова менителница
са опровергани от събраните по делото и обсъдени по-горе доказателства. От тях
е видно, че не става дума за непопълнена при издаването менителница, която да е
попълнена несъобразно с уговореното, и то такава, която да е придобита от
приносителя недобросъвестно или при груба небрежност. Установено е, че
поемателят е извършил попълване на записа на заповед - както собственото си име и адрес, така и
сумата и падежа. Това обаче е станало в присъствието на издателя И.Б. и на свидетеля. Липсват каквито и да е
доказателства за разминаване между съдържание на записа на заповед и
уговореното между страните.
Съдът намира за неоснователни доводите на
жалбоподателя за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения при
събиране на доказателствата. Съобразявайки въведените от ответника твърдения и
направените доказателствени искания, първоинстнационният
съд с определението си по чл. 374 от ГПК е допуснал до разпит един свидетел на
ответника за установяване на твърденията му за
злоупотреба с бланкова менителница. Неосъществяването на разпита на този
свидетел се дължи само и единствено на процесуалното поведение на ответника.
Свидетелят не е посочен поименно по делото пред първата инстанция. Нещо повече,
дори с въззивната жалба, позовавайки се на процесуални нарушения на първоинстанционният
съд, жалбоподателят отново не сочи разпита на кой точно свидетел иска при
условията на чл. 266 ал. 3 от ГПК. При липса на конкретно посочен свидетел
първоинстанционният съд е дал възможност
на ответника да доведе свидетел, и то не
веднъж, а в три поредни
съдебни заседания.
Още с подготвителното
си определение по чл. 374 от ГПК първоинстанционният съд е допуснал поискания
свидетел на ответника и е насрочил делото за разглеждане в открито съдебно
заседание на 20.03.2018 година. Това е първата възможност на ответника да води
свидетел, от която той не се е възползвал.
С оглед изявленията на страните, включително на ответника, че не водят свидетелите, съдът е отложил техния разпит за
съдебното заседание на 24.04.2019 година.
В това съдебно заседание на
24.04.2019 по изрична молба на страните, включително на процесуалния представител на ответника да се
отложи разпита на свидетеля му за следващо съдебно заседание, съдът е определил нова дата за изслушване на
свидетеля – 19.06.2019 година. В
съдебното заседание на 19.06.2019 година ответникът и неговият
процесуален представител не са се явили, не са доведи допуснатия до разпит
свидетел, като не твърдят и не са представили доказателства неявяването им да
се дължи на уважителни причини. Поради това съдът, след изслушване на свидетеля
на ищеца, е приключил съдебното дирене, дал е ход на устните състезания и е
обявил делото за решаване. Начинът, по
който е действал първоинстанционният съд и осигурената на ответника
нееднократна възможност да доведе свидетел в подкрепа на твърденията си в
открито съдебно заседание, не налагат извод за допуснати процесуални нарушения
от съда, а по-скоро за бездействие от страна на ответника. Неоснователно е твърдението за нарушение на чл. 158 ал. 1 от ГПК.
Според тази разпоредба ако събирането на доказателство е съмнително или
представлява особена трудност, съдът може да определи съответен срок за
събирането му, след изтичането на който делото се гледа без него. По този начин е действал първоинстанционния
съд, и то нееднократно, като е давал срок на ответника за няколко поредни съдебни заседания да доведе
свидетел, което не е сторено. Законът не изисква нарочно определение по чл. 158
ал. 1 от ГПК, нито нарочно съобщаване на страната кое е последното съдебно
заседание за събиране на доказателства. Изтичането на дадения от съда срок е
достатъчно.
Следващата група
възражения на ответника касаят джирото, с което ищецът обосновава процесуалната и материалноправната си
легитимация по предявения иск по чл. 534 от ТЗ.
Джирото е на гърба на записа на заповед. С него Е.Б.С. е наредил да се плати на „М.“
ЕООД сумата по записа на заповед. Поставена е дата 20.07.2015 година. Джирото е подписано от джиранта Е. С.. Спазени са всички
изисквания за формата на джирото, посочени в чл. 468 ал. 1 от ТЗ. С оглед на
това и доколкото при излагане на обстоятелствата по предявения иск по чл. 534
от ТЗ ищецът се е позовал на джирото, настоящият съдебен състав намира, че той
е активно легитимиран да предяви иска и че поддържаните едва пред въззивната
инстанция доводи, свързани с
наличието и на договор за цесия между
същите страни нямат отношение към спора. С джирото като едностранна,
абстрактна, формална сделка се прехвърлят правата по менителничния ефект
такива, каквито са отразени в документа, т.е. джиратаря заменя в правата по
ценната книга джиранта. Издателят на записа на заповед може да противопостави
на джиратаря абсолютните възражения срещу ефекта. Възраженията, основани на
личните му отношения с джиранта могат да бъдат противопоставени на джиратаря,
само ако той е бил недобросъвестен към момента на придобиване на записа на
заповед / чл. 465 от ТЗ/. В случая ответникът не е въвел в процеса такива възражения.
В чл. 534 ал. 1 е
посочено, че искът за неоснователно обогатяване може да бъде предявен от
приносителя на менителница, запис на заповед или чек, когато изгуби исковете по
тях поради давност или при неизвършване
на необходимите действия за запазване на правата по тях. Правото на иск принадлежи
не само на поемателя по записа на
заповед, както твърди жалбоподателят, а на всеки приносител на менителничен
ефект. Следва да се посочи, че цитираната във въззивната жалба съдебната практика,
по-конкретно решение № 12 от 02.06.2016 година
по т. дело № 3788/2014 година на ВКС, първо търговско отделение, не
съдържа различно разрешение по този
въпрос. С него е даден отговор на
други правни въпроси, като в мотивите е посочено, че специалният иск
принадлежи на приносителя на записа на заповед или менителницата, чиито
менителнични искове са погасени по давност. Посочен е поемателят по записа на заповед като активно
легитимиран да предяви иска по чл. 534 ал. 1 от
ТЗ, което обаче не е в
противоречие с извода, че този иск принадлежи на всички приносители на запис на
заповед или менителница.
В случая „М.“ ЕООД като джиратар има право на
иск по чл. 534 ал. 1 от ТЗ. Той е държател
на менителницата и е неин законен
приносител, доколкото правото му следва
от джиро върху нея, съгласно изричната
разпоредба на чл. 471 ал. 1 от ТЗ. В качеството си на приносител на записа на
заповед той е сред легитимираните по закон лица да предявят иска по чл. 534 ал.
1 от ТЗ при наличието на останалите предвидени в закона предпоставки. В случая
те са налице, доколкото ищецът е изгубил иска си по записа на заповед поради давност. Това обстоятелство е безспорно между
страните, а и е установено с влязлото в сила решение № 147/14.03.2017 година по т. дело № 138/2016 година по описа
на Окръжен съд – П.. С това решение е
отхвърлен предявеният от „М.“ ЕООД против И.Б. иск по чл. 422 от ГПК за
установяване съществуването на вземането по процесния запис на заповед, въз
основа на който е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 417 от ГПК и изпълнителен лист по ч.гр. дело № 10515/2015 година на РС - П..
Единственият мотив за отхвърляне на иска е подаването на заявлението по чл. 417
от ГПК извън предвидената в чл. 531 ал. 1 от ТЗ тригодишна давност.
По останалите
доводи на жалбоподателя, които се излагат едва пред въззивната инстанция, съдът
не дължи произнасяне по изложените по-горе съображения за преклудирането им и за
неотносимост към спорния предмет по
делото.
Първоинстанционното
решение в обжалваната част е правилно и законосъобразно и следва да бъде
потвърдено.
Жалбоподателят
следва да бъде осъден да заплати на „М.“ ЕООД направените пред въззивната
инстанция разноски в размер на 3000 лева заплатено адвокатско възнаграждение.
Ето защо Пловдивският
апелативен съд
Р Е Ш
И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 426 от 15.07.2019 година, постановено по т.
дело № 612/2018 година по описа на Окръжен съд – П., В
ОБЖАЛВАНИТЕ ЧАСТИ, С КОИТО е осъден
И.Б.Б., ЕГН **********, да заплати на „М.“
ЕООД, ЕИК ***, сума в размер на 100 001.56 лв., представляваща сума, с която ответникът неоснователно се е обогатил във вреда на
ищеца, по прескрибиран запис на заповед, издаден на 11.01.2011 г., с падеж
24.08.2012 г., ведно със законната лихва считано от предявяване на иска –
07.08.2018 г. до изплащането й, както и сумата от 6791.23 лв. разноски за производството пред
първата инстанция, изчислени по
съразмерност.
ОСЪЖДА И.Б.Б., ЕГН **********, с адрес ***, да заплати на „М.“ ЕООД,
ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление:***, сумата от 3000 лева,
представляваща направени разноски пред въззивната инстанция за адвокатско
възнаграждение.
Решението подлежи
на обжалване пред ВКС с касационна жалба в едномесечен срок от връчването му на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.