Р Е Ш Е Н И Е № 468
гр. Стара Загора, 29.11.2022г.
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
Старозагорски административен съд, седми състав, в публично съдебно заседание на двадесет и четвърти октомври, през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
Председател: КРЕМЕНА КОСТОВА-ГРОЗЕВА
при секретар Албена А.а
и с участието на прокурора Маргарита Димитрова
като разгледа докладваното от съдия КОСТОВА-ГРОЗЕВА адм. дело №75 по описа на съда за 2022г. и за да се произнесе съобрази следното:
Производството е по реда на чл. 285, ал.1, изр. второ от ЗИНЗС.
Образувано е по повод
искова молба, подадена от лишения от свобода И.С.С., против ГД “Изпълнение на
наказанията“ и Министерство на правосъдието, като се претендира осъждане на първия ответник да
заплати на ищеца обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 3300
лева, следствие на незаконосъобразни действия на служители от администрацията на
ответника, ведно с осъждане на втория ответник да заплати обезщетение за
претърпени неимуществени вреди в размер на 6600 лева, също следствие от
незаконосъобразни действия на затворническата администрация.
Ищецът сочи, че считано от 16.04.1998г. до настоящ момент и без прекъсване бил задържан в качеството си на затворник и настанен в Зона с повишена сигурност /ЗПС/ на местата за лишаване от свобода, първоначално в Затвора в град Пазарджик, а в последствие и в Затвора в град Стара Загора. За периода 16.04.1998г. до м. 07/2021г. бил държан в ЗПС на Затвора в град Пазарджик, от където бил преместен в Затвора в град Стара Загора и понастоящем изтърпявал наказанието си „доживотен затвор“ при специален режим също в ЗПС.
За периода 16.04.1998г. до 07.02.2017г. без прекъсване по време на задържането му в ЗПС бил в постоянно заключена килия, в условия на продължителна изолация, без възможност за човеко общуване, като в тези ЗПС били настанени между 6-12 затворника, които били със същият статут и ищецът можел да общува само с тях и то само един час на ден по времето, определено за престой на открито. Всички останали затворници, настанени в групите на затвора и намиращи се извън ЗПС можели и имали правото да участват съвместно с другите затворници във всякакви организирани и провеждани в затвора съвместни /общи/ мероприятия/дейности. Ищецът обаче бил лишен от тези възможности поради специалния си статут /като настанен в ЗПС/, тъй като не му било разрешено да се включи и да участва с други затворници /настанени извън ЗПС/ в такива мероприятия/дейности, курсове и програми, като образователни, обучителни, квалификационни, поправителни, възпитателни, развлекателни, корекционни, трудови, спортни, културно-информационни и други. Като цяло не му било разрешено да общува с други затворници, настанени извън ЗПС в групите на затвора.
Ищецът мотивира още и, че за заявеният процесен период, без прекъсване бил лишен от възможността и не разполагал със законово средство за ефективен контрол срещу актовете на Комисията по изпълнение на наказанията /КИН/ и на Началника на затвора, въз основа на които актове бил държан в условия на силно рестриктивен режим и продължителна изолация в ЗПС на затворите, тъй като по закон тези актове не подлежали на съдебен контрол.
Горното се определя от ищеца като нарушение на чл.3 от ЗИНЗС и обуславящо претенциите за обезвреда, като се сочи, че с изменение на ЗИНЗС от ДВ бр. 13/07.02.2017г. в ал.5 вече била въведена възможността затворниците, поставени на специален режим и осъдени на доживотен затвор да участват съвместно с други лишени от свобода в трудови, възпитателни, образователни, спортни и други дейности. Досежно довода за вреди, следствие на липсата на възможността от ефикасен контрол и защита срещу актовете на КИН и началника на Затвора, ищецът посочва, че с изменение на ЗИНЗС от ДВ бр.13/2017г., била изменена ал.2 на чл.198, като вече съществувала възможност за обжалване пред съд на актове на Началник затвора, издадени на осн. чл.198, ал.1 от ЗИНЗС, както и бил създаден нов текст – чл.66 от ЗИНЗС, позволяващ обжалване пред съда на заповедите на началник затвора, издадени по силата на чл.66, ал.2 от закона, а раздел VI, чл.73-74 били отменени /касаещи КИН/.
Като резултата от тези условия на изтърпяване на наложеното наказание, ищецът твърди, че за заявения период у него се породили и били налични силни по своя характер и начин на проявление, интензивни по честота и проявление, трайни по времетраене и отражението им във времето негативни чувства, емоции, изживявания и състояния на унижение и уронване на човешкото достойнство, нехуманно отношение към него, голямо неудобство и дискомфорт, малоценност, незащитеност, напрегнатост, тревожност, нервност и гняв, плач, яд, страх, хронично безсъние, психоемоционален стрес, физически и психически болки и страдания, отчаяние, нежелание за живот, усет за осъществявано от затворническата администрация на целенасочено деградиране на личността му, загуба на вяра в институциите и незачитане на основни права и ценности.
В заключение на горепосоченото, ищецът претендира обезвреда от ГДИН на претърпени от него неимуществени вреди в размер на 3300 лева за периода 25.06.2002-13.07.2004г., от 01.06.2009-07.01.2012г. и от 07.01.2017. до 07.02.2017г. и обезвреда от Министерство на правосъдието на претърпени от него неимуществени вреди в размер на 6600 лева за периода от 16.04.1998г.-25.06.2002г. и от 13.07.2004г.-01.06.2009г. В допълнителна молба /уточнение/ на исковата молба, С. посочва, че исковата претенция против ГДИН е за периодите 25.06.2002-13.07.2004г., от 01.06.2009-07.01.2012г. и от 07.01.2017. до 07.02.2017г., а против Министерство на правосъдието е за периодите от 16.04.1998г.-24.06.2002г. и от 14.07.2004г.-31.05.2009г. В същата уточняваща молба от 16.02.2022г. ищецът С. посочва, че вредите са търпени от него през целия заявен като процесен период 16.04.1998г. -07.02.2017г., но за периода от 07.01.2012г. до 07.01.2017г. не търсил обезщетение, тъй като за същото нещо вече бил получил такова по друго дело.
Ищецът, редовно призова в с.з., се явява лично и с назначения му по реда на ЗПП процесуален представител адв. С., който заявява, че поддържа исковите претенции изцяло, вкл. и за периода 07.01.2012г. до 07.01.2017г.
Ответниците – ГДИН и Министерство на правосъдието, редовно призовани в с.з., се представляват от юрк. С., която поддържа подадения до съда писмен отговор на искова молба /л.71-73/.
Страна
ОП-Стара Загора, редовно призована в с.з., изразява
чрез своя представител становище за неоснователност и недоказаност на исковите
претенции.
Съдът, като съобрази събрания по делото доказателствен материал намира за установено от фактическа страна, следното:
И.С.С. *** на 16.04.1998г. и бил приведен в затвора в град Стара Загора на 19.07.2001г. и настанен в ЗПС II, където пребивавал и до момента. Изтърпявал наказание в размер на 1г. и 5 м. лишаване от свобода плюс общо наказание „доживотен затвор“ за осъждания по чл.195, чл.346 и чл.116, ал.1 от НК. Първото наказание било изтърпяно на 21.01.1999г., от която дата било приведено в изпълнение общото наказание „доживотен затвор“, като бил поставен на специален режим на 19.11.2001г. До 07.02.2017г. /поради конкретната нормативна уредба/ л. св. С. не участвал в общи мероприятия с останалите лишени от свобода, като контактувал с такива, вкл. и с различен от неговия статут по време на престоя му на открито, по време на хранене, тъй като храната се раздавала от лишен от свобода със статут, различен от този на С.. След м. 02/2017г. на лицата, настанени в ЗПС II била давана многократно възможност на С. да участва в общи мероприятия /сочат се конкретно/.
Съобразно чл.198, ал.1 от ЗИНЗС /в сила от 07.02.2017г./ по отношение на С. *** било налице произнасяне относно режима му на изтърпяване на наказанието /сочат се шест заповеди, издадени в периода след м.02/2018г./.
В периода 07.01.2012г.-07.04.2016г. С. бил настанен в ЗПС II, IIг коридор, спално помещение №8, след извършен ремонт, С. първоначално бил настанен в спално помещение №10, а на 27.05.2017г. преместен в спално помещение №11, където пребивавал и до момента. Преместването било наложено от факта, че в ЗПС бил настанен нов осъден на доживотен затвор, а С. отказвал да бъде настаняван заедно с друг осъден.
В затвора в град Стара Загора всички дейности и мероприятия с доживотно осъдени в ЗПС били съобразени с мерките за безопасност и сигурност, оценката на риска от вреди и рецидив. Третирането на тази категория осъдени поставяло акцент върху диагностичната и индивидуалната работа /консултиране по въпроси от личен, семеен, здравен, имуществен и др. характер/. Индивидуалната работа се осъществявала при ежедневните срещи на ИСДВР с лишените от свобода, за които отговарял.
На настанените в ЗПС била осигурена възможност за ползване на радиоприемник, аудиоплеър, вестници, електронни игри, телевизор с кабелна телевизия, DVD плейър за индивидуално гледане на филми, телефон, религиозна подкрепа, ежедневно ползване на престой на открито, отделно от време за физическа активност. През годините времето за престой на открито имало промяна, като от 1ч., 1ч. и 20м. в момента било 1ч. и 40 м., а времето за физическа активност варирало от 40м., а след 27.02.2014г. стигнал до 1 час с въвеждането на график за разпределение на времето за физическа и спортна дейност на югозападно каре.
Според данните от писмо, подписано от началник на затвора в град Стара Загора И.С. рядко заявявал желание да участва в общо организирано мероприятие и по негово желание взаимоотношенията му с други осъдени на доживотен затвор лица било сведено до минимум и били хладни. От м. 05/2019г. до 11/2021г. отказвал да ползва правото си на престой на открито и практически не излизал от ЗПС, като това аргументирал със страх от провокации от другите затворници, както и като своеобразна форма на протест. След този период отново възстановил излизането си и ползване на времето за физическа активност. Общувал с двама затворници осъдени на доживотен затвор, посещавал редовно „Клуб интереси“, осигуряван два пъти седмично от администрацията на затвора, посещавал всеки четвъртък църквата и службите на отец Карагеоргиев.
По искане на ищецът, Съдът допусна събиране на гласни доказателства, чрез разпит на двама свидетели.
Свидетелят Х. сочи, че познавал ищеца от Затвора в Стара Загора, от 18.01.2002г. до настоящ момент, когато били поставени в ЗПС, настанени заедно. Зоната била един коридор, в който до 2016г. бил втори г-салон - имало 9 килии, а след 2016, след ремонта, ги преместили в друг коридор, с 11 килии и там всички били държани в постоянно заключени килии и единствено били извеждани от килиите за престой на открито. Първо престоят бил за 1 час, после станали 2 часа всеки ден, през останалото време били в килиите заключени и единствената възможност за общуване била само при престоя на открито. В тази зона се настанявали осъдените на доживотен затвор на специален режим а преди се настаняваха и такива, които били следствени. След 2016г. лишените от свобода били по един в килия, но преди ремонта 2016г. по един, по двама, имало в една килия, имало и по четирима, различно. Най-тежкото в тази зона била самата изолация, защото освен това, че по 22-23 часа били държани в постоянно заключени помещения, по закон нямали право до 07.02.2017г. да участват в общи мероприятия с лишени от свобода от групите, които били със статут, различен от техния, защото за другите в затвора се организирали различни дейности, примерно концерти. Те чували музиката, знаели, че има концерт, но не ги допускали. Имало разни спортни турнири, но не им се разрешавало да участват, имало обучителни и образователни курсове, програми за овладяване на гнева, другите затворници се включвали, а никой от зоната /ЗПС/ не бил включен, защото законът го забранявало до 2017г.
В зоната можело да ги посети ИСДВР, той идвал само да даде входящ или изходящ номер и си тръгвал, психологът, ако един път в годината ги извикал, било добре, но повече не. Храната се сервираше от сервитьор, който бил затворник, но той не говореше с тях, защото му забранили да говори с тях, да ги гледа в очите, за да не ни ги провокирал. Така било и в лавката на затвора, в библиотеката на затвора, ограничавали контактите с нас. Само на тях можело да се организират такива дейности, но никога не били организирани, едва след промяната на закона 2017г. вече участвали в турнири и такива др. мероприятия.
И. /ищецът/ можел да общува с някого само по време на престоя на открито с малката група, които постоянно били там, само с тях общувал И., с никой друг и това много му тежало, много тежко го изживявал. Проблемът с очите на И. бил още откакто го познавал, но последните месеци вече почти не виждал. Последните 3-4 месеца изведнъж ослепял.
Споделял със свидетеля, защото двамата били от един и същи град. Споделяли си често, заедно говорили, заедно се движили, коментирали тази продължителна изолация без възможност за общуване, както и невъзможността И. да обжалва актовете на Комисията по изтърпяване на наказанията, с които комисията периодично се произнасяла по продължаване на специалния му режим и държането му в ЗПС, което породило у И. трайни и силни негативни чувства, състояния и усещания, изживявания. Свидетелят не знаел ищецът да бил искал медицинска, психологическа помощ, но И. често споделял с него тревогите си от тази изолация и въз основа на общуването му с него и това, което наблюдавал, когато се повдигнела тази тема, а той я повдигал всеки ден тази тема за изолацията, забелязвал как се променяло състоянието му – гримаса, език на тялото, поведение и така сам стигал до констатацията, че тази изолация причинявала на И. голямо неудобство и дискомфорт, пораждала у него чувство на унижение, уронване на неговото достойнство, чувство на малоценност и незащитеност, изпитвал чувство на напрегнатост, тревожност, нервност и гняв. Имал тъмни сенки под очите, явно не си доспивал, безсънието му станало хронично такова, започвал да плаче, като се говорело на тази тема, изпадал в депресивни състояние, психоемоционален стрес и се страхувал, споделял със свидетеля, че ако продължавал да бъдел в тези условия на изолация, щял да полудее. Обмислял да се самоубие. Физически болки изпитвал, атрофирали му мускулите и ставите. Свидетелят разбрал за това, по начина, по който И. ходел, при престой на открито можел да се движи, като сядал, оплаквал се като става и сяда. От разговорите с него свидетелят стигнал до извода, че затворническата администрация и законодателят го поставяли целенасочено в такива условия на изолация, за да се стигне до деградация на личността му. Ищецът обвинявал законодателя за това, че в самия закон било заложено да нямали право на мероприятия. Бил изгубил вяра в институциите, за които казвал, че вместо да се грижели за спазването на основни човешки права и ценности, нарушавали правата им. И. имал някаква вродена нетърпимост към нарушаване на основните човешки права, но поначало бил любознателен, общителен и за това тази продължителна изолация я изживявал много тежко. След промяната на закона 2017г., у него настъпило едно такова успокоение по отношение на тази изолация, защото вече имал възможност да участва в мероприятия. Видимо настъпило успокоение.
Негативните чувства и емоции, състояния, изживявания били налични у И. в периода: 18.01.2002г. – 07.02.2017г. и те били породени от това, че И. бил поставен в ЗПС в Затвора Стара Загора в условията на продължителна изолация без възможност за общуване и от това, че той нямал законовата възможност за този период от време да обжалва актовете на Комисията по изтърпяване на наказанията, с които се произнасяше режимът му да бъде продължаван.
Свидетелят А.И. сочи, че в момента се намирал в старозагорския затвор, като от 1997г. до 2016г. бил в Затвора в Пазарджик. Ищецът познавал от Затвора в Пазарджик, където постъпил през 1997г., а ищецът бил в Пазарджик едва през 1998г., но познавал от там С.. Нямали до 1996г. мероприятия, нищо нямали. Имали две карета по един час, това бил. Мисли, че С. бил на специален режим. Той бил в зоната и в момента, а свидетеля бил на друг режим и в момента, нямал досег до него въобще. Режимът в Пазарджик не само на С., на всички се отразявал лошо, защото липсвал клуб, да гледат телевизия, да играят нещо, нямало такова нещо там. С. се държал като всеки един, добре се държал. Свидетелят не знаел за здравословните проблеми на ищеца, само знаел, че не можел да вижда. Имал висок диоптър - 14. Извън ЗПС общи мероприятия нямало, били постоянно заключени. Единствената им комуникация с другите затворници била на терена, един час преди обед и един час следобед, общо два часа. Били само затворници. В Затвора в Пазарджик не били в една килия със С., били в съседни килии, но комуникацията им ставала на карето, защото не им давали да си говорят през прозорците, ако говорели, ги наказвали. Комуникацията била само на открито.
При така установеното от фактическа страна, от правна Съдът намира следното:
Преди всичко, Съдът дължи произнасяне по допустимостта на исковата претенция.
Процесуалният представител на двамата ответници прави изрично изявление за недопустимостта на исковите претенции, поради тяхното просрочие към датата на предявяването им в съда. Така в отговора си на исковата молба, се сочи, че за периода за периода 25.06.2002г. – 13.07.2004г. пасивно легитимирана страна не е сочената от ищеца ГД“ИН“ и поради това искът за този период се явява недопустим и следва да се остави без разглеждане. Мотивира се на второ място и възражение за недопустимост, поради изтичане на петгодишен давностен срок за предявяване на исковите претенции, така както са определени по период от ищеца, като се сочи, че за времето от 16.04.1998-24.06.2002г. искът бил погасен към дата 24.06.2007г., за периода 25.06.2002 – 13.07.2004г. бил погасен към дата 13.07.2009г., за периода 14.07.2004г. - 31.05.2009г., бил погасен към дата 31.05.2014г., а за периода 01.06.2009г. – 07.01.2012г. бил погасен към дата 07.01.2017г.. Допълнително се мотивира, че към датата на подаване на исковата молба, за последният период от 07.01.2012г. до 07.01.2017г. била относима и СПН на Решение № 387/19.01.2018г., постановено по а.д. №10/2017г. на Административен съд Стара Загора.
Съдът намира и трите довода, чрез които ответниците претендират недопустимостта за част от исковия период за неоснователни.
Съдът намира за неоснователен първия довод, защото, както правилно се сочи в молба-становище вх. № 3247, подадена от процесуалния представител на ищеца, в периода 25.06.2002г. – 13.07.2004г. е в сила отм. Закон за изпълнение на наказанията и чл.19а от него. Съгласно редакцията на текста в сила от ДВ бр.62/2002г., 25.02.2002г., до редакцията на ал.2 от текста /в сила от ДВ, бр.61/2004г. от 13.07.2004г./ ГД „ИН“ осъществява прякото ръководство на местата за лишаване от свобода и е със статут на ЮЛ. Ето защо, правилно пасивно легитимирана страна за този исков период е ГД“ИН“, а не Министерството на правосъдието и не е налице основание за оставяне без разглеждане на иска за обезвреда на неимуществени вреди, като предявен против ГДИН.
Неоснователно се явява и възражението за изтекла петгодищна давност, а от там и довода за недопустимост на исковите претенции, по начина, по който се мотивира в писмения отговор на процесуалния представител на двамата ответници. На първо място следва да се подчертае, че практиката на този съд приема, че фактът на изтекла погасителна давност касае основателността на иска, а не неговата недопустимост. В тази насока и съобразявайки доводите на юрк. С. в нейния писмен отговор, следва да се отчете фактът, че С. заявява като процесен един общ период, а именно от 16.04.1998г. до 07.02.2017г., за който само и единствено предвид законодателните еквилибристики, касателно ответната страна, е наложило ищецът да диференцира същият на отделни периоди, с оглед коректното определяне на пасивно легитимираната страна.
Горният довод
на пълномощника на ответниците е не съобразен и с Тълкувателно решение
№ 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по т. гр. д. № 3/2004 г.
ОСГК. Ищецът
изрично твърди, че през целият този период той е бил поставен в изолация, вкл.
и поради невъзможността да обжалва актовете на конкретен орган за промяна на
определения му режим на изтърпяване на наказанието „доживотен затвор“, като
така претендира, че не е налице „прекъсване“, в смисъла, вложен във визираното Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. на
ВКС по т. гр. д. № 3/2004 г. ОСГК. В т. 4 от
него е прието, че
обезщетение за вреди от незаконни
административни актове, може да се
иска след тяхната отмяна с решение на съда,
като унищожаеми, а при нищожните – с констатиране на нищожността в самия процес по обезщетяване
на вредите. Когато вредите произтичат от фактически
действия или бездействия на администрацията, обезщетението за тях може
да се иска
след признаването им за незаконни,
което се установява в производството по обезщетяването – чл. 1, ал. 2
ЗОДВПГ (загл. изм.).
В първият случай вземането за обезщетение
за вреди става изискуемо от момента на
влизане в сила на решението, с което се отменя
незаконния административен акт, а в случай, че вредите произтичат
от нищожен акт – от момента
на неговото издаване. При незаконни фактически действия на администрацията
този момент е тяхното преустановяване. От така определените
моменти на изискуемост, започва да тече погасителната
давност и се дължи мораторна лихва.
Това тълкувателно решение е задължително за съдилищата на основание
чл. 130, ал. 2 от
ЗСВ и въз основа
на него следва
да се приеме
за безспорно, че погасителната давност в случая започва да тече
от момента на преустановяване на незаконосъобразните действия (бездействия) на пенитициарната администрация да поставят ищеца в неблагоприятни условия на задържане, като давностният срок, включително за непозволено увреждане, намира своята регламентация в чл. 110 от ЗЗД, където се определя като петгодишен и с
изтичането му се погасяват всички
вземания, за които законът не
предвижда друг срок. Давността не се прилага служебно, като в конкретният случай от ответника, както се сочи по-горе, е
налице изрично възражение за погасяване по
давност на исковата претенция, в съответствие с разпоредбата на чл. 120 от ЗЗД.
Съдът следва обаче да отчете
изричното изявление на процесуалният представител на ищеца адв. С. /вж. л.90,
молба- становище от 26.05.2022г./, че С. е съобразил факта на получено
предходно обезщетение за периода 07.01.2012г. до 07.01.2017г. за нанесени му
имуществени вреди следствие на поставянето му в условия на продължителна
изолация, поради което той не поддържа и не претендира заплащане на такива с
този иск и за този периода, редуцирайки периодите вече, както следва: от
16.04.1998г. – 07.01.2012г. и от 07.01.2017г. до 07.02.2017г.
Това изрично изявление на
процесуалният представител на ищеца, обосновава у този съдебен състав извода,
че по отношение на настоящата искова
претенция и за така заявеният период на обезвреда към датата на предявяването й
– 04.02.2022г., вече е настъпил ефектът на погасителната давност, поради
изтичане на посочения в чл.110 от ЗЗД петгодишен давностен
срок и поради това исковете, насочени против двамата ответници от И.С. за
заплащане на обезщетения в претендираните размери за причинени на ищеца
неимуществени вреди резултат на незаконосъобразни действия и бездействия на
служители на администрацията, изразяващи се в поставянето му в продължителна
изолация, без възможности за провеждане на образователни, ограмотителни и обучителни курсове и програми и такива за
придобиване на квалификация, вкл. и поради невъзможност да се обжалват актовете
на КИН относно режима на изтърпяване на наказанието, се явяват изцяло
неоснователни. Съдът се мотивира
така:
Удостоверява се по делото, че И.С.С. на 09.01.2017г. е подал пред този съд искова молба, по която е било образувано а.д. №10/2017г. С тази искова молба, С. е поискал да му се присъди обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 20 000 лева, които той претърпял в два отделни периода, сред които и в периода 07.01.2012г. – 07.01.2017г. Искът бил предявен против ГД“ИН“ и основан на твърденията, че вредите за периода били следствие от незаконосъобразни действия и бездействия на затворническата администрация по неосигуряване на задоволителни битови и санитарни условия - липса на санитарен възел и постоянно течаща вода в килията; липса на вентилация и възможност за проветряване на спалното помещение; влага в килията; наличие на вредители /за периода от 07.01.2012г.-08.04.2016г./, и поради поставянето му в продължителна изолация в постоянно заключено помещение, съпроводено с непровеждане на образователни, ограмотителни и обучителни курсове и програми и такива за придобиване на квалификация /за целия заявен с тази искова молба период/. С тази искова претенция вече са били предявени за преценка от съда и по реда на компенсаторното средство /чрез иска по чл.284 от ЗИНЗС/, обстоятелства, които в чл.3, ал.2 от ЗИНЗС се определят като неблагоприятни условия за изтърпяване на наложено наказание.
Исковата претенция е била подробно и задълбочено разгледана от съда, който с решение №387/19.01.2018г. е постановил осъждане на ГДИН да заплати на С. обезщетение в размер на 4500 лева, за претърпени от него неимуществени вреди, изразяващи се в неосигуряване на необходимите битови и санитарно-хигиенни условия през периода 07.01.2012г. - 07.04.2016г. и от продължителна изолация на ищеца в периода 07.01.2012г.-07.01.2017г., заедно с лихвата за забава върху главницата, считано от 09.01.2017г. до окончателното изплащане на сумата.
В исковата си молба от 09.01.2017г., С. изрично сочи, че се намира в продължителна изолация и това е така от момента на настаняването му в Затвора в град Стара Загора през м. 07.2001г., вкл. и когато бил в Затвора в град Пазарджик. Т.е., С. изрично се е позовал, че към 09.01.2017г. е налично в един предходен момент на конкретно неблагоприятното обстоятелство на условията на изтърпяване на наказанието му – продължителна изолация /определена от С. като такава от 19г. и 5 м. към онзи момент/ и липса на образователни, ограмотителни и обучителни курсове и програми и такива за придобиване на квалификация. С. обаче сам е ограничил периода на обезвреда, вероятно възприемайки законодателното разрешение за петгодишния давностен срок към датата на подаване на тогавашната искова молба, ограничавайки съдебния контрол за периода само от 07.01.2012г. – 07.01.2017г.
Съобразявайки горните обстоятелства, настоящият съдебен състав приема извода, че за репарирането на вреди от неблагоприятни условия, по см. на чл.3 от ЗИНЗС, за период от преди обследвания в а.д. № 10/2017г., петгодишният давностен срок следва да се приема, че е започнал да тече не от 07.02.2017г., както се претендира в молбата – становище от адв. С.. Началният момента на течене на срока по чл.110 от ЗЗД по отношение на настоящите искови претенции този състав приема, че е датата на подаване на предходната искова молба, по която е било образувано а.д. № 10/2017г., т.е. от 09.01.2017г. Това означава, че към датата на подаване на настоящата молба – 04.02.2022г., исковата претенция за обезвреда на неимуществени вреди, следствие на поставане на ищеца в продължителна изолация и без възможности за образователни, ограмотителни и обучителни курсове и програми, и такива за придобиване на квалификация за периода преди 07.01.2012г. е била вече погасена по давност.
Съдът обосновава този си извод на първо място с безспорния факт, изрично признат от настоящият ищец в предходната му искова молба, че към 09.01.2017г. той се е намирал в продължителна изолация и това включва целият му период на настаняване в поделенията на ГДИН, съотв. Министерство на правосъдието, или най-рано м. 07/2001г., така както сочи в исковата си молба от 2017г., когато е преместен в затвора в Стара Загора, но при изричното изявление, че това положение е било и при престоя му в Затвора в град Пазарджик. На второ място и пак с оглед изрично твърденият факт на продължаваща изолация и липса на възможности за образователни, ограмотителни и обучителни курсове и програми, и такива за придобиване на квалификация към 09.01.2017г., Съдът приема, че ищецът е разполагал с реалната процесуална възможност да предяви исковата си претенция и за онези предходни периоди, в които е бил и се намирал в неблагоприятни условия на изтърпяване на наложеното му наказание, вкл. и в условия на продължаващата изолация и пр. Такова искане обаче към 09.01.2017г. С. не прави. Независимо от това обстоятелство, безспорно е, че към 09.01.2012г. на С. е признато качеството на „жертва“, вкл. че е търпял вреди от незаконосъобразни действия и бездействия на затворническата администрация, изразяващи се в поставането му в условия на продължителна изолация и без възможности за образователни, ограмотителни и обучителни курсове и програми, и такива за придобиване на квалификация за времето от 07.01.2012г. -17.01.2017г., НО при отчитане в мотивите на съдебното решение по а.д. № 10/2017г. именно на факта на продължителна и предхождаща процесния период изолация на С., ведно с произтичащата от нея липса на възможности за общуване, на включване в културни и други съвместни прояви с другите затворници.
Ето защо и доколкото към 09.01.2017г. са били налице твърдените и тук неблагоприятни условия, то реално С. именно към тази дата е разполагал с процесуално средство /компенсаторно, признато в решение на ЕСПЧ за ефективно, вж. Р-ние от 21.07.2020г. по делото А. срещу България, §68/ да иска обезвреда на причинените му от тези условия вреди и за предходни периоди, щом е приемал, че е жертва на нарушение на чл.3 от ЕКПЧ /Конвенцията/, съотв. на чл.3 от ЗИНЗС, вкл. и за периода преди 07.01.2012г., но не го е реализирал.
Дори и да се приеме, че не може да бъде изключена възможността да се търси обезвреда и за минали периоди, въпреки вече получено обезщетение на същото основание и за същите неблагоприятни условия, но за различни периоди, както е в този случай, Съдът отново приема извод, че исковата претенция, така както в крайна сметка се поддържа като период, се явява изцяло неоснователна, поради изтичане на определения законов давностен срок от пет години, защото от 09.01.2017г. и с факта на подаване на исковата молба тогава, обоснована с конкретното неблагоприятно условие по см. на чл.3 от ЗИНЗС /идентично и тук/, фактически е налице прекъсване на петгодишният давностен срок /по арг. на чл.116, б „б“ от ЗЗД/, като от този момент е започнал да тече нов петгодишен срок /в който евентуално да може да се приеме за разглеждане иск за предходни периоди, макар и основан на същите неблагоприятни условия/, който нов срок е изтекъл на 09.01.2022г., съотв. към датата на настоящата искова молба – 04.02.2022г., вече поради изтичането му, е настъпил ефектът на погасителната давност.
Горното обосновава и крайният правен извод у този състав за пълна неоснователност на исковите претенции, предявени от И.С. за осъждане на двамата ответници да му заплатят претендираните размер на обезщетения за претърпени от него неимуществени вреди, следствие на незаконосъобразни действия и бездействия на затворническата администрация, изразяващи се в поставянето му в продължителна изолация и без възможности за участие в образователни, ограмотителни и обучителни курсове и програми, и такива за придобиване на квалификация и др., вкл. и поради невъзможност да обжалва актовете на КИН, съотв. Началника на Затвора, за времето от 16.04.1998г. до 12.01.2012г. и от 07.01.- 07.02.2017г.
Водим от горното и на осн. чл.284, ал.1 и чл.286, ал.3 от ЗИНЗС, Съдът
Р
Е Ш И
:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения от И.С.С., изтърпяващ наказание „доживотен затвор“ в Затвора в град Стара Загора иск против ГД „ИН“ за присъждане на обезщетение в размер на 3 300 лева за претърпени неимуществени от незаконосъобразни действия и бездействия, изразяващи се в поставянето му в продължителна изолация и без възможности за участие в образователни, ограмотителни и обучителни курсове и програми, и такива за придобиване на квалификация и др., вкл. и поради невъзможност да обжалва актовете на КИН, съотв. Началника на Затвора, за времето от 25.06.2002г. – 13.07.2004г., 01.06.2009г. – 07.01.2012г. и от 07.01.2017г.- 07.02.2017г.
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения от И.С.С., изтърпяващ
наказание „доживотен затвор“ в Затвора в град Стара Загора иск против Министерство
на правосъдието за присъждане на обезщетение в размер на 6 600 лева за
претърпени неимуществени от незаконосъобразни действия и бездействия,
изразяващи се в поставянето му в продължителна изолация и без възможности за
участие в образователни, ограмотителни и обучителни
курсове и програми, и такива за придобиване на квалификация и др., вкл. и
поради невъзможност да обжалва актовете на КИН, съотв.
Началника на Затвора, за времето от 16.04.1998г.
до 14.06.2002г и от 14.07.2004г. до 31.05.2009г.
Решението подлежи на касационно обжалване пред тричленен състав на Административен съд Стара Загора в 14 дневен срок от съобщаването му на страните.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: