№ 16450
гр. София, 02.09.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 47 СЪСТАВ, в публично заседание на
единадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:МАРИЯ В. БОГДАНОВА
НОНЧЕВА
при участието на секретаря ДЕНИЦА Ж. ВИРОНОВА
като разгледа докладваното от МАРИЯ В. БОГДАНОВА НОНЧЕВА
Гражданско дело № 20231110166038 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 235 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба, подадена от И. Т. Т. срещу „МПМ“ АД, с която е
предявен иск по реда на чл. 422 ГПК за установяване дължимостта на сумата от 764,00
лева.
Ищецът твърди, че на 16.11.2018 г. между него и „К“ ООД (с правоприемник
„МПМ“ АД) бил сключен Индивидуален договор за заем № 10045621, като по силата
на Т. бил отпуснат заем в размер на 1500,00 лева за срок от 8 месеца с ГПР от 44,36 %
и с лихвен процент 41,06 %. Съгласно чл. 12, ал. 1 - 3 от договора, ищецът следвало да
предостави обезпечение по заема чрез поръчителство в тридневен срок от сключването
му. При непредставяне на обезпечение и на основание чл. 12, ал. 4 от договора се
дължала неустойка в размер на 764,00 лева. Ищецът твърди, че заплатил цялата
дължима сума по договора за заем в общ размер от 2514,00 лева, включваща и
начислената неустойка за непредоставяне на обзпечение. В исковата молба са
изложени подробни доводи, че процесният договор за заем, съответно - клаузата за
начисляване на неустойка при непредоставяне на обезпечение, са нищожни, поради
което сумата от 764,00 лева се явявала недължимо платена при изначална липса на
правно основание. Отправено е искане за уважаване на предявения иск и за осъждане
1
на ответника да заплати сторените от ищеца разноски по делото.
Исковата молба и приложенията към нея са връчени на ответника „МПМ“ АД,
но отговор в срок не е подаден. Изрични възражения срещу твърденията на ищеца за
дължимост на процесната сума не са направени и в подаденото в хода на заповедното
производство възражение по чл. 414 ГПК. След приключване на устните състезания по
делото и обявяването му за решаване в о. с. з. на 11.06.2024 г. е постъпила молба от
ответника за разглеждане на делото в негово отсъствие и за отхвърляне на исковата
претенция в цялост.
След служебна справка в Търговския регистър съдът установи, че към датата на
приключване на устните състезания по делото ответникът е променил
правноорганизационната си форма от акционерно дружество в еднолично акционерно
дружество, считано от 29.02.2024 г.
Софийски районен съд, І-во ГО, 47-ми състав, като съобрази доводите на
страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Предмет на делото е положителен установителен иск с правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за признаване за установено между
страните, че ответникът „МПМ“ АД дължи на И. Т. Т. сумата от 764,00 лева, заплатена
от него на дружеството без правно основание като неустойка за непредоставено
обезпечение по Индивидуален договор за заем № 10045621/16.11.2018 г., сключен
между ищеца и праводателя на ответника („К“ ООД), за която сума на 18.08.2023 г. е
издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 44537/2023 г. по описа
на СРС, 47-ми състав.
За основателността на предявения иск ищецът следва да установи при условията
на пълно и главно доказване заплащането на процесната сума от него, постъпването
в имуществения комплекс на ответника и сключването на договора със съдържание,
идентично с описано в исковата молба, предвиждащо задължение за заплащане на
неустойка при непредоставяне на обезпечение по договора. В тежест на ответника е да
докаже наличието на валидно основание за заплащане на процесната неустойка в
размер на 764,00 лева по възникналото между страните договорно правоотношение.
Като съобрази представените по делото доказателства и липсата на подаден в
срок отговор на исковата молба, съответно - липсата на своевременно релевирани от
ответника възражения и оспорвания, съдът намира за доказани изложените в исковата
молба фактически твърдения. От приложените към нея документи (Индивидуален
договор за заем, Код: 10045621/16-11-2018; Приложение 1 - погасителен план; 6 броя
разписки; извлечение от Търговския регистър) се установява, че „К“ ООД, явяващо се
2
праводател на ответника „МПМ“ АД, е предоставило на ответника И. Т. заем в размер
на 766,94 евро или левовата им равностойност съгласно официалния курс на БНБ за
срок от 8 месеца при размер на месечната погасителна вноска от 111,21 евро (217,50
лева) и общ размер на всички плащания от 889,65 евро (1740,00 лева), при лихвен
процент от 41,06 % и ГПР от 44,36 %. Съгласно чл. 12 от така сключения договор
заемателят се задължава в тридневен срок от сключването на договора да обезпечи
задълженията по същия чрез действия на трето лице - поръчител или солидарен
длъжник, като в противен случай дължи неустойка в размер, посочен в чл. 12, ал. 4 и
ал. 6 от договора - 764,00 лева, заплащането на която е уговорено като разсрочено с
падежни дати, идентични с тези за заплащане на главницата и лихвата по договора.
Като съобрази изложеното, съдът намира, че процесната договорна клауза, въз
основа на която е предвидено плащането на неустойка при непредставяне на
обезпечение, има неравноправен характер и противоречи на добрите нрави, поради
следното:
Спрямо сключения между „К“ ООД и И. Т. Т. Индивидуален договор за заем №
10045621/16.11.2018 г. приложение намират правилата на ЗПК и на чл. 143 - чл. 147б
ЗЗП.
Разпоредбата на чл. 143 ЗЗП дава легално определение на понятието
„неравноправна клауза“ в договор, сключен с потребител, като установява, че това е
всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравноправие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика, от една страна, и потребителя – от друга. Съгласно чл. 146, ал. 1 ЗЗП,
неравноправните клаузи в договорите са нищожни. Тези нормативни разрешения са
установени и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори, която е транспонирана с нов чл.
13а, т. 9 от ДР на ЗЗП (ДВ бр. 64/2007 г.). Според чл. 3 от Директивата, неравноправни
клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално договорени и които, въпреки
изискванията за добросъвестност, създават в ущърб на потребителя значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора.
Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. №
1/2009 г., ОСTK, нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за
неустойка, уговорена извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции, като преценката за нищожност се прави за всеки конкретен случай към
момента на сключване на договора. Като клауза уговорена в договора, неустойката е
проявление на принципа на автономия на волята в частното право /чл. 9 ЗЗД/. С нея
страните уговарят предварително размера на обезщетението, което ще заплати
неизправната страна, в случай че не изпълни своите задължения, без да е необходимо
да се доказва размера на вредите, настъпили от неизпълнението. Автономията на
3
волята на страните да определят свободно съдържанието на договора и в частност да
уговарят неустойка е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки:
съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а
в равна степен и на добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които законът
е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е
приравнена с тази на противоречието на договора със закона /чл. 26, ал. 1 ЗЗД/.
Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а
съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им при
иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно. Един от тези принципи е
принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения
изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Разяснено е по-
нататък, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка,
произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските
и търговските правоотношения, като примерно са изброени следните критерии, които
следва да се съобразят при преценката дали конкретна клауза за неустойка
противоречи на добрите нрави: естеството им на парични или на непарични и размерът
на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали
изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи-поръчителство,
залог, ипотека и др.; вид на уговорената неустойка /компенсаторна или мораторна/ и
вида на неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част;
съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от
неизпълнение на задължението вреди, като при конкретната преценка за нищожност
на неустойката, могат да се използват и други критерии, като се вземат предвид
конкретните факти и обстоятелства за всеки отделен случай.
Размерът на процесната неустойка за неизпълнение на задължение за
предоставяне на обезпечение има неравноправен характер и противоречи на добрите
нрави, тъй като размерът възлиза на повече от 51 % от размера на предоставения
заем (764,00 лева при предоставен заем в размер на 1500,00 лева), а същевременно
начисляването се обосновава с неизпълнение на вторично за договора за заем
задължение. Основното задължение на заемател по договор за паричен заем е да върне
на датата на падежа заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва. С
оспорената в настоящото производство договорна клауза (чл. 12, ал. 4 от договора),
обаче, е уговорена компенсаторна неустойка за неизпълнение, но не на главното
задължение на заемателя – да върне заетата сума на датата на падежа, а на
задължението в срок до три дни, считано от сключването на договора (съгласно чл. 12,
ал. 1 от същия), да представи обезпечение за кредитора.
Съобразявайки изложеното в съответствие с критериите на Тълкувателно
решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСTK, и приложимата в
случая законодателна уредба в защита на потребителя, съдът намира, че процесната
4
неустойка излиза извън присъщата на неустойката обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции, противоречи на добрите нрави и е нищожна на основание чл. 26,
ал. 1, предл. 3 ЗЗД. Уговорена е компенсаторна неустойка за неизпълнение на
задължение, различно от главното, като начинът по който е уговорена, сочи, че
заемателят всякога ще дължи неустойка, ако в краткия еднодневен срок от получаване
на заемната сума не осигури обезпечение, дори и когато той е изправна страна по
отношение на основното си задължение – да върне на датата на падежа главницата
ведно с възнаградителната лихва. Следователно, дори и интересът на кредитора по
договора за заем да е удовлетворен – той в срок да получи главницата и
възнаграждението си – същият ще има право да получи и допълнително неустойка,
която не е свързана с неизпълнение на същественото задължение по договора за заем и
не обезпечава реално претърпени вреди. По тези съображения съдът намира, че
неустоечната клауза е нищожна поради противоречие с добрите нрави.
Процесната клауза представлява и начин да се уговори допълнително
възнаграждение за кредитора по договора за кредит, в нарушение на изискванията на
чл. 19, ал. 4 ЗПК, както и на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Така уговорената такса не е
включена в ГПР по кредита. В случай че размерът бъде съобразен при определянето
на ГПР, действителният ГПР по кредита би бил значително по-висок от посочения в
договора за кредит. Това обстоятелство, съобразено с факта, че тази неустойка е
начислена за вторично спрямо предмета на договора задължение на заемополучателя,
води до извод, че същата представлява по своята същност разход по кредита, който е
следвало да бъде включен в ГПР, съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК. Невключването му в ГПР
е довело до заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК и нарушаване на
изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва. По този
начин потребителят е бил въведен в заблуждение относно стойността на разходите,
които следва да направи по обслужване на заема, като е калкулирана допълнителна
печалба към договорената възнаградителна лихва по договора за заем. По съществото
си процесната клауза въвежда допълнително възнаграждение за кредитора по договора
за потребителски кредит, чието възникване е било известно при сключването на
договора.
Въз основа на изложеното съдът намира процесната неустоечна клауза за
нищожна. От това следва, че заплащането на така уговорената неустойка в полза на
праводателя на ответника (обстоятелство, което не е оспорено своевременно от
дружеството и което се установява от представените с исковата молба вноски бележки
и отразявания в изготвения погасителен план) е направено при изначална липса на
основание, като платената неустойка в размер на 764,00 лева подлежи на връщане на
основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД. Предвид изложеното предявеният установителен
иск се явява основателен и като такъв следва да бъде уважен в цялост.
5
По разноските:
С оглед изхода на спора по делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК право на
разноски има ищецът, като в негова полза бъдат присъдени такива за платена
държавна такса в исковото и в заповедното производство в размер на по 25,00 лева. В
полза на процесуалните представители на ищеца в исковото и в заповедното
производство следва да бъдат присъдени адвокатски възнаграждения в размер на по
480,00 лева, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв.
По изложените съображения, Софийски районен съд, Първо гражданско
отделение, 47-ми състав,
РЕШИ:
ПРИЗНАВА за установено между страните, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК,
вр. чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, че ответникът „МПМ“ ЕАД, ЕИК: ........, в качеството
си на правоприемник на „К“ ООД, дължи на ищеца И. Т. Т., ЕГН: **********,
сумата от 764,00 лева, представляваща платена от ищеца на ответника без правно
основание неустойка за непредоставено обезпечение по Индивидуален договор за заем
№ 10045621/16.11.2018 г., сключен между И. Т. Т. и „К“ ООД, за която на 18.08.2023 г.
е издадена Заповед № 24680 за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 44537/2023 г.
по описа на СРС, 47-ми състав.
ОСЪЖДА „МПМ“ ЕАД, ЕИК: ........, да заплати, на основание чл. 78, ал. 1
ГПК, на И. Т. Т., ЕГН: **********, сумата от 25,00 лева, представляваща разноски,
сторени в хода на първоинстанционното производство, и сумата от 25,00 лева,
представляващи разноски, сторени в хода на заповедното производство.
ОСЪЖДА „МПМ“ ЕАД, ЕИК: ........, да заплати, на основание чл. 78, ал. 1
ГПК, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., на адвокат К. И. Б. , РАК, ЕГН: **********, сумата
от 480,00 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за безплатно оказана
правна защита и съдействие на ищеца в първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА „МПМ“ ЕАД, ЕИК: ........, да заплати, на основание чл. 78, ал. 1
ГПК, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв., на адвокат МЛЛ, САК, ЕГН: **********, сумата от
480,00 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за безплатно оказана правна
защита и съдействие на ищеца в заповедното производство.
6
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7