Р Е Ш Е Н И Е
№ 194
гр. Габрово, 11.12.2020 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – ГР. ГАБРОВО
в открито съдебно заседание от единадесети ноември, две хиляди и двадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ КИРОВА-ТОДОРОВА
със секретар Радина Церовска,
като разгледа материалите по адм. дело № 275 по описа за 2020 година и за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството
по настоящото адм. дело е образувано въз основа на депозирана искова молба с
вх. № СДА-01-1739 от 25.09.2020 г., подадена от Х.А.Х., с ЕГН: **********,
против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ – София, със стойност на
иска 1 000 000.00 /един милион/ лв.
В исковата
молба се твърди, че за периода 20.11.2013 г. – 8.05.2014 г. ищецът е изтърпявал
наказание „лишаване от свобода“ в затвора в гр. Плевен. С Решение № 382 от
25.09.2018 г. по преписка № 317/2015 г. на Комисия по защита от дискриминацията
/КЗД/ е установено, че за този период
той е бил третиран по-неблагоприятно в затвора в гр. Плевен, като ползващ
престой на открито с продължителност до един час дневно, а не час и половина,
колкото са ползвали останалите затворници, осъдени със същото по вид наказание
- доживотен затвор, в затворите в гр. София и гр. Ловеч. Решението на КЗП е
потвърдено с Решение № 2811 от 23.04.2019 г., постановено по адм. д. № 11166 от
2018 г. по описа на АС – София град и с Решение № 1789 от 4.02.2020 г. по адм.
д. № 8035 от 2019 г. по описа на ВАС. От това незаконно поведение на ответника
ищецът твърди, че е претърпял значими неимуществени вреди, изразяващи се в
липсата на желание за живот, притеснения, яд, нерви, безпокойство, стрес,
чувство на отритнатост, обективирани в защитна реакция на организма при болки и
стрес, изразяваща се в сълзене на очите, парене и плач. Ищецът намира, че
посочената по-горе искова претенция съставлява справедливо и дължимо
обезщетение, което ответникът следва да бъде осъден да му заплати. Претендира и
за лихва за забава от началната дата на увреждането – 20.11.2013 г. до
завеждането на исковата молба, както и от този момент, до окончателното
изплащане на главницата в размер на 100 000.00 лв.
По отношение
преценката за редовност и допустимост на исковата молба се открояват два
момента – 1. допустимост да се търси обезщетение за причинени вреди по реда на
АПК във връзка с установена дискриминация и 2. допустимост на прекратяване на
делото поради изтекла давност, с оглед направено в тази посока възражение от
страна на представителя на прокуратурата в последното открито съдебно заседание
и от страна на самия ответник, направено в писмения отговор на депозираната
искова молба. АСГ следва да посочи, че възражението за изтекла давност, в
случай че бъде уважено, прави иска не недопустим, а неоснователен, съгласно
приложимата съдебна практика.
По въпроса за
допустимост на иск за обезщетение поради твърдяна дискриминация АСГ следва да
установи част от фактите, на които се основава и самата искова молба. По делото
не е спорно, че пред Комисия за защита от дискриминация /КЗД/ е била поставена
за разглеждане „искова молба“ на Х.А.Х. и Христо Трайков Атанасов – изтърпяващи
наказание „лишаване от свобода“ в затвора в гр. Плевен, срещу Главна дирекция
„Изпълнение на наказанията“ – София /ГДИН/ с правно основание – чл. 71, ал. 1,
т. 1 от Закона за защита от дискриминация /ЗЗДискр./. Искането е било да се
установи по отношение на двамата ищци дискриминационно третиране по признак
„лично положение“, изразяващо се в по-неблагоприятно третиране и отношение в
сравнение с други осъдени със същото наказание, изтърпяващи го в затворите в
София и Ловеч за периода от 20.11.2013 г. до 8.05.2014 г. - изцяло съвпадащ с
процесния период. Основанието почива на фактите, послужили като основание и за
подаване на процесната искова молба до АСГ – в затвора в гр. Плевен престоят на
открито е бил по-кратък през този период от същия в другите две посочени
пенитенциарни заведения, само по един час, в нарушение правилата на ЗИНЗС и
ЗЗДискр. Пред КЗД е образувано производство – Преписка № 317/2015 г., която е
изискана от АСГ и приложена по делото в цялост. По делото са събрани
доказателства, от които е видно, че престоят на открито в затворите в гр. София
и гр. Ловеч е бил по-продължителен, по час и половина и тези установявания
съдът приема за безспорни и доказани и по настоящото дело.
С Решение №
382 от 25.09.2018 г. КЗД се е произнесла по депозираната жалба, като *** е
оттеглил претенцията си на 27.04.2018 г. и спрямо него производството е било
прекратено и е продължило по отношение на Х.Х. – настоящ ищец. С това решение
се установява на основание чл. 65, т. 1 от ЗЗД, че ГДИН и главен директор при
същата са осъществили непряка дискриминация по смисъла на чл. 4, ал. 3 от ЗЗДискр.
спрямо Х.А.Х. по признак „лично положение“ при изтърпяване на наказанието му
„доживотен затвор“ в затвора в гр. Плевен, като е бил поставен в
по-неблагоприятно положение през горепосочения период в сравнение с лицата,
претърпяващи същото наказание в затворите в гр. София и гр. Ловеч, като не са
налице основания за неравното третиране. КЗД предписва на ответните страни да
издадат методически указания, с които да въведат общи стандарти по отношение
престоя на открито за всички лица, изтърпяващи наказанието „лишаване от
свобода“, „доживотен затвор“, и „доживотен затвор без право на замяна“, без
оглед мястото на изтърпяване на наказанието, в което се намират те.
С Решение №
2811 от 23.04.2019 г., постановено по адм. д. № 11166 от 2018 г. по описа на
Адм. съд София – град е отхвърлена жалба на ГДИН против този акт на КЗД.
Първоинстанционното
съдебно решение е потвърдено с Решение № 1789 от 4.02.2020 г., постановено по
адм. д. № 8035 от 2019 г. на ВАС, пето отделение, което се явява и окончателно
по отношение установяването на дискриминация спрямо настоящият ищец по
гореописания повод. По тази причина и АСГ следва да приеме, че действително по
отношение на ищеца Х.А.Х. е била налице непряка дискриминация поради различното
му третиране за процесния исков период, като лишено от свобода лице,
изтърпявало наказанието си в затвора в гр. Плевен, в сравнение с други лица,
намиращи се в същото положение, но имащи възможност да ползват по-продължителен
престой на открито спрямо него, като установяването на дискриминацията е налице
от произнасяне и влизане в сила на съдебното решение на ВАС – 4.02.2020 г.
Съгласно чл.
71 от ЗЗДискр., извън случаите по раздел I, всяко
лице, чиито права по този или по други закони, уреждащи равенство в
третирането, са нарушени, може да предяви иск пред районния съд, с който да
поиска: 1.
установяване на нарушението; 2.
осъждане на ответника да преустанови нарушението и да възстанови положението
преди нарушението, както и да се въздържа в бъдеще от по-нататъшни нарушения; 3. обезщетение за
вреди. Раздел първи от ЗЗДискр. третира процедурата за
разглеждане на жалби пред КЗД, като с това Решение на този административен
орган не се присъжда обезщетение за претърпени от жалбоподателя вреди. В случая
пред АСГ не е налице производство по чл. 71 от ЗЗДискр.
Съгласно пункт
втори от Тълкувателно постановление № 1 от
16.01.2019 г. на ВКС по т. д. № 1/2016 г., ОСГК и ОСС на Първа и Втора колегия
на Върховния административен съд,
искът с правна квалификация чл. 71 ал. 1, т. 3 от Закона за защита от дискриминация
е подсъден на районния съд, като същевременно е обявено за изгубило актуалност
Тълкувателно постановление № 2/2014 г. от 19.05.2015 г. по т. дело № 2/2014 г.
на Върховния касационен съд и Върховния административен съд в частта му по т. 4.
Според ТП от 2019 г. разпоредбата
на чл. 71 от Закона за
защита от дискриминация съдържа
хипотезите за защита правата на увредените лица във всички случаи, когато не е
проведено производство пред Комисията за защита от дискриминация, без оглед на
това дали дискриминационното поведение е осъществено от субект, равнопоставен
на ищеца или дискриминацията е осъществена при или по повод административна
дейност. Разпоредбата на чл. 71 от Закона
не е в противоречие с чл. 74 от
същия, в който
не се съдържа уредба, даваща възможност за предявяване на самостоятелни искове
за установяване факта на дискриминация и осъждане на ответника да преустанови
нарушението и да възстанови положението преди нарушението, както и да се
въздържа в бъдеще от по-нататъшни нарушения, от което следва, че при
предпоставки и по двете алинеи на чл. 74 от Закона за
защита от дискриминация, текстът е
приложим само ако е проведено производство пред Комисията за защита от
дискриминация, какъвто е
настоящият случай. В заключение се приема, че „При непроведено
производство пред Комисията за защита от дискриминация исковете по чл. 71, ал. 1, т. 1,
т. 2
и т. 3 от Закона за
защита от дискриминация са подсъдни на
съответния районен съд.“.
Заключението, което следва да се направи в случая е, че при проведено такова
производство, какъвто е настоящият случай, се прилага чл. 74, ал. 2 от ЗЗДискр.,
според която разпоредба в случаите, когато вредите са причинени на граждани от
незаконни актове, действия или бездействия на държавни органи и длъжностни
лица, искът за обезщетение се предявява по реда на ЗОДОВ, чиято ал. 2 на чл. 1
предвижда исковете да се разглеждат по реда на АПК, а съгласно разпоредба на
чл. 128, ал. 1, т. 6 от този Кодекс подсъдност на такива спорове е пред
административните съдилища. В този смисъл, напр., Решение
№ 8583 от 4.07.2017 г. на ВАС по адм. д. № 7679/2015 г., III о.; Определение № 11 от
28.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 2/2010 г., 5-членен с-в, ГК и др.
По отношение
на местната подсъдност следва да се напомни на ответната страна, която прави
възражение по този повод в писмения си отговор, че с Определение № 11795 от
23.09.2020 г. по адм. д. № 7737/2020г. на ВАС делото е изпратено за разглеждане
на АСГ, като това Определение не подлежи на обжалване или коментар, а на
изпълнение.
В заключение
настоящият съдебен състав приема, че спорът е родово и местно подсъден на АСГ.
Настоящият
състав на ГАС отчита, че искът е предявен от дееспособен правен субект-
физическо лице, против ГД „ИН“ - София, към която работят длъжностните лица, от
чието поведение той претендира, че за него са произлезли вреди. Тези вреди Х.Х.
претендира като последица от дискриминация спрямо него, която, според влязлото
в сила Решение на КЗД, е установена като реализирана от юридическото лице –
ГД“ИН“ и главен директор на същата. Искът е предявен срещу пасивно легитимиран
ответник – юридическо лице по чл. 12, ал. 2 от ЗИНЗС и съгласно изискванията на
чл. 205, ал. 1 от АПК, осъществяващ пряко ръководство и контрол върху местата
за лишаване от свобода и пробационните служби /чл. 12, ал. 1 от ЗИНЗС/.
Съгласно нормата на чл. 12, ал. 2 от ЗИНЗС Главна
дирекция "Изпълнение на наказанията" е юридическо лице към министъра
на правосъдието със седалище София и е на бюджетна издръжка, съответно е
легитимиран ответник по настоящото дело и посочен като такъв от ищеца в исковата молба.
Предпоставките
за завеждане на иск по чл. 1 от ЗОДОВ и развиване на процедура по чл. 203 и сл.
от АПК са отменен акт на администрацията /респективно прогласен за нищожен
такъв/ и/или установено като незаконосъобразно действие или бездействие на неин
орган или служител, претендирана и доказана вреда, посочена като вид и размер и
налична причинно - следствена връзка между вредата и отменения акт, респ.
неправомерно действие или бездействие. Налице са реквизитите на исковата молба по чл. 127, ал.
1 от ГПК - посочени са страни, размер на претенцията, произхода й - конкретни
незаконосъобразни действия и бездействия на администрация на ГДИН, която,
според исковата молба, не е осигурила еднакви условия за лицата, изтърпяващи
едно и също наказание при един същ режим на изтърпяване, намиращи се в различни
пенитенциарни заведения, без наличие на основания за провеждане на тези
различия.
Правните спорове,
гледани от административните съдилища по реда на чл. 203 и сл. от АПК, на
материално правно основание чл. 1,
ал. 1
от ЗОДОВ, касаят отговорността на държавата и общините за вреди, причинени от
незаконосъобразна дейност на техни органи и служители, която по своя характер е
деликтна отговорност, т. к.
исковете се обосновават с вреди, настъпили от незаконни актове и незаконно
поведение, осъществени от специфични правни субекти. Отговорността на държавния
орган е специфично проявление на принципа за отговорност на работодателя по чл. 49 ЗЗД в областта на
ЗОДОВ /какъвто се явява държавата, респ. общината, по отношение на
административните органи и служителите в държавната и общинска администрации/.
Тази отговорност е гаранционно обезпечителна - т. 6 от ТР № 3 от
22.04.2004 г. на г. о.
на ВКС по тълк.гр.д. № 3 от 2004 г. на ОСГК.
Общо материално
правното основание на иска
е чл. 1,
ал. 1
от ЗОДОВ, съгласно която правна норма държавата и общините отговарят за
вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове,
действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод
изпълнение на административна дейност. Отговорността на държавата и общините се
ангажира при осъществяване на административна дейност, като част от нея е реализирането на незаконосъобразно поведение на
административни органи и длъжностни лица към съответните администрации, при или
в резултат на изпълнение на служебните им функции.
В случая законовото нарушение е общата забрана, съдържаща
се в чл. 4 на ЗЗдискр., за дискриминация – както пряка, така и непряка. В
нашето законодателство липсва друг способ за възстановяване на причинени по
този начин неимуществени вреди, единствена възможност е тяхната репарация чрез
парично обезщетение по справедливост.
С оглед на
гореизложеното, при направената от съда служебна проверка за редовност и
допустимост на исковата молба ГАС намира, че същата е редовна и допустима,
поради което следва да се произнесе по нейната основателност.
В проведено
поделото открито съдебно заседание ищецът се явява лично, като поддържа иска си
изцяло.
Ответната
страна се представлява от юрисконсулт Диана Генева, която оспорва иска.
Страната представя подробен писмен отговор по исковата молба.
Окръжна
прокуратура се представлява от прокурор Шикова, която намира иска за
неоснователен.
От
фактическа страна се установи наличието на изложената по-горе фактология – установена с влязъл в
сила акт – Решение на КЗД, считано от 4.02.2020 г., за наличие на непряка
дискриминация по признак „лично положение“ спрямо ищеца по настоящото дело-Х.А.Х.,
реализирана от ответника ГДИН и главния директор на същото юридическо лице,
като е дадено предписание за отстраняването й. Дискриминацията е била
реализирана в срока, посочен в исковата молба и по описания в същата начин.
През този период ищецът е имал възможността да реализира правото си на престой
на открито с половин час по-малко от осъдените със същото наказание,
изтърпяващи го при същия режим, в затворите в гр. София и гр. Ловеч. Не се сочи
основание за неравното третиране както в производството пред КЗД, така и в
настоящото административно производство, което се развива пред АСГ. Приети от
Комисията и контролните съдебни инстанции като неоснователни са доводите, че
ищецът се намирал в сравнително сходни обстоятелства единствено с лицата,
изтърпяващи същото наказание в същия затвор, тъй като такова ограничение не
произтича от закона и съдебната практика. Доводите, че всеки затвор осигурявал
различни условия, обусловени от различното местоположение в страната,
климатичните условия, различната архитектура на сградите и др. подобни, са
неотносими и неоснователни, които мотиви се споделят изцяло и от настоящия
съдебен състав. Законодателството не съдържа основание за въвеждане на различен
статут на лишените от свобода, вкл. по отношение вида и размера на правата им,
само на база мястото за лишаване от свобода, в което са настанени изтърпяващите
такова наказание при един и същ режим. Поради това и освен че е установила
наличие на дискриминация, КЗД е дала и предписания на ГДИН за уеднаквяване на
условията и за въвеждане на общи стандарти по отношение престоя на открито на
всички лица, изтърпяващи посочените в Решението наказания, като
местоизтърпяването на последните не следва да се взема предвид.
Забраната по чл. 4, ал. 2 от ЗЗДискр. е широко
формулирана. Според тази разпоредба забранена е
всяка пряка или непряка дискриминация, основана на пол, раса, народност,
етническа принадлежност, човешки геном, гражданство, произход, религия или
вяра, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично или обществено
положение, увреждане, възраст, сексуална ориентация, семейно положение,
имуществено състояние или на всякакви други признаци, установени в закон или в
международен договор, по който Република България е страна. В случая е налице непряка дискриминация, основана на
лично положение – местопребиваване на ищеца в определено място за лишаване от
свобода, при което е бил проведен различен и по-неблагоприятен режим, в
сравнение с режима на други такива места. Присъждането на обезщетение за вреди
не зависи, като основателност, от вида на дискриминацията. Нито от това, дали е
било налице целенасочено поведение към увреждане на ищеца, т.к. отговорността
на ЮЛ по ЗОДОВ е обективна безвиновна такава. Обезщетение следва да бъде
присъдено при наличие на установен дискриминационен акт спрямо ищеца, която
предпоставка е налице, доказани вреди и причинно-следствена връзка между
вредите и този акт. Вредите могат да бъдат, както и в останалите случаи на
приложение на ЗОДОВ, имуществени и неимуществени, като по делото ищецът твърди
причиняване на неимуществени такива, като ги е описал в исковата си молба. Ответната
страна не е представила доказателства в съответствие с чл. 9 от ЗЗДискр., от
които да е видно, че принципът на равно третиране не е нарушен, както по делото
пред КЗД, така и по настоящото дело.
По отношение
възражението за изтекла давност АСГ намира, че същото е неоснователно.
Претенцията на Х.Х. е за обезщетение на вреди, причинени от незаконосъобразна
административна дейност на органи и длъжностни лица при ГДИН, като давността
започва да тече от момента на установяването на съответната
незаконосъобразност, което в случая е от датата на влизане в сила на решението
на ВАС, цитирано по-горе – 4.02.2020 г. Ищецът не е имал възможност да предяви
настоящия иск преди тази дата, т. к. не е била налице задължителната
предпоставка по чл. 203 и сл. от АПК за това – установено незаконосъобразно
действие или бездействие, респективно акт на административен орган. Такъв иск
пред административния съд би бил недопустим. Съгласно чл. 204 от АПК иск може
да се предяви едва след отмяната на незаконосъобразен АА. Поради спецификите на
производството по чл. 74 от ЗЗДискр. иск не може да се предяви едновременно с
предявяване на жалба пред КЗД, т. к. органите, разглеждащи жалбата и иска са
различни – установяване на дискриминация се прави от Комисията, а обезщетение
се присъжда от съда, поради което 204, ал. 2 от АПК е неприложим. Неприложима
се явява и разпоредбата на ал. 4 на чл. 204 от АПК именно поради специалният
ред, по който се установяват незаконосъобразност на действието или
бездействието на административен орган. „В
случая претендираното вземане не е погасено по давност с оглед момента на
установяване на дискриминационното поведение“ - Решение № 2564 от
18.02.2020 г. на ВАС по адм. д. № 15358/2018 г., III о.
Право на избор
на лицето, което счита себе си за ощетено от дискриминационен акт, е да избере
ред за установяване на дискриминация, съответно – ред за търсене на обезщетение
и този избор не следва да води до различни последици за него. В случай, че Х.Х.
бе избрал реда по чл. 71 от ЗЗД, то той отново не би бил в ситуацията на
изтекъл давностен срок, т. к. исковата му молба би била подадена отново през
2015 г., когато я е подал пред КЗД, и до решаване на делото с влязъл в сила
съдебен акт, давността би спряла да тече. В случая КЗД се явява особена
юрисдикция по силата на специалния ЗЗДискр. и производството пред нея, както и
последвалото такова пред съда са обстоятелства по чл. 116 от ЗЗД, водещи до
прекъсване на срока. Съгласно общата и приложима разпоредба на чл. 114 от ЗЗД
давност започва да тече, когато вземането е станало изискуемо, но в случая
вземането на ищеца за обезщетение не може да се счита за изискуемо, преди
спрямо него да е установена дискриминация от страна на административен орган.
„… исковете по чл. 74, ал. 2 от
Закона за защита от дискриминация
за обезщетение за вреди, причинени на граждани от незаконни актове, действия
или бездействия на държавни органи и длъжностни лица, които се явяват в
противоречие със Закона за защита от дискриминация,
не са отделен вид. Те представляват искове по Закона за отговорността на държавата
и общините за вреди, които могат да се
предявят пред административния съд след установяването на проява на
дискриминация с решение на Комисията за защита от дискриминация.“ - Решение № 1233 от
31.01.2017 г. на ВАС по адм. д. № 3873/2016 г., III о. В случая до влизане в сила на това установително Решение
на КЗД подаването на иск по чл. 74 от ЗЗДискр. е било недопустимо и не може да
се счита, че в ущърб на ищеца е започнал да тече давностен срок за предявяване
на осъдителен иск с все още недоказана предпоставка и ненастъпило основание.
„В
Решение №
13663/14.12.2016 г., постановено по адм.
дело № 14346/2015 г. на ВАС изрично е било прието, че вземането за обезщетение,
което е възникнало въз основа на установено нарушение на норми на ЗЗДискр.
става изискуемо след влизане в сила на решението, с което е установено
дискриминационно действие… В
нормата на чл. 114, ал. 1 от ЗЗД е предвидено имено, че давността
започва да тече от деня в който вземането е станало изискуемо. В конкретният
случай, тъй като се претендират вреди не от отменен акт, а от дискриминационно
отношение, то изискуемостта на тези вреди е от момента в който
дискриминационните действия са обявени за такива – от датата, когато решението
на специализираният орган – Комисия за защита от дискриминация е влязло в сила.“ - Решение № 10849 от
6.08.2020 г. на ВАС по адм. д. № 7401/2019 г., III о. „Погасяването на вземане
по давност не основава недопустимост, а неоснователност на предявения иск. В
случая претендираното вземане не е погасено по давност с оглед момента на
установяване на дискриминационното поведение с акт на компетентния орган.“ - Решение № 2564 от
18.02.2020 г. на ВАС по адм. д. № 15358/2018 г., III о.
Следва да се
отбележи, че едва с писмо рег. № 2832 от 19.03.2020 г. на главен директор на
ГДИН /л. 96/ до началниците на затвори в страната е приведено в изпълнение
предписанието, направено с Решението на КЗД за уеднаквяване режима на
провеждане престой на открито, като ищецът е бил в затвора в гр. Плевен и след
исковия периоди не са налице приложени по настоящото дело доказателства, че
след 8.05.2014 г. неговото положение е било изравнено с тези на останалите
лишени от свобода, изтърпяващи наказанията си в затворите в гр. София и гр.
Ловеч веднага след тази дата.
В допълнение
следва да се посочи и това, че за периода 13.03. – 15.04.2020 г., на основание
чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и действията
по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от
13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците, за
срока от 13 март 2020 г. до отмяната на извънредното положение спират да текат давностните срокове, с
изтичането на които се погасяват или придобиват права от частноправните субекти.
По отношение
на твърдението за претърпените от ищеца вреди съдът взе предвид събраните в
хода на делото свидетелски показания на разпитаните свидетели К.С.Р. и Митко
Георгиев Харакчиев.
Според
показанията на свидетеля Р., който е бил с ищеца през процесния период в
затвора в гр. Плевен, действително престоят на открито е бил по-кратък от този
в затвора в гр. София и гр. Ловеч. Х.Х. е споделял с него, че се ядосва от тази
практика, че това е нечестно, че се чувства поставен в неравностойно положение
спрямо лишените от свобода, изтърпяващи наказанията си там, че се чувствал
„втора ръка човек“, не можел да се пребори с администрацията на затвора в гр.
Плевен по този въпрос и това много го ядосвало. По тази причина свидетелят лично
го е виждал да плаче от безсилие, тъй като молбите му до затворна администрация
не дава ли резултат. Свидетелят знае от ищеца за делото, което последният е
завел по този повод пред КЗД, двамата са водили дела в ЕСПЧ и са си споделяли
взаимно по този повод неволите си. За лишените от свобода тази разлика не е
малка, т.к. в цялото останало време са лишени от възможността да излязат навън.
Свидетелят е наясно, също така, че именно поради спечеленото от Х. дело в КЗД
затворите в цялата страна са уеднаквили този престой на открито за всички
лишени от свобода, като от това Х. се е почувствал удовлетворен, нямало го вече
онова чувство на напрегнатост, отхвърленост, дискриминираност.
Свидетелят ***
също споделя, че през процесния период е посещавал затвора в гр. Плевен за
участие по дела в съдилищата в града и се е срещал с Х., с когото се познава
лично от поне 20 години. Знае, че ищецът е търсил начини за уеднаквяване режима
на престой на открито с този, предоставян в другите затвори, както и че по този
повод е подавал жалба до КЗД и че въз основа на решение на Комисията от тази
година режимът е бил уеднаквен. По този повод у Х. са се появили негативни
чувства и преживявания, емоции, състояния на стрес, тревога, напрежение, яд,
страх, което се виждало по проявите му на плач. Споделял е нежелание за живот,
чувство на отритнатост, пренебрегнатост, изолираност и тези чувства и
настроения били видими, когато той заговорел за това неравно третиране с
останалите лишени от свобода. След като спорът бил решен в негова полза, Х.
променил поведението си към по-добро и позитивно такова. Тези описани от
свидетеля чувства, по него думи, не се дължат на присъдата и самото лишаване от
свобода, т.к. това е станало отдавна и той е приел, че трябва да изтърпи наложеното
му наказание.
Въз основа на
така изложеното АСГ намира, че действително ищецът е претърпял неимуществени
вреди, изразяващи се в описаното в исковата му молба – притеснения, яд,
изнервеност, стрес, безпокойство, чувство на отритнатост, съставляващи
емоционални болки и страдания от преживяната несправедливост, обективирани в
защитна реакция, вкл. плач, които се намират в пряка и непосредствена връзка с
дискриминационната практика, установена спрямо него по несъмнен начин, свързана
с намаления му без каквито и да било обективни причини престой на открито
спрямо други лишени от свобода. „Съгласно установената
задължителна практика по реда на чл. 290 ГПК
/например с решения № 73 от 12.06.2013 г. по гр.
д. № 311/2012 г. на IV г. о., № 350 от 20.10.2015
г. по гр. д. № 1730/2014 г. на IV г. о./ -
в случаите когато дискриминационното действие е установено от Комисията за
защита от дискриминация, съдът не установява повторно осъществена ли е
дискриминация, от кого и срещу кого, а преценява единствено има ли причинени на
пострадалото лице вреди, какви са те, пряка последици ли са от
дискриминационното нарушение и какъв е размера на обезщетението. Когато
нарушението е такова, че с осъществяването му неизбежно се засяга достойнството
на лицето, като се създава унизителна или обидна среда /каквато е посочената в § 1 от ДР на З..
дефиниция на понятието "тормоз"/, изрично не е необходимо да се
установяват причинените неимуществени вреди и да се доказва тяхната причинна
връзка с нарушението, защото те естествено следват по човешка презумция и
имплицитно се предполагат.“
- Решение № 112 от 5.05.2016 г. на ВКС по гр. д. №
6128/2015 г., III г. о., ГК.
В случая е налице не тормоз, а непряка дискриминация, но настоящият съдебен
състав споделя горното и по отношение на тази форма на дискриминация и
процесния случай, тъй като е съвсем нормално да се предположи, че поставянето
на едно лице в неравностойно положение с други лица, намиращи се в сходна
ситуация е съвсем нормално да доведе до посочените в исковата молба
неблагоприятни последици за емоционалното му състояние. В случая е налице нещо
повече – установяване на причинените на ищеца неимуществени вреди посредством
събрани в хода на производството свидетелски показания, които са необорени от
други доказателства и съдът няма причини да не ги кредитира като достоверни.
Относно размера
на претендираното обезщетение АСГ взе предвид, че претендираните от ищеца вреди
са неимуществени, с оглед на което при наличието на такива те се обезщетяват по
справедливост, съобразно разпоредбата на чл. 52 от ЗЗДоговорите и не е нужно
ищецът да доказва или представя общоприети от законодател, съд или друг орган критерии
за тяхното определяне. Конкретно в случая твърдяните вреди са резултат от
дискриминационна практика спрямо ищеца през процесния период от половин година
поради намален престой на открито от по половин час всеки ден в сравнение с
останалите затворници от други, посочени в исковата молба, заведения за
изтърпяване наказание „лишаване от свобода“. При определяне на паричното
обезщетение следва да се изходи от конкретните обстоятелства при извършване на
деянието, вредата, нейният интензитет, жизненият стандарт в страната като база
за паричния еквивалент на причинената неимуществена вреда, създаденият от
съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи, тъй като в сферата
на нематериалните ценности равенството в обществото намира най-чист израз. В
случая съдът взе предвид, че ищецът е лишен от свобода до живот и в този смисъл
за него престоят на открито е особено важна част от правата му, тъй като той му
предоставя, макар и за кратко, ежедневно движение на чист въздух и слънце,
необходими за неговото физическо и психическо здраве. Въпреки това АСГ намира
исковата му претенция за силно завишена, с оглед това, че на същия е бил
подсигурен все пак законово предвидения минимум такъв престой на открито, други
форми за физическа активност /възможност за ползване на оборудваната фитнес
зала, за която по делото са представени доказателства от ответната страна/,
малкото разминаване от по половин час дневно такъв престой в сравнение с
лишените от свобода в посочените други две такива пенитенциарни заведения и не
чак толкова продължителния близо 6-месечен период, за който е подадена исковата
молба. Посочените от ищеца в о.с.з. обстоятелства, че липсвал друг
компенсаторен механизъм за обезщетение на претърпените вреди, че присъденото
обезщетение би му било иззето поради наличие на наложен му запор, са неотносими
към определянето на този размер. Съдът, като прецени горните обстоятелства,
намира, че обезщетението за причинените неимуществени вреди на Х.А.Х., по
справедливост, следва да се определи на 500.00 /петстотин/ лв. За горницата над
тази сума исковата молба следва да се остави без уважение, като неоснователна.
Относно
претенцията за лихва върху така присъдената сума АСГ следва отново да се позове
на изложените по-горе в настоящия си съдебен акт мотиви, че такава се дължи от
настъпване на изискуемостта на вземането, което в случая е от 4.02.2020 г. –
влизане в сила на Решението на КЗД, с което се установява дискриминацията, от
който момент за ищеца възниква право на иск и, респективно на лихва за забава,
поради което и в случая лихва следва да
се присъди от този момент до окончателното изплащане на сумата.
В приложения
писмен отговор от ответната страна се моли при частично уважаване на иска,
респективно частичното му отхвърляне, в полза на ответника да бъде присъдено
юрисконсултско възнаграждение, т.к. страната е била представлявана от
юрисконсулт. Съгласно чл. 10, ал. 4 от ЗОДОВ, в сила към подаването на исковата
молба, съдът осъжда ищеца да заплати на
ответника възнаграждение за един адвокат, ако е имал такъв, съразмерно с
отхвърлената част от иска, а в полза на юридическите лица се присъжда
възнаграждение, ако те са били защитавани от юрисконсулт, чийто размер не може
да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за
правната помощ. В случая е налице такава хипотеза – искът е отхвърлен
частично и ответникът, юридическо лице, е представляван от юрисконсулт. При
този изход на спора на ответната страна по касационната жалба на основание
чл. 10, ал. 4
от ЗОДОВ следва да се присъдят направените разноски представляващи
юрисконсултско възнаграждение като бъде осъден касационния жалбоподател да
заплати сумата от 100 лева съгласно разпоредбата на чл. 37 от ЗПП и съобразно чл. 24 от Наредбата
за правната помощ. В този смисъл по същия въпрос: Решение
№ 11450 от 3.09.2020 г. на ВАС по адм. д. № 12980/2019 г., III о.
Воден от
горното и на посочените фактически и правни основания, Административен съд
Габрово
РЕШИ:
ОСЪЖДА Главна
дирекция „Изпълнение на наказанията“ - София да заплати на Х.А.Х., с ЕГН: **********,
сумата от 500.00 /петстотин/ лв., съставляваща причинена му вреда – последица
от дискриминационна практика на администрацията при същата, както и на самото
юридическо лице – ответник, реализирана под формата на непряка дискриминация за
периода 20.11.2013 г. – 8.05.2014 г. в затвора в гр. Плевен, в едно с лихва за
забава от 4.02.2020 г., до момента на изплащането на главницата.
ОТХВЪРЛЯ като
неоснователен иска в останалата му част в размер до 1 000 000.00 /един милион/ лв.
ОСЪЖДА Х.А.Х.,
с ЕГН: ********** да заплати на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ –
София сумата от 100.00 /сто/ лв. разноски по настоящото дело, съставляващи
юрисконсултско възнаграждение.
Решението
подлежи на обжалване в 14- дневен срок от съобщаването му чрез Административен
съд Габрово пред тричленен състав на същия съд.
Препис от
съдебното решение да се връчи на страните в едно със съобщението.
СЪДИЯ:
ЕМИЛИЯ
КИРОВА- ТОДОРОВА