РЕШЕНИЕ
№
………..
гр. София, 02.03.2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, І ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 20-ти състав, в публично заседание на десети февруари две хиляди
и двадесета година, в състав:
СЪДИЯ: АЛБЕНА БОТЕВА
при
секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа гр. дело № 3394/2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 365 и сл. ГПК.
Образувано
е по искова молба с вх. № 36016/13.03.2018 г., уточнена с молба от 30.04.2019
г. (л. 171), предявена от „Ю.Б.“ АД, с ЕИК:********, със
седалище и адрес на управление:***, против М.Н.М., с ЕГН: **********, и П.А.М., с ЕГН: **********,***. ********
Ищецът
„Ю.Б.“ АД
(с предишно
наименование „Ю.И Е.Д.Б.“ АД) твърди, че на 26.03.2008 г., е
сключил с М.Н.М. и П.А.М., Договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL
34916/26.03.2008 г., по силата на който
ищецът предоставил на ответниците кредит в размер на 342 000 евро.
Усвояването на кредита се извършило
посредством банкова сметка, *** № 1 към Договора от 26.03.2008 г.
била потвърдена датата на откриване на
заемната сметка - 04.04.2008 г. Съгласно чл. 5, ал. 1 от договора, крайният
срок за издължаване на кредита бил 300 месеца, считано от датата на усвояването
му.
Ищецът твърди, че по силата на договор за
цесия, е прехвърлил на „Б.Р.С.“ АД всички свои вземания, произтичащи от
посочения договор за кредит, ведно с всички обезпечения и принадлежности. С
Допълнително споразумение към договора за кредит от 21.03.2012 г., били
предоговорени условията по договора за кредит, като били констатирани
просрочените плащания и бил въведен 12-месечен период на облекчено погасяване
на общия дълг. Съгласно чл. 4 на Допълнителното споразумение, сумата на
съществуващите просрочия (за главница и лихва) била преоформена чрез
натрупването им към усвоената редовна главница по кредита.
Ищецът
твърди, че с нов договор за цесия, „Б.Р.С.“ АД му е прехвърлило обратно всички
вземания, произтичащи от процесния Договор за кредит, заедно с всички
обезпечения и принадлежности.
С
допълнителни споразумения от 23.04.2013 г., 09.06.2014 г., 01.07.2015 г., и
17.02.2016 г., страните отново предоговаряли условията по договора за кредит,
като констатирали просрочените плащания, въвеждали периоди на облекчено
погасяване на общия дълг и преоформяли сумата на съществуващите просрочия (за
главница и лихва) чрез натрупването им към усвоената редовна главница по
кредита.
Ищецът твърди, че длъжниците не са погасявали
задълженията си по договора, поради което
банката упражнила правото си да обяви кредита за изцяло и предсрочно
изискуем. За обявената предсрочна изискуемост, ответниците били уведомени с
покана, връчена от ЧСИ с рег. № 841 от КЧСИ по реда на чл. 47 ГПК.
Предвид
изложеното, ищецът моли да бъде постановено решение, с което ответниците да
бъдат осъдени да му заплатят солидарно:
-
сумата от 332 679.59 евро – главница по Договор за кредит за покупка на недвижим имот
№ HL 34916/26.03.2008 г., за периода от 10.09.2016 г. до 11.03.2018 г., и
-
сумата от 1979.01 лева -
платени такси за връчване на две покани за изпълнение и подновяване на ипотека;
Сумите се претендират ведно със законната лихва, считано от датата на
предявяване на исковата молба до окончателното плащане.
Ищецът претендира и направените по делото разноски.
В срока по чл. 367 ГПК, ответниците са депозирали отговор на исковата
молба. Ответниците признават, че на 26.03.2008 г. са сключили с ищеца договор
за кредит за покупка на недвижим имот № HL 34916/26.03.2008 г., по силата на
който ищецът е предоставил на ответниците кредит в размер на 342 000 евро,
която сума била усвоена от ответниците. Сочат, че кредитът е бил предоставен
при годишна лихва в размер на 6.5 %, както и че е следвало да бъде погасен на
300 равни месечни анюитетни вноски, всяка от които в размер на 2 309.21 евро
Ответниците твърдят, че непосредствено след сключване на процесния
договор, банката е увеличила лихвения процент по него и е начислявала и
събирала завишени месечни вноски. Страните сключили пет допълнителни споразумения,
по всяко едно от които главницата по кредита била увеличавана от банката със
суми по нейна преценка, като били и капитализирани начислени и непратени
възнаградителни лихви в непосочен в споразуменията размер, които били
олихвявани повторно с възнаградителна лихва. Освен това и за двата договора за
цесия разбрали от исковата молба..
Ответниците твърдят, че чл. 3, ал. 5, чл. 6, ал. 3 и чл. 12 от процесния
договор са нищожни, тъй като са неравноправни, като попадащи в приложното поле
на чл. 143 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП). Излагат съображения, че
те дават възможност на банката за произволно изменение на БЛП, като компонент
на лихвата, в своя полза, без да се съобразява
с каквито и да е заложени в договора основания и обективни критерии. В
резултат на увеличението на лихвения процент по кредита, през периода от
26.03.2008 г. до 21.03.2012 г., банката отнесла за погасяване на недължими
лихви, вместо за погасяване на главницата, сучи в общ размер на 19 860.30
евро, представляващи разликата между сумата на платените лихви и сумата на
дължимите лихви, според договорения процент от 6.5 %.
Ответниците сочат, че всяко едно от допълнителните споразумения предвижда
намалени месечни вноски за срока на споразумението, като при сключването и при изтичане
на срока на споразумението банката увеличавала главницата на кредита чрез
капитализиране на лихви и такси, които олихвявала повторно със същия по вид
лихва за целия остатъчен срок на кредита. Банката служебно „преоформяла“
начислените лихви и такси чрез тяхното „натрупване“ към редовната главница,
вследствие на което главницата на кредита била увеличена със сумата от
13 198.56 евро. Това ставало въз основа на чл. 4, ал. 1, чл. 6 и чл. 7 от
допълнителното споразумение от 26.03.2012 г., и чл. 3, чл. 4, ал. 2 и чл. 5 от
допълнителните споразумения от 23.04.2013 г., 09.06.2014 г., 01.07.2015 г., и
17.02.2016 г. Ответниците твърдят, че тези клаузи са нищожни на основание чл.
26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, тъй като противоречат на закона – чл. 10, ал. 3 ЗЗД. Излагат
съображения, че клаузите, предвиждат капитализиране (прибавяне към главницата)
на начислени, падежирали и неплатени лихви, и повторното им олихвяване със
същия по вид лихва за периода до края на срока на договора. Сочат, че лихва се
дължи само върху главницата, а начисляването на лихва върху лихва съставлява
анатоцизъм, който съгласно чл. 10, ал. 3 ЗЗД е забранен в правоотношение, като
процесното. Позовават на се на разпоредбите на Наредба № 9 от 19.12.2002 г. за
оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и за формиране на
провизии за загуби от обезценка, чл. 16, ал. 2 от която забранявал
начисляването на лихви върху просрочени лихви.
Впоследствие, нито Наредба № 9/03.04.2008 г., нито наредбата от 2014 г.
предвиждали възможност за начисляване на лихва върху лихва.
Ответниците
поддържат, че начисляването на лихва върху лихва не е валидно уговорено. В
Допълнителните споразумения не било налице достатъчно ясно и конкретно съгласие
за увеличаване на главницата на кредита чрез капитализиране на лихви и такси и
начисляване на лихва върху тях. Допълнителните споразумения и погасителните
планове не съдържали и информация за вида и размера на капитализираните суми,
нито за датите, на които са извършени счетоводните операции по служебното
увеличение на главницата. Всяко от Допълнителните споразумения съдържало
единствено бланкетни клаузи, че банката ще извърши неиндивидуализирани
счетоводни операции по „преоформяне“ на кредита. Доколкото изобщо не било ясно
с какви „счетоводни операции“ са се съгласили кредитополучателите, не можело да
се приеме, че е налице съгласие за прилагане на сложна лихва.
Поради
изложеното, ответниците считат, че нищожните клаузи от допълнителните
споразумения не са породили правно действие и с тях не е постигнат целения
забранен от закона резултат - увеличение на главницата с капитализиране на
лихви и такси, и повторното начисляване на лихви и такси.
Предвид
нищожността на клаузи от допълнителните споразумения, част от исковата сума в
размер на 13 198.56 евро не била дължима. Ответниците не дължали и такса
за просрочен кредит, поради което и събраната сума от 27.61 евро следвало да се
отнесе за погасяване на главницата.
Освен това,
в допълнителните споразумения от 26.03.2012 г., от 23.04.2013 г. и от
09.06.2014 г. не бил посочен общ размер на дължимите месечни вноски за срока на
действие на споразумението, както и не бил посочен размерът на дължимите вноски
след изтичане на срока им. В тях липсвало и уговорка каква част от главницата и
лихвата се погасяват с плащане на всяка от вноските. Ответниците излагат съображения и че
представените с исковата молба доказателства не установявали размерът на
вземането за главница по Договора за кредит.
Ответниците
считат и че не са налице предпоставките за обявявяне на
кредита за предсрочно изискуем, тъй като кредиторът не е бил изправна
страна по Договора. Неизправността на кредитора се изразявала в неправомерно
едностранно увеличение на лихвения процент по кредита, довело до плащане на
суми в увеличен размер и отнасянето им за погасяване на недължими лихви, вместо
на главница, както и в увеличаване на главницата по кредита чрез капитализиране
на лихви и повторното им олихвяване, представляващо анатоцизъм.
В
допълнителната искова молба, ищецът поддържа исковете и оспорва възраженията на
ответника.
В
допълнителния отговор, ответниците поддържа релевираните възражения.
С определението от 01.04.2019 г. е прието за съвместно разглеждане в
настоящото производство възражението за
прихващане, направено от ответниците с отговора на исковата молба и
уточнено с молба от 28.10.2019 г. (л. 222) със вземането им в размер на сумата
от 15 685.02 евро – недължимо
платени лихви, представляващи разликата между платената лихва при увеличен
лихвен процент и дължимата лихва при лихвен процент съгласно договора за
кредите, за периода от 26.03.2008 г. до
04.07.2011 г.
Съдът приема следното от фактическа страна:
Не
се спори по делото, че на 26.03.2008 г.,
между „Ю.Б.“
АД (с предишно наименование „Ю.И Е.Д.Б.“ АД), от една страна,
и М.Н.М. и П.А.М.,
като кредитополучатели, от друга страна, е бил сключен Договор за кредит за
покупка на недвижим имот № HL 34916/26.03.2008 г. Този факт е
отделен за безспорен и ненуждаещ се от доказване в отношенията между страните по
делото (с определението от 01.04.2019 г.), а и се установява от представения по
делото договор.
Видно
от Договора за кредит за покупка на недвижим имот HL 34916/26.03.2008 г.,
банката е предоставила на ищците кредит в размер на 342 000 евро за
покупка на недвижим имот, представляващ подробно описаната
двуетажна вилна сграда. (чл. 1 от договора). С договора кредитополучателите са
поели насрещно задължение да върнат ползвания кредит, заедно с дължимите лихви
в сроковете и при условията на договора. Съгласно чл. 1, ал. 2 от договора, за
връщането на кредита и за другите задължения по договора, кредитополучателите
отговарят солидарно.
Чл.
5 от договора предвижда, че крайният срок за погасяване (издължаване) на
кредита, включително дължимите лихви е 300 месеца, считано от датата на
усвояване на кредита, която се удостоверява чрез подписване на Приложение № 1
към договора.
Съгласно
чл. 6, ал. 1, кредитополучателят погасява кредита на равни (анюитетни) месечни
вноски, включващи главница и лихва, с размер на всяка вноска 2 309.21
евро.
Изпълнението
на задълженията на кредитополучателя по договора от 26.03.2008 г. било
обезпечено с договорна ипотека върху недвижим имот (подробно описаната
двуетажна вилна сграда, която не се спори, че е била учредена в предвидената от
закона форма.
В
чл. 2, ал. 1 от договора страните са уговорили, че разрешеният кредит се
усвоява по сметка на кредитополучателя М.Н.М..
С
чл. 3, ал. 1 от договора страните са постигали съгласие, че за усвоения кредит
кредитополучателят дължи на банката годишна лихва в размер на сбора на Базовия
лихвен процент на банката за жилищни кредити в евро /БЛП/, валиден за
съответния период на начисляване на лихвата плюс договорна надбавка от 0,15
пункта. Към момента на сключване на договора БЛП на банката за жилищни кредит в
евро е в размер на 6.35 % процента.
В
чл. 3, ал. 5 е предвидено, че действащият БЛП на банката за жилищни
кредити не подлежи на договаряне и
промените за него стават незабавно задължителни за страните. Банката уведомява
кредитополучателя за новия размер на БЛП за евро и датата, от която той е в
сила чрез обявяването им на видно място в банковите салони. Договорените в договора надбавки не се променят.
Съгласно
чл. 6, ал. 2 от договора погасяването на кредита се извършва във валутата, в
която същият е разрешен и усвоен.
Съгласно
чл. 6, ал. 3 от договора, в случай, че
по време на действието на договора,
банката промени БЛП за жилищни кредити в евро, размерът на погасителните
вноски, определени в ал. 1 се променя автоматично, в съответствие с промяната,
за което кредитополучателят с подписването на договора дава своето неотменяемо
и безусловно съгласие.
С
чл. 12, ал. 1 страните са се съгласили, че банката запазва правото си по време
на действие на договора да променя Тарифата за условията, лихвите, таксите и
комисионните, които прилага при оперциите си. Измененията в Тарифата и/или
влизат в сила от деня на приемането им от компетентните банкови органи и са
задължителни за страните по договора.
По делото е представено подписано от страните на 26.03.2008 г. Приложение
№ 1 към процесния договор, в което е
посочено, че заемната сметка е открита.
Не
се спори по делото, че банката е изпълнила задължението си и сумата по кредита
е била усвоена (това е видно и от ССчЕ).
На
21.03.2012 г., между „Б.Р.С.“ АД, от една страна, и М.Н. М. и П.А.М., от друга,
е сключено допълнително споразумение към договор за кредит за покупка на
недвижим имот № HL 34916, в който е предвиден дванадесетмесечен период на
облекчено погасяване на кредита, по време на който се начислява фиксирана
годишна лихва в размер на 5 %, месечните вноски са в размер на 1 360 евро, а
след изтичане на облекчения период върху общия размер на дълга и натрупаната
през него и непогасена лихва се начислява годишна лихва в размер на сбора на
действащия БЛП за ответника за жилищни
кредити в евро плюс договорна надбавка в размер на 0,37 пункта. Със споразумението (чл. 2),
страните по него са констатирали какъв е размера на редовната главница,
просрочената главница и просрочените лихви и такси и са заявили, че всички
посочени просрочени задължения се преоформят служебно чрез натрупване към
редовната усвоена и непогасена част от главница.
На
23.04.2013 г., между „Ю.Б.“ АД и ответниците по делото, е сключено второ
допълнително споразумение, с което е договорен нов дванадесетмесечен период на
облекчено погасяване, през който се заплаща годишна лихва равна на действащия
БЛП на банката за жилищни кредити в евро намален с 2,73 пункта, месечна вноска
в размер на 1 500 евро, а след изтичане на облекчения период върху общия размер
на дълга и натрупаната през него и непогасена лихва се начислява годишна лихва
в размер на сбора на действащия БЛП на
банката за жилищни кредити в евро плюс договорена надбавка в размер на 0,83
пункта.
На
09.06.2014 г., между страните по делото е сключено трето допълнително
споразумение, с което е договорен нов дванадесетмесечен период на облекчено
погасяване, през който се начислява годишна лихва равна на действащия
референтен лихвен процент ПРАЙМ на банката за жилищни кредити в евро намален с
0,83 пункта, месечна вноска в размер на 1 650 евро, а след изтичане на
облекчения период върху общия размер на дълга и натрупаната през него и
непогасена лихва се начислява годишна лихва в размер на сбора на действащия
референтен лихвен процент ПРАЙМ за ответника за жилищни кредити в евро плюс
договорна надбавка в размер на 4,3 пункта. Методологията за определяне на
референтен лихвен процент ПРАЙМ представлява приложение към споразумението
На
09.06.2014 г., между страните по делото е сключено четвърто допълнително
споразумение, с което са констатирани просрочените главници, лихви, такси и
застраховки, както и размерът на редовната главница. Страните са заявили, че всички
посочени просрочени задължения се преоформят служебно чрез натрупване към
редовната усвоена и непогасена част от главница. Договорен е нов шестмесечен
период на облекчено погасяване на дълга, през който се начислява годишна лихва
в размер равен на сбора от референтен лихвен процент плюс фиксирана договорна
надбавка в размер на 3.484 процентни пункта (чл. 4, ал. 3). След изтичане на
периода на облекчено погасяване върху общия размер на дълга след натрупването
на лихвата се начислява годишна лихва в размер равен на сбора от референтния
лихвен процент плюс фиксирана договорна надбавка в размер на 7.404 процентни
пункта. Посочено е също, че за референтен лихвен процент ще се ползва лихвения
индекс 6-месечен EURIBOR.
На
17.02.2016 г., между страните по делото е сключено пето допълнително споразумение, с което отново са
констатирани просрочените главници, лихви и такси и, както и размерът на
редовната главница, страните отново са
заявили, че всички посочени просрочени задължения се преоформят служебно чрез
натрупване към редовната усвоена и непогасена част от главница, договорен е нов
шестмесечен период на облекчено погасяване на дълга, през който се начислява
годишна лихва в размер равен на сбора от референтен лихвен процент плюс
фиксирана договорна надбавка в размер на 4.053 процентни пункта (чл. 4, ал. 3).
След изтичане на периода на облекчено погасяване върху общия размер на дълга
след натрупването на лихвата се начислява годишна лихва в размер равен на сбора
от референтния лихвен процент плюс фиксирана договорна надбавка в размер на
7.763 процентни пункта. Посочено е също, че за референтен лихвен процент ще се
ползва лихвения индекс 6-месечен EURIBOR.
На
02.03.2018 г., банката е заплатила в полза на ЧСИ сумата от 24 лева – такса за покана. На
06.03.2018 г. банката е заплатила сумата от 1470.18 лева и сумата от 484.83
лева – такси за подновяване на ипотеката. Извършването на тези разходи се
установява от представените преводни нареждания (л. 173-175).
По
делото е прието основното и допълнителното заключение по съдебно – счетоводната
експертиза, които не са оспорени от страните и които съдът кредитира като
обективни и компетентни.
Видно от ССчЕ, възнаградителната лихва, която
банката е прилагала по кредита, е била променяна (колона 4 на таблица 4). ВЛ по
ССЕ е посочило периодите, през които ГЛП е променян на основание взето решение
на Комитета по управление на активите и пасивите (КУАП) на банката и на
основание сключваните споразумения.
Разликата между дължимата
договорна лихва по първоначален погасителен план и изменението на лихвата за
срока на договора е 75 131,88
евро (приложение 2), която сума представлява разликата между сумата от
350 761,87 евро – възнаградителната лихва за целия срок на договора при
непроменящ се ГЛП 6,5% (колона 13 на приложение 2 към зССчЕ) и сумата от
425 893,75 евро - възнаградителната лихва по действащия погасителен
план (колона 4 на приложение 2).
ВЛ по ССчЕ е констатирало извършени капитализации на
суми към остатъчната редовна главница по кредита, както следва:
-
На 21.03.2012 г. към главницата е капитализирана
сумата 4 057,96 евро, която включва: неплатена просрочена възнаградителна
лихва с падеж 04.02.2013 г. и 04.03.2012 г., неплатена просрочена вноска за
главница с падеж 04.02.2013 г. и 04.03.2013 г., и неплатена наказателна лихва.
-
На 10.04.2013 г. към главницата е капитализирана
сумата 1 348,46 евро, представляваща начислена възнаградителна лихва –
разлика между платени вноски през облекчен период на погасяване
(10.04.2012-10.04.2013 г.) съгласно допълнителното споразумение от 21.03.2012
г. и дължимите вноски за възнаградителна лихва при ГЛП действащ за тови вид
кредити.
-
На 10.05.2014 г. към главницата е капитализирана
сумата 839,79 евро, представляваща начислена възнаградителна лихва – разлика
между платени вноски през облекчен период на погасяване (10.05.2013-10.05.2014
г.) съгласно допълнителното споразумение от 23.04.2013 г. и дължими вноски за
възнаградителната лихва при ГЛП действащ за тови вид кредити.
-
На 10.06.2015 г. към главницата е капитализирана
сумата 821,35 евро, представляваща начислена възнаградителна лихва – разлика
между платени вноски през облекчен период на погасяване (10.06.2014-10.06.2015
г.) съгласно допълнителното споразумение от 09.06.2014 г. и дължими вноски за
възнаградителна лихва при ГЛП действащ за тови вид кредити.
-
На 01.07.2015 г. към главницата е капитализирана
сумата 2 212,65 евро, която включва: Неплатена просрочена възнаградителна
лихва с падеж 10.06.2015 г. – 1 258,65 евро; неплатена просрочена вноска
за главница с падеж 10.06.2015 г. – 391,74 евро; неплатена наказателна лихва
към 01.07.2015 г. – 15,83 евро; неплатена вноска за застраховка – 540,68 евро;
неплатена такса за администриране на просрочен кредита – 6,14 евро
-
На 10.01.2016 г. към главницата е капитализирана
сумата 1 142,91 евро, представляваща начислена възнаградителна лихва –
разлика между платени вноски през облекчен период на погасяване
(10.08.2015-10.01.2016 г.) съгласно допълнително
споразумение от 01.07.2015 г. и дължими вноски за възнаградителна лихва при ГЛП
действащ за тови вид кредити.
-
На 17.02.2016 г. към главницата е капитализирана
сумата 2 775,44 евро, която включва: неплатена просрочена възнаградителна
лихва с падеж 10.02.2016 г. – 1 980,80 евро; неплатена просрочена вноска
за главница с падеж 10.02.2016 г. – 786,68 евро; неплатена наказателна лихва
към 17.02.2016 г. – 2,65 евро; неплатена
такса за администриране на просрочен кредита – 5,11 евро.
-
На 10.09.2016 г. към главницата е капитализирана
сумата 951,19 евро, представляваща част от неплатена просрочена възнаградителна
лихва по вноска с падеж 10.06.2016 г.
Видно от ССчЕ, в случай, че договореният
лихвен процент не е бил променен (т.е. при ГЛП 6.5 %), и не е извършвана
капитализация, общият
размер на изчислените месечни вноски, включващи главница, възнаградителна лихва
и годишна такса за управление, за периода от 26.03.2008 г. до 04.01.2018 г., е 278 513,00
евро (колона 17 на приложение 2).
Извършените
плащания по кредита (без включване на погасяванията чрез капитализация) са общо
в размер на 197 741,66 евро (приложение 3 към ССчЕ).
Получената разлика
е в общ размер на 80 771,34 евро, платени по-малко, като сумата
включва:
-
просрочена
главница - 26 617,31 евро по неплатени месечни вноски, за периода от
04.04.2015 г. до 04.01.2018 г. (колона 14 – маркираните с фон вноски в приложение
2);
-
просрочена
възнаградитлна лихва - 51 895,83 евро по неплатени месечни вноски, за периода
от 04.04.2015 г. до 04.01.2018 г. (колона 13 – маркираните с фон вноски в
приложение 2);
-
просрочени
годишни такси за управление – общо 2 258,20 евро, за периода от 04.04.2015
г. до 04.01.2018 г. (колона 15 – маркираните с фон вноски в приложение 2).
Видно от
допълнителното заключение по ССчЕ, общият размер на дължимите месечни вноски за възнаградителна лихва при
първоначално уговорен ГЛП от 6,50%, без промяна, за периода от 26.03.2008 г. до
04.07.2011 г. е 70 285,71 евро
(колона 4 на таблица 1).
Платена възнаградителна лихва по прилаганите месечни вноски за
възнаградителна лихва, за същия период (от 26.03.2008 г. до 04.07.2011 г.) е
85 970,73 евро (колона 7 на таблица 1).
Разликата между
платената възнаградителна лихва и възнаградителната лихва при ГЛП от 6,50%, за периода от 26.03.2008 г. до 04.07.2011 г., е
в размер на 15 685,02 евро (платени повече).
При
така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Предявени са обективно и субективно кумулативно съединени осъдителни искове
по вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД.
Съгласно чл. 430 ТЗ, с договора за банков кредит банката се задължава да
отпусне на заемателя парична сума за определена цел и при уговорени условия и
срок, а заемателят се задължава да ползва сумата съобразно уговореното и да я
върне след изтичане на срока. Следователно в тежест на ищеца е да докаже
възникване в полза на ищеца на вземането по главния дълг в резултат на сключен
договор за банков кредит с твърдяното от ищеца съдържание; предоставяне на
паричната сума на кредитополучателя по договора за банков кредит и настъпване
на падежа на задължението за връщане на вноските по кредита.
Установи
се по делото, че на 26.03.2008 г.,
страните са сключили Договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 34916/26.03.2008 г.,
по силата на който „Ю.Б.“ АД е предоставила на М.Н.М. и П.А.М. кредит
в размер на 342 000
евро, а ответниците са поели задължението да го погасят на 300
месечни анютетни вноски.
Не
се спори по делото, че банката е изпълнила задължението си и кредитът е бил
усвоен. Това
се установява и от ССчЕ.
На първо място, следва да се посочи, че по делото не са представени
каквито и да е доказателства за посочените в исковата молба договори за
цесия. Доколкото същите не се оспорват от ответниците и не се твърди ненадлежно
изпълнение на задълженията им (чл. 99, ал. 4 ЗЗД), съдът приема, че банката
е прехвърлила вземанията си по договора и впоследствие отново ги е придобила.
Дори, обаче, да се приеме, че договорите за цесия са недоказани, ищецът отново
би бил процесуално легитимиран по предявените искове, поради което и този
въпрос не е решаващ за изхода на спора.
На второ място, следва да се прецени какъв е бил размера на дължимата от
ответниците главница, тъй като ответниците твърдят, а и видно от допълнителни
споразумения към процесния договор е налице „капитализиране“ на лихви.
Олихвяването
на изтекли лихви (анатоцизъм) е подчинено на специален правен режим, като
съгласно чл. 10, ал. 3 ЗЗД става съобразно наредбите на Българската народна
банка, т.е. е допустимо само доколкото законът изрично го допуска (чл. 143, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, чл. 294, ал. 2 ТЗ и чл. 507 ТЗ)
и по ред и условия, определени в нормативен акт. Такава наредба досега в
областта на гражданското право няма обнародвана, поради което и е налице
забрана за анатоцизъм.
Институтът на
капитализация на лихвите е уреден последователно в няколко наредби на БНБ,
действали в периода от 31.05.1993 г. до 11.04.2008 г. - Наредба № 9/31.05.1993 г. за класифициране на кредитите и
образуване на задължителните специални резерви (законови провизии) от банките, Наредба № 9/15.07.1997 г. за оценка на
рисковите експозиции на банките и за формиране на провизии за покриване на
риска от загуби, Наредба № 9/19.12.2002 г. за оценка и класификация на
рисковите експозиции на банките и за формиране на провизии за загуби от
обезценка (обн. ДВ, бр. 2/07.01.2003
г.; отм., бр. 38/11.04.2008 г., в сила от 11.04.2008 г.), Наредба №
9/03.04.2008 г. за оценка и
класификация на рисковите експозиции на
банките и за установяване на специфични провизии за кредитен риск (обн. ДВ, бр.
38/11.04.2008 г., отм. ДВ, бр. 40/13.05.2014 г.).
С
разпоредбите съответно на чл. 15, чл. 17 и чл. 16 от първите три от посочените
наредби, в периода от 31.05.1993 г. до 11.04.2008 г., капитализиране на лихвите
е било разрешено при спазване на нормативно установените изисквания. Според § 1, т. 5 от ДР на Наредба №
9/15.07.1997 г., „Капитализиране“ е увеличаването на
неизискуемата главница за сметка на прибавянето към нея на дължими, но непросрочени лихви. Съгласно чл. 16 от Наредба
№ 9/15.07.1997 г., банките не могат да начисляват лихви върху лихви, освен в
случаите на капитализиране на лихвите по реда на чл. 17. Разпоредбите на чл. 17, ал. 1 от наредбата
предвиждат, че банките могат да договарят със своите клиенти капитализиране на лихвите само ако са
изпълнени едновременно следните условия: 1. длъжникът е в състояние да плати
своите задължения за сметка на постъпленията от дейността си; 2. възможността
за капитализирането е предвидена в първоначалния договор и се основава на
планиран временен недостиг на парични средства на длъжника; 3. изплащането на
цялото задължение, включително капитализираните лихви, се основава на планирано
и разумно преценено бъдещо събитие; 4. общата експозиция, включително
капитализираните лихви, е обезпечена; 5. не съществува непосредствен риск от
загуба по експозицията, включително за капитализираните лихви.
Изрично в ал. 2
на чл. 17 от наредбата е предвидено, че банките не могат да капитализират
просрочени лихви. Напълно идентична е ал. 2 на чл. 16 от Наредба № 9/19.12.2002 г.
В периода от
11.04.2008 г. до настоящия момент капитализацията на лихвата не е уредена
нормативно в подзаконови актове, издавани от БНБ, поради което по аргумент от
чл. 10, ал. 3 ЗЗД е забранена. Отделно от това, дори и в периода, в който
капитализацията е била нормативно уредена възможност, тя е била забранена за просрочените
лихви, какъвто е процесния случай. Поради това съдът приема, че уговорките за
капитализиране на лихвата, постигнати с допълнителните споразумения от 21.03.2012
г. (което не е и подписано с ищеца по делото), от 01.07.2015 г. и от 17.02.2016
г., доколкото представляват уговорка за анатоцизъм, противоречат на закона и са
нищожни. Ето защо, при преценка на дължимата
и непогасена главница, не следва да се вземат предвид „капитализираните“ лихви,
присъединени към главницата.
Установи
се и че банката е увеличавала едностранно
лихвения процент (видно от заключението по ССчЕ). Преценката на размера на
дължимото от страна на ответниците налага съдът
да съобрази действителността на
тези клаузи от процесния договор за кредит, даващи възможност на банката едностранно
да увеличава лихвения процент.
В
постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 23/07.07.2016 д. по т. д. №
3686/2014г. на ВКС, ТК, І ТО, решение №
232 от 5.01.2017 г. по т. д. № 2416/2015 г. на ВКС, ТК, II ТО и др., съобразявайки
и задължителната практика на СЕС (решенията по дело С-40/08, дело С-137/08,
дело С-168/05, С-240/98, дело С-243/08, дело С-244/98, дело С-397/11, дело С-415/11, дело С-472/11 дело С-618/10, С-618/10, дело С-243/08, дело С-472/11, дело
С-397/11), е прието, че съдът следи служебно за наличие по делото на фактически
и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност
на клауза/и в потребителски договор и когато ги констатира, съдът е длъжен,
с оглед принципа за състезателност, да уведоми страните, че ще се произнесе по
неравноправния характер на клаузата/те, като им даде възможност да изразят
становище и да ангажират доказателства. Съдът не се произнася по неравноправния
характер на клаузата, ако потребителят, след като е бил уведомен, се
противопостави на това.
В
случая, ответниците изрично са възразили, че клаузите, даващи възможност на
банката едностранно да променя възнаградителната лихва, са нищожни, тъй като са
неравноправни, поради което и съдът дължи произнасяне по този въпрос.
В
тази връзка, на първо място следва да се изследва кои са приложимите законови
разпоредби към процесния договор за кредит.
Същият
е потребителски договор – страните по него са потребител по смисъла на § 13, т.
1 от Закона за защита на потребителите (обн., ДВ, бр. 99 от
09.12.2005 г.,)
- ищецът е търговска банка – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП, а ответниците
са физически лица.
По
отношение на банковите кредити, отпускани на потребители, в българската правна
система съществува и специален Закон за потребителския кредит, в сила от 01.10.2006г. (отм. ДВ, бр.
18/05.03.2010 г.), който се прилага като закон, уреждащ правоотношението към
датата на възникването му. ЗПКр. – чл.
3, ал. 3, т. 5 и чл. 3, ал. 5, т. 1, изрично изключват договори на стойност над
40 000 лева, какъвто е и процесният договор, и които са обезпечени с
ипотека (с изключение на чл. 15), поради което разпоредбите на ЗПКр (отм.) са
неприложими.
От 01.01.2017 г. е в сила Закона за кредитите за
недвижими имоти на потребители (обн., ДВ, бр. 59/29.07.2016
г., § 4 от който, обаче, предвижда, че
законът не се прилага за
договори за кредит за недвижими имоти, сключени с потребители преди датата на
влизането му в сила, с изключение на чл. 41
(касаещ предсрочно погасяване на задълженията по кредита).
Поради
изложенот, към процесния договор ще се прилагат само правилата за неравноправните
клаузи по ЗЗП (чл. 143 и сл.), в сила от 10.06.2006г., и изрично предвидените
изключения в ЗПК.
При
така приетия за приложим към процесния договор закон, настоящият съдебен състав
следва да разгледа основанията за недействителност на посочените по-горе договорни
клаузи.
Вярно
е, че чл. 58, ал. 1, т. 2 ЗКИ предвижда възможност банката да уговори промяна
на лихвения процент по даден кредит. Тази възможност е икономически обоснована
и законодателно рационална – банковите кредити обикновено имат дълъг срок на
погасяване и естествените инфлационни процеси могат в дългосрочен план да
направят така, че банката да бъде поставена в силно неизгодно положение, ако е
уговорена фиксирана лихва. Така възможността за едностранно изменение на
лихвения процент от страна на банката е уредена в обществен интерес – с цел
гарантиране на банковата система и на правата на вложителите в нея, които биха
пострадали сериозно при завишен размер на рисковите кредити, който би довел до
системен риск и несъстоятелност на банки.
Но
тази законодателна дадена възможност на банките търпи ограничения, за да се
запази справедливостта в оборота – най-важната цел на частното право: на първо
място това е изискването за изрично и изчерпателно информиране на потребителя
за механизма, по който се изчислява изменената лихва (арг. от чл. 58, ал. 2
ЗКИ). Така е невъзможно договорът да препраща към дискрецията на орган на
банката, която би се проявила към бъдещ момент или да използва многозначни
термини при определяне на начина за погасяване на един кредит. Задължително е
освен това тези клаузи да са справедливи – да не поставят потребителя в
неравноправно положение (чл. 143 и сл. ЗЗП), а също така е валидно и
общоприложимото правило за забрана за противоречие с добрите нрави (чл. 26, ал.
1 ЗЗД).
По
отношение на приложимостта на чл. 146, ал. 1 във връзка с чл. 143 ЗЗП към
процесните клаузи следва да се има предвид, че са изпълнени условията за
прилагане на института на неравноправните клаузи.
В тежест на ищеца по настоящото дело е било да
докаже, че посочените разпоредби от договора са били уговорени индивидуално (т.е. не са били предоставена от банката на ответника
в този вид, а относно съдържанието им са протекли преговори и клаузите са
формулирани чрез взаимно изявяване на воля от двете страни) – арг. от
чл. 146, ал. 4 ЗЗП. В тази връзка доказателства не са представени
(липсват и такива твърдения).
Не е приложимо и изключението, че не се прилагат
правилата за неравноправните клаузи при определяне основния предмет на
договора. Договорът за банков кредит е особен вид договор за заем. Характерната
престация по него е за заемополучателя и се изразява в заместване на
предоставените му заместими вещи с други от същия вид, количество и качество.
Поради това следва да се приеме, че основното съдържание на договора за банков
кредит от гледна точка на заемополучателя е задължението му да върне на банката
предоставените му пари. Задължението за лихва се явява допълнително, а начинът
на изчисляване на нефиксирана лихва със сигурност не може да се приеме за
основно съдържание на договора на банков кредит.
При тези констатации настоящият съдебен състав
следва да разгледа действителността на оспорените клаузи, отчитайки посочените
по-горе три изисквания за ограничаване на дискрецията на банките при
едностранното изменение на лихвения процент.
Разпоредбите на чл. 3, ал. 5 от процесния договор
предвиждат, че действащият БЛП на банката за жилищни кредити не подлежи на договаряне и промените за него
стават незабавно задължителни за страните. Банката уведомява кредитополучателя
за новия размер на БЛП за евро и датата, от която той е в сила чрез обявяването
им на видно място в банковите салони. Договорените в договора надбавки не се променят. Съгласно
чл. 6, ал. 3 от договора, в случай, че
по време на действието на договора,
банката промени БЛП за жилищни кредити в евро, размерът на погасителните
вноски, определени в ал. 1 се променя автоматично, в съответствие с промяната,
за което кредитополучателят с подписването на договора дава своето неотменяемо
и безусловно съгласие. С чл. 12, ал. 1 страните са се съгласили, че банката
запазва правото си по време на действие на договора да променя Тарифата за
условията, лихвите, таксите и комисионните, които прилага при оперциите си.
Измененията в Тарифата и/или влизат в сила от деня на приемането им от
компетентните банкови органи и са задължителни за страните по договора.
При
тълкуване на Директива 93/13/ЕИО, чиито
разпоредби ЗЗП въвежда в българското законодателство, Съдът на ЕС приема, че
критериите за промяна на лихвения процент следва да са достатъчно конкретни, за
да може един информиран потребител да
предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии произтичащите за него
икономически последици (така дело Matei, C-143/13, т. 74 и Kбsler,
C-282/14, т. 73 и др.).
С
решение № 424/02.12.2015 г. по гр. д. № 1899/2015 г., IV г.о. на ВКС е даден
отговор на въпроса за приложението на изключението по чл. 144, ал. 3, т. 3 ЗЗП
спрямо клаузи от договора за банков кредит, касаещи увеличаване на
възнаградителната лихва. Според ВКС, при систематичното тълкуване на
разпоредбите на чл. 143 и чл. 144 ЗЗП, отчитайки и целта на закона, следва
извод, че е допустима уговорка в договор за кредит, предвиждаща възможност за
увеличаване на първоначално уговорената лихва, само ако тя отговаря на следните
кумулативни условия: 1/ обстоятелствата, при чието настъпване може да се измени
лихвата, трябва изрично да са уговорени в договора или в общите условия; 2/
тези обстоятелства следва да обективни, т.е. да не зависят от волята на
кредитора - тяхното определяне или приложение да не е поставено под контрола на
кредитора; 3/ методиката за промяна на лихвата да е подробно и ясно описана в
договора или ОУ, т.е. да е ясен начина на формиране на лихвата; 4/ при
настъпването на тези обстоятелства да е възможно както повишаване, така и
понижаване на първоначално уговорената лихва-ако е предвидена възможност само
за повишаване, това несъмнено води до "значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца и потребителя" съгласно чл. 143 ЗЗП. Съгласно решение № 95/13.09.2016г. по т. дело №
240/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., методът на изчисляване на съответния лихвен
процент трябва да съдържа ясна и
конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените
изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти – пазарни
индекси и/или индикатори. Съобразно правната природа на договора за банков
кредит, безспорна е и необходимостта от постигнато между съконтрахентите
съгласие за начина на формиране на възнаграждението на кредитодателя, т. е. да
е налице конкретна формула за
определяне на възнаградителната лихва – съществен елемент от съдържанието на
този вид банкови сделки. Когато потребителят не е получил предварително
достатъчно конкретна информация за начина, метода, по който кредитодателят може
едностранно да промени цената на доставената му финансова услуга, както и
когато методологията, създадена от банката – кредитор, например с нейни
вътрешни правила, не е част от договора за кредит, банката не може да се счита
за добросъвестна по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза по чл.
143 ЗЗП, за да е приложимо правилото на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП.
В
настоящия случай, банката е увеличавала ГЛП за възнаградителна лихва по
процесния кредит на база увеличения на Базовия лихвен процент за кредити в евро
на банката, които увеличения са извършени на основание Решения на Комитета по
управление активите и пасивите на „банката.
Не
е ясно, обаче, с кои фактори е била обвързана промяната на цената на услугата. В договора
(приложимите към сключването му ОУ не са представени) липсва посочване на обективните фактори, както условия, при които
банката може да извърши промяната, респ. не е посочен никакъв алгоритъм и
правила, по които базовият лихвен процент ще бъде променен, съответно отсъства
и правило за обвързаност на изменението на лихвения процент по кредита с
изменението на стойностите на факторите, които са посочени като основание за
промяната (в този смисъл е и решение № 299/15.02.2019 г. по т.д. № 2023/2017 г.
по описа на ВКС, ІІ ТО, както и цитираните в него решение, постановени по реда
на чл. 290 ГПК).
Това
създава възможност банката да определи
абсолютно произволно по какъв начин ще изчисли лихвен процент и така
едностранно да определи съдържанието на договора. Такава клауза за определяне
на лихвата по банков кредит е неравноправна: тя отговаря на всички посочени
изисквания на ЗЗП – тя е във вреда на потребителя (дава право на едностранно
изменение на договора от страна на банката), не отговаря на изискванията за
добросъвестност и води до неравновесие
във вреда на потребителя (поставя престациите на страните в зависимост от волята
на една от тях).
По
този начин, икономически по-силната страна в правоотношението, е променила
размера на насрещната парична престация за използване на заетия финансов ресурс
и по този начин да прехвърли изцяло или отчасти стопанския риск от търговската
си дейност на потребителя на предоставяната услуга.
Видно от ССчЕ, в случай,
че договореният лихвен процент не е бил променен (т.е. при ГЛП 6.5 %), и не е
извършвана капитализация, общият размер на изчислените месечни вноски,
включващи главница, възнаградителна лихва и годишна такса за управление, би бил
по-малък от начисления. Следователно, посочените клаузи са уговорени в ущърб на
потребителя – „в негова вреда“ по смисъла на ЗЗП. Това води до
значително неравновесие между правата на търговеца и потребителя и затова тези уговорки
противоречат на правилата на добросъвестността, поради което същите несъмнено са
неравноправни и следователно – нищожни на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Потребителят (потребителите) следва
предварително да получи достатъчно конкретна информация как търговецът може
едностранно да промени цената на услугата, за да може на свой ред да реагира по
най-уместния начин (решение на СЕС от 21.03.2013 г. по дело С-92/2011).
Поради
изложеното, съдът приема, че посочените клаузи от договора са неравноправна и следователно нищожни.
Относно
размера на лихвата, страните по договора са били обвързани с първоначално уговорените условия по
договора – ГЛП
6.5 %.
Петте
допълнителни споразумения към договора (като първото е сключено с трето за
спора лице) съдържат установителна част за размера на дълга, но така
както той е определен от кредитора според нищожните договорни клаузи.
Посочените „нови размери” на лихвата са определените едностранно от банката
лихвени проценти въз основа на неравноправните клаузи в първоначалния договор.
Сключването на споразуменията е резултат на извънсъдебен спор за размера на
дълга и редовното му погасяване, поради което и същите имат характер на
спогодба. С подписването на споразуменията се цели задълженията, формирани по
неравноправните клаузи на първоначалния договор, да се приемат от
кредитополучателите и същите да се считат за индивидуално уговорено.
С решение №
146/01.11.2017 г. по т.д. № 2615/2016 г. по описа на ВКС, І ТО е допусна
касационно обжалване по въпроса: „Нищожно ли е допълнително споразумение за
предоговаряне на кредит, ако задълженията на кредитополучателя са определени
въз основа на неравноправни клаузи на първоначалния договор?“. С решението е
даден следния отговор на поставения въпрос: „Допълнително споразумение,
представляващо спогодба и имащо за предмет предоговаряне на кредит, в което
задълженията на кредитополучателя са определени въз основа на неравноправни
клаузи на първоначалния договор, е нищожно на основание чл. 366 ЗЗД“. След като размерът на
задължението е определен на база на нищожната договорна клауза, независимо от
приемането му от кредитополучателите, то споразумението представлява спогодба
по непозволен договор, която е нищожна съгласно чл.366 ЗЗД. В решението е посочено още, че нищожността на
споразумението има за последица прилагане в отношенията между страните на
първоначалния договор, който може да бъде изпълняван без неравноправните клаузи
за едностранно изменение на възнаградителната лихва. Първоначалният договор има
действие между страните както относно размера на възнаградителната лихва, така
и в частта за падежите на отделните погасителни вноски.
Следователно
страните са били обвързани само с първоначално определената лихва по
кредита в чл. 3, ал. 1 от договора, предвиждащ БЛП към датата на сключване на договора, чиито
размер е точно и ясно посочен (6.35 %), и надбавка 0.15 пункта, а именно общо 6.50 % (Тази част от клаузата не е
неравноправна, тъй като е формулирана изрично, ясно и не подлежи на промяна).
Съгласно чл. 18, ал. 1 от
договора, при непогасяването на която и да е вноска от договора, както и при
неизпълнение от кредитополучателя на което и да е задължение по договора,
банката може да направи кредита изцяло или частично предсрочно изискуем.
Съгласно чл. 18, ал. 2 от договора, при неизпълнение на три последователни
вноски, изцяло или частично, целият остатък по кредита се превръща в предсрочно
и изцяло изискуем, считано от датата на падежа на последната вноска.
Изискуемостта настъпва без да е необходимо каквото и да е волеизявление на
страните.
Предсрочната
изискуемост е форма на изменение на договора, което настъпва с волеизявлението
само на една от страните и при наличието на две предпоставки: обективният факт
на неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно
изискуем. Обявяването на предсрочната изискуемост, обаче, предполага
изявлението на кредитора, че ще счита целият кредит или непогасен остатък от
него за предсрочно изискуем, което включва вноските с ненастъпил падеж, които
не са изискуеми към момента на изявлението. Понеже правото да се направи
вземането за целия кредит в предсрочно изискуемо е потестативно и с
упражняването му едната страна само едностранно внася промяна в съдържанието на
възникналото облигационно правоотношение, то за да настъпят последиците от
упражняването на това право е нужно изявлението да е достигнало до насрещната
странa.
Съгласно
задължителните разяснения, дадени с т. 18 от ТР № 4 от 18.04.2014г.,
постигнатата в договора за кредит предварителна уговорка, че при неплащане на
определен брой вноски или при други обстоятелства, кредитът става предсрочно
изискуем, без да се уведомява длъжника, т.е. т.нар. уговорка за автоматична
предсрочна изискуемост, какъвто характер има и клаузата на чл. 18 от договора
към процесния договор, не поражда действие, ако банката изрично не е
заявила, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, което
волеизявление следва и да е достигнало до кредитополучателя. Следователно
предсрочната изискуемост, във всички случаи, включително и при уговорена
автоматична такава, настъпва от момента на получаване от длъжника на
волеизявлението на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък
от него за предсрочно изискуем, ако към този момент са настъпили и обективните
факти, които страните по общо съгласие са уговорили, че ще обуславят
възникването на правото на банката да обяви кредита за изискуем преди изтичане
на уговорения срок.
В решение № 6/04.04.2019 г. по т.д. №
917/2018 г. по описа на ВКС, І ТО е прието, че предсрочната изискуемост има
действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора,
ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й,
в който смисъл е и трайната практика на ВКС
(Решение № 139 от 05.11.2014 год. по т.д.№ 57/2012 год. на І т.о. на ВКС,
Решение № 114 от 07.09.2016 год. по т.д.№ 362/2015 год. на II т.о. на ВКС и
Решение № 198 от 18.01.2019 год. по т.д.№ 193/2018 год. на І т.о.).
Волеизявлението може да е обективирано не само в нарочно писмо/уведомление,
нотариална покана или в исковата молба. В решението е посочочено още, че
съдебната практика е последователна досежно липсата на строги изисквания към
документа в който обявяването по чл.60 ал.2 ЗКИ се съдържа т.е. дали
уведомлението до длъжника изхожда пряко от банката-кредитор или то е
възпроизведено от трето лице. Съдът е приел, че в случай, че кредитът е обявен
за предсрочно изискуем, но уведомлението на банката не е достигнало до
длъжника, няма пречка уведомяването да настъпи, ако в друг, връчен на длъжника
документ обявяването по чл.60 ал.2 ЗКИ е възпроизведено. Този документ може да
бъде преписът от исковата молба, но възможността не се изчерпва с него.
В
настоящия случай, ищецът (с исковата молба) твърди, че поради неплащане на три
вноски, чрез покана, връчена чрез ЧСИ Н. М., е обявил вземанията по договора за
предсрочно изискуеми и претендира последиците на предсрочната изискуемост
(непогасеният размер на главницата). Такава покана по делото не е
представена. Исковата молба, обаче, съдържа волеизявлението на банката, че
поради неизпълнение задълженията на ответниците за погасяване на месечните
вноски целият остатък от кредита става предсрочно изискуем.
Видно от ССчЕ, в случай, че договореният
лихвен процент не е бил променен (т.е. при ГЛП 6.50 %), и не е извършвана
капитализация, общият
размер на изчислените месечни вноски, включващи главница, възнаградителна лихва
и годишна такса за управление, за периода от 26.03.2008 г. до 04.01.2018 г., е 278 513,00
евро (колона 17 на приложение 2).
Извършените
плащания по кредита (без включване на погасяванията чрез капитализация) са общо
в размер на 197 741,66 евро (приложение 3 към ССчЕ).
Получената разлика
е в общ размер на 80 771,34 евро, платени по-малко, като сумата
включва: просрочена главница - 26 617,31 евро по неплатени месечни вноски,
за периода от 04.04.2015 г. до 04.01.2018 г. (колона 14 – маркираните с фон
вноски в приложение 2); и просрочена възнаградитлна лихва - 51 895,83 евро по
неплатени месечни вноски, за периода от 04.04.2015 г. до 04.01.2018 г. (колона
13 – маркираните с фон вноски в приложение 2);
Следователно и по изложените съображения, с получаване на исковата молба от
ответниците, кредитът е
станал предсрочно изискуем, което е станало на 05.07.2018 г.
Видно от ССчЕ, в
случай, че се е прилагал първоначално уговорения ГЛП, и без да е била извършена
капитализация, извършените плащания по кредита са общо в размер на
197 741,66 евро (Приложение 3 към ССчЕ), с които са погасени:
възнаградителна лихва, включена във вноските до до 04.03.2015 г. в размер на
191 664.43 евро, главницата, включена в месечните вноски до 04.03.2015 г.
в общ размер от 47 702 .28 евро, такси до 04.03.3015 г. (5768.10 евро) и
др.
В този случай, е
погасена главницата, включена в месечните вноски до 04.03.2015 г. в общ размер
от 47 702.28 евро (сборът от вноските посочени от ред 1 до ред 86, вкл., в
колона 14, Приложение 2 към ССчЕ), респ. размерът
на непогасената главница е 294 297.72 евро (сборът от вноските посочени от
ред 87 до ред 305, вкл., колона 14, Приложение 2).
Следователно
искът следва да се отхвърли като неоснователен за разликата над 294 297.72 евро
до пълния предявен размер от 332 679.59 евро.
Релевираното
от ответниците възражение за прихващане е основателно. Разликата между
платената възнаградителна лихва и възнаградителната лихва при ГЛП от 6,50%, за периода от 26.03.2008 г. до 04.07.2011 г., е
в размер на 15 685,02 евро (платени повече), с която сума следва да се
прихване непогасената главница.
Следователно,
искът е основателен и доказан за сумата от 278 612.70
евро, като за разликата над 278 612.70 евро до 294 297.72 евро искът
следва да се отхвърли, като погасен чрез прихващане, а за разликата над 294
297.72 евро до пълния предявен размер от 332 679.59 евро – като
неоснователен.
Сумата
е дължима ведно със законната лихва, считано от 05.07.2018 г. - когато кредитът е станал предсрочно изискуем,
поради което и претенцията за лихва следва да се отхвърли за периода от
13.03.2018 г. до 04.07.2018 г.
Относно
иска за заплащане на сумата от 1979.01
лева
- платени такси за връчване на две покани за изпълнение и подновяване на
ипотека:
Искът
е неоснователен.
На
02.03.2018 г., банката е заплатила в полза на ЧСИ сумата от 24 лева – такса за покана, а на
06.03.2018 г. - сумата от 1470.18 лева и сумата от 484.83 лева – такси за
подновяване на ипотеката (л. 173-175).
Както
беше посочено, обаче, покана по делото не е представена, не са представени и
доказателства за подновяване на ипотеката. Освен това, между същите страни
е бил сключен още един договор (което е видно и от представеното решение на
Софийски районен съд), поради което и изобщо не е ясно по кой от двата договора
са правени разходите – в която връзка на ищеца са дадени указания и в който
смисъл са и възраженията на ответниците.
Относно разноските:
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК, на ищеца следва да се присъди сумата от 36 441.21 лева от общо направените
разноски в размер на 43 905.20 лева (43 905.20 лева х 0.83), в т.ч.:
платена държавна такса – 26 105.75 лева (л. 6), депозит за ССчЕ – 300 лева
(л. 175), и платено адвокатско възнаграждение - 17 499.45 лева, с ДДС (л.
7). Сумата от 2 000 лева – внесена гаранция при допускане на обезпечението
не представлява разход по смисъла на чл. 78, ал. ГПК, и не подлежи на
„присъждане“.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на ответниците следва да
се присъди сумата от 76.50 лева от
общо направените разноски в размер на 450 лева (450 лв. х 0.17).
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр.
чл. 38, ал.1, т.2 от ЗА, вр. чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1 за минималният размер
на адвокатските възнаграждения, ищецът следва да бъде осъден да заплати на
процесуалния представител на ответниците – адв. Д.З.Д., сумата от 4 944.99 лева, съразмерно на отхвърлените
части от исковете (29 088.19 лв. х 0.17)
Така мотивиран, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, І ГО, 20 състав,
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА М.Н.М., с ЕГН: **********, и П.А.М., с ЕГН: **********,***. ********,
да заплатят солидарно на „Ю.Б.“ АД, с ЕИК:********,
със седалище и адрес на управление:***, както следва:
-
на основание чл. 430, ал.1 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1,
пр. 1-во ЗЗД, сумата от 278 612.70
евро – главница по Договор за кредит за
покупка на недвижим имот HL 34916/26.03.2008 г., ведно със законната лихва,
считано от 05.07.2018 г. до
окончателното плащане, и
-
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 36 441.21 лева – разноски по
делото, като ОТХВЪРЛЯ:
-
иска
по чл. 430, ал.1 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД, за разликата над
278 612.70 евро до 294 297.72 евро - като погасен чрез прихващане (със
сумата от 15 685,02 евро, представляваща разликата между платената възнаградителна лихва и възнаградителната
лихва при ГЛП от 6,50%, за периода от
26.03.2008 г. до 04.07.2011 г.), а за разликата над 294 297.72 евро до
пълния предявен размер от 332 679.59 евро – като неоснователен,
-
иска
по чл. 430, ал.1 ТЗ, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1-во ЗЗД, за заплащане на сумата от 1979.01 лева - платени такси за връчване
на две покани за изпълнение и подновяване на ипотека, като неоснователев, и
-
претенцията
за заплащане на законна лихва върху сумата от 278 612.70 евро за периода от 13.03.2018 г. до 04.07.2018 г.,
като неоснователна.
ОСЪЖДА „Ю.Б.“ АД, с ЕИК:********,
със седалище и адрес на управление:***, да заплати на М.Н.М., с ЕГН: **********, и П.А.М., с ЕГН: **********,***. ********,
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 76.50 лева – разноски по делото.
ОСЪЖДА „Ю.Б.“ АД, с ЕИК:********,
със седалище и адрес на управление:***, да заплати на адвокат Д.З.Д., с ЕГН: **********, с
адрес: ***, на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за
адвокатурата, сумата от 4 944.99 лева – адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО може да се
обжалва с въззивна жалба пред
Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: