№ 20
гр. София , 25.02.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 156 СЪСТАВ в публично заседание на
четвърти февруари, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:ВА
при участието на секретаря ЕД
като разгледа докладваното от ВА Гражданско дело № 20201110143857 по
описа за 2020 година
РЕШЕНИЕ
25.02.2021 г., гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, II Г. О., 156-ти състав , в открито публично
заседание на четвърти февруари през две хиляди и двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВА
при секретаря ЕД, като разгледа докладваното от съдия ВА гр. дело № 43857/2020 г. по
описа на СРС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Подадена е искова молба от ТС срещу И. Е. М., в която се твърди, че ответника бил
потребител на топлинна енергия за недвижим имот, находящ се в .................., аб. №, като
била доставена топлинна енергия, по договор за покупко-продажба на топлинна енергия при
общи условия. Поддържа, че е доставил топлинна енергия на стойност 602,41 лева за
1
периода от 01.05.2015 г. до 30.04.2017 г., но ответника не я бил заплатил, поради което
изпаднал в забава и дължал и обезщетение за забава върху главница за топлинна енергия в
размер на 183,32 лева за периода от 15.06.2017 г. до 03.06.2020 г. Излага съображения, че
била предоставена услугата дялово разпределение, поради което ответника дължал и сумата
от 42,31 лева, представляващи припадаща се част от цената на услугата дялово
разпределение за периода 01.05.2017 г. до 30.04.2019 г., както и сумата 8,27 лева –
мораторна лихва върху главницата за дялово разпределение за периода 01.07.2017 г. до
03.06.2020 г. Навежда довод, че е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение, но
длъжника бил възразил, поради което имал правен интерес от предявяване на иск за
установяване на вземанията. Иска да бъде признато за установено, че ответника му дължи
претендираните суми, както и присъждането на деловодни разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е подаден отговор на искова молба, с което предявените
искове се оспорват. Твърди, че вземанията са погасени по давност, съобразно правилото на
чл. 111, б. „в“ ЗЗД, което аргументира. Поддържа, че не бил сключвал споразумение с
ищеца. Иска отхвърляне на предявените искове. Претендира разноски.
Третото лице-помагач на страната на ищеца е представило писмени доказателствени
средства, като е взело становище за доказаност и основателност на предявените искове.
Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното:
СРС, 156-ти състав е сезиран с първоначално обективно, кумулативно съединени
положителни установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК, във вр. чл. 415, ал. 1, т.
2 ГПК, във вр. с чл. 318, ал. 2 ТЗ, чл. 200 ЗЗД и чл. 110, ал. 2 ЗС и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
При релевираните в исковата молба твърдения възникването на спорното право се
обуславя от осъществяването в обективната действителност на следните материални
предпоставки (юридически факти): 1) наличието на действително правоотношение по
договор за продажба (доставка) на топлоенергия, по силата на което продавачът се е
задължил да прехвърли правото на собственост върху процесните стоки и да ги предаде, а
купувачът да ги получи и да заплати уговорената продажна цена и 2) продавачът да е
доставил топлинна енергия в твърдяното количество на купувача.
Съгласно чл. 153, ал. 1 ЗЕ „потребители на топлинна енергия” са всички собственици
и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към
абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение. А по силата на
определителната правна норма, регламентирана в § 1, т. 42 (отм.) ЗЕ, но действащ през
релевантния период, „потребител на енергия или природен газ за битови нужди” е
физическо лице - собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с
топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване,
или природен газ за домакинството си. А съгласно § 1, т. 2а от ДР ЗЕ 2а. (Нова - ДВ, бр. 54
от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г.) "Битов клиент" е клиент, който купува електрическа или
топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и
горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди, а съобразно § 1, т. 41б
2
ДР ЗЕ "Потребител на енергийни услуги" е: краен клиент, който купува енергия или
природен газ, и/или ползвател на преносна и/или разпределителна мрежа за снабдяването му
с енергия или природен газ.
Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 2 от 17.05.2018 г. на ВКС по тълк. д. №
2/2017 г., ОСГК – „Собствениците, респективно бившите съпрузи като съсобственици,
или титулярите на ограниченото вещно право на ползване върху топлоснабдения имот,
дължат цената на доставената топлинна енергия за битови нужди съгласно
разпоредбите на Закона за енергетиката в хипотезата, при която топлоснабденият имот
е предоставен за ползване по силата на договорно правоотношение, освен ако между
ползвателя на договорно основание и топлопреносното предприятие е сключен договор за
продажба на топлинна енергия за битови нужди за същия имот, през времетраенето на
който ползвателят като клиент на топлинна енергия за битови нужди дължи цената й…
Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни
от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на
собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за собствени битови
нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди за този имот при публично известните общи условия директно с топлопреносното
предприятие. В тази хипотеза третото ползващо лице придобива качеството "клиент" на
топлинна енергия за битови нужди ("битов клиент" по смисъла на т. 2а § 1 ДР ЗЕ) и като
страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното
предприятие. Договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното
предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например с откриването на
индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество, но не се
презумира с установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот. В
гореизложения смисъл изброяването в нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ на собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване като клиенти (потребители) на
топлинна енергия за битови нужди и страна по продажбеното правоотношение с
топлопреносното предприятие не е изчерпателно. Противното разбиране би
противоречало на принципа за договорна свобода, регламентиран в чл. 9 ЗЗД и приложим
както за гражданските, така и за търговските сделки. При постигнато съгласие между
топлопреносното предприятие и правен субект, различен от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ,
за сключване на договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за
топлоснабден имот при спазване на одобрените от КЕВР публично извести общи условия,
съставляващи неразделна част от договора, този правен субект дължи цената на
доставената топлинна енергия за собствените му битови нужди.“.
Представен е Нотариален акт за дарение на недвижим имот № 48, том LLXXIX, нот.
дело № 26018/1993 г. от който се установява, че Емил Георгиев М. е дарил на И. Е. М.
недвижим имот, находящ се в " ".
С оглед изложеното настоящият съдебен състав намира, че безспорно е установено,
че е възникнало облигационно правоотношение по сключен договор за покупко-продажба
на топлинна енергия при общи условия.
Правното действие на сключения договор за продажба между ищеца и ответника
попада под приложното поле на ЗЗД, тъй като учреденото от него договорно
правоотношение е възникнало между търговец и физическо лице и за тях следва да се
прилагат нормативните правила, уредени в ЗЗД – арг. чл. 318, ал. 2 ТЗ. Този договор не е
търговска продажба, тъй като негов предмет представлява вещ за лично потребление
(топлинна енергия – арг. чл. 110, ал. 2 ЗС) и купувачите са физически лица. По това
гражданско (облигационно) правоотношение за ищеца са породени две основни облигаторни
3
задължения – да прехвърли правото на собственост върху описаните във фактурите стоки и
да предаде тяхното владение на купувачите, а за ответника – да заплати уговорената
продажна цена с ДДС и да получи вещите (арг. чл. 110, ал. 2 ЗС), предмет на договорите –
арг. чл. 200, ал. 1 ЗЗД.
Договорът е сключен при предварително установени от ищеца общи условия – арг.
чл. 150, ал. 2 ЗЕ.
Договорът за търговска продажба представлява консенсуален, двустранен и
комутативен договор, като при неговото сключване се пораждат правните последици, към
които са насочени насрещните волеизявления на страните. Предаването на вещите, предмет
на договора и заплащането на уговорената цена не се включва в неговия фактически състав,
а са в изпълнение на породените от него договорни задължения.
По силата на чл. 327 ТЗ купувачът е длъжен да плати цената при предаване на
стоката, освен ако е уговорено друго. Следователно, за да възникне изискуемостта на
правното задължение за заплащане на продажната цена, продавачът трябва да изпълни
своето задължение за предаване на вещите, предмет на договорното правоотношение
Тъй като по делото е установено, че между страните е налице облигационно
правоотношение, то съдът намира, че спорът между страните се концентрира върху
обстоятелството дали е доставена топлинна енергия за процесния период, съответно на
каква стойност.
Приети и неоспорени са заключенията на СТЕ и ССчЕ. От заключението на СТЕ се
установява, че за процесния период е била доставяна топлинна енергия за отопление на
имот, сградна инсталация и БГВ. Вещото лице е изяснило, че за периода м.05.2016 г. до
м.04.2017 г. стойността на потребената топлинна енергия е определена на базата на
„служебен отчет“ поради неосигурен достъп. Установено е, че за периода м.05.2016 г. до
м.04.2017 г. стойността на потребената топлинна енергия е в размер на 1338,99 лева.
От заключението на ССчЕ се установява, че за процесния период са налице
извършени плащания в размер на 501,77 лева, а именно сумата от 477,77 лева – по издадени
фактури за периода м.05.2016 г. до м.04.2017 г. и сумата от 24,00 лева за цената на услугата
дялово разпределение за периода м.05.2016 г. до м.04.2017 г., които плащания са извършени
в периода 19.07.2016 г. до 02.06.2017 г. Вещото лице е изяснило, че по счетоводни данни за
процесния период е дължима сумата от 602,41 лева за доставена топлинна енергия и сумата
от 42,31 лева.
Съдът, при преценка на заключенията на СТЕ и ССчЕ, съобразно правилото на чл.
202 ГПК намира, че следва да ги кредитира, тъй като са изготвени обективно компетентно и
добросъвестно. Вещите лица са отговорили изчерпателно на поставените въпроси, като по
делото не се установява последните да са заинтересовани от изхода на правния спор или да
са недобросъвестни.
Настоящият съдебен състав намира, че в случая дължимата сумата трябва да бъде
определена съобразно СТЕ, доколкото, като е необходимо да се изясни, че при
граматическото, систематично и телеологическо тълкуване на чл. 155 ЗЕ от значение при
претенцията за заплащане на топлинна енергия, релевантен е единствено размерът на реално
потребената топлинна енергия. Обстоятелството, че законодателят е предвидил няколко
различни способа за отчитане на топлинната енергия (един от който е и по реална месечна
консумация), не придават някакво значение на прогнозните сметки, доколкото самия закон
предвижда винаги поне една изравнителна сметка, която има за цел да ликвидира
отношенията между страните в облигационното отношение, като отчете реално потребеното
4
количество топлинна енергия.
С оглед заключението на СТЕ и основният за българското гражданско процесуално
право принцип – на диспозитивното начало (арг. чл. 6, ал. 2 ГПК), съдът намира, че
претенцията срещу ответника е основателна за сумата от 602,41 лева.
Необходимо е да се изясни, с оглед констатациите на вещото лице по СТЕ, че
топлинната енергия е начислена на базата на „служебен отчет“, поради неосигурен достъп,
че съгласно правилото на чл. 70, ал. 2 и ал. 3 от Наредба № 16-334 от 06.04.2007 Г. за
топлоснабдяването, всички клиенти са длъжни да осигурят достъп до отоплителните тела и
изводите за гореща вода в имота си на представителите на топлопреносното предприятие
и/или лицето по чл. 139б ЗЕ за отчитане на показанията на уредите и водомерите за гореща
вода и/или осъществяване на визуален оглед на контролните приспособления към тях. Един
път годишно се осигурява достъп за контрол и в имотите на клиентите с монтирани уреди за
дистанционен отчет. Редът за отчитане на показанията на уредите на клиентите,
неосигурили достъп до имотите си, се урежда в общите условия на договорите по чл. 149,
149б и 150 ЗЕ. В правилото на чл. 13, ал. 1, т. 3 от Общите условия е предвидено, че
клиентите в СЕС са длъжни да изберат лице/а от етажната собственост, което да подписва
протокол за неосигурен достъп в датите за отчет от отделни Клиентите в СЕС.
Следователно, за да е налице валидно удостоверяването, че не е осигурен достъп от лица в
сграда в ЕС, трябва да се представи протокол, подписано от избраното от ЕС лице, което да
удостоверява това обстоятелство.
В случая третото лице-помагач е представило протокол за неосигурен достъп (л. 56 в
кориците на делото) в кориците на делото – от 24.05.2017 г., 16.05.2017 г. и 10.07.2017 г.,
който е надлежно оформен, подписани са и не са оспорени в настоящото производство.
Тоест, налице е основание за формиране на стойността на потребената топлинна енергия на
базата на „служебен отчет“, доколкото ищеца е установил, че е спазил предвидената в
закона и общите условия процедура за това.
Въпреки гореизложеното, съдът намира, че следва да разгледа надлежно въведеното
възражение за погасителна давност.
Настоящото производство е образувано при условията на чл. 422 ГПК, поради което с
оглед уредената фикция в посочената норма, настоящият иск се счита предявен от
15.06.2020 г. – датата на подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение.
При това положение с оглед приложение на нормите на чл. 115, б. „ж“ ЗЗД и чл. 116, б. „б“
ЗЗД от този момента давността се счита спряна и прекъсната. С оглед направеното
възражение за давност в случая следва да се приложи правилото за изтекла погасителна
давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД. Съгласно задължителните за правосъдните органи
тълкувателни разяснения на ОСГТК на ВКС, дадени в Тълкувателно решение № 3/2011 г.
от 18.05.2012 г., „понятието „периодично плащане” по смисъла на чл. 111, б. „в” ЗЗД се
характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други
заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през
предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално
определени или определяеми без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са
еднакви”…”Вземанията на топлофикационни, електроснабдителни и водоснабдителни
дружества, както и на доставчици на комуникационни услуги също съдържат изброените
признаци на понятието, поради което са периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. „в”
5
ЗЗД и за тях се прилага тригодишна давност”. Следователно при съобразяване на момента
на подаване на исковата молба и кратката тригодишна погасителна давност, следва, че
всички вземания преди 15.06.2017 г. са погасени по давност.
Съгласно разпоредбата на чл. 114 ЗЗД, давността започва да тече от деня, в който
вземането е станало изискуемо. В раздел „Заплащане на ТЕ” от ОУ, чл. 33, ал. 1 (приети с
Решение № ОУ-02/03.02.2014 г. ДКЕВР, в сила от 12.03.2014 г., действащи през процесния
период, включително с оглед твърденията в исковата молба) е определен реда и срока,
по които купувачите на топлинна енергия са длъжни да заплащат месечните дължими суми.
Това трябва да стане в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет
страницата на продавача. Съгласно това и на основание разпоредбата на чл. 70 ЗЗД следва,
че срокът за заплащане на задължението е уговорен в полза на длъжника, което означава, че
преди изтичането на срока задължението е платимо, но не е изискуемо. Поради
ненастъпилата изискуемост, както е посочено в разпоредбата на чл. 114 ЗЗД, давност за
вземания, които не са изискуеми не тече. Въпреки това, между страните не се спори, че
изискуемостта на вземанията е била настъпила, като се поддържа, че същото е погасено по
давност, настоящият съдебен състав счита, че следва да се приеме, че страните са узнали за
претенцията, поради което и за тази част от вземането е станало изискуемо и за него
давността е изтекла, тъй като с оглед на правилото на чл. 116 б. „б” ЗЗД с подаването на
исковата молба давността е прекъсната. Нещо повече, съдът отчита и обстоятелството, че
обстоятелството, че ако се приеме, че изискуемостта на вземането настъпва по волята на
ищеца, то това би означавало да се предостави възможност на същият да се възползва от
собственото си поведение, като се постави в по-добро положение, което е в разрез с нормата
на чл. 8, ал. 2 ЗЗД. Нещо повече, клаузата от общите условия би могла да се тълкува и като
потестативно условие (т.е. такова чието сбъдване зависи от волята на страната по
облигационното правоотношение) за настъпване на изискуемостта на вземането, като
съобразно чл. 25, ал. 1, изр. 2 ЗЗД смята се, че условието се е сбъднало, ако страната, която
има интерес от несбъдването му, недобросъвестно е попречила то да настъпи. В случая
предвид, че края на периода е м.04.2017 г., което падежира, съобразно изложеното на
01.05.2017 г., то всички вземания са погасени по давност, като съдът отчита и извършени
плащания.
След да се изясни, че трайно според преобладаващото схващане извършените
частични плащания на вземания по конкретни фактури – в случая установени от
заключението на ССчЕ – не са признание на длъжника по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД за
непогасената част от дълга – в този смисъл Решение № 98 от 26.07.2013 г. на ВКС по т. д.
№ 851/2012 г., I т. о., ТК; Решение № 215 от 10.09.2014 г. на ВКС по т. д. № 456/2012 г., II
т. о., ТК. За да е налице признание за останалата част на дълга е необходимо длъжникът да е
направил изрично признание спрямо кредитора, че дължи и останалата част от дълга.
Следователно претенцията за главница за доставената топлинна енергия следва да
бъде отхвърлено изцяло, тъй като е погасено чрез плащане и по давност.
По отношение главницата за цената на услугата дялово разпределение, съдът намира,
че с оглед приложението на чл. 76 ЗЗД (съобразно разясненията в т. 1 от Тълкувателно
решение № 3 от 27.03.2019 г. на ВКС по тълк. д. № 3/2017 г., ОСГТК ), при извършено
прихващане на изпълнението и предвид факта, че стойността на услугата е в размер на 1,76
лева, което частно е получено при аритметическото изчисление на претендираната цена
делена на броя на месеци, то следва, че за периода м.05.2017 г. до м.06.2018 г., вземането е
погасено чрез плащане. Следователно претенцията следва да бъде уважена за сумата от
22,31 лева за периода м.07.2018 г. до 30.04.2019 г., като в случая е неприложима за този
период тълкувателни разяснения на ОСГТК на ВКС, дадени в Тълкувателно решение №
3/2011 г. от 18.05.2012 г., които принципно настоящият съдебен състав счита, че се прилагат
6
и за цената на услугата дялово разпределение, но в случая давността за процесния период не
е изтекла.
Съдът намира, че е неоснователна претенция за заплащане на обезщетение за забава в
размер на законната лихва по чл. 86, ал. 1 ГПК, въпреки основателността на претенцията по
главния иск. Съобразно клаузата на чл. 33, ал. 1 от ОУ (прието с Решение № ОУ-
02/03.02.2014 г. ДКЕВР, в сила от 12.03.2014 г. – приложими за процесния период,
включително с оглед твърденията на ищеца в исковата молба), клиентите са длъжни да
заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 в 30-дневен срок от
датата на публикуването им на интернет страницата на продавача. Ищецът твърди, че
публикуването им на интернет страницата на продавача, било удостоверено с констативен
протокол от нотариус. По делото не са представени доказателства за публикуването на
сметките на ответника в интернет страницата на ищеца – нито твърдените констативни
протоколи от нотариус, нито някакви други допустими съобразно ГПК доказателствени
средства, с които твърдяното обстоятелство да бъде доказано. С оглед на това, съдът
намира, че при неблагоприятните последици на доказателствената тежест, съдът е длъжен да
приеме недоказаният факт за неосъществил се в обективната действителност – арг. чл. 154,
ал. 1 ГПК. Следователно, претенцията за заплащане на мораторни лихви трябва да бъде
отхвърлена.
Неоснователен е и следва да бъде отхвърлен иска за заплащане на обезщетение за
забава в размер на законната лихва. В новелата на чл. 36, ал. 2 от Общите условия е
посочено, че редът и начинът на плащане на услугата „дялово разпределение“ се определя
от Продавача, съгласувано с търговците извършващи услугата дялово разпределение и се
обявява по подходящ начин на клиентите. При граматическото, систематическото и
телеологическото тълкува на клаузата на общите условия, съобразно правилото на чл. 20
ЗЗД, съдът достига до извод, че следва да са налице уреден ред и начин за заплащане на
услугата, което очевидно касае и въпросът с изпадането в забава, при неточно изпълнение в
темпорален аспект. При това положение, след като ищецът не е доказал пълно и главно, че
такъв ред и начин са предвидени, респ. че именно при спазването му се дължи обезщетение
за забава върху главницата за услугата дялово разпределение, настоящият съдебен състав
намира, че претенцията е неоснователната, тъй като е недоказана – арг. чл. 154, ал. 1 ГПК.
По делото не са сочени, респ. не са представени доказателства, че ответника е
погасил претендираните вземания чрез плащане, поради което с оглед неблагоприятните
последици на доказателствената тежест, съдът е длъжен да приеме недоказания факт за
неосъществил се в обективната действителност – арг. чл. 154, ал. 1 ГПК.
При този изход на правния спор с правна възможност да претендират разноски
разполагат и двете страните.
Ищецът е поискал присъждането на деловодни разноски, като е доказал, че реално е
строил такива, поради което съобразно уважената част от исковете и на основание чл. 78, ал.
1, във вр. ал. 8 ГПК, във вр. чл. 37 ЗПр.Пом., във вр. чл. 25, ал. 1 НЗПП следва да му се
присъди сумата от 22,68 лева, представляващи деловодни разноски и юрисконсултско
7
възнаграждение за първоинстанционното и заповедното производство.
Ответникът поискал присъждането на деловодни разноски, като е доказал, че реално
е сторил такива, поради което съобразно отхвърлената част от претенциите и на основание
чл. 78, ал. 3 ГПК следва да бъде присъдена сумата от 97,33 лева, представляваща заплатено
адвокатско възнаграждение за първоинстанционното производство.
Следва да се изясни, че е неоснователно възражението на ищеца по чл. 78, ал. 5 ГПК
за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ответника, тъй като същото е
съобразено с нормата на чл. 7, ал. 2, т. 1 НМРАВ, като дори същото е дори под определения
минимум.
Така мотивиран, Софийският районен съд
РЕШИ:
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на И. Е. М., ЕГН: **********, с
адрес: " ", че дължи на ТС, ЕИК, със седалище и адрес на управление: " ", на основание чл.
422 ГПК, във вр. чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК, във вр. с чл. 318, ал. 2 ТЗ, чл. 200 ЗЗД и чл. 110, ал.
2 ЗС, сумата от 22,31 лева, представляващи цената на услугата дялово разпределение за
недвижим имот, находящ се в .................., аб. № за периода м.07.2018 г. до 30.04.2019 г., като
ОТХВЪРЛЯ иска за сумата над 22,31 лева до пълния предявен размер от 42,31 лева и за
периода м.05.2017 г. до м.06.2018 г., за която сума е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК от 23.06.2020 г. по ч. гр. д. № 24144/2020 г. по описа на
СРС, II Г. О., 156-ти състав.
ОТХВЪРЛЯ предявените искове от ТС, ЕИК, със седалище и адрес на управление: "
" срещу И. Е. М., ЕГН: **********, с адрес: " ", за признаване за установено на основание
чл. 422 ГПК, във вр. чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК, във вр. с чл. 318, ал. 2 ТЗ, чл. 200 ЗЗД и чл. 110,
ал. 2 ЗС и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че И. Е. М., ЕГН: ********** дължи на ТС, ЕИК, сумата от
602,41 лева, представляващи цената на доставена топлинна енергия по договор за покупко-
продажба на топлинна енергия за общи условия за недвижим имот, находящ се в ..................,
аб. № за периода 01.05.2016 г. до 30.04.2017 г., както и сумата от 183,32 лева,
представляващи мораторна лихва върху главницата за цената на доставената топлинна
енергия за периода 15.09.2017 г. до 30.06.2020 г., както и сумата от 8,27 лева,
представляващи мораторна лихва върху цената на услугата дялово разпределение за периода
01.07.2017 г. до 03.06.2020 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК от 23.06.2020 г. по ч. гр. д. № 24144/2020 г. по описа на СРС, II
Г. О., 156-ти състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1, във вр. ал. 8 ГПК, във вр. чл. 37 ЗПр.Пом., във
вр. чл. 25, ал. 1 НЗПП И. Е. М., ЕГН: ********** да заплати на ТС, ЕИК, сумата от 22,68
лева, представляващи деловодни разноски и юрисконсултско възнаграждение за
първоинстанционното и заповедното производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ТС, ЕИК да заплати на И. Е. М., ЕГН:
**********, сумата от 97,33 лева, представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за
първоинстанционното производство.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на трето лице-помагач ТС на страната
на ищеца ТС.
8
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от съобщението до
страните пред Софийски градски съд с въззивна жалба.
Препис от решението от решението да се връчи на страните!
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9