Р
Е Ш Е Н И Е
гр. Свиленград, 17.08.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РС
Свиленград, граждански
състав, в
публично заседание на тридесети юли две хиляди и двадесета година, в състав:
Районен съдия: Радина Хаджикирева
при
участието на секретаря Ренета Иванова, като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 70 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Предявени са обективно
съединени установителни искове от „Теленор България”
ЕАД срещу Р.Г.М. с правно основание чл. 422, ал. 1, вр.
чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, чл. 345,
ал. 1 ТЗ, вр. чл. 232, ал. 2 ЗЗД и чл. 92, ал. 1 ЗЗД
за признаване за установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца
следните суми:
1) 109,05 лв. – дължима
сума за предоставени електронни съобщителни услуги съгласно договори за мобилни
услуги № ********* и № ********* от 04.12.2017 г. и № ********* от 29.01.2018
г. за периода 15.12.2017 г. – 04.03.2018 г.;
2) 332,93 лв. –
незаплатени лизингови вноски за мобилни устройства Alcatel
U5 Black, Prestigio Wize
3418 8 4G и Huawei Y6 2017 Gold съгласно договори за лизинг от 04.12.2017 г. и 29.01.2018
г.;
3) 606,27 лв. –
договорни неустойки за предсрочно прекратяване на договори за мобилни услуги №
********* и № ********* от 04.12.2017 г. и № ********* от 29.01.2018 г., ведно
със законната лихва върху сумите от датата на подаване на заявлението по чл.
410 ГПК – 25.11.2019 г., до окончателното изплащане на вземанията, за които
суми е издадена Заповед № 350 от 26.11.2019 г. по ч. гр. д. № 1262/2019 г. по
описа на РС Свиленград.
Ищецът твърди, че с
ответника Р.Г.М. сключил договори за мобилни услуги № ********* и № *********
от 04.12.2017 г. и № ********* от 29.01.2018 г., съгласно които на клиента били
предоставени следните телефонни номера: **********, ********** и **********.
Поддържа, че ответникът не изпълнил задълженията си по тези договори за периода
15.12.2017 г. – 04.03.2018 г. на обща стойност 109,05 лв. Посочено е още, че на
04.12.2017 г. ищецът предоставил на абоната съгласно договори за лизинг мобилни
устройства Alcatel U5 Black и Prestigio
Wize 3418 8 4G, а на 29.01.2018 г.– мобилно устройство Huawei Y6 2017 Gold. От своя страна, ответникът поел задължение за ползването на
всяко едно устройство да заплаща лизингови вноски за период от 23 месеца.
Поради неизпълнение на задължението на абоната да заплати в срок дължимите
месечни плащания, на основание чл. 12 от ОУ към договора за лизинг били обявени
за предсрочно изискуеми лизинговите вноски, дължими до изтичане срока на трите
договора. Общият размер на задълженията по договорите за лизинг възлизали на
332,93 лв. Твърди се, че в договора за мобилни услуги се съдържала клауза,
съгласно която в случай на прекратяване на договора по вина на потребителя
последният дължал неустойка в размер на сумата от стандартните месечни
абонаменти до края на срока на договора. Посочено е още, че съгласно постигната
спогодба между ищеца и Комисията за защита на потребителите неустойката при
предсрочно прекратяване на договорите била в размер на не повече от три
стандартни месечни абонаментни такси с добавени част от стойността на
ползваните отстъпки от потребителя до изтичане стока на договора. Предвид
изложеното, претендира неустойка за прекратяването на всички договори в размер
на 606,27 лв., включваща три стандартни месечни абонамента и разликата между
стандартната цена на мобилното устройство без отстъпка и преференциалната цена,
за което е сключен договорът за лизинг. Тъй като длъжникът не заплатил
дължимите суми, ищецът подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по
чл. 410 ГПК за претендираните суми. Въз основа на заявлението било образувано
ч. гр. д. № 1262/2019 г. по описа на РС Свиленград и била издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК за горепосочените суми. С оглед постъпилото
възражение срещу заповедта за изпълнение, предявил установителни искове за
вземанията си. По тези съображения моли да бъдат уважени предявените искове.
В срока по чл. 131 ГПК
не е постъпил отговор на исковата молба от
ответника. По реда на чл. 414 ГПК е депозирал възражение, в което е
заявено общо оспорване на вземането. В съдебно заседание процесуалният
представител на ответника – адв. Капасъзова, изразява
становище за неоснователност на предявените искове.
Съдът, като съобрази
доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, намира за установено от фактическа страна следното:
От приложеното ч. гр. д.
№ 1262/2019 г. по описа на РС Свиленград се установява, че в полза на ищеца е
издадена Заповед № 350/26.11.2019 г. за изпълнение на парично вземане по чл.
410 ГПК против ответника за следните суми: 1048,25 лв., представляваща стойността
на предоставени мобилни услуги, дължими лизингови вноски и начислени неустойки
за предсрочно прекратяване съгласно договори за мобилни услуги № ********* и №
********* от 04.12.2017 г. и № ********* от 29.01.2018 г., договори за лизинг
от 04.12.2017 г. и 29.01.2018 г. по фактури за периода 15.01.2018 г. – 05.03.2018
г., ведно със законната лихва върху тази сума от 25.11.2019 г.
до
окончателното изплащане на вземането, 25 лв.– платена държавна такса и 360 лв.
за адвокатско възнаграждение. В срока по чл. 414, ал. 2 ГПК длъжникът е подал
възражение срещу издадената заповед за изпълнение, като в изпълнение на
указанията на съда на основание чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК ищецът е предявил иск
по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за установяване на вземането си в срока по чл.
415, ал. 4 ГПК.
От събраните по делото
доказателства се изяснява, че между страните на 04.12.2017 г. са сключени
договори № ********* и № *********, по силата на които ищецът се е задължил да
предоставя на ответника мобилни услуги за телефонни номера ********** и **********
съобразно условията на стандартен месечен абонамент. От своя страна, ответникът
е поел задължение да заплаща месечна абонаментна такса за първия телефонен
номер в размер на 24,99 лв., а за втория – в размер на 10,99 лв. В приложените
договори за мобилни услуги от 04.12.2017 г. е посочено, че в случай на
прекратяване на договора по вина или инициатива на потребителя, последният
дължи неустойка в размер на сумата от стандартните за съответния абонаментен
план месечни абонаменти до края на срока на договора. В тази хипотеза в
случаите, в които на потребителя било предоставено устройство за ползване на
услуги, той дължал и разликата между цената на устройството без абонамент
съгласно актуалната ценова листа на оператора към момента на прекратяване на
договора и заплатената от него при предоставянето му от оператора цена в брой
или общата лизингова цена по договора за лизинг. На 29.01.2018 г. между
страните е сключен трети договор за мобилни услуги № ********* за телефонен
номер ********** срещу заплащане на месечна абонаментна такса в размер на 24,99
лв. В този договор се съдържа клауза, която предвижда, че в случай на прекратяване
на договора преди изтичане на неговия срок по вина или по инициатива на
потребителя или при нарушение на задълженията му, последният дължи за всяка СИМ
карта, по отношение на която е налице прекратяване, неустойка в размер на
всички стандартни месечни абонаменти за периода от прекратяване до изтичане на
уговорения срок, като максималният размер на неустойката не може да надвишава
трикратния размер на стандартните месечни абонаменти. Ако е предоставено
устройство за ползване на услуги, потребителят дължи и такава част от разликата
между стандартната цена на устройството (в брой, без абонамент) съгласно
ценовата листа, действаща към момента на сключване на договора, и заплатената
от него при предоставянето му, каквато съответства на оставащия срок на договора.
Също така от наличните
доказателства се установява, че между страните са сключени два договора за
лизинг от 04.12.2017 г., съгласно които ищецът, в качеството му на
лизингодател, е предоставил на ответника, в качеството му на лизингополучател,
за временно и възмездно ползване мобилни устройства Alcatel U5 Black и Prestigio Wize 3418 8 4G срещу
заплащане от страна лизингополучателя на обща лизингова цена в размер на 97,97
лв. за първото устройство и 99,47 лв. за второто. Договорите са със срок от 23
месеца, като са приложени погасителни планове, съгласно които
лизингополучателят всеки месец се е задължил да заплаща лизингова вноска в
размер на 3,39 лв. за всяко едно устройство. Приложен е и договор за лизинг от 29.01.2018
г., от който се изяснява, че ищецът е предоставил на ответника мобилно
устройство Huawei Y6 2017 Gold за временно ползване, за
което ответникът е поел задължение да заплати обща лизингова цена в размер на
183,77 лв., която следва да се издължи посредством 23 месечни вноски в размер
на 7,99 лв. всяка. Според чл. 4 от договорите с подписването им
лизингополучателят е потвърдил, че лизингодателят му е предал устройствата във
вид, годен за употреба.
За ползваните от абоната
Р.Г.М. мобилни номера **********, ********** и ********** ищецът е издал четири
броя фактури на обща стойност 127,37 лв., както следва:
- фактура № **********/15.01.2018
г., с падеж на плащане 30.01.2018 г., за отчетен период от 15.12.2017 г. до
14.01.2018 г., за сумата от 35,77 лв., ведно с описание на вида на ползваните
далекосъобщителни услуги и тяхната цена. За този период са дължими и лизингови
вноски в размер на 6,78 лв.;
- фактура №
**********/05.02.2018 г., с падеж на плащане 20.02.2018 г., за отчетен период
от 29.01.2018 г. до 04.02.2018 г., за сумата от 30,85 лв., ведно с описание на
вида на ползваните далекосъобщителни услуги и тяхната цена. За този период са
дължими и лизингови вноски в размер на 7,99 лв.;
- фактура №
**********/15.02.2018 г., с падеж на плащане 02.03.2018 г., за отчетен период
от 15.01.2018 г. до 14.02.2018 г., за сумата от 35,77 лв., ведно с описание на
вида на ползваните далекосъобщителни услуги и тяхната цена. За този период са
дължими и лизингови вноски в размер на 6,78 лв.;
- фактура № **********/05.03.2018
г., с падеж на плащане 20.03.2018 г., за отчетен период от 05.02.2018 г. до
04.03.2018 г., за сумата от 24,98 лв., ведно с описание на вида на ползваните
далекосъобщителни услуги и тяхната цена. За този период са дължими и лизингови
вноски в размер на 7,99 лв.
При така установената
фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:
По установителния иск с
правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД:
За основателността на
предявения иск е от значение установяването в обективната действителност на
следните материалноправни предпоставки: валидно правоотношение по договор за
предоставяне на далекосъобщителни услуги, както и че ищецът е предоставил тези
услуги на ответника през исковия период.
Предвид всичко изложено,
съдът намира, че в разглеждания случай между страните са съществували
облигационни правоотношения, по силата на които ищецът се е задължил да
предоставя на ответника мобилни услуги срещу заплащането на уговорената цена. С
оглед естеството на договора и представените писмени доказателства, съдът
приема, че ищцовото дружество е изпълнило
задължението си да предостави мобилни услуги на ответника съгласно абонаментния
план. Поради това и като съобрази, че към изброените по-горе фактури,
неоспорени от ответната страна, са приложени детайлни справки за потреблението
от ползваните от ответника телефонни номера, съдът приема, че искът за
признаване за установено дължимостта на сумата от
109,05 лв., представляваща цената на ползваните далекосъобщителни услуги, е
доказан по основание и размер. Въпреки че действителният дълг е в по-голям
размер, с оглед действащия в гражданския процес принцип на диспозитивното
начало съдът не би могъл да присъди сумата в размер на 127,37 лв. Не се доказа
от ответника, при разпределена за него доказателствена тежест с доклада по
делото, да е изпълнил процесното задължение. Затова заявената искова претенция
за признаване за установена дължимостта на процесната
сума в размер на 109,05 лв., представляваща стойността на незаплатени
далекосъобщителни услуги, за която е издадена Заповед № 320/26.11.2019 г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 1262/2019 г. на
РС Свиленград, се явява основателна. Като законна последица от уважаване на
предявения иск следва да се присъди и законната лихва от датата на подаване на заявлението
по чл. 410 ГПК в съда – 25.11.2019 г., до окончателното изплащане на вземането.
По установителния иск с
правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 345, ал. 1 ТЗ, вр.
чл. 232, ал. 2 ЗЗД:
За успешното провеждане
на този иск ищецът следва да установи наличието на действително правоотношение
по договор за лизинг, по силата на което лизингодателят се е задължил да
предостави на лизингополучателя лизингованата вещ за
временно ползване срещу уговореното лизингово възнаграждение и лизингодателят
да е предоставил държането на мобилното устройство в състояние, годно за
обичайното или уговореното потребление.
В разглеждания случай от
доказателствата се установява, че страните са обвързани от три договора за
лизинг, като ищецът е изпълнил задължението си да предостави на ответника за
временно ползване лизингованите вещи. Също така се
изяснява, че от м. януари 2018 г. ответникът не е заплащал дължимите лизингови
вноски. С оглед всичко изложено и доколкото се установява, че ищецът е
предоставил за ползване на ответника мобилните устройства във вид, годен за
употреба, и са изтекли сроковете на лизинговите договори, то съдът намира, че
ответникът е следвало да заплати остатъка от лизинговите вноски в общ размер на
332,93 лв. Поради това следва да бъде признато за установено, че ответникът
дължи на ищеца горепосочената сума, ведно със законната лихва върху нея от
датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 25.11.2019 г., до
окончателното изплащане на вземането.
По
установителния иск с правно основание чл. 422, ал. 1, вр.
чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД:
По
своята правна същност неустойката съставлява акцесорно съглашение с предмет
задължението на неизправната страна по правната сделка да престира
определена (глобално или в процент) или определяема парична сума като
обезщетение за вредите от неизпълнението на породено главно задължение, без да
е необходимо същите да бъдат доказвани. За да бъде уважена тази претенция,
ищецът следва да докаже, че е налице уговорка за заплащане на неустойка в
договора за далекосъобщителни услуги, както и че договорът е бил прекратен по
вина на ответника. В тази връзка съдът намира, че не е доказано осъществяването
на последната предпоставка, от което следва, че не е възникнало в полза на
ищеца правото да начислява претендираната неустойка. За да достигне до този
извод, съдът съобрази, че от събраните доказателства не се установява кога са
били прекратени договорните правоотношения с ответника и по какъв начин
страната, която е упражнила правото си да прекрати договора, е уведомила
другата. Тук следва да се отбележи, че надлежното упражняване на потестативното право на разваляне е елемент от
правопораждащия фактически състав на вземането за неустойка, тъй като същата е
уговорена именно за този етап от развитието на облигационното правоотношение. В
тази връзка не може да бъде споделено становището на ищеца, че за прекратяването
на договора не се изисква форма за валидност и такава за доказване. Напротив,
доколкото не е уговорено друго, следва да се приеме, че надлежното упражняване
на правото на разваляне се подчинява на общите правила на чл. 87, ал. 1 ЗЗД и
писмените договори подлежат на прекратяване с изявление в същата форма. Този
извод не се опровергава от клаузата на чл. 19б от ОУ на ищеца, която предвижда
възможност за едностранно прекратяване на договора от оператора при
неизпълнение от страна на длъжника, но не урежда хипотеза на автоматично
прекратяване на договора без насрещната страна да бъде уведомена за това. От
това следва, че когато развалянето се извършва извънсъдебно, прекратителното
действие настъпва от момента на получаване на предупреждение от длъжника и след
изтичане на срока, а ако такъв не е следвало да бъде даден, от момента на
достигане на уведомлението до длъжника (така Решение № 76 от 13.07.2017 г. по т.
д. № 1037/2016 г. на ВКС, I т. о.). В случая по
делото не се твърди, а и не се доказва операторът да е отправял до абоната
писмено предизвестие, с което да му предостави подходящ срок за изпълнение, а
дори и да се приеме, че исковата молба служи като изявление за разваляне на
договора, то това разваляне е станало едва с получаване на препис от същата от
ответника и след като е бил изтекъл срокът на договорите на 04.12.2019 г. и
29.01.2020 г. В тази връзка съдът намира за необходимо да изясни, че
получаването от длъжника на издадената заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК не
може да замести отправеното от кредитора уведомление за разваляне на договора,
тъй като тя представлява акт на съда, а не волеизявление на изправната страна
по договора. С оглед всичко изложено, съдът намира, че ищецът не е установил,
че е уведомил ответника за прекратяването на договорните правоотношения преди
датата на подаване на исковата молба, поради което липсва основание за
възникване на неустоечното вземане.
Отделно
от това, съдът счита, че предявеният иск за установяване съществуването на
вземането за заплащане на неустойка в размер на месечните абонаменти съобразно
договорите от 04.12.2017 г. се явява неоснователен и поради следните
съображения: Тъй като съдът следи служебно за нищожност на договора поради
наличието на неравноправни клаузи, намира, че процесната уговорка следва да
бъде квалифицирана именно като такава на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП. В
случая абонатът безспорно притежава качеството на потребител по смисъла на §
13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Разпоредбата чл. 143 ЗЗП дава легално определение на
понятието „неравноправна клауза” в договор, сключен с потребител, като това е
всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и задълженията
на търговеца или доставчика и потребителя. Предпоставките за определяне на една
клауза като неравноправна са следните: клаузата да не е индивидуално
определена, а да е предварително изготвена от търговеца, като потребителят няма
възможност да влияе върху съдържанието ѝ; същата да не отговаря на
изискванията за добросъвестност – честно, почтено поведение на всеки участник в
гражданския оборот при сключване и изпълнение на сделки за потребление;
уговорката да води до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца или доставчика и потребителя – съществено несъответствие в насрещните
престации на страните по договора, водеща до тяхната нееквивалентност.
В случая процесният договор е сключен при предварително определени условия от
едната страна по правоотношението – доставчикът на мобилни услуги. Видно е, че
представените договори за мобилни услуги са бланкови, поради което не са били
предмет на предварително договаряне между страните, респ. ответникът не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им, като не се установява клаузата за
неустойка да е била индивидуално договорена, а и липсват такива твърдения и
ангажирани доказателства от ищцовата страна. Според
чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не
са уговорени индивидуално, като в ал. 2 от същата разпоредба е посочено, че не
са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и
поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им,
особено в случаите на договор при общи условия. В случая с оглед начина на
попълване на договора и обстоятелството, че полетата се попълват от
представител на мобилния оператор, се налага изводът, че ответникът не е имал
възможност да изрази воля и съгласие по отношение на клаузата за неустойка.
Поради това съдът намира, че уговорката за дължимост
на всички месечни абонаментни такси до крайния срок на договора при
прекратяването му по вина на потребителя обуславя необосновано висока
неустойка, тъй като предварително дава възможност на ищеца да получи насрещната
престация по договора. Тя излиза извън допустимите законови рамки, защото кредиторът
получава имуществена облага от насрещната страна в определен размер, какъвто би
получил, ако договорът не беше развален, без обаче да се престира
от негова страна, респективно да е извършил допълнителни разходи по договора,
което води до неоснователно обогатяване и нарушава принципа на справедливост.
Предвид
нищожността на посочената клауза, то в конкретния случай не е налице валидно неустоечно съглашение и съобразно разпоредбите на чл. 146,
ал. 1, вр. ал. 5 ЗЗП в тази си част договорът изобщо
не е породил правно действие, а нищожността на тази клауза е пречка за
възникване на задължение за неустойка в какъвто и да било размер. С оглед
изначалната нищожност на клаузата за дължимост на
неустойката, не са налице основания за нейното намаляване чрез присъждане на
трикратния размер на стандартните месечни абонаменти съобразно постигнатото
извънсъдебно споразумение между ищеца и Комисията за защита на потребителите. Тук
следва да се изясни, че процесната спогодба от 11.01.2018 г. не е била одобрена
от съда, разглеждащ предявения от КЗП колективен иск, по който е било
образувано гр. д. № 15539/2014 г. на Софийски градски съд, а има извънсъдебен
характер, поради което произвежда действие само в отношенията между страните по
нея (чл. 21 ЗЗД), но не и по отношение на потребителите (арг.
от чл. 386, ал. 1, вр. чл. 384, вр.
чл. 379, ал. 3 ГПК). Клаузи с предвиденото в спогодбата съдържание не са били
инкорпорирани в приложимите Общи условия на доставчика на мобилни услуги. При
липсата на изразено съгласие за изменение на сключения договор от страна на
потребителя, обективирано във формата на анекс, не може да се приеме, че в
отношенията с потребителя, който е сключил договор за мобилни услуги преди
11.01.2018 г., се прилага неустоечната клауза със
съдържанието, предвидено в спогодбата. От това следва, че заместването
на нищожна клауза от потребителски договор е възможно само с повелителна норма
от материалното право (чл. 26, ал. 4 ЗЗД), но не и с уговорка, включена в
извънсъдебна спогодба, която няма задължителен характер за потребителя. Ето
защо, съдът намира, че установителния иск за дължимостта
на неустойките в общ размер на 94,39 лв. по договорите за мобилни услуги от
04.12.2017 г. следва да бъде отхвърлен.
По
отношение на неустоечната клауза, предвиждаща, че обезщетението
не може да надвишава трикратния размер на стандартните месечни абонаменти, съдът
намира, че същата не е неравноправна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй
като не задължава потребителя да заплати необосновано висока неустойка. Но с
оглед изложените по-горе съображения, че ищецът не е упражнил надлежно правото
си да прекрати договора за мобилни услуги преди да изтече срокът му, съдът
намира, че не е осъществен фактическият състав, пораждащ заплащането ѝ,
тъй като безспорно в случая става въпрос за неустойка, дължима при разваляне на
договора поради виновно неизпълнение от страна на длъжника (в тази насока са и
разясненията, съдържащи се в ТР № 7 от 13.11.2014 г. по тълк.
д. № 7/2013 г. на ВКС, ОСГТК). Ето защо и претенцията за начислената неустойка
в размер на 62,46 лв., представляваща сбор от три стандартни абонамента
съгласно договора от 29.01.2018 г., подлежи на отхвърляне.
Що
се отнася до клаузата, предвиждаща, че при прекратяване на договора
потребителят дължи разликата между цената на предоставеното устройството без
абонамент съгласно действащата към момента на прекратяване (сключване) на
договора ценова листа и заплатената от потребителя цена в брой или общата
лизингова цена (съответстваща на оставащия срок на договора), съдът намира, че сама
по себе си също не е неравноправна, ако ценовата листа на търговеца е
съобразена с пазарната цена за съответното устройство. Но както беше изяснено
по-горе, съдът намира, че в случая не е осъществен фактическият състав,
пораждащ възможността ищецът да претендира заплащането ѝ, тъй като
последният не е упражнил надлежно правото си да развали договора за мобилни
услуги съобразно изискванията на чл. 87, ал. 1 ЗЗД. Поради това за него не е
възникнало право да претендира и тази неустойка, която той има право да начисли
единствено при предсрочно прекратяване на договора. Отделно от това, въпреки
дадените му указания по реда на чл. 146, ал. 2 ГПК, ищецът не ангажира
доказателства за стандартната цена на мобилното устройство без абонамент,
поради което съдът не би могъл да прецени дали същото е предоставено на
по-ниска цена на потребителя. Като се съобрази и че съгласно договорите от
04.12.2017 г. се дължи разликата между цената на устройството без абонамент
съгласно актуалната ценова листа на оператора към момента на прекратяване на
договора и общата лизингова цена, и се отнесе към общоизвестния факт, че цената
на подобен вид устройства намалява след изтичането на определен период от
време, не би могло да се приеме, че към момента на начисляването на неустойката
– м. април 2018 г., същата е била по-висока от общата лизингова цена към момента
на сключване на договора – 04.12.2017 г. Въпреки че в договора от 29.01.2018 г.
е посочена стандартната цена на устройството, съдът не би могъл да прецени дали
твърдяната отстъпка от нея действително съставлява вреда за ищеца. Съдът
достигна до този извод, тъй като тази стандартна цена се определя едностранно
от оператора, без потребителят да има възможност да влияе върху нея, поради
което, за да се изясни дали изобщо той е пропуснал да реализира по-голяма
печалба от това устройство, е необходимо да се отчете и дали тя е съобразена с
пазарната. Ето защо следва да се установи по безспорен начин, че за ищеца е
съществувала реална възможност с оглед действащите през този период пазарни
условия да получи посочената от него цена за процесната вещ, за да може да се
направи заключение, че в правната му сфера е настъпила вреда вследствие на
сключения с ответника договор. Поради това и доколкото се касае за потребител,
който няма специални знания в тази насока, съдът задължително в тази хипотеза
следва да изследва дали действително съответната стока е предоставена на
преференциална цена. В противен случай би се стигнало до неоснователно
обогатяване на кредитора, което би създало значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца и потребителя. Предвид липсата на
ангажирани доказателства от страна на ищеца за тези обстоятелства, съдът счита,
че предявеният установителен иск за съществуване на вземането му в размер на
449,42 лв., представляващо разликата между стандартната и преференциалната
страна на предоставените устройства, също подлежи на отхвърляне. За пълнота на
изложението съдът намира за необходимо да изтъкне, че въпреки че разгледани
самостоятелно, отделните клаузи за заплащане на неустойки не са неравноправни,
то кумулативното им прилагане води до начисляване на значителни по размер суми,
които не съответстват на претърпените от търговеца вреди, поради което в крайна
сметка се стига до заплащане на необосновано висока неустойка по смисъла на чл.
143, ал. 2, т. 5 ЗЗП.
Съобразно
т. 12 от ТР № 4/18.06.2014 г. на ВКС, ОСГТК, разноските, сторени в заповедното
производство, следва да се присъдят с решението по исковото производство, като
съдът се произнася с осъдителен диспозитив. В хода на заповедното производство ищецът
е направил разноски в размер на 25 лв. за държавна такса и 360 лв. за
адвокатско възнаграждение. В исковото производство е заплатил държавна такса в
размер на 125 лв. и 364,05 лв. за адвокатско възнаграждение. По повод
направеното от ответника възражение за прекомерност на заплатените адвокатски
възнаграждения, съдът намира, че претендираните в заповедното и исковото
производство адвокатски хонорари са определени в съответствие с разпоредбите на
чл. 7, ал. 2, т. 1 и ал. 7 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения на Висшия адвокатски съвет (действащи към датата
на подписване на договорите за правна помощ), като към тях е прибавен дължимият
ДДС. В този смисъл е практиката на ВКС, обективирана в Определение № 136 от
26.02.2018 г. по ч. т. д. № 174/2018 г., II т. о. С оглед всичко
изложено и предвид уважената част от исковете, в полза на ищеца следва да се
присъдят сторените в заповедното производство разноски в размер на 162,33 лв.,
както тези, направени в хода на настоящото производство, които възлизат на
206,20 лв. На ответника не се дължат разноски, тъй като липсва искане в тази
насока, както и доказателства за реалното им извършване.
Така
мотивиран, РС Свиленград
Р Е
Ш И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО по
исковете с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл.
415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 345, ал.
1 ТЗ, вр. чл. 232, ал. 2 ЗЗД по отношение на Р.Г.М.,
ЕГН: **********, с постоянен и настоящ адрес: ***, че дължи на „Теленор България“ ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес
на управление:***, Бизнес Парк София, сграда 6, следните суми: 109,05 лв. –
дължима сума за предоставени електронни съобщителни услуги съгласно договори за
мобилни услуги № ********* и № ********* от 04.12.2017 г. и № ********* от
29.01.2018 г. за периода 15.12.2017 г. – 04.03.2018 г., и 332,93 лв. –
незаплатени лизингови вноски за мобилни устройства Alcatel U5 Black, Prestigio Wize 3418 8 4G и Huawei
Y6 2017 Gold съгласно договори за лизинг от 04.12.2017 г. и 29.01.2018
г., ведно със законната лихва върху главниците от датата на подаване на
заявлението по чл. 410 ГПК – 25.11.2019 г., до окончателното изплащане на
вземанията, за които суми е издадена Заповед № 350 от 26.11.2019 г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 1262/2019 г. по
описа на РС Свиленград.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Теленор България“ ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес
на управление:***, Бизнес Парк София, сграда 6, срещу Р.Г.М., ЕГН: **********,
с постоянен и настоящ адрес: ***, иск с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл.
92, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено по отношение на Р.Г.М., че дължи на „Теленор България“ ЕАД сумата от 606,27 лв. – договорни
неустойки за предсрочно прекратяване на договори за мобилни услуги № *********
и № ********* от 04.12.2017 г. и № ********* от 29.01.2018 г., за която сума е издадена
Заповед № 350 от 26.11.2019 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр.
д. № 1262/2019 г. по описа на РС Свиленград.
ОСЪЖДА Р.Г.М., ЕГН: **********,
с постоянен и настоящ адрес: ***, да заплати на „Теленор
България” ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:***, Бизнес Парк
София, сграда 6, сумата от 162,33 лв. – разноски в заповедното производство, и
сумата от 206,20 лв. – разноски в исковото производство.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба
пред ОС Хасково в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Районен
съдия: