Р Е Ш Е Н И Е
№.............
Гр. София, 30.05.2022 г.
В И М
Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО,
ІV-Д въззивен състав в публично заседание на двадесет и осми април през две
хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА И.
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
ДЕСИСЛАВА ЧЕРНЕВА
при секретаря Нина Светославова като разгледа докладваното от
съдия Кордоловска гр. дело № 4132
по описа за 2021
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение № 3321
от 06.01.2021 г. по гр.дело № 38793/2019 г. по описа на СРС, ГО, 144 състав,
съдът е отхвърлил искове с правно
основание чл. 415 от ГПК във вр. с чл. 79 във вр. с чл. 240 от ЗЗД, чл. 99 от ЗЗД, чл. 92 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД, предявени от „А.з.с.н.в.“
ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, оф. 4 против З.П.Х., ЕГН **********, с адрес: *** за постановяване
на решение, с което да се установи в полза на ищеца вземане за сумата от 800 лв.,
представляваща главница по Договор за паричен заем 2644571/20.09.2016 г., ведно
със законна лихва за периода от 26.10.2017 г. до изплащане на вземането,
договорна лихва в размер на 53,28 лв. за периода от 28.09.2016 г. до 11.01.2017
г., такса разходи за събиране на просрочени вземания в размер на 45 лв.,
неустойка в размер на 306,88 лв. за периода от 28.09.2016 г. до 11.01.2017 г.,
обезщетение в размер на 71,25 лв. за периода от 29.09.2016 г. до 26.10.2017 г.
по сключен договор за паричен заем между З.П.Х. и „И.А.М.“ АД и прехвърлени с
цесия от заемодателя на ищеца по договор за цесия от 16.11.2010 г. и приложение
1 към нея от 01.04.2017 г., които суми са предмет на издадена по чл. 410 от ГПК
от 02.08.2018 г. заповед по гр.д. № 76146/ 2017 г. по описа на СРС.
Недоволен от решението, с което установителните искове
при квалификацията на чл. 415 от ГПК
във вр. с чл. 79 във вр. с чл. 240 от ЗЗД, чл. 99 от ЗЗД, чл. 92 от ЗЗД и чл.
86 от ЗЗД са отхвърлени, е останал ищецът „А.з.с.н.в.“ ЕАД,
който в срока по чл. 259,
ал. 1 от ГПК го обжалва при твърдения за неправилност, незаконосъобразност и
необоснованост с подробно изложени съображения. По-конкретно поддържа, че е
доказал вземането си по договора за цесия, като е налице пълно съответствие в
параметрите на прехвърленото вземане и претендираните с исковата молба
размери. Искането му към въззивната
инстанция е да отмени обжалваното решение и да уважи предявените установителни
искове. Претендира разноски.
Въззиваемата страна – З.П.Х., чрез особения
си представител адв. И.З., оспорва въззивната жалба по съображения изложени в
депозирания по реда на чл. 263, ал. 1 от ГПК писмен отговор. Моли решението да
бъде потвърдено, като правилно и законосъобразно.
Съгласно чл.
269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението;
по допустимостта му само в обжалваната част, а по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата. Както вече Върховният касационен съд
многократно се е произнасял (решение № 176 от 08.06.2011 г. по гр. д. №
1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по гр. д. № 331/10 г. на ІV г.о.;
№ 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на ІV г.о.; № 702 от 5.01.2011
г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от 12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09
г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и
правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба
оплаквания; проверява законосъобразността само на посочените процесуални
действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на
първоинстанционния съд; относно правилността на първоинстанционното решение той
е обвързан от посочените в жалбата пороци, а надхвърлянето на правомощията по
чл. 269 ГПК е основание за касиране на въззивното решение.
Обжалваното решение е
издадено от надлежен съдебен състав на Софийски районен съд, в рамките на
предоставената му от закона правораздавателна власт и компетентност, поради
което същото е валидно. Предвид изискванията на процесуалния закон за служебна
проверка на постановеното решение в обжалвата му част, съдът счита, че не се
установяват нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със
съществуване и упражняване правото на иск, поради което първоинстанционното
решение е допустимо.
Предявените пред
първоинстанционният съд искове са установителни при правна квалификация чл. 415
вр. чл. 422 ГПК за признаване на установено по отношение на ищеца, че
ответникът му дължи сумите по Заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 от ГПК от 03.11.2017 г. по ч.гр.д.№ 76146/2017 г. по описа на СРС, ГО,
144 състав.
Производството се развива
след разпореждане от 29.05.2019 г. на СРС, 144 с-в, с което на заявителя са
дадени указания за предявяване на установителен иск в едномесечен срок от
съобщението /заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК е връчена на длъжника по реда
на чл. 47, ал. 5 ГПК/ и предвид разпоредбата на чл. 415 вр. чл. 422 от ГПК за
ищеца е налице интерес от търсената защита и производството се явява
процесуално допустимо.
По делото е представен Договор за паричен заем № 2644571 от 20.09.2016 г., сключен между „И.А.М."
АД като заемодател и З.П.Х., като заемател, от който се установява, че с
подписването на договора, заемателят удостоверява, че заемодателят му е
предоставил в заем парична сума в размер на 800 лв., която той се задължава да
върне на седмични погасителни вноски в размер на по 53,33 лева всяка за 16
седмици и общ брой на вноските - 16. В чл. 2, т. 5 от договора, са посочени
конкретните дати на които заемателят дължи плащане на определените седмични
погасителни вноски, т.е. в съдържанието на договора е инкорпориран т.нар.
погасителен план. С чл. 4, ал. 1 от договора, страните са уговорили задължение
за заемателя в срок от 3 дни от сключване на договора да предостави на
заемодателя по избор едно от посочени два вида обезпечения, като в случай на
неизпълнение на това договорно задължение, в ал. 2 е предвидена неустойка в
размер от 306,88 лв. В случай на начисляване на същата, страните са уговорили
разсрочено плащане, като към погасителните вноски се добавя сума от 19,18 лв. С
чл. 10 от договора страните се съгласили, че заемодателят има право по всяко
време да прехвърли правата си по настоящия договор на трето лице, вкл. да
заложи вземането си в полза на трето лице. Приложения по делото договор за заем
е подписан за заемател от името на ответницата по делото, като на всяка
страница от договора също е положен подпис от страна на заемателя. Ето защо по
делото безспорно се установява, че между „И.А.М." АД и З.П.Х. е сключен
Договор за паричен заем № 2644571 от 20.09.2016 г. с посочените по-горе
реквизити.
Правото си на кредитор на спорното вземане ищцовото
дружество „А.з.с.н.в." ЕАД установява от представения по делото Рамков
договор за продажба и прехвърляне на парични задължения (цесия) от 16.11.2010
г. и Приложение № 1 към него от 01.04.2017 г. /приложени на л. 12-19 от
делото/, съгласно който „И.А.М." АД е прехвърлил на ищцовото дружество
вземания, сред които и тези по сключения с ответницата Х. договор.
Ответницата Х. не е ангажирала по делото доказателства
за погасяване на задължението си.
По делото пред СРС е представено Пълномощно от
09.09.2015 г., с което цедента „И.А.М." АД е упълномощило цесионера „А.з.с.н.в."
АД да уведомява по законоустановения ред всички свои длъжници за сключения на
16.11.2010 г. Рамков договор за прехвърляне на парични задължения (цесия).
От страна на „И.А.М." АД чрез „Агенция за
събиране на вземанията" АД са изпратени две уведомителни писма за
извършената цесия с изх. № УПЦ-П-ИАМ/2644571/04.04.2017 г. и с изх. № УПЦ-С-ИАМ/2644571/17.06.2019
г., от които първото се е върнало като непотърсено, а по обратната разписка на
второто е отбелязано, че на адреса не е намерен никой. Следователно
уведомителните писма не са достигнали до адресата си.
С оглед наведените във въззивната жалба доводи и
възражения от страните, настоящият съдебен състав намира на първо място
следното:
Съгласно чл. 99, ал. 1 ЗЗД кредиторът може да
прехвърли своето вземане, освен ако законът, договорът или естеството на
вземането не допускат това. Прехвърлянето поражда действие между цедента и
цесионера с постигането на съгласие между тях, а по отношение на третите лица и
длъжника от момента на съобщаване на последния от предишния кредитор -
изискване на чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Установеното с тази норма и с нормата на чл.
99, ал. 3 ЗЗД задължение на цедента (стария кредитор) да съобщи на длъжника за
извършеното прехвърляне на вземането, има за цел да защити длъжника срещу
ненадлежно изпълнение на неговото задължение, т.е. срещу изпълнение на лице,
което не е носител на вземането. Настоящият въззивен състав приема на първо
място, че в разглеждания казус цесията не е проявила своето действие, доколкото
длъжника/ответникът не е получил Уведомлението от стария кредитор за
извършената цесия.
В установената съдебна практика е възприето
становището, че поради отсъствие на специални изисквания в закона за начина, по
който следва да бъде уведомен длъжникът за извършената цесията, то надлежно
уведомяване е налице и тогава, когато уведомлението е връчено на длъжника като
приложение към исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си за
изпълнение на цедираното вземане. В случая по делото са представени
доказателства, че цедентът е упълномощил цесионера да извърши това съобщаване
от негово име. Допустимо е по силата на принципа на свободата на договаряне
съгласно чл. 9 ЗЗД предишният кредитор /цедентът/ да упълномощи новия кредитор
/цесионера/ да извърши съобщението до длъжника като негов пълномощник. В случая
обече длъжникът З.П.Х. не е получила препис от исковата молба и приложенията
към нея, вкл. Уведомлението от стария кредитор за извършената цесия, видно от
върнатите в цялост призовки, в които длъжностното лице е отбелязало, че при
посещенията на изброените дати както на постоянния и настоящ адрес, така и по
месторабота лицето не е намерено. ИМ и приложенията са връчени на длъжника
по реда на чл. 47, ал. 1 от ГПК чрез залепване на уведомление и на същата на
основание чл. 47, ал. 5 от ГПК е назначен особен представител. Предвид
изложеното съдът приема, че ответницата З.П.Х. не е надлежно уведомена за
извършената цесия. В тежест на ищеца е да докаже съобщаване на станалото
прехвърляне на вземанията по процесния договор за заем на длъжника.
Доказателства за това не са представени от страна на ищеца в производството,
поради което искът като неоснователен следва да бъде отхвърлен.
На самостоятелно основание настоящият съдебен състав
споделя и изложените от СРС, 144 с-в мотиви, поради което и на основание чл.
272 ГПК препраща и към тях.
Съгласно установеното в чл. 99, ал. 2 ЗЗД правило вземането
преминава върху цесионера в обема, в който цедентът го е притежавал. От това следва, че предмет на цесионната
сделка не могат да бъдат бъдещи, а само съществуващи вземания. С оглед на това
договорът за цесия винаги предполага съществуващо вземане, произтичащо от друго
правно основание.
В случая ищецът основава материално - правната си
легитимация на представения по делото договор за цесия от 16.11.2010 г., както
и приложение № 1 № 1/01.04.2017 г. Договорът за цесия е сключен в момент, който
предхожда възникването на процесния дълг, поради което с него не може да се
прехвърлят процесните вземания, които не са били възникнали към посочения
момент. От представеното Приложение № 1/01.04.2017 г. не би могло да се направи
обоснован извод, че „И.А.М.“ АД е прехвърлил в полза на ищеца претендираните по
делото вземания, тъй като ищецът не установява да е спазен установения в
рамковия договор ред за прехвърляне на вземането на заемодателя, както и не се
доказва момента на потвърждаване на приемането на Приложение № 1 от 01.04.2017
г., съобразно уговореното в т. 4. 1 от рамковия договор.
Това дава основание на съда да приеме, че и на още
едно самостоятелно основание ищецът не е установил прехвърлянето на процесните
вземания посредством сключения с първоначалния кредитор договор за цесия.
Предвид непроведеното от ищеца пълно доказване и
отнасяне на неблагоприятните последици от недоказването в негова вреда,
настоящият съдебен състав намира, че не са налице непогасени от ответницата
задължения по повод сключения договор за паричен заем № 2644571 от 20.09.2016
г., съответно ищецът не се явява кредитор на процесното вземане в общ размер на
1 276,41 лв., поради което и правилно са отхвърлени установителните искове
при квалификацията на чл. 415 от ГПК във вр. с чл. 79 във вр. с чл.240 от ЗЗД,
чл.99 от ЗЗД, чл.92 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД.
В упражнение на правомощията си по чл. 271 от ГПК
въззивната инстанция следва да потвърди обжалваното решение.
Така мотивиран Софийски градски съд,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 3321
от 06.01.2021 г. по гр.дело № 38793/2019 г. по описа на СРС, ГО, 144 състав.
Решението не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3
от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.