№ 205
гр. С., 25.09.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – С., ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на двадесети септември през две хиляди двадесет и
трета година в следния състав:
Председател:М. Ян. Блецова Калцова
Членове:Стефка Т. Михайлова Маринова
Гергана Огн. Симеонова
при участието на секретаря Радост Д. Гърдева
като разгледа докладваното от Гергана Огн. Симеонова Въззивно гражданско
дело № 20232200500269 по описа за 2023 година
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба против Решение №126/26.05.2023г. по гр.д.
№871/2022г. на Районен съд – Нова Загора, с което е отхвърлен като
неоснователен и недоказан предявения от М. Й. К., с ЕГН: **********, с
адрес: гр. С., ж.к. „С. к.“, бл. **, вх. *, ет. *, ап. *, чрез адв. М. И. Б. от АК-С.
иск за обявяване на недействителност /нищожност/ на осн. чл. 22 от ЗПК,
сключеният между М. Й. К., с ЕГН: **********, с адрес: гр. С., ж.к. „С. к.“,
бл. **, вх. *, ет. *, ап. * и „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД, с ЕИК: *********, Договор
за потребителски кредит №**********/29.08.2014 г. поради неспазване
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 11 и т. 12 от ЗПК.
Отхвърлен е като неоснователен и недоказан искът, предявен от М. Й.
К., с ЕГН: **********, с адрес: гр. С., ж.к. „С. к.“, бл. **, вх. *, ет. *, ап. *,
чрез адв. М. И. Б. от АК-С. срещу „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД, с ЕИК: *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, р-н. Лозенец, ул. „Димитър
Хаджикоцев“ №52-54, с който се иска обезсилване на Изпълнителен лист,
издаден на 19.08.2015 г. по ЧГД №2921/2015 по описа на Районен съд – С., в
ползва на „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, р-н. Люлин, ж.к. Люлин 10, бул. „Д-р Петър
Дертлиев“ №25, офис-сграда „Лабиринт“, ет. 2, офис. 4
Отхвърлен е като неоснователен инцидентният установителен иск за
обявяване на недействителност /нищожност/ на осн. чл. 26, ал. 1 и ал. 2 от
ЗЗД Договор за продажба на вземания /цесия/ от 30.07.2018 г., с който „ТИ БИ
1
АЙ Банк“ ЕАД продава на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“
ЕАД вземането си срещу М. Й. К., с ЕГН: **********, с адрес: гр. С., ж.к. „С.
к.“, бл. **, вх. *, ет. *, ап. *, произтичащо от Договор за потребителски кредит
№**********/29.08.2014 г.
Уважен е искът, предявен от М. Й. К., с ЕГН: **********, с адрес: гр.
С., ж.к. „С. к.“, бл. **, вх. *, ет. *, ап. *, с който се иска осъждане на „ТИ БИ
АЙ Банк“ ЕАД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, р-н. Лозенец, ул. „Димитър Хаджикоцев“ №52-54 за сумата от
2 000,00 лв., представляваща частичен иск от цялата сумата от 5 310,00 лв.,
представляваща неоснователно платени погасителни вноски в полза на
взискателя „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, ЕИК:
********** по ИД №20158370400877 по описа на ЧСИ Павел Георгиев, с рег.
№837 и район на действие ОС – С..
Постъпили са две въззивни жалби. Първата въззивна жалба е
подадена от ответника в първоинстанционното производство „АГЕНЦИЯ ЗА
СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, ЕИК: **********, като с нея се обжалва
посоченото първоинстанционно решение в частта, с която същият е осъден
да заплати на ищеца сумата от 2 000,00 лв. Втората въззивна жалба е
подадена от М. Й. К., с ЕГН: **********, с адрес: гр. С., ж.к. „С. к.“, бл. **,
вх. *, ет. *, ап. *, чрез адв. М. И. Б. от АК-С., като с нея се обжалва
посоченото първоинстанционно решение в частта, с която е отхвърлен искът,
като неоснователен и недоказан за обявяване на недействителност
/нищожност/ на осн. чл. 22 от ЗПК, сключеният между страните договор,
както и искът, който е отхвърлен като неоснователен и недоказан, с който
се иска обезсилване на Изпълнителен лист, издаден на 19.08.2015 г. по ЧГД
№2921/2015 по описа на Районен съд – С..
В първата жалба дружеството въззивник посочва, че обжалваното
първоинстанционно решение е недопустимо, неправилно и необосновано,
постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Счита, че
неправилно Районният съд е отхвърлил предявен иск за обявяване на
договора за недействителен, но въпреки това е осъдил същият да заплати
събраните без правно основание суми, от което следвало, че договора е
действителен. Излага твърдение, че първоинстанционният съд априори е
приел, че процесният договор за кредит е недействителен и по него се дължи
само отпуснатата в заем сума (главница). Счита, че е налице разминаване
между диспозитива и мотивите на съда, поради което решението се явява
неправилно и необосновано. С оглед изложеното, въззивникът моли
въззивния съд да отмени обжалваното първоинстанционно решение и да
постанови ново, с което да се произнесе по съществото на спора. Претендират
се направените в настоящото производство разноски в размер на 200,00 лв.
С отговора на въззивната жалба, подаден от М. Й. К., чрез адв. М. И. Б.
от АК-С. се оспорва жалбата като неоснователна. Въззиваемата страна намира
първоинстанционното решение в тази му част за правилно, законосъобразно и
обосновано и моли същото да бъде потвърдено. Посочва, че решението е
житейски справедливо и възстановява еквивалентността на престациите
2
между страните по разглежданите правоотношения.
С въззивната жалба са направени нови доказателствени искания от
въззивника за допускане събиране на писмени доказателства относно
предоставената безплатна правна защита на ответната страна, като същите са
оставени без уважение.
2. Втората жалбата е подадена от въззивницата М. Й. К.. Посочва, че
първоинстанционното решение в обжалваната му част е неправилно поради
нарушение на материалния закон и е необосновано. Счита, че по отношение
на иска за обявяване на недействителност /нищожност/ на Договора за
потребителски кредит, съдът е постановил неправилно решение, което е в
несъответствие с нормите на чл.11, ал. 1, т. 11, вр. чл. 10,ал. 1 от ЗПК. Сочи,
че договорът за потребителски кредит следва да съдържа условията за
издължаване на кредита от потребителя, вкл. погасителен план. Счита, че
липсата на уговорка за начина на погасяване на възнаградителната лихва е
порок по см. на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК. Изразява становище, че клаузата, с
която се уговаря възнаградителна лихва е нищожна, тъй като накърнява
добрите нрави и не позволяват на потребителя да прецени икономическите
последици от сключването на договора. Счита първоинстанционното решение
за неправилно и поради нарушение на материалния закон – чл. 143, ал. 2, т. 5,
вр. чл. 146, ал.1 от ЗЗП. Счита, че в погасителния план погасителните вноски
са посочени в общ размер и не става ясно с каква част от вноската се погасява
главницата и какъв е размерът на възнаградителната лихва. Сочи, че е налице
анатоцизъм, който изрично е забранен в гражданското право. Счита
решението на Районен съд – Нова Загора за необосновано, тъй като изводите
на съдът не следват събраните по делото доказателства. По отношение на
иска за обезсилване на Изпълнителен лист от 19.08.2015 г., изд. по ЧГД
№2921/2015 по описа на РС – С. изразява становище, че е налице логическо
противоречие в първоинстанционното решение. Счита, че предвид
осъдителната част на решението, следва да бъде обезсилен изпълнителният
лист, за да се прекрати надлежно изпълнителното дело, по което
незаконосъобразно биха могли да продължат да се правят удръжки от
трудовото възнаграждение на ищцата.
С оглед изложеното, въззивникът моли въззивния съд да отмени
обжалваното първоинстанционно решение частично и да постанови ново, с
което да уважи изцяло исковата му претенция. Претендират се разноски.
С отговора на въззивната жалба, подаден от „АГЕНЦИЯ ЗА
СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД се оспорва жалбата като неоснователна.
Въззиваемата страна намира първоинстанционното решение за правилно,
законосъобразно и обосновано и моли същото да бъде потвърдено в тази му
част. Счита, че договорът отговаря на посочените в чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК
изисквания - погасителният план не следва да съдържа разбивка на всяка
погасителна вноска на главница и лихва. Не счита, че са налице противоречие
с добрите нрави, тъй като лихвата има възнаградителен характер и е
неправилно обвързването размера на същата с размера на законната лихва.
Сочи, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет
3
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения, като в
конкретния случай такова не е налице. Моли подадената въззивна жалба да
бъде оставена без уважение и да се постанови акт, съобразно изложените
доводи в първата въззивна жалба.
С отговора на въззивната жалба, подаден от „ТИ БИ АЙ“ ЕАД се
оспорва жалбата като неоснователна. Счита, че погасителният план, посочен
в договора за кредит отговаря на всички изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК,
а именно съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите на
плащане на погасителните вноски. Относно възражението за нарушение на
чл. 143, ал. 2, т. 5, вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП, счита, че не е налице анатоцизъм, тъй
като се начислява лихва за забава върху възнаградителна лихва. Моли
въззивният съд да постанови решение, с което да потвърди
първоинстанционното такова и да отхвърли въззивната жалба като
неоснователна и недоказана.
С въззивната жалба е направено ново доказателствено искане от
въззивницата за приобщаване на писмено доказателство – „Специално
предложение“ от 06.06.2023 г., изходящо от Екипът на АСВ. Съдът счита, че
същото се явява нововъзникнало обстоятелство по смисъла на чл. 266, ал.2,
т.2 ГПК, вр. чл.235, ал. 3 от ГПК и счита приемането и допускането му за
основателно.
В с.з., дружеството въззивник „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД,
гр.София, редовно призовано, не се представлява. По делото е постъпило
писмено становище от процесуален представител по пълномощие юриск. И.
Н., който посочва, че поддържа въззивната жалба на изложените в нея
основания и моли за уважаването й. Изцяло оспорва отговора на въззивната
жалба, както и насрещната въззивна жалба. Претендира присъждане на
направените по делото пред двете съдебни инстанции разноски. Прави
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на
пълномощника на насрещната страна.
В с.з. въззивникът М. Й. К., редовно призована, се явява лично и с
процесуалния си представител. Поддържа подадената въззивна жалба. Моли
съда да произнесе с решение, с което да обяви за недействителен договора за
потребителски кредит, да обезсили изпълнителния лист и да потвърди
първоинстанционното решение в останалата му част. Претендира присъждане
на направените разноски.
В с.з. въззиваемата страна „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД, редовно призована,
не се представлява. По делото е постъпило писмено становище от
процесуален представител по пълномощие юриск. В. Ц., който посочва, че
поддържа отговора на въззивната жалба на изложените в нея основания и
моли съдът да постанови Решение, с което да потвърди първоинстанционното
такова. Претендира присъждане на разноски в размер на 300,00 лв.
Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на
изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия
срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес от
обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен съд.
4
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК
настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е
валидно, а с оглед обхвата на обжалване - допустимо в обжалваната част.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и
правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от
въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред
районния съд доказателства, намира решението за правилно и
законосъобразно.
Този състав на въззивния съд счита, че формираната от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в
мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с
доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК,
ПРЕПРАЩА своята към нея. Пред въззивната инстанция се събра само едно
допълнително доказателство- „Специално предложение“ от 06.06.2023 г.,
изходящо от Екипът на АСВ.
Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в
обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства, на които се
основават ищцовите претенции, правилно е дефинирал параметрите на спора
и е дал съответстващата на твърдените от ищеца накърнени права правна
квалификация на предявения иск.
Изложените във въззивната жалба оплаквания за неправилност на
атакуваното решение са неоснователни.
С.ският районен съд е бил сезиран с предявени при условията на
обективно кумулативно съединяване на искове, както следва: 1. Иск за
обявяване на Договор за потребителски кредит №**********/29.08.2014 г. за
недействителен /нищожен/ на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 11 и т. 12
ЗПК; 2. Искане за обезсилване на Изпълнителен лист от 19.08.2015 г., изд. по
ЧГД №2921/2015 г. по описа на Районен съд – С., издаден в полза на „ТИ БИ
АЙ Банк“ ЕАД, ЕИК: *********; 3. На осн. чл. 55 ЗЗД иск за осъждане на
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК: **********, за сумата от
2 000,00 лв., част от сума 4 690,00 лв. (в последствие с изменение на иска –
5 310,00 лв.), представляваща неоснователно платени погасителни вноски; 4.
Предявен е и инцидентен установителен иск, с който се иска да се прогласи
договорът за цесия, скл. между „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД и
„ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД за недействителен /нищожен/ на осн. чл. 26, ал. 1 и ал.
2 от ЗЗД.
В случая, първоинстанционният съд е отхвърлил като неоснователни
искането за обявяване на Договор за потребителски кредит за нищожен,
искането за обезсилване на Изпълнителен лист и инцидентния установителен
иск за обявяване на нищожност на договора за цесия, скл. между „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД и „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД и е уважил исковата
претенция на М. Й. К. за осъждане на „Агенция за събиране на вземания“
ЕАД да заплати на ищцата сумата от 2 000,00 лв. като част от дължими 5
310,00 лв., представляваща неоснователно платени погасителни вноски.
Предмет на въззивните жалби и въззивното производство са само
5
установителният иск за обявяване на нищожност на Договора за
потребителски кредит, искът за обезсилване на Изпълнителен лист и
осъдителният иск, предявен от длъжника на осн. чл. 55 от ЗЗД. Решението на
Районен съд – Нова Загора, в частта, с която е отхвърлен инцидентният
установителен иск за обявяване на договора за Прехвърляне на вземания
/цесия/, скл, между „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД и „ТИ БИ АЙ
Банк“ ЕАД, за нищожен, не е обжалвано и като такова е влязло в сила.
При извършената служебна проверка на решението съобразно
правомощията по чл. 269 от ГПК съдът намира, че същото е валидно и
допустимо. Предвид горното следва да бъде проверена правилността му по
изложените във въззивната жалба доводи и при извършена служебна
проверка за допуснати нарушения на императивни материалноправни норми,
каквито са и нормите, уреждащи материята за неравноправния характер на
потребителския договор, поради което по отношение на тях намират
приложение указанията в ТР № 1/ 15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС и въззивният
съд следва да ги приложи при произнасяне по правния спор между страните,
независимо дали тяхното нарушение е въведено като основание за обжалване.
В случая по делото няма спор, че между страните е бил сключен
Договор за потребителски кредит № ********** от 29.08.2014 г., по силата на
който ответникът "ТИ БИ АЙ Банк" ЕАД е предоставил на въззивника М. Й.
К. сумата от 4 000,00 лв. В чл. 9 от договора за кредит е посочено, че
годишния лихвен процент е в размер на 35.95 %, като лихвата се изчислява
ежемесечно по метода на простата лихва върху остатъчния размер на
главницата по кредита, на база 30 дни в месеца и 360 дни в годината, а в чл.
10 е посочен годишният процент на разходите 41.78 %, и обща сума, дължима
от потребителя 6 592,07 лв. В договора за потребителски кредит е
обективиран и погасителен план с посочване на падежа на всяка вноска и
нейния размер, като падежът на първата дължима вноска е на 05.10.2014 г., а
на последната на 05.09.2017 г., като размерът на първите погасителни вноски
е от 183,11 лв., а на последната – 183,22 лв.
С подписване на договора потребителят е декларирал, че се съгласява с
така изложените условия на същия.
Договорът за потребителски кредит, сключен между страните, се
подчинява на специалната уредба в ЗПК, както и ЗЗП, доколкото
кредитополучателят е потребител по смисъла на този закон. Съгласно
разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на
посочените в нормата разпоредби, сред които са и тези на чл. 11, ал. 1,
т. 9, 10 и 11 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен. Не
е допуснато нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, тъй като в чл. 9. 1 от
договора е посочен размерът на годишния лихвен процент по кредита, а в
чл. 9.2 - начина на начисляване на лихвата - ежемесечно по метода на
простата лихва върху остатъчния размер на главницата, която информация
заедно с уговорения срок на договора съдържа и условията за прилагането му.
Неоснователни са твърденията на жалбоподателката за противоречие на
договора с изискването на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК. Съгласно посочената
6
разпоредба договорът за потребителски кредит следва да съдържа условията
за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план,
съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане
на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските
между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени
проценти за целите на погасяването. В случая, видно от договора, в него се
съдържа необходимата информация за размера, броя, периодичността и
датите на плащане на погасителните вноски, като погасителният план е
инкорпориран в самия договор. Доколкото в него е уговорен фиксиран
годишен лихвен процент, като не е предвидено заплащане на суми, дължими
при различни лихвени проценти, то не е било необходимо да се посочва
последователността на разпределение на вноските между различните
неизплатени суми. Неоснователно е твърдението, че щом липсва уговорка за
начина на погасяване на възнаградителната лихва, то е налице нарушение на
конкретната правна норма, тъй като съгласно Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. В т. 10, параграф 2,
буква "з" от Директивата се предвижда, че в договора за кредит трябва да се
посочат само размерът, броят и периодичността на дължимите погасителни
вноски и когато е уместно, редът на разпределение на вноските между
различни неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за
целите на погасяването. Според чл. 10, параграф 2, буква "и" и параграф 3 от
Директивата само при наличие на искане от потребителя кредиторът е длъжен
безплатно да му предостави извлечение под формата на погасителен план. В
т. 3 на решението на Съда на Европейския съюз от 9.11.2016 г. по дело С-42-
15 Home credit Slovakia a. s. срещу K. B. е дадено тълкуване на чл. 10,
параграф 2, букви "з" и "и" от Директивата. Тези разпоредби трябва да се
тълкуват в смисъл, че в срочния договор за кредит, предвиждащ погасяването
на главницата чрез последователни вноски, не трябва да се уточнява под
формата на погасителен план каква част от съответната вноска е
предназначена за погасяването на тази главница. Според чл. 633 от ГПК това
решение на Съда на Европейския съюз е задължително за настоящия състав,
като в този смисъл е налице и практика на ВКС - Решение № 106 от 3.06.2022
г. на ВКС по гр. д. № 3253/2021 г., III г. о., ГК. В случая, договорът за кредит
е сключен при фиксиран лихвен процент, като съдът е посочил, че договорът
съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане
на всяка погасителна вноска, съобразно законовото изискване на чл. 11, ал. 1,
т. 11 ЗПК.
Отделно, налице е практика на СЕС, според която не само не е
необходимо, но и е забранено законодателство на държава-членка да съдържа
изискване за посочване на пълна разбивка на отделните погасителни вноски.
В този смисъл са Решение на СЪДА (трети състав) от 09.11.2016 година по
дело C 42/15 H. C. S. a. s. срещу K. B. и Решение на СЪДА (шести състав) от
05.09.2019 година по дело C 331/18 на TE срещу P. s. r. о., които съдържат
тълкуване на член 10, параграф 2, букви з) и и) от Директива 2008/48.
Настоящият състав не може да сподели разбирането на въззивницата, че
клаузите в чл. 9, чл. 11 и чл. 15 от договора са нищожни, защото не позволява
7
на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на
договора. В случая е налице ясна, разбираема и недвусмислена информация в
договора по см. на чл. 11 от ЗПК, което дава възможност на потребителя да
прецени икономическите последици от сключването на същия, предвид
предоставените му от законодателя съответни стандарти на защита. Посочени
са условията за издължаване на кредита от потребителя, включително
погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и
датите на плащане на погасителните вноски, последователността на
разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими
при различни лихвени проценти за целите на погасяването.
Неоснователни са твърденията на жалбоподателката и, че клаузата в чл.
9.1 от Договора е нищожна, защото накърнява добрите нрави. По естеството
си добрите нрави представляват морални норми, на които законът е придал
правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е
приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1
ЗЗД). Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани
правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях /в този
смисъл е Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009
г., ОСTK/. Съдържанието на понятието "добри нрави" следва да се търси в
обективните морални категории, които са възприети в обществото, но поради
своя социално-етичен характер не са скрепени със закон. В посочената
категория попадат онези наложили се правила и норми, които бранят
принципи, права и ценности които са общи за всички правни субекти и чието
зачитане е в интерес на обществените отношения като цяло, а не само на
интереса на някоя от договарящите се страни. Такива са например
принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и
търговските отношения, намерили израз в отделни правни норми, като целта е
предотвратяване на несправедливо облагодетелстване /в този смисъл е
решение № 288/29.12.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2293/2015 г., ІІІ г. о., ГК/.
Според правната теория нищожни поради противоречие с добрите нрави са
сделките, които по своето явно съдържание, по външно установими мотиви за
сключване противоречат на етичните правила, като не е необходимо страните
по сделката да знаят за тези правила /В. Таджер "Гражданско право на НРБ.
Обща част. Дял ІІ", стр. 254/.
Една от проявните форми на накърняване на добрите нрави е
нееквивалентността на престациите при договорите, пораждащи права и
задължения и за двете страни. Съдебната практика приема, че значителната
липса на еквивалентност на насрещните престации при двустранните
договори може да се приеме за противоречие с добрите нрави, доколкото те
са определени като граница на свободата на договаряне, установена с
разпоредбата на чл. 9 ЗЗД. С оглед на това, при преценка действителността на
двустранните възмездни договори относно това дали са накърнени добрите
нрави, съдът следва да преценява действителната воля на страните, защото
нормата на чл. 20 ЗЗД го задължава при тълкуване на договорите да
установява действителната обща воля на страните, формирана от всичките им
уговорки, да отчита взаимната им връзка и целта на договора. В настоящия
8
случай такава нееквивалентност не е открита от въззивния съд. Практиката на
съдилищата, че договорът противоречи на добрите нрави), тъй като
надвишава трикратния размер на законната лихва и ГПР(каквито твърдения
навява въззивницата, е изоставена, предвид приемането на ал. 4 на чл. 19 от
ЗПК, която увеличава размер на 5 пъти.
Относно възражението на М. К., за наличието на анатоцизъм по така
сключения договор, настоящият състав отбелязва, че по въпроса за правния
характер на възнаградителната лихва е формирана последователна и трайно
непротиворечива практика на ВКС, с която първоинстанционният съд изцяло
се е съобразил и която се споделя от настоящия съдебен състав. Тя е в
смисъл, че уговорената в договора за банков кредит възнаградителна лихва не
е лихвата, която се дължи при забавено изпълнение на парично задължение,
имаща обезщетителен характер. Договорната лихва в хипотезата на банков
кредит по своя правен характер е възнаграждението, платимо на кредитора за
ползването на предоставените на кредитополучателя парични средства. В
този см. договорната лихва е цената на стойността на капитала, който се
предоставя за временно ползване. Затова, ако длъжникът не плати в срок тази
цена на кредитора, той дължи мораторна лихва върху просрочените суми –
главница и възнаградителна лихва, по реда и условията на чл.86, ал.1 ЗЗД, а
ако няма такава- законната лихва. Ето защо в разглежданата хипотеза не е
налице и анатоцизъм, който да нарушава ограничението по чл.10, ал.3 ЗЗД.
Не може да се сподели разбирането на въззивницата, и че
първоинстанционното решение било необосновано, тъй като е постановено в
противоречие със събраните доказателства. Същата отбелязва, че не е могла
да се запознае със съдържанието на договора преди неговото подписване,
като едновременно с това бланката е била с предварително изготвени клаузи и
потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им. В чл. 3
от горепосочената Директива се казва: „В случаите, когато дадена договорна
клауза не е индивидуално договорена, се счита за неравноправна, когато
въпреки изискването за добросъвестност, тя създава в ущърб на потребителя
значителна неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи
от договора. Не се счита за индивидуално договорена клауза, която е
съставена предварително и следователно потребителят не е имал възможност
да влияе на нейното съдържание, по-специално във връзка с договори с общи
условия.“ В настоящия случай нито една от клаузите в процесния договор не
е била сключена в ущърб на потребителя, като посредством нея да е налице
значителна неравнопоставеност между страните относно техните права и
задължения, като за тези обстоятелства настоящият състав изложи подробни
мотиви по-горе.
Въззивният съд счита, че правилно Районен съд – Нова Загора е
присъдил сумата от 2 000,00 лв. в полза на М. К.. Същите се дължат, тъй като
е налице неоснователно обогатяване на кредитора „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД спрямо нея. Неоснователни са твърденията на кредитора във
въззивната жалба, че е налице разминаване между диспозитива на
първоинстанционното решение и мотивите на същото. Районният съд ясно е
написал в мотивите си на какво основание присъжда дължимата сума, а
9
именно, от представеното по делото заключение на вещото лице С. С., по
назначената му съдебно-счетоводна експертиза, е видно, че надплатената
сума е 2 519,00 лв., въз основа на което частичният иск следва да бъде изцяло
уважен. Несъстоятелни са твърденията във въззивната жалба, че съдът
априори е приел процесния договор за недействителен. Въззивникът се
позовава на първия въпрос, който е бил зададен към вещото лице, а именно
„При условие, че договор за потребителски кредит №********** от
29.08.2014 с кредитополучател М. Й. К. се приеме за нищожен на основание
че 23 от ЗПК…“, като презумира, че щом Районният съд се позовава на
отговора на вещото лице, то същият счита договора за недействителен. Този
извод не е правилен, тъй като въпрос №2, зададен към вещото лице е
формулиран „като се вземат предвид размерите на дължимите суми от
отговора на въпрос № 1...“, а въпрос №3 (чиито отговор ползва РС-Нова
Загора, за да обоснове решението си) е формулиран „Като се вземе предвид
отговора на въпрос №2 да се изчисли какъв е размерът на сумата, надплатена
по ИД №20158370400877…“ Логическата конструкция на въпросите и
тяхната последователност, не правят извода, че щом във въпрос 1 се пита
„ако се приеме, че договора за потребителския кредит е нищожен…, то
следващите 2 въпроса обуславят нищожността на процесния договор. Това е
така, най-малкото защото дали договорът е нищожен или не е правен извод,
който вещото лице не може да направи – същият се прави от съда. Окръжен
съд - С. счита, че решението на първоинстанционния съд е правилно и
законосъобразно в тази му част и същото следва да бъде потвърдено.
Настоящият състав на Окръжен съд - С. не може да се съгласи с
правните изводи на Районен съд - Нова Загора единствено в частта за
искането за обезсилване на изпълнителния лист, издаден в полза на „ТИ БИ
АЙ Банк“ ЕАД. Обезсилване на заповед за изпълнение и издаден въз основа
на нея изпълнителен лист е допустимо само в изрично предвидените
хипотези: от заповедния съд в случаите по чл. 415, ал. 5 ГПК и чл.414а, ал.
4 и 6 ГПК, от въззивния съд в заповедното производство в случаите по чл.
423, ал. 3, изр. 4 ГПК и от съда, сезиран с иска по чл. 422 ГПК в случаите на
прекратяване на производството. В тези случаи обезсилването се явява
законна последица на предвидените в цитираните разпоредби обстоятелства.
Във всички останали случаи обезсилването е недопустимо предвид липсата на
предвидена в закона възможност за това. Поради това искане в този смисъл
не може да бъде предмет на самостоятелен иск, нито да бъде съединено с иск
по чл. 26, ал. 1 и ал. 2 от ЗЗД или какъвто и да е друг иск, съответно
сезираният с такова искане съд не дължи произнасяне, а произнасянето по
такова искане е недопустимо. С оглед горното в обжалваната част
първоинстанционното решение следва да бъде обезсилено и производството –
прекратено.
По отношение на направените разноски - отговорността за разноски за
въззивното производство, с оглед неоснователността на въззивните жалби,
следва да се възложи на всяка от страните, така както ги е направила.
По изложените съображения съдът
10
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА Решение № 126/26.05.2023 г. по гр. д. № 871/2022 г. по описа
на Районен съд – Нова Загора, в обжалваната част, с която е оставено без
уважение искането на М. Й. К., с ЕГН: **********, с адрес: гр. С., ж.к. „С. к.“,
бл. **, вх. *, ет. *, ап. * за обезсилване на Изпълнителен лист от 19.08.2015 г.,
издаден въз основа на Заповед за изпълнение №1823/19.08.2015 г. по ЧГД
№2921/2015 по описа на Районен съд - С. и ПРЕКРАТЯВА производството
в тази част.
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно Решение №22 от 04.02.2022г.,
постановено по гр.д. №871/2022г. по описа на Районен съд – Нова Загора в
останалата обжалвана част.
Решението е окончателно!
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11