№ 7240
гр. София, 19.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 170 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и втори март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Р.Г.Б.
при участието на секретаря ИЛИАНА Б. ВАКРИЛОВА
като разгледа докладваното от Р.Г.Б. Гражданско дело № 20231110115934 по
описа за 2023 година
Настоящото дело е образувано по искова молба на Ф. В. В. против У. “Н.И.П.”, с
която е предявен иск с правно основание чл. 224 КТ.
Ищцата извежда субективните си права при твърдения, че между страните съществува
трудово правоотношение, възникнало въз основа на трудов договор № 5- 114/ 07.02.2013г.
Същата сочи, че страните постигнали съгласие, че размерът на основното трудово
възнаграждение е 1300 лева, а на допълнителното- 312 лева. Съгласно договора, работникът
има право на платен годишен отпуск в размер на 30 дни и на допълнителен платен годишен
отпуск- пропорционално на отработеното време.
Ищцата навежда твърдения, че със заповед № РД- 36- 9/ 10.06.2019г. било наложено
дисциплинарно наказание “уволнение”, което било отменено с решение, постановено по гр.
дело № 47781/ 2019г. по описа на Софийски районен съд, влязло в сила на 15.11.2022г.
През периодите от 11.01.2021г. до 08.07.2021г. и от 21.03.2022г. до датата на
предявяване на иска ищцата се е намирала в трудово правоотношение с друг работодател,
като същата е ползвала платен годишен отпуск, съответно, за периода от 11.01.2021г. до
08.07.2021г.- в размер на 22 дни и за периода от 22.03.2022г. до предявяване на иска- 26 дни.
В исковата молба са развити съображения, че съгласно практиката на СЕС, в
хипотезата, в която дисциплинарното наказание е “Уволнение” е било отменено, работникът
има право на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за времето от датата на
уволнението до отмяната му. Според ищцата, съгласно трудовия договор, сключен между
страните, за 2019г. ищцата има право на платен годишен отпуск (основен и допълнителен) в
размер на 36 дни, като ответникът платил обезщетение за неизползване платен годишен
1
отпуск в размер на 14 дни, а за останалите 22 дни неизползван платен годишен отпуск
работодателят не платил обезщетение. За 2020г. ищцата има право на платен годишен
отпуск (основен и допълнителен) в размер на 36 дни, които същата не била използвала,
съответно, работодателят не платил обезщетение. За 2021г. ищцата има право на платен
годишен отпуск (основен и допълнителен) в размер на 36 дни, от които използвала 22 дни.
За 2022г. ищцата има право на платен годишен отпуск (основен и допълнителен) в размер на
36 дни, от които използвала 26 дни.
В обобщение, ищцата счита, че за периода от 16.07.2019г. до 06.12.2022г. не е
използвала платен годишен отпуск в размер на 82 дни, за който ответникът- работодател не
заплатил обезщетение.
При изложените фактически съображения, ищцата моли съда да постанови решение, с
което да осъди ответника да плати сумата 7180 лева, представляваща обезщетение за
неизползван платен годишен отпуск.
В срока и реда по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор от ответната страна, в който
се изразява становище за неоснователност на иска. Ответникът навежда съображения, че
правото на ищцата да ползва платен годишен отпуск за 2019г. и 2020г. е погасено, съгласно
разпоредбата на чл. 176а КТ. В отговора на исковата молба се релевира довод за изтекла
погасителна давност.
В обобщение, ответникът счита предявеният иск за неоснователен и моли да бъде
постановено решение, с което същият да бъде отхвърлен.
След преценка на събраните по делото доказателства, съдът прие за установено
следното от фактическа страна:
От представения трудов договор № 5- 114/ 07.02.2013г. се установява, че между
страните е възникнало трудово правоотношение, въз основа на трудов договор, по силата на
което ищцата заемала длъжността “специалист социални дейности”. Страните са
постигнали съгласие платеният годишен отпуск да бъде в размер на 30 дни, а
допълнителният- пропорционално на отработеното време. С допълнително споразумение №
РД– 31-6- 921/ 30.05.2018г. трудовият договор е изменен относно заеманата от работника
длъжност, като същата е изменена от “специалист, социални дейности” на “експерт”,
размерът на основното трудовото възнаграждение е променен на 1300 лева, а на
допълнителното трудово възнаграждение- в размер на 312 лева (24 %).
Със заповед № РД- 36- 9/ 10.06.2019г. на ищцата е наложено дисциплинарно наказание
“уволнение”.
Със заповед № 225/ 16.07.2019г. трудовият договор между страните е прекратен.
С решение № 20043066/ 15.02.2021г. по гр. дело № 47781/ 2019г. по описа на Софийски
районен съд, 87 състав, уволнението на ищцата е отменено и ищцата е възстановена на
заеманата преди уволнението длъжност. Решението е влязло в сила на 15.11.2022г.
От представеното удостоверение, изх. № 2201- УД- 1656/ 14.12.2022г., изд. от Агенция
2
“Социално подпомагане”, дирекция “Социално подпомагане”, Сердика, се установява, че за
периода 11.01.2021г.- 08.07.2021г. платен годишен отпуск по чл. 156, т. 2 КТ в размер на 6
дни и платен годишен отпуск по чл. 155, ал. 4 КТ в размер на 8 дни, и му е платено
обезщетение за 8 дни неизползван платен годишен отпуск.
Видно от удостоверение, изх. № 2204- ЧД- 3504/ 14.12.2022г., изд. от Дирекция
“Социално подпомагане”- Възраждане, за периода 21.03.2022г.- 14.12.2022г. ищцата е
ползвала платен годишен отпуск в размер на 26 дни.
При така установената фактическа обстановка, съдът прави следните правни
изводи:
По иска с правна квалификация чл. 224, ал. 1 КТ в тежест на ищеца е да докаже
сключването на трудов договор с ответника със съответното съдържание, прекратяването на
правоотношението на посоченото основание, размера на последното получено брутно
трудово възнаграждение, както и размера на неползвания платен годишен отпуск за
процесния период.
Съгласно чл. 224, ал. 1 КТ при прекратяване на трудовото правоотношение работникът
или служителят има право на парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск
пропорционално на времето, което се признава за трудов стаж. Видно от цитираната
разпоредба, фактическият състав на това обезщетение включва два елемента: 1)
прекратяване на трудовото правоотношение (основанието за прекратяване е без значение) и
2) наличие на неизползван платен годишен отпуск.
Правото на отпуск е основно конституционно право на работниците и служителите,
уредено в чл. 48, ал. 5 Конституцията- работниците и служителите имат право на почивка и
отпуск при условия и по ред, определени със закон. То е пряко свързано с основното
конституционно право на труд- чл. 48, ал. 1 Конституцията. Платеният годишен отпуск е
елемент от съдържанието на трудовото правоотношение и има предназначение да
предостави възможност на работника или служителя да възстанови работната си сила.
Конкретиката на случая сочи, че в случая не е спорно, че в периода 11.02.2013г.-
06.12.2022г. между страните е съществувало трудово правоотношение, възникнало въз
основа на трудов договор.
Спорът между страните е концентриран върху това възникнало ли е право на отпуск за
ищцата по времето, през което трудовият договор между страните е бил прекратен, като
уволнението е признато за незаконно.
Настоящият съдебен състав счита, че при отговор на посочения въпрос следва да
съобрази приетото от СЕС по съединени дела С-762/18 и С-37/19 тълкуване, че "работник,
който е уволнен незаконно, а по- късно е възстановен на работа, в съответствие с
националното право вследствие на отмяна на уволнението му със съдебно решение, има
право да иска платен годишен отпуск в целия полагаем се размер за периода от датата на
незаконното уволнение до датата на възстановяването му на работа, вследствие на тази
отмяна". Ако работникът е работил на друга работа- за времето от датата на незаконното
3
уволнение до възстановяването му на първата работа – то тогава, за времето, през което той
е работил на друга работа при друг (втори) работодател той не може да претендира по
отношение на първия си работодател право на годишен отпуск. В същото решение е
посочено, че правото на платен годишен отпуск включва както правото на годишен отпуск,
което СЕС квалифицира като "особено важен принцип на социалното право на Съюза”, но и
правото на финансово обезщетение за неизползвания годишен отпуск при прекратяване на
трудовото правоотношение. Съгласно член 7, § 1 от Директива 2003/ 88/ ЕО на ЕП и Съвета
от 4.11.2003г. относно някои аспекти на организацията на работното време, предпоставките
за възникване на право на финансово обезщетение са две- прекратяване на трудовото
правоотношение и работникът да не е използвал всичките дни годишен отпуск, на които е
имал право към деня на прекратяване на това правоотношение.
Неоснователно е възражението на ответника, че в случай на извод за дължимост на
обезщетението за неизползван платен годишен отпуск, такова се дължи само за периода от
незаконното уволнение до датата на започване на работа при друг работодател. В
практиката на СЕС е застъпено становището, че "правото на платен годишен отпуск не може
да се тълкува ограничително, а дерогиране на това право може да се допусне само в рамките,
изрично посочени в самата Директива". В т.см. решението си по дело С- 57/ 22 СЕС.
В светлината на изложеното, следва да се приеме, че обезщетението за неизползван
платен годишен отпуск е дължимо от датата на незаконното уволнение до датата на
възстановяване на работа на незаконно уволнения работник или служител. От този период
следва да се извадят дните, за които за работника е възникнало право на платен отпуск, въз
основа на действително положен труд при друг работодател.
Неоснователно е възражението за погасяване по давност на правото на платен годишен
отпуск. Правото на обезщетение по чл.224, ал.1 КТ включва неизползвания платен годишен
отпуск за текущата календарна година, пропорционално на времето, което се зачита за
трудов стаж, и неизползваният отпуск, отложен по реда на чл.176 КТ, правото за който не е
погасено по давност. По арг. на чл.224, ал.1 КТ следва, че от правото на обезщетение следва
да се изключи правото на платен годишен отпуск, който е бил отложен по реда на чл.176 КТ
и е бил погасен по давност. Съгласно чл.176а, ал.2 КТ когато платеният годишен отпуск е
отложен при условията и по реда на чл.176, ал.1 КТ, правото на работника или служителя на
ползването му се погасява по давност след изтичане на две години от края на годината, в
която е отпаднала причината за неползването му. В случая причината за неползване на
платения годишен отпуск е незаконното уволнение, като тази причина е отпаднала с
възстановяването на ищеца на работа, което е станало през 2022г., от който момент ищецът
е могъл да упражни правото си на платен годишен отпуск за времето, в което е бил без
работа поради незаконното уволнение. Преди възстановяването на работа ищецът няма
обективна възможност да упражни правото да ползва платения годишен отпуск, натрупан
след незаконното уволнение, поради което давност за него не тече. Това становище е
застъпено в решение на СЕС по присъединени дела C- 762/ 18 и C- 37/ 19, в което е прието,
че правото на платен годишен отпуск не се погасява с изтичането на референтния период и/
4
или на период на прехвърляне, определен в националното право, когато работникът е бил в
отпуск по болест през целия или част от референтния период и поради това не е имал
действително възможност да упражни посоченото право. Както при незаконното уволнение,
така и при отпуска по болест, съществува обективна невъзможност за ползване на платения
годишен отпуск, поради което погасителна давност относно правото на ползване на
платения годишен отпуск не тече за времето, в което е имало обективна причина,
препятстваща правото за ползване на платения годишен отпуск, каквото е времето, в което
ищецът не е работил при ответника поради незаконното уволнение.
Относно размера на полагаемия платен годишен отпуск следва да се посочи, че
размерът на основния платен годишен отпуск е 30 дни, а на допълнителния-
пропорционално на отработеното време. Предвид изложеното същият е определяем. Следва
да се посочи, че в случая събраните доказателства следва да бъдат тълкувани през призмата
на обстоятелството, че работникът е икономически по- слабата страна в трудовото
правоотношение. С оглед изложеното, следва да се приеме, че ищцата е имала право на 36
дни платен годишен отпуск всяка година. На същата е платено обезщетение за 14 дни
неизползван платен годишен отпуск за 2019г., поради което и предвид липсата на
доказателства ищцата да е подала молба да ползва платен годишен отпуск през 2019г., респ.
работодателят да е разрешил ползването на такъв, следва да се приеме, че ищцата не е
използвала 22 дни платен годишен отпуск за 2019г., поради което при прекратяване на
трудовия договор за ищцата е възникнало правото да получи обезщетение за 22 дни платен
годишен отпуск за 2019г. Ответникът не е представил доказателства ищцата да е подала
молба да ползва платен годишен отпуск през 2020г., респ. работодателят да е разрешил
ползването на такъв, следва да се приеме, че ищцата не е използвала 36 дни платен годишен
отпуск за 2020г., поради което при прекратяване на трудовия договор за ищцата е
възникнало правото да получи обезщетение за 36 дни платен годишен отпуск за 2020г. През
2021г. ищцата е ползвала 22 дни платен годишен отпуск, поради което и предвид липсата на
доказателства ищцата да е подала молба да ползва платен годишен отпуск за 2021г. в размер
на 14 дни, респ. работодателят да е разрешил ползването на такъв, следва да се приеме, че
ищцата не е използвала 14 дни платен годишен отпуск за 2021г., поради което при
прекратяване на трудовия договор за ищцата е възникнало правото да получи обезщетение
за 14 дни платен годишен отпуск за 2021г. През 2022г. ищцата е използвала платен годишен
отпуск в размер на 26 дни, поради което и предвид липсата на доказателства ищцата да е
подала молба да ползва платен годишен отпуск за 2022г. в размер на 10 дни, респ.
работодателят да е разрешил ползването на такъв, следва да се приеме, че ищцата не е
използвала 10 дни платен годишен отпуск за 2022г., поради което при прекратяване на
трудовия договор за ищцата е възникнало правото да получи обезщетение за 10 дни платен
годишен отпуск за 2022г.
В обобщение, следва да се приеме, че при прекратяване на трудовия договор ищцата не
е използвала платен годишен отпуск в размер на 82 дни.
Съгласно разпоредбата на чл. 224 КТ, при прекратяване на трудовото правоотношение
5
работникът има право на парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск.
Редът за изчисляване на обезщетението е определен в нормата на чл. 177 КТ, съгласно
която за времето на платения годишен отпуск работодателят заплаща на работника или
служителя възнаграждение, което се изчислява от начисленото среднодневно брутно
трудово възнаграждение за последния календарен месец, предхождащ ползването на
отпуска, през който работникът или служителят е отработил най- малко 10 работни дни. В
настоящия случай среднодневното брутно трудово възнаграждение на ищцата за м. май
2019г. е 87,57 лева. Следователно размерът на обезщетението за 82 дни неизползван платен
годишен отпуск е 7180 лева.
Изложеното обуславя извод за основателност на предявения иск и неговото уважаване.
По разноските:
Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ГПК, в полза на ищеца следва да бъдат
присъдени извършените в производството разноски, съразмерно на уважената част от иска.
При този изход, право на разноски има ищцата. В настоящия случай последната е направила
разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1020 лева. Същата е представила
доказателства за действителното извършване на разноски и е поискала присъждането им
своевременно.
При това положение следва да бъде разгледано направеното възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищцата.
Възражението е направено до приключване на устните състезания пред настоящата
инстанция, което обуславя допустимостта му.
В практиката си Съдът на Европейския съюз (СЕС) застъпва становището, че чл. 101, §
1 ДФЕС във връзка с чл. 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че
наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е
придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения
член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална
правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за
адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв
договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т.см. са решение от
25.01.2024г. на СЕС по дело С- 438/ 22, решение от 23.11.2017 г. на СЕС по съединени дела
C- 427/ 16 и C- 428/ 16. Следователно националният съд не е обвързан от предвидения в
НМРАВ размер на адвокатските възнаграждения. Решението на СЕС по преюдициалното
запитване се ползва със сила на тълкувано нещо, като се изяснява значението на
съществуващите норми на правото на ЕС, поради което и действието му е erga omnes.
Силата на тълкувано нещо се изразява в забрана за националният съд да се отклонява от
поставеното по преюдициалното дело или да замести даденото тълкуване, респ. да постави
под съмнение допустимостта или правилността на решението на СЕС – в т.см. решение по
дело 05.10.2010г., Elchinov, C-173/09, т. 29.
Основният критерии при преценката за това дали размерът на адвокатското
6
възнаграждение е справедлив и обоснован е фактическата и правна сложност на делото.
Фактическата сложност на едно производство се определя както от наличието на
множество факти, които следва да се установят, така и от спецификата на доказателствените
средства, които се ползват, за да се установят релевантните обстоятелства или от предмета и
обсега на доказване, включително когато последното се провежда по индиции.
Правната сложност на гражданското производство е обусловена от приложимостта на
релевантната правна уредба на материалните правоотношения. Когато приложимият закон е
уреден в юридически актове от различен ранг, респ. в законодателство, което е
наднационално това само по себе си обуславя правната сложност на делото. Последната
може да бъде обусловена и от други фактори, като наличието на множество искове или
множество жалби, необходимостта от ползване на специфични производства – напр. при
отправяне на преюдициално запитване.
Когато съдът прави преценката си за това, дали едно производство представлява
фактическа и правна сложност трябва да се вземе предвид и поведението на процесуалния
представител на страната, извършените от него процесуални действия, както и тяхната
релевантност за изясняване на делото от фактическа страна, съответно развитата
процесуална активност по обосноваване на поддържаната позиция от правна страна. В тази
връзка съдът, трябва да отчете не само спецификата на производството, но и известните му
обстоятелства, когато съответният процесуален представител води множество сходни
производства, с ангажирани идентични доказателства и доказателствени средства и с
идентични доводи от правна страна.
Съдът, като съобрази, че от една страна фактическата и правна сложност на делото,
счита, че договореното адвокатско възнаграждение за защита на ищцата е съответно на
фактическата и правна сложност на делото, което обуславя неоснователността на
възражението за прекомерност.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА У. “П.” ЕАД, с ЕИК *********, да плати на Ф. В. В., с ЕГН **********,
сумата 7180 лева (седем хиляди сто и осемдесет лева), представляваща обезщетение за
неизползван 82 дни платен годишен отпуск, от които 22 дни, платен годишен отпуск за
2019г., 36 дни- 2020г., 14 дни- за 2021г., 10 дни- за 2022г., ведно със законната лихва,
считано от датата на депозиране на исковата молба, 28.03.2023г., до окончателното плащане
на сумата, на основание чл. 224 КТ.
ОСЪЖДА У. “П.” ЕАД, с ЕИК *********, да плати на Ф. В. В., с ЕГН **********,
сумата 1020 лева, представляваща направени в първоинстанционното производство
7
разноски, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
ОСЪЖДА У. “П.” ЕАД, с ЕИК *********, да плати по сметка на Софийски районен
съд сумата 287,20 лева, представляваща държавна такса върху предявения иск, на основание
чл. 78, ал. 6 ГПК.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му на страните
пред Софийски градски съд.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8