РЕШЕНИЕ
№ 2768
гр. Пловдив, 20.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на тридесети май през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Деян Ст. Вътов
при участието на секретаря Таня Г. Ангелова
като разгледа докладваното от Деян Ст. Вътов Гражданско дело №
20215330116098 по описа за 2021 година
Предявен е положителен установителен иск, по реда чл. 422, ал. 1 ГПК, на „МОЯТ
КРЕДИТ“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище гр. София против ЕЛ. Й. ОР. ЕГН
********** от гр. П., за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от
2915,61 лв. (две хиляди деветстотин и петнадесет лева и 61 ст.) – главница по запис на
заповед, издаден на 08.01.2020 г., предявен за плащане на 12.04.2021 г., ведно със законната
лихва за забава, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 31.05.2021г. до
окончателното изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за незабавно
изпълнение по реда на чл. 417 ГПК № 5132 от 08.06.2021 г. по ч.гр.д. № 8970/2021 г. на РС-
Пловдив.
С исковата молба се твърди, че ищецът е кредитор по запис на заповед, по който не е
налице плащане от ответника.
В срока за отговор ответникът ЕЛ. Й. ОР., чрез адв. Иванова, възразява, че с
процесния запис на заповед се обезпечават задължения по сключен между страните договор
за потребителски кредит; възразява за недействителност на договора на основание чл. 22
ЗПК, както и за неравноправност на отделни негови клаузи, с които оспорва по размер
претендираното въз основа на записа на заповед вземане.
Съдът, като съобрази наведените от страните твърдения, оспорвания, доводи,
възражения и доказателствата по делото, преценени по чл. 235, ал. 2 ГПК, приема
предявения иск за процесуално допустим и частично основателен, като съображенията за
това са следните:
Установява се приетите по делото доказателства, че процесният запис на заповед
обезпечава задълженията по сключен между страните договор за потребителски кредит №
*****г., по силата на който са предоставени в собственост заемни средства, в размер на
1500 лв., за срок от десет месеца, при фиксиран годишен лихвен процент 41, 11 % и
годишен процент на разходите 49, 815%. Според чл. 12, ал. 4 от договора потребителят
1
следва да осигури в срок до три дни, считано от датата на сключването му, обезпечение -
физическо лице – поръчител, отговарящо на условията, подробно описани в договора, като
при неизпълнение дължи неустойка, която е в размер на 1118,71 лв . и се заплаща към
месечната погасителна вноска.
Съдът приема за основателни доводите на ответника, че с договорените по този
начин допълнителни вземания, които представляват по същество скрито възнаграждение за
кредитора, са нарушени разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК и чл. 19, ал. 1 ЗПК,
поради което договорът е недействителен на основание чл. 22 ЗПК.
Разпоредбата на чл. чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК, предвижда, че договорът за потребителски
кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин, като неспазването на това изискване
е скрепено с недействителност на договора за кредит. Според чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният
процент на разходите по кредита изразявa общите разходи, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит.
В разглежданата хипотеза потребителят е поел задължение за заплащане на
допълнителни неустойки, които съществено са оскъпили ползвания от него паричен ресурс.
Същите по своето естество представляват скрита възнаградителна лихва, водеща до
неоправдано от гледище на закона обогатяване за заемодателя. Потребителят е поставен в
неравностойно положение с оглед невъзможността да влияе на клаузите на договора.
Предвидените в него неустойки заобикалят изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК относно
максималния размер на годишния процент на разходите. Преследваната от законодателя цел
е потребителят да не бъде поставен в положение, при което договорът се явява свръх
обременителен за него, като разпоредбата е императивна, в защита на обществен интерес.
Въведеното законодателно ограничение е базирано на това, че потребителят е икономически
по-слабата страна, която не може да влияе на съдържанието и клаузите от договора. Ето
защо и спрямо потребител не може да бъде договорена клауза, която предвижда, че
разходите по кредита, включващи търговската печалба плюс всички останали разходи ще
надвишат 50 процента на годишна от база от стойността на кредита. Следва да се изтъкне,
че дори и годишният процент на разходите да е съобразен с изискването на чл. 19, ал. 4
ЗПК, след като в ГПР не фигурира разход, който е следвало да бъде включен, е нарушена
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК, което е достатъчно само по себе си за прогласяване
недействителността на договора. Следва да се подчертае, че при договор за кредит в размер
на 1500 лева, е недопустимо договарянето на допълнителни задължения, извън
възнаградителната лихва, в общ размер, близък до дадената в заем сума. Установява, от
приетата по делото експертиза, че действителният размер на ГПК надхвърля с пъти
предвидения в ЗПК максимум.
Недействителността по чл. 22 ЗПК е автономно правно понятие, уредено със
специални законови разпоредби. Правна последица от нея е, че се дължи размерът на
непогасената главница, т.е. тя не води до ликвидиране на всички права и задължения по
сключения договор и не е приравнена по последици на нищожността на правните сделки.
Договорът за кредит продължава да обвързва страните що се касае до задължението за
връщане на дадената в заем/кредит сума, тъй като потребителската защита е насочена към
ограничаване на възможността за недобросъвестно генериране търговска печалба, а не към
ликвидиране на главното задължение.
С оглед изложеното се налага извод, че общата сума, която се дължи от потребителя-
ответник по обезпечения със запис на заповед договор за потребителски кредит е в размер
2
на чистата му стойност, която е 1 500 лева. Установява се от заключението на вещото лице
К., което съдът кредитира изцяло, че преди издаване на заповедта за изпълнение ответникът
е платил сумата от 50 лева, а в хода на изпълнението са платени суми в общ размер на
2694,61 лева, това е сборът от сумите по колона 8 от експертното заключение, платени в
периода от 16.11.2021 г. до 29.04.2022 г., въз основа на издадения изпълнителен лист и
сумата от 70 лева – такса, което платена в хода на изпълнителния процес, като част от
глобално дължимата сума по записа на заповед. Според разясненията на т.9, т.11 и т.13 от
ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВСК в производството по иска, предявен по реда на чл.422
ГПК, съдът взема предвид факти, относими към погасяване на задължението, настъпили
след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с изключение на факта
на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по
издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в
образувания изпълнителен процес.
Ето защо за преценката по размера на иска, съдът намира, че кредитора би имал
вземане в размер на 1 500 лева, от което следва да се приспадне платената сума от 50 лева, с
която, с оглед извода за недействителност на договора за кредит, е погасена част от
дължимата главница, и то преди процеса. Всички останали суми, платени в рамките на
изпълнителния процес, не могат да бъдат взети предвид от съда, за да обосноват извод за
несъществуване на вземането. Тоест, искът следва да се отхвърли за разликата над сумата от
1450 лева до пълния му предявен размер, тъй като в тази му част, съдът приема, че
вземането не съществува.
За платените по изпълнителното суми за разликата над сумата от 1 450 лева,
защитата на длъжника е по реда на чл. 245, ал. 3 ГПК чрез издаването обратен изпълнителен
лист, в които смисъл са разясненията на ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Идеята е
исковият съд да признае вземането до обема, до който то обективно съществува, за да се
прецени дали има надплатени по изпълнителния процес суми, респективно при частично
отхвърляне на исковата претенция да се прецени обстоятелство с каква част от тях е
погасено съществуващо вземане, предмет на иска по чл. 422 ГПК.
С оглед изхода на правния спор право на разноски имат и двете страни.
Ищецът има право на разноски за заповедното и исковото производство съобразно
уважената част от исковата претенция. Същият доказва направата на разноски както следва:
държавни такси от общо 118 лева, разноски за адвокат - 435 лева /л.35/ по ч.гр.д. №
8970/2021 г. на РС-Пловдив, като за исковия процес не доказва направата на допълнителни
разноски за адвокат. Тоест, дължимите общо разноски в полза на ищеца за исковото и
заповедното производство са в размер на 284,02 лева, съобразно уважената част. Същият
обаче се е снабдил с изпълнителен лист за разноски в заповедното производство на обща
стойност 512 лева, която сума е по-голяма от разноските за заповедното и исковото
производство, с оглед частичното уважаване на иска. След като ищецът-заявител разполага
с изпълнителен титул за разноски в по-голям обем от дължимите, то с настоящото съдебно
решение, съдът ще се произнесе по дължимите в полза на ищеца разноски за заповедното и
исковото производство само с установителен диспозитив. Ищецът вече разполага с
изпълнителен титул за тези разноски, по-точно за част от тях, поради което те не могат да му
се присъдят повторно, тъй като и да се присъдят втори изпълнителен лист за тях не може да
се издаде. ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС не разграничава особеностите при ангажиране
отговорността за разноски в хипотезата на заповед по чл. 410 ГПК и чл. 417 ГПК, поради
което и неговите разяснения следва да се прилагат в зависимост от случая. Настоящият
съдебен състав намира, че ако ищецът-заявител има изпълнителен титул за разноски в
заповедното производство, които надхвърлят дължимите общо за заповедното и исковото
производство разноски, е недопустимо исковият съд, произнасяйки се по отговорността за
разноски, да създаде ново изпълнително основание, след като вече е налице изпълнително
3
основание за същите разноски. Ето защо следва да установи какъв е обемът на разноските по
размер, и до установения по размер от исковия съд обем на разноските ищецът ще се ползва
от издадения му заповедното производство изпълнителен лист, на база разпореждането за
незабавно изпълнение.
Ответникът има право на разноски за експертиза, съобразно отхвърлената част на
иска в размер на 100,55 лева, а процесуалният му представител право на адвокатско
възнаграждение в общ размер на 436,39 лева, при условията на чл. 38 от ЗА.
Така мотивиран, РС-Пловдив
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, че ЕЛ. Й. ОР., ЕГН
********** от гр. Пловдив дължи на „МОЯТ КРЕДИТ“ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище гр. София сумата от 1450 (хиляда четиристотин и петдесет) лева, представляваща
главница по запис на заповед, издаден на 08.01.2020 г. , предявен за плащане на 12.04.2021
г., с който се обезпечават задълженията по сключения между страните договор за
потребителски кредит № ***** г., ведно със законната лихва за забава, считано от датата на
подаване на заявлението в съда – 31.05.2021г. до окончателното изплащане на вземането, за
която сума е издадена заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 417 ГПК № 5132 от
08.06.2021 г. по ч.гр.д. № 8970/2021 г. на РС-Пловдив, като
ОТХВЪРЛЯ предявения от „МОЯТ КРЕДИТ“ ЕООД, ЕИК ********* против ЕЛ. Й.
ОР., ЕГН ********** установителен иск за разликата над сумата от сумата от 1450 (хиляда
четиристотин и петдесет) лева до пълния предявен размер от 2915,61 (две хиляди
деветстотин и петнадесет лева и 61 ст.) лева.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ЕЛ. Й. ОР., ЕГН
********** от гр. П. дължи на „МОЯТ КРЕДИТ“ ЕООД, ЕИК ********* сумата от общо
284,02 (двеста осемдесет и четири лева и 2 ст.) лева – разноски за заповедното и исковото
производство, за която сума е издадена заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 417
ГПК № **** г. и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 8970/2021 г. на РС-Пловдив, за разноски ,
които са в по-голям размер от дължимите на ищеца-заявител.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК „МОЯТ КРЕДИТ“ ЕООД, ЕИК *********
да заплати на ЕЛ. Й. ОР., ЕГН ********** сумата от 100,55 (сто лева и 55 ст.) – разноски по
делото за експертиза.
ОСЪЖДА на основание чл. 38 от ЗА „МОЯТ КРЕДИТ“ ЕООД, ЕИК ********* да
заплати на ******** сумата от 436,39 (четиристотин тридесет и шест лева и 39 ст.) лева –
адвокатско възнаграждение за осъществената в полза на ЕЛ. Й. ОР. правна защита и
съдействие за заповедното и исковото производство.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му пред ОС-
Пловдив.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _________/п/______________
4