СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІI "Б" въззивен състав, в публично съдебно
заседание на десети декември през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
при участието на
секретаря Донка Шулева, разгледа докладваното от мл. съдия Миразчийска въззивно
гражданско дело № 7357 по описа на съда
за 2018 г. и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение
от 26.01.2016 г., постановено по гр.д. № 6332/2015 г. по описа на СРС, ГО, 63
състав, частично са уважени предявените кумулативно обективно съединени
положителни установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79,
ал.1 ЗЗД, вр. чл. 150, ал. 1 ЗЕ и чл. 422 ГПК, вр. чл. 86 ЗЗД, че Т.И.П. дължи на „Т.С.” ЕАД сумата
от 1259,81 лв. – главница, представляваща неизплатена стойност на доставена
топлинна енергия за периода от м.12.2011 год. до м.04.2013 год., ведно със
законната лихва считано от 24.10.2014 год. до окончателното плащане и сумата от
179,05 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за
периода от 31.01.2012 год. до 17.09.2014 год., за които по ч.гр.д. № 58058/2014
г. на СРС, 63 състав е била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, като
е отхвърлен иска на „Т.С.“ ЕАД против Т.И.П. за разликата над 1259,81 лв. до
пълния предявен размер от 1277,86 лв.
Горепосоченото решение е постановено
при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Т.С.” ЕООД.
Срещу решението в частта, в която
исковете са уважение, е подадена въззивна жалба в законоустановения срок по чл.
259, ал. 1 ГПК от ответника Т.И.П.. Във въззивната жалба се излагат доводи за
неправилност и необоснованост на първоинстанционното решение. Твърди се, че
заявлението по чл. 410 ГПК не отговаря на изискванията за редовност поради
липса на надлежно упълномощаване на представляващия заявителя. Сочи се, че
петитумът на заявлението не е индивидуализиран по размер и основание. Обръща се
внимание, че в заявлението се говори за законна лихва, а в исковата молба за
договорна неустойка. Релевират се доводи, че обстоятелствената част на
заявлението и иска са различни. Аргументира се нередовност на исковата молба
поради липса на пълномощно на подписалия. Твърди се, че съдът отхвърля като
недоказани непредявени искове за дялово разпределение и не намалява сумите по
главница и лихва с отхвърлената част. Посочва се, че мотивите на решението се
отнасят за различен период от исковия. Заявява се, че са оспорели задачите на
експертизите и макар да не са оспорели самите заключения, съдът не е обвързан
от оспорването от страните, а дължи служебно преценка по чл. 202 ГПК. Възразява
се срещу констатациите на експертизите. Обосновава се немотивираност на
решението относно основанието и размера на дължимата законна лихва.
Ответникът по жалбата „Т.С.” ЕАД не
е депозирал писмен отговор на въззивната жалба.
Третото лице-помагач „Т.с.” ЕООД не
изразява становище по въззивната жалба.
Софийски градски съд,
след като обсъди събраните по делото доказателства, становищата на страните,
съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от
фактическа и правна страна:
Предявени са за
разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 422,
ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ и с правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от релевираните въззивни основания в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
обжалваното решение е валидно и допустимо в обжалваната част.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал.
1 ГПК и е процесуално допустима. Разгледана по същество същата е неоснователна.
Решението на СРС е правилно, като на
основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС.
Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да
се добави и следното:
Неоснователно е възражението на
въззивника, че заявлението по чл. 410 ГПК не отговаря на изискванията за
редовност поради липса на надлежно упълномощаване на представляващия заявителя.
Видно от заявлението, като пълномощник на заявителя е посочена К.З.И.. От представеното
към заявлението пълномощно, заверено вярно с оригинала, се установява, че К.З.И.е
упълномощена от заявителя „Т.С.“ ЕАД да го представлява по дела, по които е
страна, като извършва всички производствени действия. Поради изложеното, съдът
намира, че е пълномощницата е била надлежно упълномощена и заявлението е
редовно. Видно от заявлението петитумът е индивидуализиран по размер и основание. Както в заявлението,
така и в исковата молба се претендира законна лихва, а не договорна неустойка. Обстоятелствената
част на заявлението и иска не са различни, видно от същите, както твърди
ответникът.
Неоснователно е възражението на въззивника за нередовност
на исковата молба поради липса на пълномощно. Видно от материалите по делото
исковата молба е подписана от Т.К.и към исковата молба е приложено пълномощно,
от което се установява, че същият е упълномощен от ищцовото дружество „Т.С.“
ЕАД да го представлява.
Установено е от доказателствата по делото,
че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна собственост, в която се намира процесния имот, е била присъединена към топлопреносната мрежа. Не се
спори по делото, че ответникът е собственик на процесния имот.
Съгласно чл. 153 ЗЕ всички собственици и
титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени
към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на
топлинна енергия. При така установените факти, следва да се приеме, че въззивникът
се явява потребител на енергия за битови нужди по смисъла на ЗЕ.
Поради изложеното, настоящият съдебен
състав приема, че между страните по делото са били налице договорни отношения
по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и
задължения.
Съдът не споделя доводите на въззивника, че СРС е
отхвърлил като недоказани непредявени искове за дялово разпределение. При
спазване принципът за диспозитивното начало първоинстанционният съд не се е
прозинесъл по иск за дялово разпределение, тъй като не е сезиран с такъв.
Единствено в мотивите си СРС е посочил, че вероятно разликата в претендираната
главница за топлинна енергия и установената като доставена такава се дължи на
включване на сумата за дялово разпределение към търсената главница. Доколкото
обаче не е предявен самостоятелен иск за главница за дялово разпределение,
съдът правилно не е разгледал и не се е произнесъл дължи ли се от ответника такава сума.
Неоснователно е възражението на ответника, че мотивите
на решението се отнасят за различен период от исковия. СРС в мотивите е
разгледал исковия период и се е произнесъл в диспозитива за него.
Обстоятелството, че е посочил, че от по-ранен момент от процесния период
сградата, в която се намира обектът е топлофицирана, не означава, че съдът е
разгледал иск за дължима топлинна енергия за друг период.
Относно възражението на въззивника срещу кредитирането
на приетите по делото съдебно-техническа и съдебно-счетоводна експертиза,
въззивният съд намира, че СРС мотивирано е преценил да даде вяра на
заключенията на вещите лица, като обективни, компетентно дадени и обосновани.
Съдът е извършил преценка по реда на чл. 202 ГПК и не е основал фактическите си
и правни изводи въз основа на експертизи единствено, защото същите не са
оспорени от страните по делото. Неоснователно е възражението, че експертизите
не съдържат констативно-съобразителна част. Видно от самите тях, вещите лица са
ги изготвили съобразно нормативните изисквания и експертизите съдържат както
констативно-съобразителна част, така и заключителна, макар същите да не са
отделени, а по всяка конкретна задача да са изписани една след друга.
Възражението на въззивника за немотивираност на обжалваното
решение относно основанието и размера на дължимата законна лихва е основателно.
Въпреки извършеното процесуално нарушение от съда, то не влияе на крайния извод
за основателност на иска за законна лихва. Основателността на главния води до основателност и на
акцесорния иск за забава в погасяването на главния дълг. През процесния период
са били приложими Общите условия за продажба на топлинна енергия от „Т.С.“ ЕАД,
одобрени с Решение № ОУ – 002/07.01.2008 г. на ДКЕВР /към днешна дата КЕВР/,
публикувани във вестник „Дневник“ на 14.01.2008 г., в сила от 13.02.2008 г.,
съгласно чл. 33, ал. 1 от които купувачът е длъжен да заплаща месечната сума за
топлинна енергия в тридесетдневен срок след изтичане на периода, за който се
отнася. Съгласно чл. 33, ал. 6 от Общите условия при забава в плащането
потребителят дължи обезщетение в размер на законната лихва. Независимо от
прогнозния характер на месечните сметки, потребителят е длъжен да заплаща
същите в уговорения срок, като при забава дължи лихва, а в случай, че след
изравняването се установи по-малко количество на потребена енергия, това не се
отразява на възникналото вече задължение за лихва върху забавената месечна
сметка. Ето защо за периода от м.12.2011 год. до м.04.2013 год. ответникът
дължи лихва за забава върху месечните задължения съгласно издадените фактури,
считано от падежа на всяко отделно вземане. От заключението на приетата по
делото съдебно-счетоводна експертиза, която съдът кредитира като обективно
дадена и компетентна, се установява, че размерът на лихвата за забава за
процесния период е 191,73 лв. При спазване принципа за диспозитивното начало,
първоинстанционният съд правилно е уважил претенцията за законна лихва в размер
на претендираните 179,05 лв.
Съобразно обстоятелството, че правните съждения, до
които въззивната инстанция е достигнала, изцяло съответстват на крайните правни
изводи на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва на основание чл.
271, ал. 1, изр. 1, предл. 1 ГПК да бъде потвърдено, а въззивната жалба –
оставена без уважение.
По
разноските
При този изход на правния спор, предмет на настоящото
съдебно производство, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК
разноски по принцип се дължат на въззиваемата страна, която обаче не е подала
отговор на въззивната жалба и не е представлявана процесуално в проведеното
открито съдебно заседание пред въззивния съд, поради което съдът намира, че
разноски не следва да й се присъждат.
С оглед на цената на иска въззивното решение не подлежи
на касационно обжалване по правилата на 280 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 26.01.2016 г., постановено по гр.д. № 6332/2015 г. по описа на
СРС, ГО, 63 състав.
Решението в необжалваната част е влязло в
сила.
Решението е постановено при участието на
трето лице – помагач „Т.С.“ ЕООД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.