№ 16384
гр. София, 31.08.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 143 СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесет и първи май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ДИАНА К. АНГЕЛОВА
при участието на секретаря ГЕРГАНА Н. ВЛАДИМИРОВА
като разгледа докладваното от ДИАНА К. АНГЕЛОВА Гражданско дело №
20231110103122 по описа за 2023 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по искова молба на Д. И. Д., ЕГН ********** с
адрес гр. С чрез пълномощника си адвокатско дружество „Д. М." вписано в регистър
БУЛСТАТ под № ........, с адрес на упражняване на дейността: гр. С, представлявано от Д. М.
М. - управител против „С" ООД, с ЕИК: .........., със седалище и адрес на управление: гр. С,
представлявано от .........
Ищецът твърди, че в качеството му на заемополучател е сключил Договор за
потребителски кредит №517591 с ответника „С" ООД в качеството му на заемодател, като
уговореният размер на кредита бил 500 (петстотин) лв., със задължение да бъде погасен чрез
23 (двадесет и три) седмични вноски, като годишния процент на разходите бил малко под
50%. Сочи, че към момента на депозирането на исковата молба задължението било изцяло
погасено.
В Договора било разписано, че в срок от три дни кредитът ще бъде обезпечен с банкова
гаранция или поръчители, като съгласно ПМС №331/ 26.11.2020 г., размерът на минималната
работна заплата за 2021 г. била в размер от 650 (шестстотин и петдесет) лв., тоест, ако
договорът бъде обезпечен с един поръчител, то неговият месечен доход следва да бъде не
по-малко от 4550 (четири хиляди петстотин и петдесет) лв., а при двама поръчители - всеки
един от тях трябвало да декларира месечно възнаграждение в размер от поне 2 600 (две
хиляди и шест лв.), което било неизпълнимо.
Ищецът твърди, че със сключването на договора му била начислена „неустойка" в
размер, надхвърлящ многократно позволения от размер, като същата била включена в
1
погасителния план. Сочи, че уговорената в договора неустойка противоречала на множество
императивни норми на ЗПК, поради което на основание чл. 26 от ЗЗД била нищожна.
Твърди, че уговорената неустойка заобикаля предвиденият максимален размер на Годишен
процент на разходите/ГПР/, като договарянето на този разход като неустойка имало
единствено за цел увеличаване възнаграждението на кредитора над максимално допустимия
размер, поради което па основание чл. 21 от ЗПК тази клауза била недействителна. Счита, че
уговорената неустойка излизала извън присъщите Е обезщетителна, обезпечителна и
санкционна функция и на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД била нищожна, противоречала на
закона и добрите нрави и с нея се нарушавали основни принципи за справедливост и
добросъвестност в отношенията между потребител и кредитор. Същата била в размер на над
100% от предоставения заем, без да ставало ясно какви вреди обезщетява.
Ищецът твърди, че било налице заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26, ал. 1 пр. 2
от ЗЗД на разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК. С процесната клауза за неустойка кредиторът
уговарял още едно допълнително обезщетение за неизпълнено акцесорно задължение -
недадено обезпечение, от което обаче не произтичала подобна неустойка, което било
недопустимо. Уредената неустойка била нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от Закона
за защита на потребителите /ЗЗП/, като необосновано висока неустойка и противоречаща на
чл. 146 от ЗЗП.
Излага, че били налице основания целият договор за потребителски кредит да бъде
приет за недействителен, заради недействителността на неустоечната клауза, както и поради
неспазване на изискванията в чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
Предвид изложеното, ищецът иска от съда да постанови решение, с което да бъде
обявена за нищожна клаузата за неустойка, регламентирана в чл. 6, ал. 2 в договор за
потребителски кредит № 517591, сключен между Д. И. Д., ЕГН ********** и „С" ООД, с
ЕИК: .........., със седалище и адрес на управление: гр. С представлявано от ........, която
предвижда заплащане на неустойка в случай на непредоставяне на обезпечение, както и да
бъде осъден ответника „С" ООД, с ЕИК: .........., със седалище и адрес на управление: гр. С
представлявано от ........, да заплати на ДГГ, ЕГН **********, сумата в размер на 50 лв.
/частичен от 150 лв/, представляваща недължимо платени суми по договор за потребителски
кредит, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на депозиране на исковата
молба – 19.1.2023 година до окончателното и изплащане. Входа на процеса размерът на
осъдителната искова претенция е изменен по реда на чл.214 от ГПК на стойност от 276,32
лева.
Прави се искане за присъждане на сторените разноски от ищеца в исковото
производство.
С отговора на исковата молба се твърди, че не било налице неизпълнение на
изискването на чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК, тъй като в същия били посочени всички допускания,
взети предвид от кредитора при определяне на годишния процент на разходите, който в
конкретния случай ГПР бил в размер на 49.8%, изчислен по формула, съгласно Приложение
№ 1, като видно от съдържанието на процесния договор единственият разход бил
2
посоченият в договора годишен лихвен процент. Нормата на чл. 11, т. 10 ЗПК не
предвиждала в договора за потребителски кредит изрично и изчерпателно да бъдат изброени
всички разходи, включвани в ГПР, а единствено да се посочат допусканията, използвани при
изчисляване на ГПР. Оспорва се твърдението, че в размера на ГПР следвало да бъде включен
и размерът на неустойката, понеже това противоречало пряко на разпоредбата на чл. 19, ал.
3, т. 1 ЗПК, съгласно която при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита
не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията
си по договора за потребителски кредит.
Ответното дружество изтъква, че в договор за потребителски кредит били всички
допускания, взети предвид от кредитора при определяне на годишния процент на разходите.
Поддържа, че изискването по чл. 11, ал. 1, т.9 ЗПК не било приложимо към процесния
договор за заем, доколкото в него бил уговорен фиксиран лихвен процент, който остава
непроменен за целия период на договора. Сочи, че клаузата на договорната лихва и ГПР не
била неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗЗП. Размерът на възнаградителната лихва по
договора за кредит бил приет в определен процент на годишна база, като ГЛП бил фиксиран
и с ясно изразена стойност към момента на подписване на договора - 40.05%,
Сочи, че в договора за кредит ясно били посочени параметрите на главницата,
възнаградителната лихва, както и размерът на дължимата неустойка и още при сключването
на договора потребителят можел да направи преценка за икономическите последици от
сключения договор. Твърди, че предоставянето на обезпечение в една от двете форми
зависило изцяло от волята и действията на потребителя, като ако ищецът изначално е бил
наясно, че не може да предостави исканото от кредитора обезпечение, то същият бил
договарял недобросъвестно в нарушение на изискванията на чл. 12 ЗЗД, с ясното намерение
да лиши кредитора от обезпечение по кредита.
В хода на съдебното дирене са събрани писмени доказателства и е допуснато и прието
заключението по допуснатата и назначена съдебно – счетоводна експертиза, въз основа на
чийто анализ и по смисъла на чл. 12 от ГПК, съдът е мотивиран да стори следните
фактически констатации:
Между страните не се спори, че на 21.********* г. е сключен договор за паричен заем
№ 517991 със „С“ ООД, като се установява, че страните са се договорили за отпуснатия заем
да бъде в размер на 500,00 лева, като са уговорили начин на погасяване – 23 месечни
вноски.
Доказва се от съдържанието на процесния договор, че страните са се споразумели, че
договорът за кредит ще бъде обезпечен с поне едно от посочените по долу обезпечения: -
Банкова гаранция или Поръчител, отговарящи на условията на чл. 23 от Общите условия
към договора за кредит. Кредитополучателят е декларирал, че му е известно и се счита за
уведомен, че в случай, че не предостави договореното в чл. 6 обезпечение в тридневен срок
от сключването му или представеното обезпечение не отговаря на условията, посочени в чл.
23 от Общите условия към договора за кредит, Кредитополучателят дължи на Кредитора
3
неустойка в размер на 276.32 лева. Видно е, че страните са уговорили погасителен план в
който е включен като разсрочено плащане и размера на неустойката, начислена към всяка
месечна погасителна вноска.
Уговорено е, че в случай, че заемополучателя не изпълни тези изисквания дължи
неустойка по смисъла на чл.11, ал.1 и ал.2 от договора в размер на 276,32 лв.
Между страните не се спори, че ищецът е получил сумата по кредита в размер на
500,00 лева, като същото обстоятелство се установява и от приложената по делото справка
за извършени плащания. От същата е видно, че ищецът е платил на ответника и уговорената
неустойка в размер на 276,32 лева, което се установява и от заключението по съдебно –
счетоводната експертиза.
Пак от заключението на вещото лице се установява, че при формиране на ГПР с
участието на предвидената неустойка – действителния размер на годишния процент на
разходите е на стойност 348,43 %.
Горната фактическа обстановка се установява от анализа на доказателствата, които са
безпротиворечиви и взаимодопълващи се.
Въз основа на прието от съда за доказано като факти, настоящият съдебен състав е
мотивиран да стори следните правни изводи:
В настоящето производство са заявени в условията на обективно кумулативно
съединяване следните искови претенции:
- иск за нищожност с правна квалификация правната квалификация чл.146, ал.1 във
връзка с чл.143, т.9, т.10, т.18 от Закона за защита на потребителите /редакция изм., бр. 30 от
26.03.2013 г., в сила от 26.03.2013 г./ във връзка с чл. 26, ал. 1, предложение първо от Закона
за задълженията и договорите във връзка с чл. 22 от Закона за потребителския кредит във
връзка с чл.11, ал.1 т.9 от същия закон .
- по иска за връщане на недължимо платено – правното квалификация е чл.55 от Закона
за задълженията и договорите.
- по иска за лихва - законна лихва за забава - правната квалификация е чл.86 от Закона
за задълженията и договорите.
Съдът е указал на страните, че настоящият съдебен състав разполага с възможността да
се произнесе по основания за нищожност, които не са заявени от ищеца, като се има предвид
постоянната съдебна практика – така Решение от 27.06.2000 г. по съединени дела С-240/98
до С-244/98,Осеаnо Grupo Editorial SA срещу Rocio Murciano Quintero (С-240/98) u Salvat
Editores SA срещу Jose M. Sanchez Alcon Prades и други (С-241/98 до С-244/98), като в този
смисъл националния съдия, като съдия по правото на ЕС е длъжен служебно да преценява
неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на
Директивата – така –решения по: дело С-240/98- С-244/98, т. 27- т. 28; дело С-168/05; дело С-
40/08; дело С-137/08, дело С-243/08, т. 31, дело С-618/10, т. 41-42; дело С-472/11, т. 21-24,
дело С-397/11, т. 26, дело С-415/11, т. 44-т. 46/.
4
По допустимостта
Исковата молба е подадена от заинтересовано лице срещу пасивно процесуално
легитимиран ответник, като се доказва твърдения правен интерес и претенцията е заявена
пред местно и родово компетентния съд, поради което и следва да бъде разгледана по
същество.
По основателността
Безспорно се установи наличието на облигационно заемно правоотношение между
страните, по което ищецът като кредитор е изпълнил задължението си и реално е предал на
ответника, кредитополучател заемната сума, която последния е върнал в срока на договора и
към момента това е доказано, като се установява по несъмнен начин, че ищецът е заплатил и
посочената в чл.11 от договора неустойка в размер на 276,32 лева.
По смисъла на съдебната практика - така Решение от 27.06.2000 г. по съединени дела
С-240/98 до С-244/98,Oceano Grupo Editorial SA срещу Rocio Murciano Quintero (C-240/98) u
Salvat Editores SA срещу Jose M. Sanchez Alcon Prades и други (C-241/98 до С-244/98),
националния съдия, като съдия по правото на ЕС е длъжен служебно да преценява
неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на
Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година, относно неравноправните клаузи в
потребителските договори.
В казуса не може да се спори, че процесният договор за паричен заем има
характеристиката на потребителски договор, като длъжникът е потребител по смисъла на
§13, т.1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите. Длъжникът е
физическо лице, като в този смисъл и заемната сума не е била предназначени за извършване
на търговска или професионална дейност на длъжника, и не се установява от
доказателствата по делото, длъжникът да е действал при сключването на договора за заем в
рамките на своята търговска или професионална дейност.
Категорично е, че в предметния обхват на Закона за защита на потребителите попадат -
всички клаузи на потребителския договор, които не са били предмет на индивидуално
договаряне, поради което потребителят не е бил в състояние да влияе върху тях.
Основателни са твърденията на ищеца за недействителност на оспорената клауза на
чл.11 от процесния договор, а в този смисъл и свързаната с нея – тази на чл.6 от същия
договор.
Съдът е обявил с доклада по делото на страните, че ще следи за наличието на
неравноправни клаузи в процесния договор, както и за нищожни такива. Именно като
неравноправна клауза съдът възприема тази на чл.11 и свързаните с нея клаузи от договора
за кредит, при следните аргументи:
Претендираните вземания от кредитора за неустойка – договорна компесаторна - съдът
приема за уговорени по неравноправна клауза, която за съда е и нищожна.
Уговорената в процесния договор – така в чл.11 от него обезщетителна неустойка,
5
съдът приема, че от една страна не представлява и надхвърля гаранционно обезпечителната
функция на договорната неустойка, а на следващо място и представлява допълнителна
такса за действия, свързани с усвояване и управление на кредита, което изрично е забранено
от законодателя с разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, поради което на това основание
уговорката на чл.11 и чл.6 от процесния договор се явяват нищожни.
Заплащането на възнаграждението за компенсаторна неустойка - в случая е уговорено
във фиксиран размер, разсрочен съобразно погасителния план към договора, като
дължимостта на същото настъпва със сключване на договора и не е в зависимост от
извършване на конкретно действие или услуга от кредитора. Поради това следва да се
приеме, че така уговореното възнаграждение по същество има за цел да увеличи размера на
възнаградителната лихва по договора, като по този начин се цели заобикаляне и на
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според която годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България. Съпоставянето с общия размер на процесното възнаграждение за
компенсаторна неустойка и начислената договорна лихва с размера на главницата по
договора за кредит обуславят извода, че горепосоченото ограничение е превишено, поради
което клаузите, с които то е уговорено са нищожни – чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
За съда уговорената компенсаторна неустойка, имат характеристиките и на разход по
кредита, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на
разходите – индикатор за общото оскъпяване на кредита – чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК. Този извод
следва от дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“, съдържаща се
в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. В този смисъл са задължителните указания на СЕС дадени с
Решение на Съда от 21.04.2016 г. по дело C-377/14, а съобразно разпоредбата на чл.21, ал.1
от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.
Следователно клаузите в договора за кредит, на които кредиторът има право да иска от
ищцата и с които съответно е уговорено, че кредитополучателят дължи неустойка за
недадено обезпечение, са такива които дават възможност и кредиторът и той ще има право
да получи нещо различно от лихвата за забава, противоречат на горепосочените
императивни законови норми, което обосновава извод за липса на валидно възникнало (въз
основа на нищожни договорни клаузи) задължение на длъжника за плащане по тази клауза.
Както вече се посочи, така уговорената неустойка е разход по кредита, който следва да
бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите – индикатор за общото
оскъпяване на кредита – чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК. Този извод следва от дефиницията на
понятието „общ разход по кредита за потребителя“, съдържаща се в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, в
който смисъл е и съдебната практика – така задължителните указания на СЕС дадени с
Решение на Съда от 21.04.2016 година, по дело C-377/14, Ernst Georg Radlinger, Helena
Radlingerová срещу Finway a.s., ECLI:EU:C:2016:283, при което по правилото на чл.21, ал.1
от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
6
заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.
Следва да се посочи, че по смисъла на чл.10а, ал.2 от ЗПК не е допустимо с договора да
се въвежда и предвижда от страна на потребителя да се заплащат такси за усвояване и
управление на кредита, а уговорените такива със споразумението – в частта за неустойка
прикриват такса за услуги и по предназначението си очевидно касаят усвояването и
управлението на кредита, като по този начин категорично противоречат на чл.10а, ал.2 от
ЗПК. В този смисъл са и нищожни като противоречащи на императивна правна норма.
На следващо място по аргумент от разпоредбата на чл.143, ал.2, т.5 от Закона за защита
на потребителите – всяка договорна клауза, която налага на потребителя да изпълни свое
задължение, дори търговецът, в казуса заявителят да не е изпълнил свое задължение като
неравноправна, която не е и индивидуално уговорена се явява нищожна по смисъла на
чл.146, ал.1 от Закона за защита на потребителите.
С оглед на горното исковата претенция за обявява нищожността на чл.11 от процесния
договор като основателна следва да се уважи.
Основателността на иска за нищожност води до основателност на иска за връщане на
недължимо платеното по нищожната клауза, а именно на сумата от 276,32 лева. По аргумент
от чл.55, ал.1, пр.1 от Закона за задълженията и договорите ответникът дължи връщане на
полученото без основание.
По разноските:
При този изход на правния спор пред настоящата инстанция право на разноски се
поражда за ищеца. На основание чл.78 ал.1 ГПК ответното дружество следва да бъде
осъдено да заплати на ищеца сумата в размер на 450,00 лв. за платена държавна такса и
депозит за вещо лице.
Искането за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение следва да се уважи
в размер на 480,00 лева, за предоставена безплатна правна помощ по реда на чл.38 от Закона
за адвокатурата, която сума е с ДДС. За съда с оглед възраженията на ответника и като се
съобрази, че Наредба 1/2004 година за минималните адвокатски възнаграждения
противоречи на чл. 101 и чл. 102 от ДФЕС – тази сума е равностойна на положения труд
отделеното време за подготовка на делото, процесуалната активност на адвоката и правната
и фактическа сложност на казуса.
С оглед изхода на спора на ответника не се дължат разноски.
Мотивиран от горното и на основание чл.146, ал.1 във връзка с чл.143, т.9, т.10, т.18 от
Закона за защита на потребителите /редакция изм., бр. 30 от 26.03.2013 г., в сила от
26.03.2013 г./ във връзка с чл. 26, ал. 1, предложение първо от Закона за задълженията и
договорите във връзка с чл. 22 от Закона за потребителския кредит във връзка с чл.11, ал.1
т.9 от същия закон , и на основание чл.55, ал.1, пр.1 от Закона за задълженията и договорите
и на основание чл.235, ал.3 от ГПК и чл.78, ал.1 от ГПК, съдът
7
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в правоотношенията между Д. И. Д., ЕГН
********** с адрес гр. С и „С“ ООД, ЕИК .........., със седалище и адрес на управление: гр.
С, представлявано от ........, като прогласява за нищожна клаузата на чл.11 във връзка с
чл.6 от Договор за паричен заем № 517591/21.4.2021 година, като противоречаща на
императивна правна норма – чл.10а от Закона за потребителския кредит и чл. 19, ал.4 от
Закона за потребителския кредит.
ОСЪЖДА „С“ ООД, ЕИК .........., със седалище и адрес на управление: гр. С,
представлявано от ........ да заплати на АГА, ЕГН **********, с постоянен адрес гр. С
недължимо платената сума по Договор за паричен заем № 73079, сключен на 19.09.2022
година в размер на 145,41 лева, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
датата на депозиране на исковата молба – 29.12.2022 година до окончателното изплащане на
сумата.
ОСЪЖДА „С“ ООД, ЕИК .........., със седалище и адрес на управление: гр. С,
представлявано от ........ да заплати на Д. И. Д., ЕГН ********** с адрес гр. С сумата от
450,00 лева, представляваща сторените разноски по гр.дело № 3122/2023 година по описа на
Софийски районен съд за заплатена държавна такса и депозит за вещо лице.
ОСЪЖДА „С“ ООД, ЕИК .........., със седалище и адрес на управление: гр. С,
представлявано от ........ да заплати на Адвокатско дружество „Д. М." вписано в регистър
БУЛСТАТ под № ........, с адрес на упражняване на дейността: гр. С, представлявано от Д. М.
М. – управител - сумата от 480,00 лева с ДДС, представляваща възнаграждение за
предоставена безплатна помощ на ищеца Д. И. Д., ЕГН ********** по гр.дело № 3122/2023
година по описа на Софийски районен съд, като над този размер до претендирания от 960,00
лева, т.е. за разликата от 480,00 лева – отхвърля искането за присъждане на адвокатско
възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд – в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8