Решение по КНАХД №73/2025 на Административен съд - Силистра

С Решение №9/15.01.2025г., постановено по АНД №902/2024г., Силистренският районен съд е отменил Наказателно постановление №24-1099-001813/22.11.2024г. на началник сектор „Охранителна полиция“ в Районно управление - Силистра при ОД на МВР гр.Силистра, с което на И. С. Д. от [населено място], за нарушение на чл.140 ал.1 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП), на основание чл.175 ал.3 пр.1 ЗДвП, в условията на законоустановена кумулация, са наложени административни наказания по вид „лишаване от право да управлява МПС“ за срок от 6 месеца и „глоба“ в размер на 200 лева.

Производството е образувано по касационна жалба на Началника сектор „Охранителна полиция“ в РУ-Силистра при ОД МВР гр.Силистра, подадена чрез представител по пълномощия гл.юрисконсулт В.А., с искане за отмяна на решението на СРС и, след решаване на спора по същество от касационната инстанция, за потвърждаване на първоначално атакуваното НП в конфликтния му сегмент за извършено нарушение на чл. 140 ал.1 ЗДвП. Касаторът счита, че съдебното решение било постановено в нарушение на материалния закон, до което се е стигнало включително и поради неправилно осъществена дейност по преценка на доказателствената съвкупност, което представлява довод за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила. В контекста на последното поддържа оплакване, че съдът необосновано кредитирал обясненията на ответника по касация, игнорирайки показанията на разпитаните полицейски служители, на които същият лично предоставил СРМПС, в което било изписано името на лице, различно от М. С. К. (баба му),чиято знаел, че е управляваната от него кола. Счита още, че нарушението на чл.140 ал.1 ЗДвП може да бъде извършено и непредпазливо (не само при пряк умисъл както е приел СРС),като водачът,познавайки правилата от ЗДвП,бил длъжен да провери технически изправен автомобил ли управлява; платена ли е за същия застраховка „ГО“ и всички останали задължителни критерии за допустимото му движение по пътищата,отворени за обществено ползване, вкл. дали не е била служебно прекратена регистрацията му в някоя от хипотезите на чл.143 ал.9-ал.15 ЗДвП. С оглед на тези главни оплаквания настоява за отмяна на съдебния акт и, съответно за потвърждаване на процесното пред СРС наказателно постановление. С Писмено становище (л.20-л.21), поддържа доводите от жалбата. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. В условията на алтернативност заявява възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение от ответника по касация.

Ответникът - И. С. Д. от [населено място], чрез упълномощен адвокат Р.Н. от АК-Варна, поддържа неоснователност на жалбата, като излага аргументи в подкрепа на решаващите изводи на въззивната инстанция. Моли за потвърждаване на оспорения съдебен акт поради отсъствие на субективния елемент от фактическия състав на възведеното административно нарушение, както правилно бил установил СРС. Не претендира присъждане на разноски.

Представителят на Окръжна прокуратура гр.Силистра счита, че обжалваното решение е законосъобразно. Дава заключение за неговото потвърждаване.

Производството е по реда на Глава ХІІ (чл.208 и сл.) АПК, във връзка с чл.63в ЗАНН. Силистренският административен съд, след обсъждане на становищата на страните, доказателствата по делото и заключението на прокурора, прие следното: Касационните основания, които са заявени и поддържани пред настоящата инстанция, се свеждат до твърдения за неправилно приложение на закона и допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила във фазата на оценка на доказателствата (чл.348 ал.1 т.1 и т.2 НПК,във връзка с чл.63в ЗАНН).Касационната жалба детерминира предмета на настоящия касационен контрол, който съгласно чл.218 ал.2 АПК, включва и служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на оспореното съдебно решение със закона.

Извършвайки законосъобразна (без отклонения от правилата на логическото мислене и опитните правила) преценка на доказателствената съвкупност по делото, обратно на оплакването на касатора, районният съд е установил вярно фактическата обстановка. Приел е, че на 18.10.2024г. в 22:07 часа в гр.Силистра, по [улица], в посока към сградата на Общинския съвет,ответникът по касация е управлявал лек автомобил ***, с рег. №[рег. номер], собственост на М. С. К., когато е бил спрян за проверка от полицейски служители. В хода на същата, било установено, че управляваният автомобил е със служебно прекратена регистрация по чл.143 ал.15 ЗДвП на 30.08.2024г. На тази база бил съставен АУАН, серия GA №844085 и, с Мотивираната резолюция №24-1099-[рег. номер] /28.10.2024г. (л.16 АНД/СРС) касаторът е приел, че са налице данни за извършено престъпление по чл.345 ал.2 НК, поради което прекратил АНП, изпращайки материалите на Районна прокуратура гр.Силистра. С Постановление от 08.11.2024г. на прокурор при РП-Силистра е отказано образуване на досъдебно производство, а преписката е върната на полицейския орган, с оглед реализиране на административнонаказателната отговорност на водача. В срока от чл.34 ал.3 ЗАНН е издадено процесното пред районния съд НП, който е формирал извод, че АНП се е развило съобразно процесуалните правила, но при неправилно приложение на материалния закон и неговата цел.

Приел е, че нарушението на чл.140 ал.1 ЗДвП може да бъде извършено само умишлено, доколкото се родее със състава на престъплението по чл.345 ал.2 НК, но поради по-ниския интензитет на засягане на защитаваните обществени отношения, се санкционира по реда на ЗАНН. В този контекст е преценил, че липсват каквито и да е доказателства относно знанието за съставомерния факт „служебно прекратена регистрация“ на управлявания от ответника автомобил. Само това обстоятелство е счел, че има значение за произнасянето му „прекратената регистрация“ приравнена от нормотвореца на „липса на регистрация“. В този контекст разгледан административнонаказателният спор сочи, че правилно съдът е ирелевирал доводите на касатора (поддържани и пред СРС) , че водачът е знаел, че колата е купена от баба му, която е с ТЕЛК и не управлява МПС и,че евентуално не я е регистрирала в сектор „Пътна полиция“ в двумесечния срок от чл.143 ал.15 ЗДвП, което е нормативно свързано с релевираната последица „служебно прекратяване на регистрацията на регистрирано МПС“ с отбелязване в автоматизираната информационна система, като за дерегистриращия орган не е предвидено задължение да уведомява собственика на автомобила.

Регламентацията от чл.140 ЗДвП и приложимата в случая Наредба №I-45/24.03.2000г. за регистриране, отчет, спиране от движение и пускане в движение, временно отнемане, прекратяване и възстановяване на регистрацията на моторните превозни средства и ремаркета, теглени от тях, и реда за предоставяне на данни за регистрираните пътни превозни средства(Обн.ДВ,бр.31/00г.,посл.изм.ДВ,бр.93/23г.)-само Наредба №I-45/00г., издадена по законовата делегация от чл.140 ал.2 и чл.142 ЗДвП, е недвусмислена, че по пътищата, отворени за обществено ползване, се допускат само регистрирани МПС, имащи табели с регистрационен номер, поставени на определените за това места. Разпоредбата на чл.3 ал.1 от Наредба I-45/2000г. нормира едномесечен срок, в който следва да бъде извършена регламентираната регистрация. В периметъра на тази нормативна рамка се установява известна колизия, доколкото и с чл.145 ал. 2 ЗДвП е вменено задължение за приобретателя на регистрирано ППС, в срок до един месец, да го регистрира в службата за регистрация на ППС по постоянния му адрес, освен ако превозното средство е придобито от търговец с цел продажба. Последното се различава от регламентираните материални предпоставки, свързани с последицата от чл.143 ал.15 ЗДвП - два месеца от придобиване на МПС. Съгласно дефиницията от §2 т.4 ДР Наредба №I-45/2000г., „регистрация“ е административно разрешение за превозното средство да участва в пътното движение, включващо идентификация на МПС и издаването на табели с регистрационен номер.

В обсега на горната регламентация съдът е провел законосъобразно въззивния процес, при съблюдаване на принципите от чл.13-чл.14 НПК. Изслушал е в открито съдебно заседание актосъставителя Д. М. и св.Е. М. (присъствал при установяване на нарушението), чиито показания е обсъдил ведно с останалата доказателствена съвкупност по делото. Приел е, че процесният автомобил е бил с валидни регистрационни табели, поставени на определеното за това място; водачът не е негов собственик; нямал е задължение да проверява дали автомобилът е дерегистриран служебно, но по-същественото е, че обективно не е могъл да провери, защото не съществува публично достъпен регистър отразяващ служебното прекратяване на регистрацията на МПС в хипотезите на чл.143 ал.9-ал.15 ЗДвП, в обобщение на което е счел, че е налице оневиняващото обстоятелство от чл.14 ал.1 НК. Изложил е съображения, че дори и да се приеме наказуемост на деяние по чл.140 ал.1 ЗДвП, извършено по непредпазливост, то в хипотезата на чл.14 ал.2 НК, щом самото незнание на фактическите обстоятелства не се дължи на непредпазливост, също се изключва субективна съставомерност на извършеното. Формирал е верен извод, че процесното деяние, релевирано като „управление на автомобил, със служебно прекратена регистрация, по отворен за обществено ползване път (каквато несъмнено е [улица]в гр.Силистра), квалифицирано като нарушение на чл.140 ал.1 ЗДвП, в контекста на дефиницията от чл.6 ЗАНН и, обявено за наказуемо с чл.175 ал.3 ЗДвП“, при отсъствие на субективния му елемент, не е административно нарушение и, следователно не подлежи на санкциониране по чл.175 ал.3 ЗДвП. По тези съображения е отменил процесното пред него НП и е присъдил разноски в полза на жалбоподателя във въззивното производство.

Правните изводи на районния съд се споделят от настоящия състав. В този контекст преценено, неоснователно е главното оплакване на касатора, че съдът неправилно бил приложил закона, предвид безспорните факти - водачът, установен да управлява МПС с прекратена служебно регистрация, не е собственик на МПС и като такъв не е имал задължение да го регистрира нито в едномесечния срок от чл.145 ал.2 ЗДвП, нито в двумесечния от чл. 143 ал.15 ЗДвП. Същият не е разполагал с обективна възможност да извърши проверка за това дали автомобилът е с прекратена регистрация, още повече, че не са му били свалени регистрационните табели, напротив - намирали са се на определеното за това място, поради което от никъде не е било установимо съставомерното обстоятелство.

Следователно, съответно на установените факти по делото и закона, съдът се е позовал на оневиняващия чл.14 ал.1 НК, съгласно който, незнанието на фактическите обстоятелства, които принадлежат към състава на престъплението (нарушението), изключва умисъла, а според обсъдената ал.2 на същия чл.14 НК, разпоредбата се отнася и за непредпазливите деяния, когато самото незнание на фактическите обстоятелства не се дължи на непредпазливост.Това незнание в случая се явява резултат: първо от факта, че водачът не е собственик на автомобила; второ - за него не е съществувало задължение да регистрира МПС; трето, няма как да е убеден, че собственикът не е изпълнил задължението си за неговата регистрация; четвърто, автомобилът е бил с редовно поставени регистрационни табели, което по-скоро свидетелства, че е надлежно регистриран, а не обратното; пето, не е налице публично достъпен регистър, в който да може да бъде извършена справка за служебно прекратена регистрация на МПС, вкл. от несобственик. От изложеното следва, че в поведението на ответника по касация е липсвала каквато и да е форма на вина (субективно отношение към извършеното) - както умисъл, така и небрежност, защото незнанието на фактическото обстоятелство, не се дължи на непредпазливост.

Въпросите за вината, са свързани с приложението на материалния закон, за което настоящият съд следи и служебно, по аргумент от чл.218 ал.2 АПК. С оглед на горния анализ, намира за законосъобразен извода на СРС за липса на субективен елемент в съвкупността от релевирани и внимателно обсъдени факти.Ето защо, оспореното съдебно решение следва да бъде оставено в сила, като постановено от законен съдебен състав, в рамките на допустим процес и, като съответно на фактите по делото и закона. При този изход на процеса, неоснователно е искането на касатора за съдебни разноски, а такива от ответника не са претендирани, поради което не следва да бъдат присъждани.

Обобщавайки изложеното и, след извършената проверка по чл.218 ал.2 АПК, настоящият състав намира касационната жалба за неоснователна, воден от което и на основание чл.221 ал.2 пр.1 от АПК, във връзка с чл.63в от ЗАНН,

 

Р Е Ш И:

 

ОСТАВЯ В СИЛА Решение №9/15.01.2025г., постановено по АНД № 902/2024г. по описа на Силистренския районен съд.

 

Решението е окончателно.