МОТИВИ
към присъда по в.н.о.х.д. № 1023 по описа
за 2018 г. на Софийския градски съд,
десети въззивен състав
Производството
по делото е образувано по жалба на защитника и протест на Софийската районна
прокуратура срещу присъда от 17.01.2018 г. по наказателно дело от общ характер
(н.о.х.д.) № 7382/2017 г. на Софийския районен съд, 104. състав, с която С.П.С.
е признат за виновен в това, че на 03.07.2016 г. влязъл в чуждо жилище,
находящо се в гр. Банкя, ул. „********, собственост на М.П.П., чрез употреба на
сила – счупил стъклото на прозорец, като деянието е извършено нощем за времето
от 00:30 часа до 01:00 часа – престъпление по
чл. 170, ал. 2 НК във връзка с чл. 170, ал. 1 НК, и му е наложено наказание
„лишаване от свобода“ за срок от една година и три месеца при първоначален общ
режим, както и е зачетено на основание чл. 59 НК времето, през което
подсъдимият С. е бил задържан под стража, и подсъдимият С. е признат за
невиновен в това, че на03.07.2016 г. в гр. Банкя, ул. „********, противозаконно
е попречил на орган на властта да изпълни задълженията си по опазване на
обществения ред – държал дърво и направил опит да удари по главата М.И.Д.–
полицейски служител при ОСПС – СДВР – престъпление по чл. 270, ал. 1 НК.
В жалбата се
излагат оплаквания за неправилност на постановената присъда. Излагат се доводи,
че не е установено подсъдимият С. да е проникнал в жилище, а че същият само се
е намирал в него. Излагат се и доводи за несправедливост на наложеното
наказание, като същият е над предвидения в закона минимум. Излагат се доводи,
че деянието не е с висока обществена опасност и въпреки миналата съдимост на
дееца следва да се наложи наказание в по-нисък размер. Иска се отмяна на присъдата
в осъдителната и част и признаване на подсъдимия С. за невиновен, евентуално –
намаляване на наказанието под минималния определен от закона предел.
В протеста
се излагат доводи, че неправилно подсъдимият С. е оправдан за извършване на
престъпление по чл. 270, ал. 1 НК – пречене на орган на властта да изпълни
задълженията си, което се доказвало от събраните в досъдебната фаза
доказателства. Иска се отмяна на присъдата в частта, с която подсъдимият С. е
оправдан и признаване на същия за виновен в извършване на престъпление по чл.
270, ал. 2 НПК.
По делото не
са постъпили писмени възражения срещу жалбата от страна на прокуратурата.
Преди
откритото съдебно заседание по делото е постъпило допълнение към жалбата от
защитника на подсъдимия – адв. Г.. В него се изразява становище за недоказаност
на фактическия състав на приписаното на подсъдимия С. престъпление – няма
категорични данни по какъв път той е достигнал до таванското помещение, където
е намерен от полицейските органи. Твърди се освен това, че таванското
помещение, в което подсъдимият С. е намерен, не може да се третира като жилище,
а следва да се установи с категоричност, че подсъдимият е преминал през
жилищната част на къщата, което не е било установено. Не било установено освен
това дали подсъдимият е проникнал в къщата чрез взлом, като за това са налични
само косвени доказателства. Поради това се приема, че осъществяването на всички
елементи от престъпния състав не е установено по категоричен начин. Твърди се,
че с оглед на липсата на вредни последици следва и да бъде приложена
разпоредбата на чл. 55 НК, като се приеме, че са налице изключителни смекчаващи
вината обстоятелства, и се определи наказание под предвидения в особената част
на НК минимум. Излагат се доводи и срещу основателността на протеста, като се
сочи, че подсъдимият е действал в случай на съпротива при арест, поради което
не е можел да „пречи“ на полицейските органи да осъществяват правомощията си.
Сочи се и липса на посочване в обвинителния акт на това кои точно задължения на
органите на реда те не са могли да извършат поради преченето на подсъдимия С..
Поради това не следвало да се постановява осъдителна присъда.
В съдебното
заседание представителят на Прокуратурата не поддържа протеста, като излага
твърдения, че в обвинителния акт липсва описание на конкретните действия на
подсъдимия С., с които изразил съпротивата си срещу орган на властта. Излагат
се доводи, че става въпрос за съпротива при арест, която се поглъща от
извършеното от подсъдимия друго престъпление. Същевременно се поддържа, че
жалбата на защита е неоснователна, тъй като обвинението е доказано несъмнено с
всички признаци на състава на престъплението „проникване в чуждо жилище“.
Поддържа се, че наложеното наказание е справедливо с оглед предходните
осъждания на подсъдимия С. и указаната от него съпротива при задържането му.
Защитникът –
адв. Г., поддържа доводите на прокуратурата за неоснователност на протеста. В
допълнение към писмените изявления на защитата се излагат и доводи, че
сградата, в която е открит подсъдимият не представлява жилище, тъй като не е
обитавана. Сочи се, че установяването на собственост върху една сграда не
решава въпроса дали същата представлява жилище или не. Повторени са и доводите
за налагане на наказание под установения в особената част на НК минимум.
Подсъдимият
поддържа тезите на адвоката си. Сочи, че е излежал всичките си присъди и в
момента работи, като гледа деца. Моли съдът да намали наказанието му, ако го
намери за виновен.
Първоинстанционният съд в мотивите към
присъдата си е приел за установени всички съществени факти на обвинението в
обвинителния акт, като е възприел, че липсват съществени противоречия в
събраната по делото доказателствена съвкупност. Софийският районен съд е приел,
че са установени от обективна страна всички елементи на престъплението
„проникване в чуждо жилище“ (чл. 170 НК), включително и квалифициращият белег
по чл. 170, ал. 2 НК – извършване на деянието нощем, като по второто обвинение
съдът намира, че не били установени конкретни действия на подсъдимия С., които
да са довели до това той да попречи на орган на властта. Отделно от това е
посочил, че съпротивата на дееца при задържането му за друго престъпление
следва да се квалифицира като част от другото извършено от него престъпление, а
не като отделно такова.
С оглед на
събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност,
настоящият съдебен състав, споделяйки напълно изводите на първоинстанционния
съд в тази част, приема за установена следната фактическа обстановка:
Подсъдимият С.П.С.
е роден на *** г. в гр. Архангелск, сега в Руската федерация. Същият е руски
гражданин, не е женен, завършил е средно образование, по професия е строителен
работник. Той живее на адрес: гр. Банкя, ул. „*******, притежава руски паспорт
серия ***, №*******, валиден до 16.03.2022 г.
На
03.07.2016 г. малко след полунощ подсъдимият разбил стъклото на къща, намираща
се на улица „********, в гр. Банкя – собственост на свидетелкатаМ..П., в която
тя не живеела постоянно, и посещавала рядко. След проникването в къщата той се
насочил към помещение на първия етаж, където започнал да тършува в намиращия се
там шкаф с дрехи, като при това разпилял дрехите по земята. Свидетелят М. М.,
който обитавал близка къща (на № 30а от уличната номерация), чул шума от
счупване на стъклото и извикал по телефона полиция.
Малко
по-късно на мястото пристигнали свидетелят М. Д. и свидетелят С.С.– полицаи,
работещи като патрулна група № 241 при 9. РУ на СДВР. Те били посрещнати от
свидетеля М., който им посочил къщата, откъдето чул разбиване на стъкло.
Свидетелите Д.
и С. огледали периметъра около къщата, като забелязали, че прозорец в задната
ѝ част е с разбито стъкло. Поради наличието на белези за взлом, те влезли
в къщата, като открили вътре мебели (легла, маси, скринове, шкафове) и белези
от действията на подсъдимия С. – разпръснатите по пода дрехи. Тъй като не
успели да открият никого в стаите на първия етаж на къщата, те започнали да
оглеждат и установили, че към таванското помещение води стълба, а капандурата
натам е отворена.
Двамата
свидетели се качили в таванското помещение и започнали да го осветяват, за да
установят дали във вътрешността му има хора. Тогава те забелязали на светлината
на фенерчето подсъдимия С., който държал парче дърво с дължина около един
метър. Свидетелите разпоредили устно на лицето: „Спри, полиция! Хвърли
дървото!“, но подсъдимият С. не изпълнил разпореждането. Вместо това той
замахнал да удари свидетеля М. Д., но те успели да отклонят удара и да го
задържат, като му поставили белезници. След конвоирането му до сградата на
полицейското управление била установена и самоличността му.
Настоящият
съдебен състав прие посочената фактическа обстановка за установена от следните доказателства, приобщени чрез
прочитането им от досъдебното производство по реда на съкратеното съдебно
следствие (чл. 371, т. 1 НПК):
- гласните
доказателствени средства – показанията на свидетелите С.С.(на лист 8 и лист 67 от
досъдебното производство) и М. Д. (на лист 9 от досъдебното производство), на
свидетелите М. М. (на лист 12 – 13 от досъдебното производство) иМ..П. (на лист
10 от досъдебното производство), както и на свидетелитеН.Й.(на лист 50 от
досъдебното производство) и Р.П.-М.а (на лист 51 от досъдебното производство) –
помени лица.
- писмени
доказателства и доказателствени средства – справка за съдимост на подсъдимия
(лист 44 – 52 от делото) и бюлетин към нея; справка за изтърпени наказания (на
лист 63 от делото); протоколи за оглед на местопроизшествие от 03.07.2016 г.
(на лист 6 – 7 от досъдебното производство), и за личен обиск от същата дата
(на лист 18 – 19 от досъдебното производство).
Настоящият
съдебен състав се присъединява към извода на първоинстанционния съд, че
показанията на свидетелите С. и Д., които са единствени очевидци на описаните
по-горе събития (счупен прозорец, обстановка в къщата, присъствието на
подсъдимия С. на тавана и нападението му с парче дърво) в тяхната цялост, са
достоверни, тъй като същите са изложени в логична последователност,
безпротиворечиви са и взаимно се подкрепят. Данните от техните показания се
потвърждават и от приобщения към делото протокол за оглед, в който се
установява състоянието на местопрестъплението, включително относно счупения
прозорец, който всички свидетели по делото са възприели.
Съдът
кредитира, подобно на Софийския районен съд, и показанията на свидетеля М., тъй
като същите отговарят на изнесеното от полицейските служители по отношение на
повода за пристигането им на местопрестъплението, относно счупения прозорец и
съмненията за проникване в къщата. Показанията на свидетеля за това, че счупването
на прозореца е станало именно на 03.07.2016 г. се потвърждават косвено и от
показанията на свидетеля П., която сочи, че в собствената ѝ къща в Банкя
не е имало счупени прозорци при последното ѝ посещение в имота.
Съдът се
ползва и от изготвения протокол за оглед, тъй като това действие е извършено
според изискванията на НПК за присъствие на помени лица (свидетелите П.-М.а и Й.),
които са потвърдили възприятията си от огледа, и са спазени формалните
изисквания за съставяне на протокола. При оглед не се налага съдебно одобрение,
поради което и липсата на определение на съда за одобряване на протокола не
съставлява основание за изключването му от доказателствената съвкупност по
делото.
Оспорваният
от защитата механизъм на проникване на подсъдимия С. на таванското помещение на
къщата на ул. „********, в гр. Банкя е доказан безсъмнено от доказателствената
верига по делото – свидетелят М. ясно си спомня, че счупването на прозореца на
съседната му къща е станало малко преди обаждането му в полицията, а
свидетелите С. и Д. ясно са забелязали следите от действията на подсъдимия
(разпилените дрехи), като същите посочват и че са чули, че в къщата има някой.
Те са отишли на тавана на сградата поради една-единствена причина – не са
открили друго лице на първия етаж, откъдето закономерно настоящият съд намира,
че е правилна преценката и на Софийския районен съд, че подсъдимият е проникнал
в жилището на свидетелката П. именно през счупения прозорец и е бил в неговите обитаеми
стаи. Тезата на защитата за проникване в сградата на друго лице, което да не е
забелязано от поне един от присъствалите на място трима свидетели, предполага
напълно невероятно стечение на обстоятелствата. Единственият логичен извод,
който може да се направи от показанията на свидетелите, които възпроизвеждат
събития случили се в кратък период от време, и пазят спомени за косвени белези
за присъствието на установения по-късно подсъдим (разпилените вещи в къщата,
шумът от човек, за който свидетелите С. и Д. ясно разказват), е че подсъдимият
е счупил прозореца на къщата на ул. „********, в гр. Банкя и се е скрил на
тавана ѝ, след като е разбрал, че е разкрит.
Това
стечение на обстоятелствата позволява и обясняване на по-нататъшното поведение
на подсъдимия, който се е криел и е опитал да избяга от лицата, които са го
намерили в чужда къща.
Настоящият
съдебен състав не намира и че по отношение на този извод е налице непълнота на
доказателствената съвкупност по делото – наличните по делото сведения на
очевидци са събрани, като няма никакви данни за евентуални други
доказателствени източници, които съдът да може да използва, за да установи
точно къде подсъдимият се е намирал в къщата на ул. „********, в гр. Банкя,
преди да бъде намерен на тавана ѝ.
При така
установената фактическа обстановка, настоящият съд намира следното от правна страна:
Подсъдимия С.
е обвинен в извършване на две престъпления – проникване със сила в чуждо жилище
нощем (чл. 170, ал.2, предл. 1 НК във връзка с чл. 170, ал. 1, предл. 1 НК) и
пречене на орган на власт да изпълнява правомощията си (чл. 270, ал. 1 НК).
Настоящият съдебен състав намира, че в случая подсъдимият е извършил от
обективна и субективна страна състава и на двете престъпления.
Относно престъплението
„проникване в чуждо жилище“ настоящият съдебен състав намира, че от обективна
страна е налице годен предмет на престъплението – чуждо жилище.
Съдебната
практика е определила понятието „жилище“ като „помещение, което се обитава
постоянно или временно... за живеене без оглед в каква сграда се намира“
(Решение № 358/21.06.1972 г. по н.д. № 289/1972 г., II НО на ВС; Решение
№ 232/03.06.1980 г. по н. д. № 231/1980 г., II НО на ВС) – в случая е
установено, че подсъдимият е преминал през помещенията, в които са били
разположени вещи, служещи на бита на хората в помещения за жилищни нужди –
легла, маси, шкафове. От един от тези шкафове подсъдимият е изхвърлил дрехи,
което ясно показва, че се е намирал в пригодено за живеене помещение.
Обстоятелството, че по данни на собственичката на имота – свидетелката П.,
същата била идвала за последно в този дом преди повече от година, не изключва
характера му на жилище. Законът пази жилището не само когато същото е
обитавано, а поради това, че жилището е лично пространство, което се обитава от
собственика му или лица, което има право да се намира там (ползвател,
наемател...). Поради това цитираните по-горе решения на Върховния съд и
последващата съдебна практика приемат, че и проникването в сграда, която се обитава
временно (вила, бунгало...) също се приравнява на проникване в „жилище“ по
смисъла на чл. 170, ал. 1 НК.
Настоящият
съдебен състав намира, че законът не поставя изискване помещението,
предназначено за жилищни нужди, да се обитава от собственика му, за да е налице
престъпление по чл. 170, ал. 1 НК. Макар и преценката на тази юрисдикция да не
е обвързваща наказателния съд, в същия смисъл с оглед конституционното значение
на личното пространство се е произнесъл и Конституционния съд в мотивите на
решение № 19/21.11.1997 г. по конст.д. № 13/1997 г., като е посочил, че „"жилище" по
смисъла на т. 3 е всеки обект, който се използва за обитаване, независимо от
това: аа) какво представлява (самостоятелна едносемейна сграда; апартамент в
жилищен блок, вилна сграда, фургон, използван за вила или за обитаване от
работници при строеж, и т.н.); бб) къде се намира (в регулационните граници на
град, село, вилна зона или вън от тях - например, хижа, фургон за работници и
т.н.); вв) дали е напълно завършен, отговаря ли на архитектурните, санитарните
и други изисквания; и гг) дали се обитава временно (например, стая в хотел,
вила) или постоянно.“
С оглед на
изложеното проникването на подсъдимия в сграда, която е предназначена и се е
използвала за жилищни нужди следва да се квалифицира като проникване в
„жилище“, както правилно се е произнесъл и първоинстанционния съд.
Безспорно по
делото е също така и че имотът на ул. ул. „********, в гр. Банкя, е бил чужд за
подсъдимия С. – той е бил ползван от свидетелката П..
На следващо
място, чл. 170, ал. 1 НК не криминализира всяко проникване в чуждо жилище, а
само проникването по някой от начините, посочени в текста на тази разпоредба. В
случая е криминализирано използването на сила от подсъдимия С., изразило се в
разбиването на прозореца на този дом. Това действие представлява физическо
въздействие върху вещ, която служи за ограничаване на достъпа до жилището
намиращо се в къщата на ул. „********, в гр. Банкя, поради което осъществява
белега на признака „проникване със сила“, както правилно е приел и
първоинстанционния съд.
Изпълнителното
деяние на престъплението на подсъдимия С. е извършено чрез действие – разбиване
на прозорец на къща и проникването във
вътрешността ѝ, което отразява изискването на състава по чл. 170, ал. 1 НК за „влизане“ в чуждото жилище.
Както
Софийският районен съд правилно е приел, налице е и квалифициращият признак за
извършването на престъплението от подсъдимия С. „нощем“, както изисква чл. 170,
ал. 2 НК. Според съдебната практика „нощем“ означава извършване на деянието в
тъмната част на денонощието – след залеза и преди изгрева на слънцето. По
делото не са събрани доказателства за часовете на изгрева и залеза на
инкриминираната дата, но настоящият съдебен състав не намира, че това е
необходимо, тъй като се касае за деяние, извършено около 0:30 ч., а в този
период на географската ширина на България е невъзможно да бъде светло през нито
един ден от годината, което е общоизвестен факт, който всяко лице, живеещо на
територията на България знае.
От
субективна страна подсъдимият е извършил престъплението при форма на вината
пряк умисъл – той е съзнавал общественоопасния характер на деянието си – че се
намира в жилище, което не е негово, и няма разрешение да се намира там, предвиждал
е общественоопасните последици от деянието си – че така нарушава
неприкосновеността на чужд имот, и е искал да настъпят тези последици, като това
се установява и от обстоятелството, че се е скрил, както и от обстоятелството,
че е тършувал в чуждото жилище.
По второто
обвинение – че подсъдимият С. е и извършил престъплението „пречене на орган на
властта“ (чл. 270, ал. 1 НК) настоящият състав не споделя изводите на
първоинстанционния съд и намира, че подсъдимият е осъществил с поведението си и
състава на това престъпление.
Обект на
престъплението „пречене на орган на властта“ са отношенията по упражняване на
държавната власт и нормалното функциониране на държавните органи. С опита си да
застраши физическата неприкосновеност на полицейски служители, които са го
заварили на местопрестъпление, подсъдимият С. е целял засягане именно на това
обществено благо, защитено от наказателния закон.
В случая
престъплението е насочено срещу жертва – орган на власт – свидетелят Д.. Същият
е бил назначен като полицай в СДВР, което е посочено и в обвинителния акт.
Полицаите изпълняват възложените от ЗМВР на органите на реда правомощия – така
те изпълняват основната функция на законно създаден държавен орган и поради
това попадат в дефиницията за „орган на власт“ по чл. 93, т. 2 НК – изпълняват службата
на орган на държавната власт – полицейски орган.
От обективна
страна престъплението обикновено се извършва чрез действие (така е приел и ВКС
в Решение № 16/24.02.2009 г. по н. д № 652/2008 г., ІІІ
НО), което е годно да попречи на орган на власт да изпълнява функциите
си (макар че понякога деянието може да се извърши и чрез бездействие – така е
посочил ВКС и в Решение № 55/28.03.2017 г. по н. д. №
71/2017 г., І НО; Решение № 435/05.10.2010 г. по н. д. № 418/2010 г., ІІІ НО; Решение
№ 113/20.03.2014 г. по н. д. № 207/2014 г., ІІІ НО). В случая
подсъдимият С. е извършил такова действие – опит да удари орган на властта в
областта на главата с парче дърво. Същото, противно на доводите на защитата, е
инкриминирано в обвинителния акт и подсъдимият е имал възможност да се защити
срещу твърдението за такъв вид посегателство в рамките на съдебния процес.
Престъплението
„пречене на орган на власт“ (чл. 270, ал. 1 НК) е такова на просто извършване –
с извършване на действия, които обективно затрудняват съответните органи на
власт да изпълняват служебните си задължения, престъплението е довършено, като
законът не изисква действително органът на власт да не е изпълнил функциите си.
Достатъчно е само това изпълнение да е било затруднено. В случая действието на
подсъдимия е от обективна страна годно да попречи на свидетеля Д., тъй като е опитал
да му нанесе удар, който най-малко да затрудни движенията на тялото му и
контрола върху тях. А това би попречило на който и да е орган на власт да
извършва своите служебни функции. В случая е ирелевантно това, че ударът не е
уцелил тялото на свидетеля Д., тъй като същият се е измъкнал чрез избягващо
движение. Насочването срещу орган на властта с парче дърво и с намерение същият
да бъде ударен е достатъчно, за да се попречи на същия да осъществява функциите
си, тъй като съответното лице първо ще трябва да избегне удара, а едва в
последствие да се заеме с изпълнение на служебните си задачи.
Във връзка с
изложеното настоящият съдебен състав следва да отговори и на възражението на
защитата, че в обвинителния акт не е посочено конкретно задължение на
засегнатия свидетел Д., който е бил нападнат от подсъдимия С., а само общо е
посочено, че е било попречено на първия да изпълни задълженията си „по опазване
на обществения ред“. Настоящият съдебен състав не намира, че това е съществен
порок на обвинителния акт, доколкото по делото не е изяснено какви са били
намеренията на свидетелите Д. и С. в момента, когато те са открили подсъдимия
на тавана на къщата, където са се намирали. Същите са можели да го задържат, да
уточнят самоличността му, или да го разпитат. Поведението на полицейските
служители при всички случаи е щяло да зависи и от поведението на подсъдимия.
Той обаче е избрал да се опита да ги нападне, с което е започнал извършване на
инкриминираното изпълнително деяние. Поради това е ясно, че подсъдимият С. е
попречил на двата свидетели да осъществят което и да е от правомощията им, и
поради това описанието на обвинението е достатъчно в тази част.
Настоящият
съдебен състав следва да коментира и становището на Върховния касационен съд,
изразено в Решение № 435/05.10.2010 г. по н. д. №
418/2010 г., ІІІ НО (докладчик – съдията Ц.П.), че „Разграничителният критерий между двата алтернативно съотнесени
престъпни състави в чл. 269, ал. 1 и чл. 270 от НК е в особеностите на
изпълнителното деяние и на кореспондиращите им субективни измерения, като в
хипотезите на установен принудителен характер на противоправната дейност,
осуетяваща нормалното функциониране на държавния апарат и надлежното
реализиране на службата от представителите на реда, нормата на чл. 270 от НК е
неприложима.“ Употребеният от ВКС израз „неприложима“ следва да се тълкува
в контекста на отразеното в началото на същото изречение – не е възможно с едно
деяние едновременно да се осъществят съставите на чл. 269 НК (употреба на сила
срещу орган на властта) и чл. 270 НК, тъй като първият винаги ще погълне
втория. Наистина поведението на подсъдимия отговаря изцяло на белезите на
състава на престъплението „употреба на сила срещу орган на властта“ (чл. 269 НК), но по настоящото дело такова обвинение не е повдигано в никоя фаза на
производството спрямо подсъдимия С.. Поради това следва да се приеме, че
доколкото поведението му обективно е било в състояние да попречи на
осъществяването на функциите на орган на властта, то същото изпълнява състава
на чл. 270, ал. 1 НК, тъй като не е инкриминирано по чл. 269 НК.
От субективна страна подсъдимият е извършил престъплението
при форма на вината пряк умисъл – съзнавал е общественоопасния характер на
деянието си – че напада орган на власт, тъй като срещу него се е намирал
униформен полицай, предвиждал е общественоопасните последици от деянието си –
че ще попречи на органите закономерно да извършат действия с него, и е искал
настъпването на този резултат, тъй като е целял да се измъкне от заварилите го
на местопрестъплението полицаи и затова е опитал да сломи съпротивата им със
сила.
С оглед на констатациите на съда за извършване на
съставомерно деяние от страна на подсъдимия С., следва да бъде обсъден и
основният аргумент на първоинстанционния съд за оправдаването на подсъдимия –
дали поведението му представлява съпротива при арест. Тук следва на първо място
да се отбележи, че нападението над свидетеля Д. въобще не е било осъществено в
ситуация на арест – нито свидетелят Д., нито свидетелят С. са започнали
действия по арестуването на подсъдимия, като не са му поставяли белезници, нито
са му съобщили, че е задържан и въобще не са показали по никакъв начин такова
намерение. Те са наредили на подсъдимия С. единствено да спре, като, както вече
беше посочено, бъдещите им действия към този момент не следва да се предполагат
от съда, тъй като това би означавало спекулация с факти.
Съпротивата на подсъдимия С. обаче със сигурност може да
бъде оправдана от желанието му да се измъкне от полицейски органи, които са го
заварили на местопрестъплението. Това е естествена човешка реакция, която,
както правилно отбелязва първоинстанционният съд, не следва да бъде
криминализирана, тъй като това би противоречало на понятието за човешко
достойнство. Настоящият съдебен състав обаче намира, че подобна съпротива има и
своите разумни граници, които следва да се приемат за законни. Отвъд тези
граници съпротивата на орган на властта, дори при желание на същия да лиши по
установения ред съпротивляващия се от свобода, е престъпно деяние. Според
настоящия съдебен състав приемлива би била съпротива например чрез блъскане или
избутване на полицейските служители или други подобни действия, които целят
изплъзване от тях с цел осигуряване на бягство. Когато обаче действието е
насочено не само към избягване на опасността, а и към нанасяне на физически
увреждания на органа на властта (а ударът с дърво в областта на главата или
опитът за такъв непременно цели причиняване поне на болка). Поради това
действията на подсъдимия С. не могат да се отъждествят като „проста“ съпротива
срещу действие на орган на властта, което ще наруши негови основни права.
Интензивността и насочеността на съпротивата изключват оправдаване на подобно
поведение.
Поради това настоящият съдебен състав намери подсъдимия за
виновен и в извършването на второто престъпление, за което му е повдигнато
обвинение – пречене на орган на властта (чл. 270, ал. 1 НК).
Двете деяния са извършени непосредствено едно след друго в
условията на реална съвкупност. Между тях не е възможно поглъщане, тъй като те
са насочени срещу различни непосредствени обекти – съответно неприкосновеността
на личното пространство на гражданите и отношенията по упражняване на държавна
власт. Затова за двете престъпления трябва да се понесе отговорност поотделно
по правилата за съвкупността (чл. 23 НК).
Относно наказанието:
По отношение
на първото извършено от подсъдимия престъпление – проникване в чуждо жилище
нощем – чл. 170, ал. 2 НК, настоящият съдебен състав намира преценката на
първоинстанционния съд относно наказаните за правилна.
Разпоредбите
на особената част на НК предвиждат за това престъпление наказание „лишаване от
свобода“ за срок от една до пет години. Като е отчел правилно едно от
отегчаващите вината обстоятелства за подсъдимия – обременено съдебно минало,
Софийският районен съд е приел, че наказание следва да се наложи за срок малко
по-висок от минималния, предвиден в особената част на НК. Обстоятелството, че
настоящият съдебен състав отчита съпротивата на подсъдимия срещу полицейските
органи като отделно престъпление не променя оценката и на това обстоятелство
като отегчаващо отговорността такова, тъй като извършването на съвкупност от
престъпления следва да се отчита като обстоятелство, показващо по-голяма
опасност на дееца. Същевременно настоящият съдебен състав намира, че е налице и
още едно отегчаващо вината обстоятелство – намерението за отнемане на вещи от
жилището, което личи от разпиляването на дрехи по пода на къщата – знак за
тършуване за ценности.
Всичко
гореизложено води до извод, че в случая не налице превес на смекчаващите вината
обстоятелства, поради което и няма как да се приложи правилото за налагане на
наказание под определения в особената част от НК минимум (чл. 55, ал. 1 НК),
тъй като не са налице нито смекчаващи вината обстоятелства, които да надминават
по значимост отегчаващите, нито е налице изключително смекчаващо вината
обстоятелство. Поради това първоинстанционният съд правилно е определил
наказание в пределите на чл. 54 НК, като е наложил такова малко над минимума, а
именно – година и три месеца лишаване от свобода. Настоящият съдебен състав не
намира основание да увеличи това наказание,
а по делото не е постъпил и съответен протест в този смисъл, поради което
въззивният съд не разполага с такова правомощие.
За второто
престъпление – пречене на орган на властта, чл. 270, ал. 1 НК предвижда
алтернативни наказания „глоба“ в размер на 500 до 1000 лева или лишаване от
свобода до три години.
Настоящият
съдебен състав намира, че в случая е налице смекчаващо вината на подсъдимия С.
обстоятелство, изразяващо се в това, че деянието му е било осъществено с цел да
се отърве от криминално преследване, поради което следва да му се наложи
минимално наказание.
Отегчаващите
вината обстоятелства – че е направен опит за нараняване на орган на властта и
обремененото съдебно минало на подсъдимия, не обосновават извод, че налагането
на наказание „лишаване от свобода“ в неговия случай би способствало за
изпълнение на целите на наказанието по чл. 36 НК, като следва да се вземе
предвид и сравнителната тежест на смекчаващото вината обстоятелство, което е
такова от фундаментален характер за защитата на собствената личност. Поради
това прекалено строго наказване на подобно поведение не би била в съответствие
с изискването за хуманизъм в наказателното право, а не би способствало и в
значителна степен за генералната превенция, тъй като не може да предизвика
сериозна обществена реакция към предупреждение на другите членове на
обществото.
Поради това
настоящият съдебен състав намира, че следва да се наложи минималното предвидено
в разпоредбата на чл. 270, ал. 1 НК наказание, а именно – глоба в размер на 500
лева.
Доколкото в
случая с две отделни деяния подсъдимият е извършил състав на две различни
престъпления, като не е осъден с влязла присъда за времето между извършване на
двете, съдът следва да приложи правилата за определяне на най-тежко наказание
„лишаване от свобода“ (чл. 23, ал. 1 НК). Доколкото е наложено само едно
наказание от този вид за срок от една година и три месеца, трябва да се изтърпи
то, като първоинстанционната присъда се потвърди в частта, с която е определен
общ режим за изтърпяване на наказанието. Към така определеното наказание по
силата на правилото на чл. 23, ал. 3 НК трябва да бъде присъединено и
допълнително наложеното наказание „глоба“ в размер на 500 лева, за което
законът позволява едновременно изтърпяване с лишаването от свобода.
Относно разноските:
По делото на
този етап липсват доказателства за сторени разноски, поради което такива не
следва да се присъждат.
Така мотивиран, съдът постанови присъдата си.
|
|
|
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
|
|
|
|
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.
|