Р Е Ш Е Н И Е
30.04.2019 г., град Пазарджик
В И
М Е Т О Н А Н
А Р О
Д А
ПАЗАРДЖИШКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, ІХ граждански състав на 27.03.2019 г в
публично заседание в следния
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАЙА ПОПОВА
СЕКРЕТАР: Иванка Панчева
Като разгледа докладваното от съдия ПОПОВА гражданско дело № 460 по описа за
2018
година.
Производството по делото е
образувано по предявен от И.Г.М., ЕГН **********, с адрес: ***; с пълномощник
адв. Д.Б.,***; съдебен адрес:*** против „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“ АД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28,
„Силвър Център“, ет.2, офис 40 - 46, представлявано от С.К., иск с правно
основание чл. 240 от ЗЗД
В Исковата молба се твърди, че
между И.М. и „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ" АД бил сключен договор за паричен заем
№ 2640460. Твърди се, че договорът бил
недействителен на няколко основания:
Съгласно чл.11, ал.2 от Закопа за
потребителския кредит (ЗПК). общите условия били неразделна част от договора за
потребителски кредит и всяка една страница от тях се подписвала от
кредитополучателя. Неподписването им било санкционирано от закона с
недействителност на правоотношението (чл.22 ЗПК). Твърди се, че ищецът не бил
подписал общи условия.
Договорът бил недействителен и
поради липса на посочване на общата сума дължима от потребителя съгласно чл.
11, ал.1. т.10 ЗПК. Нормата на § 1. т.2 ДР ЗПК, определяла, че тя
представлявала сбор от общия размер на кредита (отпусната в заем сума) и общите
разходи по кредита. Последните били регламентирани в §1. т. 1 ДР ЗПК и по
своето същество представляват ГПР (чл.19. ал.1 ЗПК). В ГПР, съгласно законовата
дефиниция, се включвала възнаградителна лихва и всички други разходи(такси,
комисионни и пр.) свързани с кредита. В чл.2 от договора не се съдържали
конкретните параметри на общата дължима сума. Не било ясно какъв е размерът в
лева на възнаградителната лихва и на ГПР. Такава информация не можело да се
почерпи и от погасителния план, който единствено посочвал в колона 3 от
таблицата на размера на вноската. Липсата на тази яснота водила до извод, че в
договора нямал разписани ясни правила, които да определяли как се определяла
общата сума дължима от потребителя и от какви пера била съставена. Това
означавало, че договорът бил недействителен с оглед разпоредбата на чл.22 ЗПК.
Твърди се, че договорът бил
недействителен на основание по чл.22. вр. чл.11. ал.1. т.9 ЗПК,. тъй като не
били посочени условията за прилагане па договорения лихвен процент. Не бил
посочен размерът на възнаградителната лихва и как тя разпределяла във времето с
изплащането на всяка една от месечните вноски посочени в погасителния план.
В нарушение на чл.11, ал.1. т. 11 ЗПК нямало погасителен план към договора. А ако такъв бъде представен, твърди
се, че същият не отговарял на изискванията посочени в нормата - липсвал размер
на погасителната вноска, както и разбивка на всяка погасителна вноска от какви
компоненти била съставена - главница, лихва, годишен процент на разходите,
неустойка и пр. Липсата на тази информация съгласно чл.22 ЗПК водило до
недействителност на договора.
Твърди се, че недействителността
му означавала, че кредитополучателят дължал връщане само на получената в заем
сума, без лихва и други разходи по кредита (чл.23 ЗПК). Ищецът не разполагал с
платежните документи, с които погасявал кредита си. Затова посочва сума от 300
лева, която била платена по договора, като със съдебно – икономическата
експертиза ще установи точният размер.
Твърди се, че Договорената
възнаградителна лихва била нищожна, поради противоречието й с добрите прави.
Противоречаща на добрите нрави била уговорка, предвиждаща възнаградите:та
лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва при необезпечени
кредити, а за обезпечени - двукратния размер.
Предявява при условията на
евентуалност, иск за обявяване клаузата за възнаградителна лихва за нищожна,
поради противоречие с добрите нрави, ведно с осъдителен иск за недължимо
платеното но нея. което посочва в размер на 50 лева.
Твърди се, че в договора била
уговорена неустойка, ако в тридневен срок от подписване на договора,
кредитополучателят не представел поне две обезпечения измежду банкова гаранция
и поръчителство. Неустойката била нищожна, тъй като била уговорена в нарушение
на добрите прави и била прекомерна. Нищожността се извличала от следните
обстоятелства:
Двете обезпечения следвало да се
предоставят в тридневен срок от сключване на договора, което било практически
неизпълнимо условие, от житейска гледна точка, като се имало предвид
многобройната документация, която следвало да се представи. Неустойката била
прекомерна. Нямало предвидени по договора никакви правила, по които да се
определи, кои били тези вреди, които дружеството ще претърпи от непредставяне
на обезпечението и които ще се компенсират от неустойката. Тук следвало да се
има предвид, че всички преки или косвени разходи възникнали от изпълнението на
задълженията на страните по договора, са покрити от ГПР (чл.19. ал.1 и §1. т.1
ДР 311К). Затова неустойката била начислена за покриване именно на тези
разходи.
По изложените съображения,
клаузата за неустойка е недействителна, но и на допълнителното основание по
чл.21. ал.1 ЗПК, тъй като с нея се създавали задължения, които по своето
същество се покриват от ГПР и по този начин се надвишавало изискването по
чл.19, ал.4 ЗПК - ГПР не можело да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва.
Клаузата за неустойка противоречи
и на материалния закон -- чл.71 ЗЗД. Съгласно коментираната разпоредба, когато
длъжникът по двустранен договор не представи исканите от кредитора обезпечения,
последният можел да иска изпълнение на всички задължения по договора
предсрочно. С неустойката обаче в конкретния случай, се искало нещо друго -
натоварване на кредитополучателя с допълнителни финансови разходи, което
противоречи на материалния закон.
Твърди се, че клаузата за
неустойка противоречала и на императивната разпоредба на чл.33 ЗПК, която
предвиждала, че при забава, кредиторът имал право само на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забавата. Това била единствената санкция
предвидена в ЗПК при неизпълнение на договорните задължения, а с процесната
неустойка се заобикаляла тази разпоредба и затова тя била нищожна (чл.21. ал.1 ЗПК).
Предявява се при условията на
евентуалност, иск за обявяване клаузата за неустойка за нищожна, поради
противоречие с добрите нрави и поради противоречието й с материалния закон,
ведно с осъдителен иск за недължимо платеното по нея, което посочва да е в
размер на 200 лева.
На основание чл.127, ал.4 ГПК
посочваме банкова сметка ***.113 ГПК се предявява исковете по настоящия адрес
на ищеца - потребител.
Оформен е петиум с искане, съдът
да постановите решение с което
признае за установено в отношенията между И.Г.М., ЕГН **********,*** и „ ИЗИ АС
ЕТ МЕНИДЖМЪНТ" АД, Е ИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, дул. „Джавахарлал Неру“ № 28, Силвър център, ет. 2, офис 40-46,
представлявано от С.К., че договор за паричен заем № 2640460 е недействителен
поради липса на подписани общи условия, поради липса па посочена обща сума
дължима от потребителя и начина на формирането й, поради липса на посочен
размер на вьзнаградителната лихва и нейният размер, поради липса на погасителен
план, респ. посочване в погасителния план на последователността на
разпределение на вноските по договора измежду различните суми - главница,
възнаградителна лихва и ГПР.
2. Да осъдите “ИЗИ АСЕТ
МЕНИДЖМЪНТ' АД, ЕИК *********. със седалище и адрес на управление: гр. София,
бул. „Джавахарлал Неру" № 28, Силвър център, ет.2, офис 40-46,
представлявано от С.К. да заплати на И.Г. М., ЕГН **********,***, сумата от 300
лева получена без основание по недействителен договор за паричен заем No
2640460, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на предявяване
исковата молба в съда до окончателното й изплащане. Този иск заедно с
установителния по п. 1 са предявени кумулативно.
3. Да признаете за установено в
отношенията между И.Г. М., ЕГН **********,*** и "ИЗИ АС ЕТ МЕНИДЖМЪНТ' АД
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал
Неру" No 28, Силвър център, ет.2, офис 40-46, представлявано от С.К., че
неустойката предвидена в договор за паричен заем No 2640460 е нищожна поради
противоречието й с добрите прави и поради противоречието й с материалния закон.
Този иск предявяваме при условията на евентуалност и моля съдът да го разгледа
при отхвърляне на исковете по п. 1 и 2 от петитума на исковата молба.
3.1. Да Осъдите “ИЗИ АС ЕТ
МЕНИДЖМЪНТ' АД ЕИК *********. със седалище и адрес на управление: гр. София,
бул. „Джавахарлал Неру " No 28, Силвър център, ет.2, офис 40-46,
представлявано от С.К. да заплати на И.Г. М., ЕГН **********,***. сумата от 200
лева, представляваща недължимо платена сума по клауза неустойка в договор за
паричен заем No 2640460, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на
предявяване исковата молба в съда до окончателното й изплащане. Този иск е
предявен при условията на евентуалност с исковете по п. 1 и 2 и кумулативно с иска
по т.З от петитума на исковата молба.
4. Да признаете за установено в отношенията между И.Г.М., ЕГН **********,***
и "ИЗИ АС ЕТ МЕНИДЖМЪНТ АД ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру" No 28, Силвър център, ет.2,
офис 40-46. представлявано от С.К., че клаузата за възнаградителна лихва в
договор за паричен заем No 2640460 е нищожна поради противоречието й с добрите
нрави. Този иск предявяваме при условията на евентуалност и моля съдът да го
разгледа при отхвърляне на исковете по п. 1 и 2 от петитума на исковата молба.
Искът е предявен кумулативно с исковете по п.З и п.3.1 от петитума на исковата
молба.
4.1. Да Осъдите “ИЗИ АС ЕТ
МЕНИДЖМЪНТ' АД ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
бул. „Джавахарлал Неру " № 28, Силвър център, ет.2, офис 40-46,
представлявано от С.К. да заплати на И.Г. М., ЕГН **********,***, сумата от 50
лева, представляваща не дължимо платена сума по клауза за възнаградителна лихва
в договор за паричен заем № 2640460, ведно със законната лихва върху тази сума
от датата на предявяване исковата молба в съда до окончателното и изплащане.
Този иск е предявен при условията на евентуалност с исковете по п. 1 и 2 и
кумулативно с иска по т.3, т.3.1 и т.4 от пети ту ма на исковата молба.
Претендират се деловодни
разноски.
Направени са особени искания: 1.
Приложено представена е декларация за имуществено и гражданско състояние, видно
от която, ищецът работел по трудово
правоотношение, като получавал месечно възнаграждение от 510 лева. От тази
сума, той покривал месечния наем в
жилището в което живеел с майка си от 150 лева. Последната не работела, като
получавала наследствена пенсия в размер на 106 лева. С останалите парични
средства (360 лева), ищецът издържал себе си и майка си. Съгласно Постановление
на Министерски съвет № 280/08.12.2017г. за определяне размера на линията за
бедност за страната за 2018г. (Обн. ДВ, бр.99/17г.). линията на бедност била в
размер на 321 лева. По тези съображения, се моли на основание чл.83, ал.2 ГПК,
съдът да освободи ищеца от внос на държавна такса и разноски.
2. С оглед на обстоятелството, че ищецът не можел да заплати
адвокатското възнаграждение за водене на делото, се моли на основание чл.38 от
Закона за адвокатурата, съобразно уважената част на иска, да бъде осъден
ответника да заплати адвокатското възнаграждение, според размера предвиден в
Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. В тази връзка
се представя договор за правна защита и
съдействие.
Направени са доказателствени
искания за допускане и назначаване на
съдебно-икономическа експертиза с вещо лице експерт счетоводител, който след
като извърши проверка в счетоводството на ответника и с запознае с
представените по делото писмени доказателства, да отговори на въпроса, какви
суми са заплатени по процесния договор, както и каква част от заплатените сума
са разпределени за погасяване на неустойката и възнаградителната лихва по
договора.
Приложени са писмени
доказателства по опис.
В срока по чл. 131 от ГПК по
делото е постъпил отговор на Искова молба „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ" АД, ЕИК
********* (Дружеството), със седалище в град София и адрес на управление: бул.
„Джавахарлал Неру" № 28, Силвър център, ет. 2, офис 40-46, представлявано
от Изпълнителния директор С.К.К., чрез процесуалния си представител юрк. Н.Д.,
с който твърдят, че на 12.11.2018 г. на „Изи Асет Мениджмънт" АД била
връчена искова молба от И.Г.М.. На основание чл. 131 от ГПК и при спазване на
законоустановения срок, с настоящия отговор оспорват изцяло претенциите и
твърденията на ищеца, посочени в исковата молба, като съображенията за това са
следните:
На първо място, исковата молба се
явявала нередовна, тъй като в нея липсвало посочване на цената на предявените
искове съгласно изискването на чл. 127, ал. 1, т. 3 от ГПК. С оглед на това
съдът следвало да даде на ищеца изрични указания в този смисъл и по реда на чл.
129, ал. 1 от ГПК. Друго основание за нередовността на исковата молба била
липсата на възможност да се индивидуализира оспорвания договор - липсва дата на
сключване и какъв е предметът му, не били посочени каквито и да било параметри
- главница, срок или други съществени елементи.
Фактическа обстановка била
следната на 14.09.2016 г. И.Г.М. ; сключил с „Изи Асет Мениджмънт" АД
Договор за паричен заем № 2640460 (Договора). Ищецът получил заемна сума в размер на 2 000 лв.,
като се задължил да погаси сума,
включваща главница и лихва, в общ размер от 2 339.64 лв., като заплати 12 равни
месечни вноски, съгласно съдържащия се в договора погасителен план, всяка от
които в размер на 194.97 лв.
По отношение на основателността
на исковете възразяват срещу искането на ищеца целият Договор да бъде обявен за
недействителен, както и срещу исканията отделни негови клаузи да се обявяват за
нищожни. Считат, че претенциите на ищеца били напълно неоснователни и следвало
да бъдат изцяло отхвърлени поради следните съображения, посочени последователно
по реда на изложеното в исковата молба:
По отношение възражението за неспазване на чл.
11. ал. 2 от ЗПК: Относно възражението за недействителност на Договора поради
неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 2 от ЗПК, се моли да се има предвид,
че същото било абсолютно неоснователно и следва да бъде отхвърлено. Посочената
разпоредба указвала, че Общите условия били неразделна част от договора за
потребителски кредит и всяка страница се подписвала от страните по договора, но
единствено, в случай че кредиторът работи с Общи условия на отделен хартиен
носител. В процесния случай на ищеца действително не били предоставени отделни
Общи условия, но не с цел заобикаляне на закона, а защото Дружеството не
работило с Общи условия на отделен хартиен носител. Законът не задължавал
Дружеството при всички положения да работи с Общи условия като отделен
документ. Всички условия по договора за паричен заем били поместени в същия. На
клиентите не се предоставяли Общи условия. Наличието на Общи условия от една
страна не било задължително за
кредитора, от друга страна липсата им била решена в полза и за облекчение на
клиентите. Вместо да се запознават, затрудняват и подписват два документа -
договор и Общи условия, клиентите се запознавали и подписвали само един
документ - договор за паричен заем. Всички условия, включително и общите
разпоредби в раздел „Допълнителни разпоредби", били поместени в
индивидуалния договор за паричен заем, именно затова той е подписан на всяка
страница. Това било видно от приложеното към настоящия отговор заверено копие
на съхранявания от Дружеството договор за паричен заем. Не съществували други
условия и параметри извън посочените в договора за паричен заем и Стандартния
европейски формуляр, предоставен преди сключването на договора, следователно по
тази причина не съществували Общи условия като отделен документ.
По отношение възражението за
неспазване на чл. 11, ал. 1, т, 10 от ЗПК: Твърдението
на ищеца, че Договорът бил недействителен на основание неспазване на
горепосочената разпоредба било абсолютно неоснователно. Видно от съдържанието
на Договора, фиксираният годишен лихвен процент по заема е 30,00 % (чл. 2, т.
6), а размерът на ГПР по процесния Договор е 34.40 % е бил изрично посочен в
чл. 2, т. 8 от него, като на ищеца допълнително било указано, че при изчисление
на ГПР са взети предвид следните допускания: договорът ще е валиден за
посочения в него срок, всяка от страните ще изпълнява точно и в срок
задълженията си, съответно нямало да бъдат начислявани разходи за събиране,
лихви за забава и неустойки за неизпълнение. Размерът на ГПР бил изцяло
съобразен с императивните разпоредби на ЗПК и е изчислен на база на формулата,
посочена в Приложение № 1 към ЗПК, като са взети предвид посочените в него общи
положения и допълнителни допускания. ГПР нямало как да бъде представен като
твърда сума, тъй като той представлява коефициент, изразен в проценти. Общият
размер на всички плащания, дължими от потребителя, изчислени към момента на
сключването на договора за паричен заем (съгл. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК)
били посочени в чл. 2, т. 7 - 2 339.64 лева. Този размер представлявал общата
дължима сума от потребителя, включваща главница (общия размер на кредита съгласно
§ 1, т. 3 от ДР на ЗПК) и договорна лихва, изчислена при прилагането на
годишния фиксиран лихвен процент в размер на 30,00 % (чл. 2, т. 6).
На следващо място в отговора се
твърди, че ищецът считал, че още с подписването на Договора следва кредиторът
да му посочи „обща сума", дължима от него, в която да включи и евентуално
начислена неустойка за договорно неизпълнение, т. е. предварително да го включи
в „обща сума", преди да е известно дали е дължима или не, каквато не е
идеята на закона. Дружеството не било задължено да посочва в договора за
паричен заем общия размер на плащанията и обща дължима сума от заемателя с
включени каквито и да било неустойки, тъй като към момента на сключването му за кредитора не било
ясно дали заемателят ще изпълни или не задължението си, съответно дали ще му
бъде начислена неустойка за заплащане или няма. Неустойка се начислявала в един
последващ момент, единствено при неспазване на задължението на заемателя.
Напротив, при сключване на договор за паричен заем Дружеството презюмирало
надлежно изпълнение на задълженията от страна на заемателя, съответно изрично
посочва общият размер на всички плащания по договора, които се състоели от
главница и лихва. Извън горното, в договора ясно бил посочен размерът на
неустойката, която заемателят би бил длъжен да заплати в случай на неизпълнение
на задължението за предоставяне на обезпечение. Този размер се добавял към
общата сума, дължима от заемателя (главница - 2 000 лева и лихва - 339.64 лева)
единствено ако била налице хипотеза на неизпълнение. Съответно дори при
неизпълнение пак е налице информация за „обща сума", дължима от заемателя,
която според него следвало да включва и начислена неустойка изначално. По
същата тази погрешна логика на Дружеството следвало да бъде вменено да прогнозира
или да гадае каква забава по кредита ще допуснел ищеца, за да може да добави
още изначално към момента на сключване на договора в „общата сума“, дължима от
заемателя и размера на евентуалната законна лихва за забава, дължима при
забавено плащане, което било напълно невъзможно и абсурдно. Неустойката за
договорно неизпълнение се начислявала единствено, в случай че заемателят не
изпълни задължението си. Ако заемателят предостави обезпечения, неустойка
нямало да бъде начислена. Съгласно чл. 4, ал. 2 от Договора, страните са
договорили неустойка в размер на 1 746.48 лева, която обаче за удобство и
улеснение на заемателя се заплащала разсрочено, заедно с всяка една погасителна
вноска по заема, като към всяка една се добавяла сума в размер на 145.54 лева. В
тази връзка, не считат, че в Договора били налице клаузи, които били неясно или
двусмислено формулирани, с оглед на което, за да се установи общата дължима по
него сума следвало да се приложат прости аритметични сметки, за които не били
необходими специални знания. Същото важало и при необходимост да бъде установен общият размер на
възнаградителната лихва в лева, при положение че не било налице законово
изискване тя да бъде изрично посочена като конкретна сума в договора. В този
смисъл, заемодателят не се явявал специалист спрямо заемателя, притежаващ
специални знания, с които потребителят не разполагал. Поради това липсата на
тази информация в текста на самия Договор не би могло да влече неговата
недействителност.
По отношение на твърдението за
недействителност поради неизпълнение на изискването на чл. 11. ал. 1, т. 9 и т.
11 от ЗПК.
Ищецът твърди, че в Договора не
били посочени условията за прилагане на договорения лихвен процент и размерът
на възнаградителната лихва и как тя се разпределяла във времето с изплащането
на всяка една от вноските, посочени в погасителния план.
Изискването на чл. 11, ал. 1, т.
9 от ЗПК за посочване на условия за прилагане на договорения лихвен процент се
отнасяло за случаи, в които има специфични такива - например при различни
лихвени проценти. В настоящия случай лихвеният процент е фиксиран за целия срок
на договора, непроменлив и съгласно изискванията на закона - годишен.
Главницата, върху която той се начислява, също е посочена в договора. Нямало
каква допълнителна информация да бъде посочена в договора относно лихвения
процент, не съществували условия, на които да се подчинява прилагането му.
Съгласно разпоредбите на ЗПК заемодателят не бил задължен да включва в договора
изрична информация относно размера на възнаградителната лихва в лева, още
по-малко пък липсата й се санкционирала с недействителност по смисъла на чл. 22
от ЗПК. Сред изброените в посочената разпоредба основания за недействителност
не е липсата на посочване на левовия израз на възнаградителната лихва. Единственото
задължение за заемодателя в тази връзка било това да посочи годишния лихвен
процент, което, видно от чл. 2, т. 6 от Договора.
Разпоредбата на чл. 11, ал., 1,
т. 11 от ЗПК съдържа изискване, че погасителният план трябвало да съдържа
разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при
различни лихвени проценти. В настоящия случай кредитът се погасявал при
фиксиран лихвен процент за целия срок на договора, т. е. нямало промени в
лихвения процент за срока на отпускане на кредита, поради което и не се
изисквало предоставяне на информация за последователността на разпределяне на
вноските между различните неизплатени суми и това условие на ЗПК било
неприложимо. Законът не вменявал задължение за посочване на размера на
възнаградителната лихва и как тя се разпределяла във времето с изплащане на
всяка една от месечните вноски, посочени в погасителния план. Договорът
съдържал достатъчно информация, от която чрез елементарни аритметични сметки
можело да се установи общият размер на възнаградителната лихва - при главница
от 2 000 лв. и общ размер на всички плащания, включващи единствено главница и
лихва - 2 339.64 лв. За това не се изисквали специални знания, поради което и
не поставяло потребителя в по-неблагоприятно или неравнопоставено положение
спрямо Дружеството.
В смисъла на горните аргументи
била и практиката на Съда на европейския съюз, възпроизведена в Решение от
09.11.2016 г. по дело № С-42/15, което прилагат, и с което се тълкувала
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 г.
относно договорите за потребителски кредит, разпоредбите на която са въведени
със ЗПК. Цитира се решението.
По
отношение на твърдението за нищожност на клаузата за възнаградителна лихва
поради противоречие с добрите нрави.
Неоснователни
били твърденията на ищеца, че договорената възнаградителна лихва била нищожна
поради противоречието й с добрите нрави, тъй като надвишавала трикратния размер
на законната лихва при необезпечени кредити, а при обезпечени - двукратния
размер.
На първо място, такова
ограничение не било предвидено в закона, нито пък може да се изведе от
съдебната практика. Исковата молба не съдържа конкретно правно основание, от
което да следвало подобен извод. Възнаградителната лихва представлявала цената
на предоставяната от кредитора „услуга" и поради това той бил свободен да
определи какъв да е нейният размер. Тук
следвало да напомни и за свободата на договаряне между страните. Още повече, че
след като на пазара съществуват купувачи (при това множество) на услугата срещу
цена в този размер, съгласно основните икономически принципи на търсене и
предлагане тази цена не би могла да е твърде висока. Също така в процесния
случай възнаградителната лихва била в размер на 30 %. Единственото ограничение,
предвидено в закона, било това на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, според което ГПР не
можел да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва. Този размер не
бил надвишен - видно от Договора, ГПР възлизало на 34.40 %. При изчисляването
му било взет предвид и размерът на възнаградителната лихва. Единият от
елементите, служещ за изчисляване на ГПР, бил именно лихвения процент.
Доколкото разходите по кредита били в
законоустановените граници и не било налице отделно ограничение по отношение на
възнаградителната лихва, то възраженията за нищожност се явявали напълно
неоснователни.
Въпреки това ищецът твърдял, че
възнаградителната лихва била нищожна поради противоречието й с добрите нрави.
Добрите нрави били морални норми, на които законът придава правно значение,
защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на
противоречието на договора със закона. Понятието „добри нрави", по смисъла
на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, била обща правна категория, приложима към
конкретни граждански и търговски правоотношения, изведена от юридическите
факти, обуславящи тези правоотношения. Добрите нрави не били писани,
систематизирани и конкретизирани правила, а съществували като общи принципи или
произтичали от тях. Такива са принципите на справедливостта, на
добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на
предотвратяването на несправедливото облагодетелстване. Преценката за нищожност
поради накърняване на добрите нрави се правила за всеки конкретен случай към
момента на сключване на договора. В тази връзка, позовавайки се на противоречие
с добрите нрави ищецът следвало да докаже в какво точно се изразявало
противоречието в процесния случай и да наведе твърдения и доказателства за
нарушаването на определен морален принцип. Каквато и да било обосновка в тази
насока липсва в исковата молба, която прави претенциите за нищожност голословни
и недоказани. Доколкото понятието за добри нрави било субективно и относително,
то подлежала на изследване и доказване от страната, която желаела да се позове
на него, в случая - от ищеца. Такива доказателства не били ангажирани.
Договорената
в чл. 2, т. 6 лихва представлява цената, която потребителят заплаща на
кредитора за това, че ползва неговите парични средства, именно товла прави
лихвата възнаградителна, а не наказателна, поради което се дължала така, както е уговорена. Такава е била волята
на ищеца, обективирана изрично в подписания от нея договор, а съгласно чл. 20а
от ЗЗД договорът имал сила на закон за тези, които са го сключили. Процесният
случай не можело да обоснове противоречие с добрите нрави. Договорената
възнаградителна лихва не можела да се счете за прекомерна, водеща до
противоправно облагодетелстване и противоречаща на добрите нрави. Клаузата в
договора не била нищожна, а волята на страните следва да бъде зачетена, още повече,
че чл. 10 ал. 2 от ЗЗД допуска лихви да се уговарят до размер, определен от МС,
какъвто праг към момента на сключване на договора, 14.09.2016 г. не е бил
регламентиран в законодателството.
Договорната лихва по своята
същност представлява „цена" за ползване на парични средства за определен
период от време. Тази „цена" се формирала от няколко фактора - разходи на
търговеца за предоставяне на услугата заем, конкуренция на пазара, ниво на
обслужване, риск от неизпълнение от страна на заемополучателя. Собствените
парични средства също имали своята цена. Те можели да бъдат предоставени срещу
лихва, както и да бъдат вложени в
депозитна сметка в банка и така да трупат лихва, могат да бъдат вложени в
закупуването на трактор, с който да се обработвала нива и съответно да се
продаде продукцията от нея срещу печалба. Цената на една стока или услуга могла
да бъде висока или ниска само при отчитане на пазарните реалности. Високите
цени на определени стоки или услуги могат да бъдат определени от качество на
изпълнение, качество на вложените материали, уникалност на стоката или
услугата. За определяне на цената се взимат много на брой параметри в тяхната
съвкупност и се прави сложно изчисление, за да можело да се формулира „пазарна
цена", която да защити както потребителите на тази услуга, така и
търговците, които я предоставяли.
„Добрите нрави" като понятие
за морални норми на справедливост следва да защитават всеки признат от закона
интерес. „Добрите нрави" не регулирали цени на стоки и услуги.
В
случая следвало да се има предвид и факта, че кредиторът не бил банка, за задълженията на
кредитополучателя не били дадени обезпечения, а повишеният риск оскъпявал
финансовия ресурс. Законът за потребителския кредит бил специален по отношение
на ЗЗД и за потребителски кредити се прилагал първия. Има съществени разлики
между заема по чл. 240 от ЗЗД и потребителския кредит по ЗПК, който имал
специална уредба. В тази връзка считат
че е недопустимо към отношения, възникнали по силата на ЗПК да се прилага
съдебна практика, която третира заеми по ЗЗД. Заемът по ЗЗД не бил търговска
сделка, каквато извършват финансовите и кредитните институции, които по занятие
отпускали заеми на физически и юридически лица. На пазара на малките,
необезпечени заеми, какъвто бил заемът по настоящото дело, пазарните нива на
лихвата са по-високи от нивата на банковите кредити. Тази специфика на пазара
следвало да се отчете. „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ"АД като търговско дружество,
при това регистрирано като финансова институция и упражняващо дейността си
изпълнявайки множество регулаторни изисквания и под надзора на редица контролни
органи, сред които БНБ и КЗП, е придобило правото да сключва договори за
паричен заем с потребители по занятие след като е изпълнило всички законови
изисквания. Ето защо било неуместно за него да се прилагат същите критерии за
преценка, каквито се прилагат за други правни субекти, отпуснали заем
инцидентно и по изключение и извън предмета на основната си търговска дейност.
Допълнително, така формираната практика се отнасяла до уговорен размер на лихва
за забава над посочения в закона, а не до възнаградителна, какъвто бил
процесният случай.
Не трябвало да се пренебрегва и
фактът, че договорът бил сключен през 2016 г., а ищецът повдига въпроса за
нищожност на негови клаузи повече от три години по-късно -много след като е
сключил договора за паричен заем. Възниква логичният въпрос поради каква
причина ищецът се позовавал на нищожността не непосредствено след сключване и
какъв е правният му интерес за това. Счита се, че към настоящия момент такъв
липсва, поради което искът се явявал недопустим. Завеждането на това дело
изключително категорично навеждало на идеята за недобросъвестност и опит да
злоупотреби с предоставени от закона права и възможности с цел да се избегне
плащане на задължения и с цел неоснователно обогатяване. В подкрепа на това
твърдение идва и фактът, че И.М. е бил не само клиент на „Изи Асет
Мениджмънт" АД, но е имал сключен Договор за поръчка, изработка и реклама
№ 6 - 135 от 23.08.2013 г (приложен към отговора). Видно от съдържанието на
този договор, който бил прекратен едва преди няколко месеца (на 01.04.2018 г.),
негов предмет бил осъществяване на реклама и разпространение на продуктите на
Дружеството. И.М. е трябвало да ги предлага на клиенти, да следи за
изпълнението на задълженията по предоставените заеми и да събира вноските по
тях. Като кредитен консултант И.М. е имал задължение да разяснява на клиентите
на „Изи Асет Мениджмънт" АД условията по заемните продукти. Това допълнително
засилва впечатлението за опит за злоупотреба, а такова поведение не следвало да
бъде толерирано.
Дори да се приемат твърденията на
ищеца за нищожност на уговорената възнаградителната лихва поради това, че
надвишавала трикратния размер на законната лихва за забава, то моля да имате
предвид, че това надвишаване било минимално и в пренебрежим размер. Ако все пак
съдът счете за клаузата уговорена в нарушение на добрите нрави, тя не следвало
да бъде обявявана за нищожна в целия уговорен размер на лихвения процент, а до
допустимия според ищцовата страна трикратен размер на законната лихва. В
противен случай ищецът би се обогатил неоснователно, тъй като би ползвал
заемната сума през периода на договора, без да е заплатил каквато и да е цена
за това. В този смисъл, не следвало да се обявява за нищожен уговореният лихвен
процент в целия му размер, а само тази негова част, надвишаваща допустимия
съгласно добрите нрави размер.
Твърди се, че предоставянето на
парични заеми бил основният предмет на дейност на ответното дружество, поради
което дружеството не можело да си позволи да го извършва безвъзмездно, предвид
огромния брой служители и изпълнители по граждански договор- над 3000.
Твърди се, че
никой търговец не можел да предоставя стока или услуга без печалба,
защото търговската дейност по дефиниция се извършвала, за да получи търговеца
печалба. След като държавата е приела толкова много правила за определяне на
справедливи цени на определени жизнено важни за обществото стоки, защо при
определянето на цената на един потребителски заем и най-вече при определяне на
това дали тази цена съответствала на добрите нрави, съдебната практика приемаба
за релевантен един единствен показател - законната лихва, без да държи сметка
за разходите на кредиторите, за пазарните условия, за цената на труда и най -
вече за доброволния характер на тази услуга. Никой не е длъжен да ползва
паричен заем. Законната лихва има за цел да регулира лихвата при забава за
изпълнение на едно задължение. Тя не е цена за услуга, а санкция за неизпълнение.
Поради тази причина законната лихва и нейния държавно определен размер не бил
показател, на база на който можело да се определи дали една възнаградителна
лихва по договор за заем отговаряла на „добрите нрави". Когато на база на
„добрите нрави" се приемат ограничения в цените на определени стоки или
услуги на практика съдът регулирал допустимата печалба, която един търговец
може да има от своята търговска дейност. Противоречи ли на „добрите нрави"
високата печалба на определен бизнес, върху която същият този бизнес плащал
данъци, заплати, осигуровки за своите служители и осигурява работни места?
Допълнително,размерът на договорения лихвен процент не бил еквивалентен на
печалбата на търговеца.
• По
отношение искането за обявяване за нищожна на клаузата на чл. 4 ал.2 от
Договора:
Възражението
за нищожност на чл. 4, ал. 2 от Договора било изцяло неоснователно, а условията
на клаузата са напълно погрешно преекспонирани от страна на ищцовата страна.
Съгласно чл. 4, ал. 1 от
Договора, ищецът се е съгласил и задължил в срок до три дни от подписването му
да предостави едно от двете обезпечения, подробно описани в него. Не се разбира
по какъв начин изискването за предоставяне на едно от двете обезпечения
представлявало противоречие на добрите нрави и нарушавало материалния закон. За
кредитора не съществувала забрана да изисква заемите, които предоставя да бъдат
обезпечени. В процесния случай дори било дадено право на избор на заемателя кой
вид обезпечение да предостави в зависимост от възможностите му. С изискването
за предоставяне на едно от двете посочени в Договора обезпечения по никакъв
начин не се изключват или ограничават правата на потребителя, произтичащи по
закон.
Ищецът
навежда голословно твърдение, че неустойката била уговорена в нарушение на добрите
нрави, без да навеждал аргументи какъв конкретен морален принцип е бил
накърнен. Направените по-горе разсъждения по отношение на смисъла на понятието
„добри нрави" били напълно приложими и тук, поради което нямало да бъдат
повтаряни, но молят да бъдат взети предвид. Единствено подчертават, че не няма
универсален критерий кога дадена уговорка влизала в противоречие с добрите
нрави, поради което това трябвало да бъде изследвано за всеки конкретен случай.
Исковата молба не предоставяла никаква детайлност и доказателства в тази
насока.
На следващо място, законът не
поставял изискване при уговаряне на неустойка да се посочва кои вреди ще бъдат
компенсирани с неустойката. Именно в това се изразява нейният смисъл -
отпадането на необходимостта вредите да бъдат доказвани от изправната страна по
договора (чл. 92, ал. 1 от ЗЗД). В настоящия случай неизпълнението на
задължение за предоставяне на обезпечение поставя Дружеството в риск от
неизпълнение от страна на длъжника, който иначе би бил покрит от обезпечението.
Не следва да се подценява значението на обезпечението за заемодателя. Ищецът
удобно забравял, че е получил и усвоил сума в размер на 2 000 лв. без
предварително да е дал каквато и да било гаранция за връщането й. За разлика от
много други финансови услуги, които се предлагат на пазара, тази, която И.М. е
избрал, не изисквала от него предварителното осигуряване на обезпечение, което
му създавало удобството бързо да получи и ползва парична сума в немалък размер,
като рискът е изцяло за сметка на заемодателя.
Направените в исковата молба
твърдения за прекомерност остро противоречат с всякаква житейска и бизнес
логика и най-вече с принципа на свободата на договаряне.
Поемайки по-голям риск,
кредиторът имал правото да постави изисквания за обезпечаването му по своя
преценка и в случай че потребителят не ги намирал за резонни, то той на свой
ред има пълното право да не полага подписа си под тях. В Стандартния европейски
формуляр (СЕФ), който лицето получава преди сключване на договор за кредит,
подробно са описани изискванията към обезпечението, както и размерът на
неустойката и възнаградителната лихва. В приложение към настоящия отговор
представят и бланка на Стандартен европейски формуляр (СЕФ) за продукта, който
ползва ищецът съгласно процесния Договор. Всеки клиент, проявил интерес за
конкретен продукт, получава СЕФ, в който са посочени подробно условията по
продукта и на Договора, който ще бъде сключен. Този формуляр се връчва на
потребителя преди сключване на договор за кредит, като в СЕФ изчерпателно са
описани изискванията към обезпечението, както и размерът на неустойката.
Знаейки какви са изискванията на дружеството, клиентът можел още със
сключването на договора за заем да предостави обезпечение, може да го направи и
в тридневен срок. Т. е. потребителят, преди да е обвързан от договор, има
цялата необходима информация, за да вземе решение дали да сключи договор за
кредит при тези условия или не. Съответно има достатъчно време още със
сключването на договора да предостави обезпечение, за да не бъде начислена
неустойка.
И.М.
е сключвал множество договори за паричен заем с „Изи Асет Мениджмънт" АД,
поради което добре е познавал условията за предоставяне на кредити на
Дружеството, в това число размер на лихвен процент, ГПР, условия и начин за
начисляване и изчисляване на задължения, условия за обезпечението им, последици
при тяхното неизпълнение. Повдигнатите с исковата молба възражения още веднъж и
изключително категорично навеждат на идеята за недобросъвестност от страна на
ищеца и опит да злоупотреби с предоставени му от закона права и възможности в
опит да не заплати своите задължения. Такова поведение не следвало да бъде
толерирано.
Неправилно
в исковата молба е посочено, че неустойката била начислена за покриване на
преки или косвени разходи, възникнали от изпълнението на задълженията на
страните по договора. Чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК изрично предвижда, че при
изчисляване на ГПР не се включват разходите, които потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията си по договора. Неустойката е предвидена именно в
случай на неизпълнение на поетото задължение за предоставяне на поръчители или
банкова гаранция, с оглед на което е изключена от ГПР и не било налице
надвишаване на посочения в чл. 19, ал. 4 от ЗПК максимален размер на ГПР. Нещо
повече, чл. 11, ал. 1, т. 10 предвиждал, че ГПР се изчислява към момента на
сключване на договора за кредит, към която дата на кредитора нямало как да е
известно дали заемателят ще изпълни всички поети с договора задължения или не.
Ето защо неустойката за неизпълнение нямало как да бъде включена в ГПР. Ако
неустойката изначално бива включвана в ГПР, то този показател не би бил верен
по отношение на заематели, които са изпълнили задължението си за предоставяне
на обезпечение. Договорът в чл. 2, т. 7 изрично посочвал какви допускания били
взети предвид при изчисляване на ГПР, с оглед на което било налице пълна
прозрачност по отношение на въпросния коефициент.
Чл. 71 от ЗЗД, цитиран в исковата
молба, предоставял на кредитора една възможност, за реакция в изброените
случаи, но не го задължавало да избере предложения в разпоредбата подход, нито
пък да предвижда допълнителни защити от неизпълнението на длъжника. Нито
клаузата, с която се изисквало обезпечение, е недействителна, нито размерът на
самата неустойка надхвърляла размера на вредите, които Дружеството търпи от
неизпълнението. Факт е, че неустоечната клауза, както и размерът на
неустойката, е предварително конкретно уговорен и фиксиран от страните по
Договора. Дружеството не било принудило ищеца да сключи договор за заем,
съответно условията по него не са му наложени. Той самостоятелно, по собствени
подбуди и воля е пожелал да сключи договора за заем и да се издължи съгласно
договорените условия. На пазара на бързи кредити работят над 100 финансови
институции, в никакъв случай Дружеството не е наложило на ищеца да се възползва
от неговите услуги. Дружеството не било монополист, за да налага задължително
на потребителите да се ползват от неговите услуги. Договорът се сключвал при
индивидуални условия, а не при общи такива.
Когато един заем бил необезпечен,
както е процесния, Дружеството ще бъде принудено да разходи множество различни
ресурси, за да управлява правилно и надеждно необезпечения заем в размер на 2
000 лв. и то в продължение на цели 12 месеца. За Дружеството не било
безразлично дали високорисковият кредит бил за 200 лева или за 2000 лева,
съответно не било и безразлично дали съответният заем бил обезпечен или не е.
Финансовите институции работят със собствени средства, не набират и не разчитат
на публични такива, както банките. Логична било необходимостта тези собствени
средства да бъдат обезпечавани от страна на заемателите при отпускането на
заеми. Колкото по-висока била необезпечената заемна сума и за колкото по-дълъг
период била отпусната да се ползва, толкова по-интензивни усилия полагало
Дружеството да менажира кредита и евентуално да го „събере", без да прави
в краен случай и съдебни разноски, освен останалите. На фона на гореизложеното
ставало ясно, че размерът, уговорен от страните, бил разумен и за двете страни.
Трябвало да се взема предвид и
обстоятелството, че неустойката за различните периоди на изплащане на заема
следвало да е различна, тъй като са различни вредите, които Дружеството
понасяло, в случай че заемът не бил обезпечен. Обосновано е за по-дългите
периоди на изплащане неустойката да е по-висока в сравнение с по-късите (още
повече, че в случая неизпълнението възниква още в началото на периода). Не
можело да се прави аналогия между заем, отпуснат за един месец, и такъв за една
година. Рискът при по-дългите периоди на изплащане за Дружеството бил по-
голям, съответно и вредите, които понася дружеството са по-сериозни.
Тълкуването на съдилищата по подобни казуси ще
установи, че неустойка в размер малко над 20 % от главницата с период на
връщане на заема - 1 месец не е необосновано висока, както и неустойка в размер
малко над 70 % от главницата, с период на връщане на заема - 10 месеца, също не
представлявало неравноправна клауза. Съгласно Решение № 885 от 29.07.2014 г. по
гр. д. № 1127/2014 г. на PC Стара Загора, неустойка в размер на 50 % е
допустима, при това при заем, обезпечен с ипотека. Цитира и Решение № 463 от 27.04.2016 г. по гр. д. №
3942/2015 г. на PC Стара Загора, Решение № 1593 от 17.05.2017 г. по гр. д. №
8083/2016 г. на XIX състав на PC Пловдив, Решение № 314 от 12.07.2016 г. по гр.
дело № 401/2016 г. на PC Пазарджик, Решение по гр. дело № 1969/2015 г. на PC
Ловеч, както и Решение № 41 от 27.02.2015 г. по гр. възз. гр. д. № 564/2014 г.
на ОС Сливен, съгласно което неустойката е законосъобразно уговорена, ако
нейният размер не надвишава този на главницата.
Неправилно била разтълкувана от ищеца и разпоредбата на чл.
33 от ЗПК, която визира забава на длъжника да направи дължими от него плащания
по кредита, при което кредиторът би имал право на обезщетение за забава до
размера на законната лихва.
Предвид всичко гореизложено,
релевираните аргументи за нищожност на неустойката не били основателни. Дори да бъдат уважени, то нямало
основание да се възприеме, че нищожна била самата договорна клауза, с която
била уговорена неустойка при неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение, а евентуално конкретният й размер. В този смисъл, се моли съдът да
съобрази всичко гореизложено и да не уважава възражението за нищожност на
клаузата изцяло, а ако прецени, че неустойката била в твърде голям размер, да
уважи иска само за частично, за част от този размер, като съобрази
претърпяването на вреди от неизпълнението на длъжника.
Поради изложените аргументи за
неоснователност на осъдителните искове, предявени от ищеца, неоснователни се
явяват и тези за присъждане на законна лихва върху претендираните суми.
Направено е искане съдът, да
постанови решение, с което да отхвърли
изцяло исковите претенции на ищеца и да присъди на „Изи Асет
Мениджмънт" АД направените в хода на делото съдебни разноски, включително
такива за адвокатско възнаграждение.
Приложени са писмени доказателства;
С протоколоно определение на съда
и по направено искане на Адкокат К. на основание чл.214, ал.1 от ГПК , съдът
на основание чл.214, ал.1
от ГПК, ДОПУСКА изменение на предявените искове в следния смисъл:
1. По т. 2 от петитума на исковата молба иска е предявен за
сумата от 300 лева получена без основание по недействителен договор за паричен
заем № 2640460, да се счита увеличен и предявен за сумата от 1940,4 лева;
2. По т.3.1 от петитума на исковата молба иска е предявен за
сумата от 200 лева, представляваща недължимо платена сума по клауза неустойка в
договор за паричен заем № 2640460 да се счита увеличен и предявен за сумата от
1724,48 лева;
3. По т.6 от петитума на исковата молба иска е предявен за сумата
от 50 лева, представляваща недължимо платена сума по клауза за възнаградителна
лихва по договор за паричен заем № 2640460, да се счита увеличен и предявен за
сумата от 215,92 лева.
Претендират се сторените по
делото разноски.
От заключението на допуснатата и
приета по делото СИЕ се установява,
Съгласно Договор за паричен заем
N 2640460/14.09.2016 г. сключен между „Изи Асет Мениджмънт " АД и И. Г. М.,
на последния е отпуснат заем в размер на 2 000.00 лв. Съгласно чл.2 от договора
кредитополучателя е следвало да погаси дълга на 12 равни месечни вноски по
194.97 лв всяка. Общия размер на дълга е 2 339.64 лв и включва главница и
лихви. Кредита е отпуснат при фиксиран годишен лихвен процент от 30 %. Първото
плащане е следвало да бъде извършено на 17.10.2016 г., а последното на
12.09.2017г.Съгласно чл.4.1 от договора, заемателя е следвало да предостави
едно от следните обезпечения:
- 2
физически лица - поръчители всяко от които а представи служ. бележка от
работодателя за размера на трудовото възнаграждение;
- нетния
осигурителен доход да е над 1 000.00 лв;
- да
работи по безсрочен трудов договор ;
- да
не е заемател или поръчител по друг заем ;
- да
няма неплатени осигуровки за последните 2 години;
- банкова
гаранция с бенефициент;
Съгласно чл.4.2 от договора при
неизпълнение на задължението да представи обезпечение дължи неустойка в размер
на 1 746.48 лв.Неустойката се заплаща заедно с всяка от погасителните
вноски,като към всяка вноска се добавят 145,54 лв.
Съгласно чл.8 от договора при
забава на плащането на някоя погасителна вноска дължи законна лихва за всеки
ден забава.
Съгласно предоставените ми данни
от „Изи Асет Мениджмънт" АД , И.М. е следвало да погаси следните
задължения по кредита :
Неустойка - в случай на
непредоставяне Вноска + Дата Вноска
Главница Лихва на обезпечение Неустойка
17.10.2016 194,97 лв. 144,97 50,00 лв. 145,54 лв. 340,51
16.11.2016 194,97 лв. 148,6 46,37 лв. 145,54 лв. 340,51
Съдът като анализира по отделно и в съвкупност събраните по делото
доказателства, прие за установено следното:
„ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ" АД е
сключен договор за паричен заем № 2640460. Договорът е недействителен на
няколко основания:
Съгласно чл.11, ал.2 от Закопа за
потребителския кредит (ЗПК). общите условия били неразделна част от договора за
потребителски кредит и всяка една страница от тях се подписвала от
кредитополучателя. Неподписването им било санкционирано от закона с
недействителност на правоотношението (чл.22 ЗПК). Ищецът не е подписал общи
условия.
Съдът прие, че договорът е
недействителен и поради липса на посочване на общата сума дължима от
потребителя съгласно чл. 11, ал.1. т.10 ЗПК. Нормата на § 1. т.2 ДР ЗПК,
определя, че тя представлява сбор от общия размер на кредита и общите разходи
по кредита. Последните регламентирани в §1. т. 1 ДР ЗПК и по своето същество
представляват ГПР (чл.19. ал.1 ЗПК). В ГПР, съгласно законовата дефиниция, се
включва възнаградителна лихва и всички други разходи свързани с кредита. В чл.2
от договора не се съдържат конкретните параметри на общата дължима сума. Не става
ясно какъв е размерът в лева на възнаградителната лихва и на ГПР. Такава
информация не може да се почерпи и от погасителния план, който единствено
посочва в колона 3 от таблицата на размера на вноската. Липсата на тази яснота
води до извод, че в договора няма разписани ясни правила, които да определяли
как се е определяла общата сума дължима от потребителя и от какви пера била
съставена. Това означава, че договорът е недействителен с оглед разпоредбата на
чл.22 ЗПК.
Недействителност на сключеният
договор е на лице и на основание по
чл.22. вр. чл.11. ал.1. т.9 ЗПК,. тъй като не са посочени условията за
прилагане па договорения лихвен процент. Не е посочен размерът на
възнаградителната лихва и как тя разпределяла във времето с изплащането на
всяка една от месечните вноски посочени в погасителния план.
В нарушение на чл.11, ал.1. т. 11 ЗПК няма погасителен план към договора. Липсата на тази информация съгласно
чл.22 ЗПК води до недействителност на договора.
Недействителността означава, че
кредитополучателят дължи връщане само на получената в заем сума, без лихва и
други разходи по кредита (чл.23 ЗПК). Ищецът не разполага с платежните
документи, с които погасявал кредита си.
Договорената възнаградителна
лихва е нищожна, поради противоречието й с добрите прави, като противоречие с
добрите нрави съдът приема - уговорка, предвиждаща възнаградите:та лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва при необезпечени кредити, а за
обезпечени - двукратния размер.
Установено, е че в договора е
уговорена неустойка, ако в тридневен срок от подписване на договора,
кредитополучателят не представи поне две обезпечения измежду банкова гаранция и
поръчителство. Неустойката е нищожна, тъй като е уговорена в нарушение на
добрите прави и е прекомерна. Нищожността се извлича от следните обстоятелства:
Двете обезпечения следва да се
предоставят в тридневен срок от сключване на договора, което е практически
неизпълнимо условие, от житейска гледна точка, като се има предвид
многобройната документация, която следва да се представи. Неустойката е прекомерна.
Няма предвидени по договора никакви правила, по които да се определи, кои са
тези вреди, които дружеството ще претърпи от непредставяне на обезпечението и
които ще се компенсират от неустойката.
Тук следва да се има предвид, че
всички преки или косвени разходи възникнали от изпълнението на задълженията на
страните по договора, са покрити от ГПР (чл.19. ал.1 и §1. т.1 ДР 311К). Затова
неустойката е начислена за покриване именно на тези разходи.
Съдът приема, че клаузата за
неустойка е недействителна и на допълнителното основание по чл.21. ал.1 ЗПК,
тъй като с нея се създава задължения, които по своето същество се покриват от
ГПР и по този начин се надвишава изискването по чл.19, ал.4 ЗПК - ГПР не можел
да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва.
Клаузата за неустойка противоречи
и на материалния закон -- чл.71 ЗЗД. Съгласно коментираната разпоредба, когато
длъжникът по двустранен договор не представи исканите от кредитора обезпечения,
последният може да иска изпълнение на всички задължения по договора предсрочно.
Безспорно установено е, че клаузата за неустойка противоречи и на
императивната разпоредба на чл.33 ЗПК, която предвижда, че при забава,
кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на
забавата. Това е единствената санкция предвидена в ЗПК при неизпълнение на
договорните задължения, а с процесната неустойка се заобикаляла тази разпоредба
и затова тя е нищожна (чл.21. ал.1 ЗПК).
По иска недействителност на
договора
1. Първото основание за
недействителност на процесния договор е липсата на подписани общи условия (ОУ)
към него - основание по чл.22, вр. чл.11, ал.2 ЗПК.
Съгласно чл.5, ал.4 ЗПК,
кредитните дружества са задължени да представят на потребителя на хартиен или
друг траен носител ОУ, които да бъдат с размер на шрифта не по-малък от 12.
Второ, съгласно чл.5, ал.8 ЗПК, кредитните дружества са задължени да поставят
на видно място в помещенията си за обслужване на клиентите си достъп в писмена
форма на ОУ при които предоставят потребителски кредити И трето, съгласно
чл.11, ал.2 ЗПК, ОУ са неразделна част от договора за потребителски кредит и
всяка една страница от тях се подписва от клиента. Нормата е защитна и цели да
установи отнапред точното съдържание на ОУ без да се дава възможност на
кредитната институция да ги изменя без съгласието на кредитополучателя.
Тълкуването на тези три норми
води до логичният извод, че ОУ са задължителни и всяка една страница от тях
подлежи на подписване, под страх от цялостна недействителност на кредитното
правоотношение, съгласно нормата на чл.22 ЗПК. Също при тълкуване разпоредбите
на процесния договор за кредит се установява, че същият не съдържа ОУ. Според
ответника, ОУ са поместени в раздел „Допълнителни разпоредби" на договора.
Но видно от текста на чл.16, ал.1, който се намира в този раздел, е че тя е
част от договора, а не представлява част от ОУ. Никъде в договора няма нито един
ред, който да сочи, че някаква част от неговите разпоредби представляват ОУ.
Ако според ответника Раздел „Допълнителни разпоредби" са ОУ, то
потребителят е поставен в условията да тълкува, което е забранено от чл.147 от
Закона за защита на потребителите. А според ал.2 на нормата, при съмнение,
относно смисъла на определено условие то се тълкува по благоприятен за
потребителя начин.
Годишният процент на разходите
(ГПР), е дефиниран в чл.19, ал.1 ЗПК и §1, т.1 и т.2 ДР ЗПК, представлява
т.нар. „оскъпяване" на кредита. В ГПР се включват всички разходи на
кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и
възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула, съгласно
приложение № 1 към закона (чл.19, ал.2 ЗПК). Спазването на това изчисление гарантира
на потребителя, че ще разбере по какъв начин се формира неговото задължение -
т.е. потребителят ще е наясно какъв е размерът на ГПР и общо дължимата сума по
договора, съгласно изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
Ответникът, твърди че ГПР, респ. общо
дължимата сума по договора, била формирана от сбора на главницата и
възнаградителната лихва, но в договора няма пито един ред, където това да е
записано.
При това положение договорът е
недействителен на основанието по чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
3. Третото основание за недействителност на договора е липсата на
информацията по чл.11, ал.1, т.9 ЗПК - липса на посочване условията за
прилагане на договорения лихвен процент от 34.40%. Становището на ответника, че
такава информация се прилага, когато имало „специфични" лихвени проценти -
например при различни лихвени проценти. Според ответника, лихвеният процент е
фиксиран на годишна база, което било достатъчно да се изпълни законово
изискване.
В случая, съдът констатира, че
нито в договора, нито в погасителния план няма фиксиран размер на
възнаградителната лихва в лева. В договора описание предписващо по какъв начин
се изчислява възнаградителната лихва.
В случая по сключеният договор е
на лице и ищожност на възнаградителната лихва. Тъй като тя е нищожна по същество
не е изпълнено изискването на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК - липсват изцяло уговорки за
размера на лихвения процент и начина му на прилагане, което е също основание за
недействителност на договора (чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.9 ЗПК). Липсата на
информация за прилагането на лихвения процент води до недействителност на
процесния договор за кредит на основанието по чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.9 ЗПК.
Не е спазено изискването на
чл.11, ал.1, т.11 ЗПК. В погасителния план задължително трябва да има разбивка,
всяка вноска от какви пера е съставена, а последната част от изречението на
разпоредбата на чл.11, ал.1, т.11 ЗПК, е свързана с приложението на различни
лихвени проценти и само пояснява изискването.
В конкретния случай, съобразно
договора, дългът се формира от изплащането на част от главницата (заемна сума),
ГПР, в който е включена възнаградителната лихва. В погасителния план липсва
информация с изплащането на всяка вноска каква част от ГПР, респективно възнаградителната
лихва се погасява. Това принуждава потребителят да тълкува договора. Затова е й
изискването на чл.11, ал.1, т. 11 ЗПК в погасителния план да е посочен размерът
на лихвата. При това положение, договорът е недействителен на основанието по
чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.11 ЗПК.
По отношение на
недължимо-платеното по договора.
Този иск се основана на
разпоредбата на чл.23 ЗПК, която предвижда, че при недействителен договор за
потребителски кредит се връща единствено получената в заем сума. В конкретния
случай се установи, че ищецът е получил
в заем по договора 2000 лева, а върнал 3940.40 лева. Разликата се дължи.
Видно от сключеният договор, е че
е предвидена възнаградителна лихва от
34.40%, а трикратния размер на законната лихва е 30% - общоизвестен е факта на
размера на законната лихва от 10% годишно и от тук клаузата е нищожна поради
противоречието й с добрите нрави.
Неоснователни са доводите на
ответника, че максималният размер на възнаградителната лихва е определен в
чл.19, ал.4 ЗПК, като в конкретния случай не е превишен. Цитираната норма
определя максималният размер на ГПР, в който е включена възнаградителната
лихва. Но освен нея, в годишния процент на разходите са включени и всички
разходи на кредитната институция свързани с договора за потребителски кредит.
Сборът на тези разходи плюс възнаградителната лихва не трябва да надвишава 50%
.
Ответиника сочи,че
възнаградителната лихва покривала „разходите на търговеца за покриване на
предоставяне на услугата и той определя какъв е нейния размер". На това
място следва да се има предвид, че не възнаградителната лихва, а ГПР покрива
разходите на търговеца за отпускането на паричния заем. И от тук предвиждането
и в такъв прекомерен размер всъщност не цели покриване на някакви разходи,
които са и неясни по договора, а цели неоснователно облагодетелсване на
кредитодателя.
Невярно е правното съждение, че
двукратният и трикратният размер на възнаградителната лихва, като отправен
критерии за валидността й, се отнасял само и единствено при кредити между
физически лица. Съдебната практика е на точно обратното становище - този размер
е установен, като се има предвид по-силното финансово-икономическо положение на
кредитодателя спрямо кредитополучателя.
По иска за нищожност на
неустойката и връщане на недължимо платените суми по нея
Предвидената в чл.4, ал.2 от
договора неустойка се дължи, ако в тридневен срок от подписване на договора,
кредитополучателят не осигури поне едно от следните обезпечения - две физически
лица поръчители или банкова гаранция с бенефициер - Заемодателя.
По правната си дефиниция,
неустойката служи, като обезщетение за вредите, които кредиторът ще претърпи,
без те да подлежат на доказване. Казано с други думи, неустойка се дължи, ако
има вреди. Затова се поставя резонно въпросът от непредоставяне на обезпечение
по конкретния договор, ответното дружество ще претърпи ли вреди? Отговорът е
категорично отрицателен. Непредоставянето на обезпечение би евентуално
забавило/затруднило събирането на вземането, което изрично се признава и от
ответникът. Това забавяне/затруднение обаче ще се компенсира от мораторната лихва,
начислявана върху неплатеното вземане, респ. няма вреди, които да бъдат
компенсирани от неустойката. Други вреди не са мислими. Затова неустойката е
нищожна, тъй като така както е уговорена противоречи на основаната и функция да
обезщетява вреди (чл.92, ал.1 ЗЗД).
Ответното дружество-ищец е
изложило съображения, че управлението на един необезпечен кредит ангажира много
финансови ресурси на кредитодателя - ресурси за мониторинг, анализи за
определяне нарастването на риска, поставяне „под наблюдение" статуса на
съответния кредит, по-честа комуникация с потребителя и пр. Ангажирането на
тези финансови ресурси определяли необходимостта от по-високия размер на
неустойката и условието за представяне на обезпечение. Всички описани до тук
разходи се покриват от годишния процент на разходите, съобразно легалната му
дефиниция по смисъла на чл.19, ал.1 ГПК и §1, т.1 ДР ЗПК. Точно това признание
на ответника води до извод, че посредством определената неустойка,
кредитодателят завишава ГПР извън максимума по чл.19, ал.4 ЗПК и по този начин
заобикаля изискването на закона за максималния му размер. Затова тази клауза е
нищожна по императивното предписание на чл.21, ал.1 ЗПК.
В тежест на ответника е да докаже
възраженията си наведени в исковият процес. Тъй като това не е сторено и с
оглед обилно изложените от страна на ищцовото дружство писмени доказателства и
доводи, подкрепящи основателността на предявеният иск, то съдът прие същият за
доказан и основателен.
По искането по чл.38 от Закона за
адвокатурата, съдът ще се произнесе с отделно определение.
Водим от горното Пазарджишкият
районен съд,
.
Р Е Ш
И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че в
отношенията между И.Г.М., ЕГН **********,*** и „ ИЗИ АС ЕТ МЕНИДЖМЪНТ" АД,
Е ИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, дул.
„Джавахарлал Неру“ № 28, Силвър център, ет. 2, офис 40-46, представлявано от С.К.,
че договор за паричен заем № 2640460 е недействителен поради липса на подписани
общи условия, поради липса па посочена обща сума дължима от потребителя и
начина на формирането й, поради липса на посочен размер на вьзнаградителната
лихва и нейният размер, поради липса на погасителен план, респ. посочване в
погасителния план на последователността на разпределение на вноските по
договора измежду различните суми - главница, възнаградителна лихва и ГПР.
ОСЪЖДА “ИЗИ
АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ' АД, ЕИК *********. със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. „Джавахарлал Неру" № 28, Силвър център, ет.2, офис 40-46,
представлявано от С.К. да заплати на И.Г. М., ЕГН **********,***, сумата от 1940.4
лева получена без основание по недействителен договор за паричен заем №
2640460, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на предявяване
исковата молба в съда - 5.10.2018г. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА “ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ' АД,
ЕИК *********. със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал
Неру" № 28, Силвър център, ет.2, офис 40-46, представлявано от С.К. да
заплати, да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Районен
съд – Пазарджик държавна такса върху уважения иск в размер на 77.61 лв.
Решението може да се обжалва пред
ОС Пазарджик в двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
СЪДИЯ: