РЕШЕНИЕ
№ 561
гр. Пловдив, 02.05.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI СЪСТАВ, в публично заседание на
шести април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Величка П. Белева
Членове:Надежда Н. Дзивкова Рашкова
Виделина Ст. Куршумова
Стойчева
при участието на секретаря Тодорка Г. Мавродиева
като разгледа докладваното от Величка П. Белева Въззивно гражданско дело
№ 20235300500627 по описа за 2023 година
Производство по чл. 258 и следв. от ГПК.
Въззивното производство е образувано по жалба на ищеца по спора П.
М. Ч., ЕГН - ********** срещу Решение № 341 от 25.01.2023 г. пост. по гр.д.
№ 13 913/2022 г. на РС – Пловдив, с което е отхвърлен предявеният срещу „
Изи Асет Мениджмънт „ АД, ЕИК ********* главен иск за прогласяване на
сключения между тях Договор за паричен заем № *** г. за недействителен на
основание чл. 22 от ЗПК вр. чл. 11 ал. 1 т.т. 9 и 10, чл. 19 ал. 4 от ЗПК и вр.
чл. 143 ал. 1 от ЗЗП.
Въззивникът поддържа да е неправилен решаващият извод на съда за
отхвърлянето на иска, а именно, че невключването на неустойката по чл. 4 ал.
2 вр. ал. 1 от договора в годишния процент на разходите / ГПР /, вследствие
което действителния размер на ГПР не е този посочен в облигацията и същият
е над законоустановения минимум от чл. 19 ал. 4 от ЗПК, не влече
недействителност на целия договор, а само на съответната клауза. Настоява
че невключването на казаната неустойка в ГПР и размер на действителния
ГПР / с тази неустойка / над максимума по чл. 19 ал. 4 от ГПК води до
нищожност на клаузата относно посочения ГПР, което влече нищожност и на
договора като цяло на основание чл. 22 от ЗПК, тъй като съставлява
нарушение на императивното изискване по чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК относно
съдържанието на договора за потребителски кредит. Освен това, посочването
1
в договора за кредит на по нисък от действителния ГПР представлява невярна
и следователно измамна информация относно общите разходи по кредита,
което поведение следва да се окачестви като заблуждаваща търговска
практика по смисъла на чл. 6, § 1 от Директива 2005/29/ЕО за нелоялни
търговски практики, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния
потребител по отношение на съществен елемент на договора – неговата цена,
и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка,
което в противен случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата
относно общия размер на подлежащата на връщане сума по кредита от
потребителя е неравноправна по смисъла на чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО
и влече недействителност на договора за кредит в неговата цялост. В този
смисъл, неяснотата относно включените в ГПР компоненти съставлява и
нарушение на основното изискване по чл. 145 ал. 2 от ЗЗП клаузите,
определящи основния предмет на договора да са ясни и разбираеми. Освен
това тези уговорки са във вреда на потребителя, не отговарят на изискванията
за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и
задълженията на кредитора и потребителя, поради което съставляват
неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143 ал. 1 от ЗЗП. Счита че
нищожността на договора като цяло следва и от нищожността на клаузата за
възнаградителна лихва на основание чл. 26 ал. 1 предл. 3 от ЗЗД доколкото
тази лихва е определена в размер над трикратния размер на законната лихва.
По така изложените доводи се иска отмяна на решението и уважаване
на главния иск. Претендират се разноски.
Въззиваемото дружество е депозирало отговор за неоснователност на
жалбата. Възразява ГПР по процесния кредит да надхвърля петкратния
размер на законната лихва, като поддържа че възнаграждението по договора
за поръчителство – дължимо се на третото лице – поръчител „ Файненшъл
България „ ЕООД , не следва да се включва и правилно не е включено в ГПР,
тъй като не е пряк разход, свързан с предоставения кредит, както и защото е
услуга, която е пожелана от потребителя и предоставена му само въз основа
на неговата воля. Поддържа да са спазени изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от
ЗПК – която норма изисква да се посочат допусканията,използвани при
изчисляването на ГПР, но не и да се изброят всички включени в ГПР разходи
и математическия алгоритъм за неговото изчисляване.
По така изложените доводи се иска потвърждаване на решението.
Претендира се юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
Съдът установи следното:
Производството пред районния съд е образувано предявени от П. М. Ч.,
ЕГН - ********** срещу „ Изи Асет Мениджмънт „ АД, ЕИК *********
обективно съединени при условие на евентуалност искове както следва:
Главен иск - Признаване на Договор за паричен заем № *** г. – сключен
между Ч. и ответното дружество за недействителен на основание чл. 22 от
2
ЗПК вр. чл. 11 ал. 1 т.т. 9 и 10, чл. 19 ал. 4 от ЗПК и вр. чл. 143 ал. 1 от ЗЗП;
Евентуален иск – Прогласяване за нищожна на клаузата за неустойка,
обективирана в чл. 4 ал. 2 от казания договор за паричен заем като
противоречаща на добрите нрави, както и поради неспазване нормите на чл.
11 и чл. 19 ал. 4 вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 143 ал. 1 и ал. 2 т.19 от ЗЗП.
Главният иск се основава на възведени в исковата молба твърдения, че
договорът за паричен заем е изцяло недействителен на основание чл. 22 от
ЗПК, тъй като в него не е разписана методиката / математическия алгоритъм /
за формиране на годишния процент на разходите / ГПР / от 40,88 % и от кои
разходи по кредита е формиран този размер. Поддържа се още, че в ГПР не е
включен разхода на потребителя за недадено обезпечение за предоставения
му кредит, както и че при включването на този разход в ГПР, неговият размер
се явява над максимално допустимия съгласно императивната норма на чл.
19 ал. 4 от ЗПК – като и двете нарушения са самостоятелно основание за
недействителност на договора като цяло. Поддържа се - с оглед на тези
твърдения, че клаузата досежно ГПР не отговаря на изискванията за
добросъвестност и води до значително несъответствие между правата и
задълженията на страните, като така е неравноправна и следователно
нищожна на основание чл. 143 ал. 1 от ЗЗП. Поддържа се и нарушение на чл.
11 т. 9 от ЗПК – посочен е годишния лихвен процент, но не и условията за
прилагането му.
Относно евентуалният иск се поддържа, че неустойката е нищожна
поради противоречие с добрите нрави, тъй като е лишена от присъщите
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция, а представлява „ скрит
„ допълнителен разход по кредита за потребителя – съответно печалба за
търговеца, който не е свързан с неизпълнение на основното негово
задължение за връщане на кредита. Поддържа се още и неравноправност на
клаузата по чл. 143 от ЗЗП, тъй като е договорена във вреда на потребителя и
в нарушение на изискванията за добросъвестност.
Ответникът е оспорил иска с възражения договорът да не е
недействителен на основание чл. 22 вр. чл. 11 от ЗПК, възразява да е
нищожна и клаузата за неустойка. Признава, че неустойката не е включена
в ГПР, но счита че това не е нарушение на нормата на чл. 11 т. 10 от ЗПК, тъй
като същата съставлява разход, който потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията си по договора за кредит и който – съгласно
нормата на чл. 19 ал. 3 т. 1 от ЗПК не се включва при изчисляването на ГПР
по кредита. Поддържа да са спазени изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК
– която норма изисква да се посочат допусканията, използвани при
изчисляването на ГПР, но не и да се изброят всички включени в ГПР разходи
и математическия алгоритъм за неговото изчисляване. Поддържа че съгласно
ТР № 1/15.06.2010 г. клаузата за неустойка е нищожна, само ако
единствената цел за която е уговорена излиза извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция, която хипотеза в
3
случая не е налице – неустойката е за обезщетяване вредите на кредитора от
неизпълнението на договора от кредитополучателя.
По делото е безспорно установено че между страните е сключен
Договор за паричен заем № *** г., по силата на който ответникът Изи Асет
Мениджмънт АД е предоставил на ищеца П. Ч. паричен заем в размер на 500
лв. със срок за връщане 30 седмици чрез 15 погасителни вноски с посочени
падежи и при фиксиран годишен лихвен процент в размер на 35% и при
годишен процент на разходите от 40, 88% . В чл. 2 т. 7 е посочена общата
подлежаща на връщане сума – 555, 60 лева, посочен е и размера на
двуседмичната погасителна вноска/ чл. 2 т.2 / в размер на 37, 04 лева. В чл. 4
ал. 1 от договора е предвидено задължение на кредитополучателя да обезпечи
кредита с поне две от посочените обезпечения – 1/ Двама поръчители –
физически лица, всяко от които да работи по безсрочен трудов договор,
нетния размер на осигурителния му доход да е над 1 000 лв., да няма
неплатени осигурителни вноски през последните 2 години и да не е заемател
и/или поръчител към други банкови и финансови институции, в т.ч. и към
кредитодателя Изи Асет Мениджмънт, а ако е – кредитната му история в ЦКР
към БНБ да е статус 401“ Редовен „ за последната една година; 2/ Банкова
гаранция с бенефициер заемодателя за подлежащата на връщане сума по
кредита / главница и възнаградителна лихва /. Съгласно ал. 2 на чл. 4 от
договора, в случай че кредитополучателят не представи казаното обезпечение
- какъвто е настоящия, той дължи на кредитодателя неустойка в размер на
260, 85 лв., с начин на плащане – разсрочено с вноските за погасяване на
кредита, като към всяка такава се прибавя и сумата 17, 39 лв. за неустойката.
Или размера на вноската при непредставено обезпечение е 54, 43 лева, а
подлежаща на връщане обща сума по кредита – 816 лева.
По делото няма спор че ответното дружество е небанкова финансова
институция по чл. 3 от ЗКИ, като може да отпуска кредити със средства,
които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства, а ищецът е физическо лице, което при сключване на
договора не е действало в рамките на осъществявана от него професионална
или търговска дейност. Следователно страните имат качествата на потребител
по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и кредитор по смисъла на чл. 9 ал. 4 от ЗПК,
а договорът е такъв за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ал. 1 от ЗПК.
Съответно отношенията между тях във връзка с процесния кредит се уреждат
от ЗПК, приложими са и разпоредбите на ЗЗП.
С решението си районният съд е уважил евентуалния иск след
отхвърлянето на главния. За да го отхвърли е приел, че договорът за
потребителски кредит е със съдържание, изпълняващо изискванията на от
ЗПК за действителност на договора като цяло, а факта на невключването на
неустойката в ГПР, както и нарушението в тази връзка на на нормата на чл. 19
ал. 4 от ЗПК, касаят действителността само досежно договорните клаузи
относно ГПР във вр. с разходите по кредита, но не и действителността на
4
целия договор.
Решението е неправилно.
Процесният договор за кредит формално отговаря на изискванията на
чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК - доколкото в същия е посочен годишния процент на
разходите, общата сума, дължима от потребителя – със и без неустойката за
недадено обезпечение, и взетите предвид допускания, използвани при
изчисляването на ГПР. Но размерът на ГПР не съответства на действителния
такъв съобразно поетите от потребителя задължения – разхода му за казаната
неустойка, която е следвало да бъде включена в него предвид задължителния
й характер за предоставянето на кредитните средства от въззиваемото
дружество и на основание разпоредбите на чл. 19 ал. 1 от ЗПК и на § 1 т.1 от
ДР ЗПК. Действително – както поддържа въззиваемия, съгласно чл. 19 ал. 3 т.
1 от ЗПК при изчисляване на ГПР по кредита не се включват разходите, които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит, но посочената законова разпоредба визира
неизпълнение на основно задължение на потребителя по договора, а именно
да върне предоставения му кредит, а не неизпълнение на други задължения.
Да се приеме обратното би означавало да се допусне възможност за
заобикаляне на императивни законови разпоредби чрез предвиждане в
договорите на разходи за неизпълнение на задължения - различни от това за
връщане на кредита, които разходи да не се включват в ГПР. При
сключването на процесния договор е налице именно такава хипотеза –
уговорено е задължение за потребителя да даде обезпечение, при
неизпълнението на което дължи неустойка, която като дължим се от него
разход не е взета предвид при определяне на ГПР, в резултат на което
последният е различен от посочения в договора и не отговаря на
изискванията на чл. 19 ал. 1 от ЗПК. Нарушена е и императивната норма на
чл. 19 ал. 4 от ЗПК, тъй като в случая и без специални знания е видно, че при
предоставена сума в размер на 500 лв. и дължима се такава в размер на 816 лв.
/ с неустойката за недадено обезпечение / за 7 – месечния срок на договора,
действителния ГПР по кредита е над максимално допустимия от разпоредбата
на чл. 19 ал. 4 от ЗПК от 50%, съответно че посочения в договора ГПР от 40,
88% не е действителния по причина, че в него не е включена казаната
неустойка, която е следвало да бъде включена предвид изложеното по горе.
Така е направен опит да се заобиколи императивната норма на чл. 19 ал. 4 от
ЗПК, ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите.
Посочването в договора за кредит на по нисък от действителния ГПР
представлява невярна и следователно измамна информация относно общите
разходи по кредита, което поведение – както основателно поддържа
въззивника, следва да се окачестви като заблуждаваща търговска практика по
смисъла на чл. 6, § 1 от Директива 2005/29/ЕО за нелоялни търговски
практики, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния
потребител по отношение на съществен елемент на договора – неговата цена,
и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка,
5
което в противен случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата
относно общия размер на подлежащата на връщане сума по кредита от
потребителя е неравноправна по смисъла на чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО
и влече недействителност на договора за кредит в неговата цялост. В този
смисъл, неяснотата относно включените в ГПР компоненти съставлява и
нарушение на основното изискване по чл. 145 ал. 2 от ЗЗП клаузите,
определящи основния предмет на договора да са ясни и разбираеми. Невярно
е поддържаното в отговора по чл. 263 от ГПК възражение, че в случая се
касаело за възнаграждение, дължимо се на третото лице „ Файненшъл
България „ ЕООД по сключен между него и кредитополучателя договор за
поръчителство и като така е налице услуга, която е пожелана от потребителя
и предоставена му само въз основа на неговата воля, а не пряк разход, свързан
с предоставения кредит като задължително условие за получаването му.
Изложеното обосновава извод че процесния договор не отговаря на
изискванията на чл. 11 ал. 1 т.10 от ЗПК, поради което и на основание
разпоредбата на чл. 22 от ЗПК е недействителен.
За пълнота следва да се отбележи да е неоснователно оплакването за
недействителност на договора поради непосочване в него на методиката /
математическия алгоритъм /, по който е формиран годишния процент на
разходите. Същата е изрично нормативно определена / Приложение № 1 към
ЗПК / и единствено приложима от страните за изчисляването на ГПР по
договорите за потребителски кредити. Разпоредбата на чл. 11 т. 10 от ЗПК не
изисква нейното възпроизвеждане в договора за кредит.
Неоснователно е и поддържаното в жалбата възражение за нарушение
на чл. 11 ал. 1 т.т.9 и 11 от ЗПК поради непосочване в договора на условията
за прилагането и разпределянето на лихвения процент / възнаградителната
лихва /, поради което оставал неясен начина, по който е определена
подлежащата на връщане сума.
В случая е договорен фиксиран лихвен процент на годишна основа,
посочени са размерите на месечните погасителни вноски с така договорения
лихвен процент и размера на подлежащата на връщане сума на крайния
падеж,налице е и погасителен план към договора. Поради което не е било
необходимо договорът да съдържа условията за прилагане на лихвения
процент по кредита и как се начислява същия – върху целия размер на
кредита или на база остатъчната главница, тези данни относно
възнаградителната лихва за търговеца следват от погасителния план,
имплицитно се съдържат и извличат от същия и без необходимост от
специални знания. Така не е налице неяснота как е определен размерът на
подлежащата на връщане сума, съответно не е необходимо да се посочва
индекс или референтен лихвен процент, а без искане на потребителя / т.12 / не
е задължително за кредитора да представя погасителен план, съдържащ
информация каква част от месечната погасителна вноска се явява главница и
каква лихва. Посочени са условията за издължаване на кредита от
6
потребителя съгласно погасителния план, съдържащ информация за размера,
броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, а
изискването за посочване последователността на разпределение на вноските
между различните неизплатени суми е само в случай че за целите на
погасяването са договорени различни лихвени проценти – каквато хипотеза –
както се каза по - горе, не е налице.
Следователно главният иск е основателен и се уважава, след отмяна на
първоинстанционното решение за отхвърлянето му. С оглед уважаването на
главния иск първоинстанционното решение в частта, с която е уважен
евентуалния се обезсилва като недопустимо.
На въззивника се дължат разноски за две инстанции. За въззивната
такива не са направени, а за първоинстанционната са направени в размер на
50 лв. – заплатената по иска ДТ, а не 25 лв. – както неправилно е присъдил
районния съд.
На процесуалния представител на въззивника – адвокат Г. Л. М., се
присъжда възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 вр. ал. 1 т. 2 от ЗА и за
въззивната инстанция, което съдът определя в размер на 400 лева.
И съдът
РЕШИ:
Отменя Решение № 341 от 25.01.2023 г. по гр.д. № 13 913/2022 г. на РС
– Пловдив в частта, с която е отхвърлен предявеният от П. М. Ч., ЕГН –
********** срещу „ Изи Асет Мениджмънт „ АД, ЕИК ********* главен иск
за прогласяване за недействителен на основание чл. 22 от ЗПК на сключения
между тях Договор за паричен заем № *** г., вместо което Постановява:
Прогласява за недействителен на основание чл. 22 от ЗПК вр. чл. 11
ал. 1 т. 10 от ЗПК Договор за паричен заем № ***, сключен на *** г. между „
Изи Асет Мениджмънт „ АД, ЕИК ********* и П. М. Ч., ЕГН – **********.
Обезсилва Решение № 341 от 25.01.2023 г. по гр.д. № 13 913/2022 г. на
РС – Пловдив в частта, с която е уважен предявеният от П. М. Ч., ЕГН –
********** срещу „ Изи Асет Мениджмънт „ АД, ЕИК ********* евентуален
иск за прогласяване за нищожна на клаузата за неустойка, обективирана в чл.
4 ал. 2 от сключения между тях Договор за паричен заем № *** година.
Осъжда „ Изи Асет Мениджмънт „ АД, ЕИК ********* да заплати на
П. М. Ч., ЕГН – ********** деловодни разноски за първоинстанционното
производство в размер на още 50 / петдесет / лева.
Осъжда „ Изи Асет Мениджмънт „ АД, ЕИК ********* да заплати на
адвокат Г. Л. М., Булстат *** на основание чл. 38 ал. 2 вр. ал. 1 т. 2 от ЗА
възнаграждение за производството пред окръжния съд в размер на 400 /
четиристотин / лева.
7
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8