РЕШЕНИЕ
№ 3205
гр. Пловдив, 06.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на тринадесети септември през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Александър В. Точевски
при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова
като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело №
20225330103581 по описа за 2022 година
Предявени са кумулативно съединени искове- главни с правна квалификация по чл. 26 ал.
1, предложения първо и трето от ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК и по чл. 55 ал. 1, предложение първо
от ЗЗД и евентуални- по чл. 26 ал. 1, предложения първо и трето от ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК,
вр. чл. 92 от ЗЗД и по чл. 55 ал. 1, предложение първо от ЗЗД.
Ищецът В. К. К., ЕГН: **********, от ************************ чрез пълномощник
адв. Д. Ф., е предявил против „Сити Кеш” ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: град София, ул. „Славянска” № 29, ет. 7, представлявано от ********** Н.П.,
искове за прогласяване нищожността на договор за паричен заем Кредирект № **********/
14.01.2020 г., както и за връщане на платената по договора сума от 336, 83 лева, ведно със
законната лихва от подаване на исковата молба- 14.03.2022 г. до окончателното й
изплащане.
При условията на евентуалност, се предявяват и искове за прогласяване нищожността на
клаузата на чл. 8 от договора за неустойка, както и за връщане на платената без основание
неустойка по договора в размер на 277, 70 лева, ведно със законната лихва от подаване на
исковата молба- 14.03.2022 г. до окончателното й изплащане.
В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за паричен заем
Кредирект № **********/ 14.01.2020 г., по който на ищеца била предоставена сумата от 400
лева, при фиксиран лихвен процент- 40, 05 %, ГПР- 48, 23 % и срок за погасяване на заема- 6
месечни вноски, с краен падеж- 14.07.2020 г. Като обезпечение по договора в чл. 6 се
1
предвиждало или поръчителство, или представяне на банкова гаранция, а в противен случай
се дължала неустойка по чл. 8 в размер на 277, 70 лева, платима разсрочено. Ищецът
извършил плащания с ПКО по договора в общ размер на 736, 83 лева. Твърди се, че
договорът бил нищожен, поради следните съображения: На първо място, с фиксирания
годишен лихвен процент се нарушавали добрите нрави, като трайната съдебна практика
предвиждала, че уговорката за лихва, чийто размер надвишава трикратния такъв на
законната лихва, е в противоречие с добрите нрави. Освен това, неустойката се прибавяла
към лихвата и така кредиторът допълнително се обогатявал. Кредиторът не бил оповестил
на потребителя цената на кредитния ресурс и така последният бил заблуден от търговеца. Не
били изпълнено и изискването на чл. 11 ал. 1 т. 9 от ЗПК, защото не били посочени
условията за прилагане на лихвения процент. На следващо място, посоченият размер на
ГПР от 48, 23 % не бил действителният, защото в него не се включвала неустойката по чл. 8
от договора и по този начин не било спазено изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК. Не
били спазени и изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 20 от ЗПК, които следвало да бъдат част от
договорното съдържание. При условията на евентуалност, се твърди, че била нищожна само
клаузата за неустойка, която изгубила присъщата й обезщетителна функция, тъй като чрез
нея единствено се създавали предпоставки за неоснователно обогатяване. В ущърб на
потребителя финансовата институция поставяла неизпълними изисквания за обезпечението,
за да обоснове получаването на допълнителна печалба. Моли се за признаване нищожността
на договора/ клаузата за неустойка и за връщане на платените в тази връзка суми, като
недължими. Претендират се и разноските в процеса. В съдебно заседание страната не се
явява и не се представлява.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който
исковете се оспорват. Твърди се, че в законодателството нямало въведено ограничение в
размера на договорната лихва, а цитираната от ищеца съдебна практика била неприложима
към актуалните социално- икономически условия. Оспорва се твърдението, че неустойката
представлявала „скрита лихва“, тъй като лихвата представлявала възнаграждение на
кредитора за отпуснатия паричен заем, а с неустойката се целяло да се обезпечи вземането.
Нямало и заобикаляне на закона, защото изискването на чл. 19 ал. 4 от ЗПК било спазено.
Лихвата била във фиксиран размер и в този случай било неприложимо изискването на чл. 11
ал. 1 т. 9 от ЗПК. При отпускане на кредита финансовата институция поемала риск и чрез
неустойката се целяло обезпечаване на този риск в зависимост от кредитоспособността на
клиента, в случай на неизпълнение от негова страна. Клиентът бил наясно с тези
обстоятелства преди подписване на договора и само от неговото поведение зависело дали
ще увеличи задължението си. Ако се приемело, че той изначално нямал намерение да
представя обезпечение, то той договарял недобросъвестно и в нарушение на чл. 12 от ЗЗД.
Като не представил каквото и да е обезпечение, ищецът не гарантирал дори и в минимална
степен рискът на кредитора. Клаузата за договорната лихва не била неравноправна, като в
договора ясно се посочвала финансовата тежест, която трябвало да понесе потребителя. ГПР
бил правилно изчислен съобразно специалната формула, като той информирал потребителя
за общия му разход по кредита в момента на сключване на договора. В него не се включвала
2
неустойката, защото разходите при неизпълнение на задължението не били част от ГПР, а тя
представлявала обезщетение за неизпълнение. Спазени били и изискванията на чл. 11 ал. 1 т.
10 и т. 20 от ЗПК. В случая нямало и заблуждаваща търговска практика, водеща до
неравнопоставеност на уговорката за ГПР. Моли за отхвърляне на исковете, също
претендира разноски. В с.з. страната също не се явява и не се представлява.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед
наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:
С договор за паричен заем № **********/ 14.01.2020 г., сключен между страните, на
ищеца е предоставен кредит в размер на 400 лева, при следните условия: срок- 6 месеца, при
фиксиран годишен лихвен процент- 40, 05 % и годишен процент на разходите- 48, 23 %, при
общ размер на всички плащания- 454, 30 лева. Предвидена е още и неустойка при
неизпълнение на задължението за представяне на обезпечение (поръчител или банкова
гаранция) в размер на 277, 70 лева, платима разсрочено заедно с всяка вноска.
Като писмени доказателства са представени копия от договора за паричен заем и
погасителния план към него, ведно с общите условия, както и платежни документи- 7 броя
приходни касови ордери.
Прието е заключение на съдебно- счетоводна експертиза, според която вещото лице е
изчислило, че платената с ПКО сума по кредита е в размер на 736, 83 лева, като е
определило размера на ГПР на 48, 23 % и е посочило, че в него се включва единствено
договорната лихва. Ако обаче бъде включена и неустойката в размер на 732 лева, то тогава
ГПР би бил 844, 14 %, а ГЛП- 246, 89 % и оскъпяването за срока на кредита ще е 83 %.
При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:
Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по
договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е
небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото
да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове
или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на
договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по
смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният
договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за
потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията
на специалния закон- ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7-
12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и
липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази
недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото
последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и
връщане на лихвата и другите разходи.
В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за
потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на
3
общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по
какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР
представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на
кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната
лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да
заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на
договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР
е 48, 23 %, а възнаградителната лихва- 40, 05 %, но от съдържанието на договора не може да
се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР,
нито пък е ясно какво представлява разликата между размера на ГПР и лихвата, която е част
от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в
лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в
случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.
Пак в тази връзка, следва да се посочи, че още при сключването на договора е предвидено,
че неустойката по чл. 8 ще се заплаща разсрочено, заедно с всяка вноска по договора, като
общият й размер е 277, 70 лева (при отпусната заемна сума от 400 лева), а видно от
погасителния план към всяка месечна вноска за тази неустойка се прибавя допълнително
сумата от 33, 81 лева за целия срок на договора. Така въведените изисквания в цитираните
клаузи от договора за вида обезпечение (банкова гаранция или поръчители) и срока за
представянето му (тридневен), създават значителни затруднения на длъжника при
изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Непредставянето на
обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да
съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем
към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по
кредита. В случая е предвидено неустойката по договора да се кумулира към погасителните
вноски, като по този начин тя се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си
функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин към
погасителните вноски, неустойката на практика се явява добавък към възнаградителната
лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Това се установява и от вещото лице
по ССчЕ, според която с включването на неустойката ГПР би бил 844, 14 %, ГЛП ставал
246, 89 %, а оскъпяването за срока на кредита е 83 %, т.е. стойности, които съществено
надвишават законовите лимити и противоречат на добрите нрави и справедливостта.
Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от
ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата
недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е
насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия
за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и
отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така,
че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна,
разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да
прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му
4
от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен,
за да се приеме, че договорът е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл.
26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, без да е необходимо да се обсъждат останалите
аргументи на страните. Пак в тази връзка, предвид уважаването на главния иск, не следва да
се обсъждат и евентуалните искове, за които не са настъпили процесуалните последици,
които да обусловят разглеждане и произнасяне по тях.
Горните съображения водят до нищожността на договора за потребителски кредит, като
както вече беше посочено, съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита,
но не дължи лихва или други разходи. Това означава, че ищецът дължи плащане единствено
на предоставения му заем от 400 лева, който е погасен, но доколкото според заключението
на вещото лице по ССчЕ ищецът е погасил суми в общ размер на 736, 83 лева, то разликата
над главницата от 336, 83 лева (736, 83 лева- 400 лева) се явява недължима, като получена
при начална липса на основание, при което тя следва да бъде върната на потребителя.
Сумата се дължи, ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска, доколкото
това е законна последица от уважаване на осъдителната претенция.
Предвид уважаването на главните искове, съдът не дължи произнасяне по евентуалните
предявени такива, доколкото за тях не се е сбъднало съответното процесуално условие за
разглеждането им.
Предвид изхода на делото, на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК на ищеца се дължат
направените по делото разноски. Ищецът е заплатил държавна такса в размер на 100 лева,
както и депозит за вещо лице по ССчЕ в размер на 100 лева, които суми следва да му се
възстановят от ответника, като законна последица от решението. Ищецът освен това е
представляван от свой пълномощник в процеса, на когото той не е заплатил хонорар, в
която връзка същият моли за определяне на неговото възнаграждение на основание чл. 38
ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в представения договор за правна защита и
съдействие на ищеца е посочено, че той се представлява безплатно от адв. Д. Ф., поради
затрудненото си материално положение, което по смисъла на чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА
представлява основание за оказването му на безплатна адвокатска помощ. Изрично в
подобни хипотези законодателят е предвидил възможността съдът да определи размер на
адвокатското възнаграждение, което с оглед цената на осъдителния иск тук (доколкото в
него се включва като задължителен елемент от фактическия състав на претенцията и
установителната, без обаче тя да представлява отделен иск) следва да бъде изчислено
съгласно чл. 7 ал. 2 т. 2 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г., предвиждащи минимален размер на
адвокатското възнаграждение от 300 лева, платимо директно на адвоката. Направените пък
от ответника разноски си остават за негова сметка, без да се възлагат в тежест на другата
страна.
Поради изложеното, съдът
РЕШИ:
5
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между „Сити Кеш” ООД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: град София, ул. „Славянска” № 29, ет. 7,
представлявано от ********** Н.П. и В. К. К., ЕГН: **********, от
************************ че сключеният между тях договор за паричен заем №
**********/ 14.01.2020 г. е недействителен, поради несъответствие с изискването на чл. 11
ал. 1 т. 10 от Закона за потребителския кредит.
ОСЪЖДА „Сити Кеш” ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град
София, ул. „Славянска” № 29, ет. 7, представлявано от ********** Н.П., да заплати на В. К.
К., ЕГН: **********, от ************************ сумата в размер на 336, 83 (триста
тридесет и шест лева и осемдесет и три стотинки) лева, получена без основание по
недействителния договор за паричен заем № **********/ 14.01.2020 г., ведно със законната
лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба- 14.03.2022 г., до
окончателното й плащане.
ОСЪЖДА „Сити Кеш” ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град
София, ул. „Славянска” № 29, ет. 7, представлявано от ********** Н.П., да заплати на В. К.
К., ЕГН: **********, от ************************ направените разноски по делото:
внесена държавна такса в размер на 100 (сто) лева и внесен депозит за съдебно- счетоводна
експертиза в размер на 100 (сто) лева.
ОСЪЖДА „Сити Кеш” ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град
София, ул. „Славянска” № 29, ет. 7, представлявано от ********** Н.П., да заплати на
адвокат Д. Л. Ф., личен № **********, със съдебен адрес: ************************,
адвокатско възнаграждение за осъществено на ищеца В. К. К., ЕГН: **********, безплатно
процесуално представителство по делото, в размер на 300 (триста) лева, определено от съда
по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: ________/п/_______________
6