Р Е Ш Е Н И
Е № 261196
гр. Пловдив, 15.04.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ПЛОВДИВ, Гражданско
отделение, III граждански състав, в публично заседание на двадесет и
трети март две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВЕСЕЛА КЪРПАЧЕВА
при секретаря Каменка Кяйчева, като разгледа
докладваното от съдията гр.д. № 12948 по
описа за 2020 г. на Районен съд Пловдив, за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството по делото е по
депозирана искова молба от „Бонда“ ООД против ЕТ „*****“, с която е предявен
установителен иск с правна квалификация чл.
422, ал.1 ГПК, във вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, във вр. чл.327, ал.1 ТЗ.
В исковата молба се твърди, че ищецът е доставил на
ответника стока – *****, като за доставката е съставена фактура № *****/
14.03.2017 г. на стойност 1138,32 лв. Посочва, че е изпълнил задължението си,
но въпреки това ответникът не платил процесната сума. Ищецът подал заявление за
издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, по което било образувано
ч.гр.д. № 7359 по описа за 2020 г. на Районен съд Пловдив, I бр.с., срещу която
длъжникът възразил. Поради това предявява настоящия иск, моли за неговото
уважаване и за присъждане на сторените по делото разноски.
В срока по чл.131, ал.1 ГПК е постъпил
писмен отговор от ответника, с който признава предявения против него иск.
Представя доказателства за заплатена сума в размер на 1140 лв. по сметка на
ищеца, като моли да не му бъдат възлагани в тежест разноски. Прави възражение
за прекомерност на претендираните адвокатски възнаграждения.
С молба от 25.01.2021
г. ищецът взема становище по писмения отговор на ответната страна, като
признава извършеното плащане в размер на 1140 лв. Поддържа искането си за
разноски, като намира, че в случая не можело да намери приложение нормата на
чл.78, ал.2 ГПК. В откритото съдебно заседание заявява, че ответникът е
заплатил сумата от 50 лв. за разноски за ДТ е исковото и в заповедното
производство.
Съдът, като
съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства и
доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата
на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
По
допустимостта на предявените искове:
Видно от
приложеното ч.гр.д. № 7359 по описа за 2020 г. по описа на Районен съд Пловдив,
I бр.
състав, образувано по депозирано от „Бонда“ ООД заявление за издаване на
заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, за сумите, предмет на настоящото дело е
издадена заповед № 3343/ 03.07.2020 г. Заповедта е връчена на длъжника на
05.08.2020 г., като в законовия едномесечен срок е подадено възражение за
оспорване на вземането. Поради това с разпореждане на съда от 01.09.2020 г. и
на основание чл.415, ал.1, т.1 ГПК е указано на заявителя да предяви иск за установяване
на вземанията си по реда на чл.422, ал.1 ГПК. В законовия едномесечен срок е
предявен настоящият иск. Сумата, предмет на иска и тази, за която е издадена
заповедта за изпълнение съвпадат по основание и размер, поради което съдът
намира, че искът е допустим, поради което следва да се разгледа по същество.
По
основателността на иска:
Ищецът
основава исковата си претенция на сключен между страните договор за
покупко-продажба на стока – *****, обективиран в процесната фактура № ***/ 14.03.2017
г. Доколкото и двете страни в правоотношението притежават качеството на
търговци, процесният договор се намира под приложното поле на чл.318 и сл. от ТЗ и чл.286 ТЗ. За всяка от страните се пораждат следните задължения, а именно
– за продавача (ищец): да прехвърли правото на собственост върху описаните в
процесната фактура стоки и да предаде тяхното владение на купувача, а за
купувача (ответник) – да заплати уговорената продажна цена и да получи вещите,
предмет на договора – така чл.200, ал.1 ЗЗД, във вр. чл.288 ТЗ. Доколкото
договорът за покупко-продажба е консенсуален и неформален, същият се счита за
сключен при наличие на съгласие от всяка от страните досежно съществените му
елементи. Изпълнението на задължението по предаването на вещите и по заплащането
на продажната цена не е част от фактическия състав на облигационното
правоотношение и при липсата им не опорочава неговото възникване.
Съгласно разпоредбата на чл.327, ал.1 ТЗ купувачът е длъжен да плати цената при предаване на стоката или на документите,
които му дават право да я получи, освен ако е уговорено друго. Предвид
законовия регламент, от съществено значение за възникване на задължението на
купувача по заплащане на цената е изпълнение на задължението на продавача да
предаде процесните стоки. След предаването на последните, продавачът е изпълнил
основните си задълженията по договора, описани по-горе, поради което и може да
претендира изпълнение на насрещното задължение на купувача по заплащане на
цената.
По
делото се установява възникването на процесното облигационно правоотношение,
произтичащо от договор за търговска продажба. В писмения отговор ответната
страна признава задължението си към ищеца по процесната фактура с предмет
доставка на *****, с посоченото количество и цена. Признанието на страната се
цени от съда с оглед нормата на чл.175 ГПК, като то се потвърждава от всички
останали събрани по делото писмени доказателства – процесната фактура № ***/
14.03.2017 г., кантарна бележка № ***/ 14.03.2017 г., както и покана за
плащане, изпратена от ищеца. От това се прави извод за дължимост на вземането
на ищеца в размер на 1138,32 лв. Последица от основателността на главната
искова претенция е присъждане на законната лихва от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда – 26.06.2020 г. (от
когато се счита предявен искът по чл.422, ал.1 ГПК) до изплащането му.
По
делото се представиха доказателства, че ответникът е заплатил на 17.12.2020 г.
на ищеца сумата от 1140 лв., което обстоятелство се признава от ищцовата
страна. Извършеното плащане в хода на процеса следва да бъде съобразено от съда
на основание чл.235, ал.3 ГПК, съгласно която норма съдът взема предвид
фактите, настъпили след предявяване на иска, които са от значение за спорното
право. Доколкото обаче ищцовата страна не е посочила ясно кои вземания
(главница и/или обезщетение за забава) погасява сумата от 1140 лв., то съдът
следва да определи поредността при погасяване на задълженията. Съгласно
задължителните постановки на т.1 от ТР № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС, когато извършеното
плащане не е достатъчно, погасителният ефект за законната лихва за забава при
неизпълнение на парично задължение настъпва при условията и реда на чл.76, ал.2 ЗЗД. Посочената разпоредба предвижда, че условие за прихващане е съществуване
на едно задължение, което се формира от поне два от посочените елемента, в
случая - от главница и лихва. В тълкувателното решение се приема, че законът не
прави разграничение между различните видове лихви – възнаградителна или
обезщетителна, договорна или законна. Всички видове лихви са акцесорни вземания
спрямо вземането за главницата и точното изпълнение на задължението включва
погасяване на главницата и на определените по договора или начислените до деня
на плащането законни лихви. Правилото на чл.76, ал.2 ЗЗД отчита интереса на
кредитора – първо да се погасяват лихвите, а непогасената главницата да
продължи да се олихвява, както и предвид уредената по-кратка погасителна
давност за вземанията за лихви по чл.111, б. „в“ ЗЗД в сравнение с общата
погасителна давност за главницата.
С оглед
изложените задължителни постановки и доколкото платената от ответника сума в
размер на 1140 лв. не е достатъчна да погаси задълженията за главница и законна
лихва, то следва с посочената сума да се извърши погасяване по предвидения в
чл.76, ал.2 ЗЗД ред, а именно – първо да се погаси обезщетението за забава, а
след това – главницата. Дължимата лихва за забава за периода от 26.06.2020 г.
(датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по
чл.410 ГПК) до 17.12.2020 г. (деня на плащане) е в размер на 55,34 лв.,
изчислена с он-лайн лихвен калкулатор. Тази сума следва да се погаси изцяло с
извършеното плащане (1140лв. - 55,34лв. = 1084,66 лв.). С остатъка следва да се
погаси частично главницата (1138,32 лв. – 1084,66 лв.). След извършените
погашения остава неплатена главница в размер на 53,66 лв. Върху остатъчната
главница ищецът има право на обезщетение за забава, което е дължимо след
момента на извършване на плащането – от 18.12.2020 г., доколкото длъжникът вече
е погасил лихвата за забава за периода от подаване на заявлението до плащането.
Поради изложените съображения искът за главница следва да се уважи до размера
на сумата от 53,66 лв., ведно със законната лихва от 18.12.2020 г. до окончателното
изплащане на вземането, като за разликата от 53,66 лв. до 1138,32 лв. за искът
за главницата подлежи на отхвърляне. Следва да се отхвърли и искането за
присъждане на обезщетение за забава за периода от 26.06.20202 г. до 17.12.2020
г. в размер на 55,34 лв.
По
отношение на разноските:
При отхвърляне на исковете поради плащане в хода на процеса,
при констатирана дължимост на платените суми, право на разноски има ищецът.
Така изрично определение № 688 от 02.10.2014 г. по ч.пр. д. № 2337/2014 г. на
ВКС, определение № 674/23.11.2011 г., ч. гр. дело № 597 по описа за 2011 г. на
ВКС, IV г.о., определение № 349 от 06.06.2011 г. по ч.пр. д. № 296/2011 г. на
ВКС.
Съдът намира, че в случая не е налице предпоставката на
чл.78, ал.2 ГПК, на която се позовава ответникът в писмения отговор. Съгласно
цитираната норма, ако ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане
на делото и ако признае иска, разноските се възлагат върху ищеца. За да може
ответникът да се екскулпира от отговорността за разноски, следва двете посочени
предпоставки да са налице в своята кумулативна даденост. В случая, макар и
ответникът да признава правопораждащите факти, той с поведението си е дал повод
за завеждане на делото. Отделно от това следва да се отбележи, че макар искът
да се отхвърля частично, ответникът ще понесе отговорността за разноски изцяло.
Извършените плащания в хода на делото не се отразяват на правото на ищеца на
разноски. В този смисъл е практиката на ВКС – определение №200/20.05.2016 г.,
постановено по ч.гр.д. № 1960 по описа за 2016 г., ВКС, III г.о. По общо правило разноските се дължат от страната,
която с поведението си е причинила възникването на правния спор, като
задължението за заплащане на направените по делото разноски е задължение за
заплащане на понесените от съответната страна вреди и в духа на закона се
присъждат разноски в полза на ищеца и в случаите при отхвърляне на иска, когато
след предявяването му, ответникът доброволно е изпълнил задължението си, изцяло
или отчасти – върнал е дадените му в заем пари – така Тълкувателно решение №
119/01.12.1956 г. по гр.д. № 112/1956 г. на ОСГК на ВС.
Поради изложеното на основание чл.78, ал.1 ГПК разноски се
дължат на ищеца. Последният претендира заплащане само на адвокатско
възнаграждение в исковото и в заповедното производство, доколкото твърди, че ДТ
в размер на 50 лв. е заплатен от длъжника. Съдът намира, че в полза на ищеца
следва да се присъди претендираното адвокатско възнаграждение за исковото
производство в размер на 371,62 лв. съгласно договор за правна защита и
съдействие от 24.09.2020 г. Налице са доказателства (платежно нареждане от
28.09.2020 г. – л.11 от делото), които доказват заплащане на възнаграждението
по сметка на адвокатското дружество. Възражението на ответника за прекомерност
съдът намира за неоснователно, доколкото уговореният хонорар е съобразен в
минимално предвидения съгласно чл.7, ал.2, т.2 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения. Следва да се присъди и
адвокатско възнаграждение в заповедното производство е претендирания размер от
360 лв. с ДДС, съобразен с минималните размери по наредбата, за което също са
налице доказателства за заплащането. Тъй
като на основание т.12 от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС за разноските в
заповедното производство съдът дължи изрично произнасяне с осъдителен
диспозитив, то на ищеца следва да се присъдят и 360 лв. с ДДС - адвокатско
възнаграждение. Общият размер на разноските, които следва да се присъдят в
полза на ищеца е 731,62 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между
страните, че ЕТ „*****“, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:
гр. *****, представлявано от Т. И. П., дължи
на „Бонда“ ООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр.
Пловдив, ул. „Изворна“ № 8, представлявано от ***** С. И. М., по предявения установителен
иск с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК,
във вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, във вр. чл.327, ал.1 ТЗ, сумата от 53,66 лв. (петдесет и три лева и
шестдесет и шест стотинки) - главница, представляваща цената на доставена
стока – *****, за която е издадена фактура № *****/ 14.03.2017 г., ведно със законната лихва от 18.12.2020 г.,
до окончателното изплащане на вземането, за която сума е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК № 3343/ 03.07.2020 г., по
ч.гр.д. № 7359 по описа за 2020 г. на РС Пловдив, I бр.с., КАТО
ОТХВЪРЛЯ иска за главницата за разликата от 53,66 лв. до пълния претендиран
размер от 1138,32 лв., както и за обезщетението за забава за периода от 26.06.2020
г. до 17.12.2020 г. в размер на 55,34 лв., поради
извършено плащане в хода на процеса.
ОСЪЖДА ЕТ „*****“, ЕИК: ********* да заплати на „Бонда“ ООД, ЕИК: ********* на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 731,62 лв. (седемстотин
тридесет и един лева и шестдесет и две стотинки), представляващи разноски в
исковото и заповедното производство за заплатено адвокатско възнаграждение.
Решението
може да бъде обжалвано от страните в двуседмичен срок от съобщаването му с
въззивна жалба пред Окръжен съд Пловдив.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:/п./В.К.
Вярно
с оригинала.
К.К.