Р Е
Ш
Е
Н
И
Е № 260151
гр. ВРАЦА, 21.06.2021
г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
Врачанският окръжен съд гражданско отделение в
публичното заседание на 21.04.2021г. в състав:
Председател:МИРОСЛАВ ДОСОВ
Членове:НАДЯ ПЕЛОВСКА
мл.с. КАМЕЛИЯ КОЛЕВА
в присъствието на:
секретар МАРИЯ ЦЕНОВА
като разгледа докладваното от СЪДИЯТА ПЕЛОВСКА
в.гр. дело N 142
по
описа за 2021 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Д.И.Й. *** е обжалвал решение
№260200/11.11.2020г.на Районен съд-Враца, постановено по гр.дело №1434/2020г. в
частта му, с която е осъден да заплати на „Фокс Лазер“ЕООД-гр.София сумата от
5190,91 лв.неустойка по договор за обучение и сумата от 491,24 лв.деловодни
разноски.
Във въззивната жалба се твърди, че в обжалваната
му част решението на РС-Враца е
неправилно и незаконосъобразно. Развиват се доводи, че жалбоподателят не
дължи така присъдената сума, тъй като както първоначално заеманата от него длъжност
„***“, така и заетата впоследствие длъжност „***“, нямат никакво отношение към
проведения обучителен курс, придобитата от който специалност не дава
правоспособност по заваряване. Сочи се също, че работодателят не е заплащал
претендираните суми за курса на обучение, което е проведено без откъсване от
работа и полученото от жалбоподателя трудово възнаграждение за времето на
обучението е функция на полагания труд, а не заплащане на обучение. Правят се
оплаквания, че не е взет предвид и факта, че след проведения курс жалбоподателят
е работил при ищеца почти половината от срока, предвиден в договора.
По отношение начина на провеждане на курса и
изпълняването на трудовите му задължение по време на обучението жалбоподателят
иска пред въззивната инстанция да бъдат допуснати двама свидетели, изслушването
на които не е било допуснато от първоинстанционния съд.
Прави се искане да бъде уважено направеното от
жалбоподателя Й. възражение за прихващане на сумата от 1382,95 лв.,
представляваща неплатено трудово възнаграждение за м.февруари 2020г. Поддържа
се, че тъй като работодателят не е доказал изплащане на възнаграждението, то
възражението за прихващане следва да се уважи.
Препис от въззивната жалба на Д.И.Й. е би връчен
на въззиваемата страна „Фокс Лазер“ЕООД-гр.София, но отговор от нея не е
постъпил.
Въззивна жалба против решение №260200/11.11.2020г.на
Районен съд-Враца, постановено по гр.дело №1434/2020г. е подадена и от „Фокс
Лазер“ЕООД-гр.София. В жалбата и в уточнението й от 04.02.2021г. се сочи, че решението на РС-Враца се обжалва в
частта му, с която искът за неустойка е отхвърлен за разликата от 5190,91 лв.до
пълния предявен размер от 15572,73 лв. В жалбата се твърди, че без никакво
основание районният съд е приел претендираната неустойка за прекомерна и без да
съобрази, че работодателят е вложил сериозна сума за обучението на работника,
възвращаемостта на която в определен срок следва да бъде гарантирана. поддържа
се, че в обжалваната му част решението е неправилно и необосновано, поради
което следва да бъде отменено и искът бъде уважен в пълен размер.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК от Д.И.Й. ***, като
ответник по въззивната жалба на „Фокс Лазер“ЕООД-гр.София, е постъпил писмен
отговор, че оспорва жалбата. Сочи, че съображенията за това се съдържат в
подаденото от него въззивна жалба.
При извършена проверка за редовност на въззивните
жалби на Д.И.Й. *** и „Фокс Лазер“ЕООД-гр.София, въззивният съдебен състав
констатира, че същите са подадени в срока по чл.259, ал.1 ГПК и отговарят на
изискванията на чл.260 и чл.261 ГПК.
При наличие на предпоставките по чл.266, ал.3 от ГПК пред въззивната инстанция са изслушани двама свидетели, сочени от ответника
Д.Й..
При констатираната допустимост на жалбата,
съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Първоинстанционното съдебно решение е валидно и
допустимо, постановено в съответствие с основанието и петитума на искането за
съдебна защита, предявено с исковата молба на ищеца.
Районен съд-Враца е бил сезиран с предявен от
„Фокс Лазер“ЕООД-гр.София иск против Д.И.Й. ***, за заплащане на сумата от
15 572,73 лв., представляваща договорна неустойка по чл.13 от договор за
обучение, сключен на 20.02.2017г. Предявен е и обективно съединен иск за сумата
от 169,82 лв., платена на ответника сума за работни обувки.
В исковата молба се твърди, че по силата на
сключен между страните трудов договор от 12.09.2016г. ответникът заемал при
ищеца длъжността „***“. В началото на 2017г. ответникът бил изпратен на
обучение за „***“, за което обучение бил сключен договор от 20.02.2017г. След
проведено успешно обучение ответникът бил преназначен на длъжност „***“, но в края
на 2019г. той подал предизвестие за прекратяване на трудовия му договор.
Договорът бил прекратен със заповед №25/19.02.2020г., в която е посочено, че Д.Й.
следва да възстанови в трикратен размер платената от работодателя сума за
обучение в размер на 5190,1 лв., или
общо 15572,73 лв., както и сумата от 169,82 лв.за работни обувки. Поддържа се,
че така посочените суми не са изплатени от ответника, което поражда интереса от
предявяването на исковете.
Препис от исковата молба е бил връчен на ответника
Д.И.Й., от който в срока и по реда на чл.131 от ГПК е постъпил писмен отговор,
че оспорва исковете. В отговора се твърди, че курсът на обучение бил проведен в
началото на 2017г. и бил с предмет „Международен специалист по заваряване“, като
това курс няма отношение към заетата в последствие от 28.02.2018г.длъжност „***“.
Твърди се също, че в резултат на този курс ответникът не придобива
правоспособност по заваряване, а само за заваръчен контрол, поради което
основанието той да заеме длъжността „***“ не е този курс, а притежаваното от
него Свидетелство за правоспособност по заваряване №571-13 от 07.04.2017г.
Ответникът поддържа също така, че за срока на проведеното обучение той е бил на
работа и е получавал трудовото си възнаграждение, а не е получавал възнаграждение за това, че се
обучава.С отговора се прави възражение за прихващане на сумата от 1382,95 лв.,
представляваща неизплатено трудово възнаграждение за м.февруари 2020г.
При така подадените искова молба и отговор в
производството пред първоинстанционния съд са събрани писмени доказателства,
въз основа на които районният съд е уважил иска за договорна неустойка до
размер на сумата от 5190,91 лв. В останалата част искът е отхвърлен, като е
прието, че поради прекомерност на предвидената в чл.13 от договора неустойка,
нормата е нищожна и на заплащането подлежи единствено стойността на обучението.
За недоказани са приети претенцията за стойността на работните обувки, както и
възражението за прихващане.
Въз основа на събраните в производството пред
районния и пред въззивния съд доказателства, настоящият съдебен състав приема
следното от фактическа страна:
Видно от представеният трудов договор
№311/12.09.2016г., по силата на същия и считано от 13.09.2016г. ответникът Д.Й.
заел при ищеца „Фокс Лазер“ЕООД длъжността „***“.
На 20.02.2017г. между страните бил сключен
процесния договор за обучение, съгласно който работодателят се задължил да
осигури за своя сметка обучението на ответника за Международни специалисти по
заваряване, провеждано в ЦПО към ИМСТЦХ-БАН. Съгласно договора обучението
следвало да се проведе в периода 06.03.2017г.-29.04.2017г., като стойността му
е посочена в чл.3 като сумата от 5190,91 лв., включваща 2900 лв.обучение и
2290,91 лв.брутно трудово възнаграждение за периода на обучението. Стойността
на обучението следвало да бъде заплатена от работодателя-чл.4, а работникът се
задължил след успешно приключване на обучението и получаване на съответен
сертификат от него, да работи в дружеството в продължение на 5 години, считано
от деня на получаване на сертификата-чл.10. С разпоредбата на чл.13 от договора
страните предвидили, че в случай на едностранно прекратяване на трудовото
правоотношение от работника преди изтичането на 5 годишния срок по чл.10, той
дължи на работодателя неустойка в трикратния размер на сумата по чл.3 от
договора.
На л.62 от първоинстанционното дело е представено
свидетелство за правоспособност по заваряване, издадено от „Център за
управление и професионално обучение“ЕАД, от което се установява, че по силата
на протокол №58/07.04.2017г. ответника Д.Й. придобил правоспособност като ***
на ъглови шевове. На л.63 от делото е представено свидетелство за
правоспособност по заваряване, издадено от ЦПО към ИМСТЦХА-БАН, от което е
видно, че съгласно протокол №448/19.10.2017г. Й. е придобил правоспособност
като *** на тръби. Съгласно молбата на ищеца от 11.09.2020г., двете
свидетелства са представени като част от трудовото досие на ответника. По
делото не са представени доказателства, които да свързват издаденото от ЦПО към
ИМСТЦХА-БАН свидетелство с обучението за Международни специалисти по заваряване,
за което е сключен процесния договор за обучение. На л.55, л.60 и л.61 от първоинстанционното
дело са представени също диплома и сертификат, издадени съответно на
05.05.2017г. и на 08.08.2018г., които обаче не са преведени на български език,
поради което и на основание чл.185, изр.1 и чл.4, ал.1 от ГПК, не следва да
бъдат ценени като годни доказателства.
Видно от приложеното допълнително споразумение
№1541/28.02.2018г., по силата на същото и считано от 01.03.2018г. ответникът
бил преназначен от длъжност „***“ на длъжност „***“.
От ищеца по делото не са представени
доказателства, че обучението, за което е сключен процесния договор, е проведено
в периода, посочен в договора-06.03.2017г.-29.04.2017г., но по отношение на
това обстоятелство ответникът не спори. Провеждането на обучението се
установява и от показанията на разпитаните пред въззивната инстанция свидетели С.
А. - А. и И. И.. Свидетелите са бивши колети на ответника във „Фокс лазер“ЕООД
и твърдят, че курсът бил проведен през пролетта на 2017г. в гр.София. И двамата
свидетели са категорични, че обучението е провеждано без откъсване от работа,
защото се провеждало в делнични дни, но не всеки ден и не в един и същи часови
диапазон. Свидетелите установяват също така, че работния цикъл в ищцовото
дружество е непрекъснат, поради което след приключване на лекциите по
обучението, участниците в него, в т.ч. ответника, се връщали на работа и
отработвали часовете, през които били на обучение. Според св.И.
преназначаването на ответника Д.Й. на длъжност „***“ не е извършено въз основа
на процесното обучение, а въз основа на друго свидетелство за заваряване,
получено от друга фирма, а не от БАН.
При така установеното от фактическа страна,
въззивният съдебен състав достигна до следните правни изводи:
При условията на обективно съединяване са
предявени искове за сумата от 15572,73 лв. договорна неустойка, който следва да
бъде квалифициран като такъв по чл.92 от ЗЗД, вр.с чл.234, ал.3, т.2 от КТ и
иск за сумата от 169,82 лв., представляваща равностойността на получени от
ответника работни обувки, който следва да се квалифицира като такъв по чл.14,
ал.1, т.1 от Наредбата за безплатното работно и униформено облекло.
Видно от договора от 20.02.2017г., на който ищецът
се позовава, същият има характер на договор за повишаване на квалификацията и
за преквалификация, тъй като с него се цели повишаване на равнището, степента на знанията и уменията на работника, ответник
по иска, по определена професия-цели се придобиването на знания и умения за
международен специалист по заваряване. Независимо, че този договор е нормативно уреден от трудовото
право, той не е трудов договор, тъй като с него не се престира работна сила и
извършване на определена работа при работодателя. Ето защо по отношение на неговото изпълнение и отговорността
при неизпълнение, приложими са общите правила за договорите и изпълнението, и се
прилага гражданския закон. По тази причина и по общите правила на чл.9 и чл.20а
от ЗЗД страните разполагат с правото свободно да договорят и други условия на
договора, стига те да не противоречат на повелителни разпоредби на закона и на
добрите нрави.
Доколкото договорът по чл.234 от КТ изключва едновременното
престиране на работна сила при работодателя, то следва да се приеме, че общият
принцип е, че предвиденото в него обучение се осъществява извън рамките на
обичайния трудов процес. По тази причина и съгласно чл.234, ал.2, т.3 от КТ с договора
за повишаване на квалификацията и за преквалификация е допустимо страните да
договарят за времето на обучението работникът да получава възнаграждение за
това, че се обучава. Това възнаграждение обаче не е трудово, а е форма на
компенсация за това, че по време на обучението работника няма да може да работи
и да получава трудово възнаграждение. Доколкото разпоредбите на чл.234 от КТ не
въвеждат изрична забрана обучителният курс да се съвместява, като период, с
работата по трудовия договор /напр.обучението се провежда след края на работния
ден или в почивни дни/, то няма пречка за един и същи период от време,
напр.както е в случая от 06.03.2017г.до 29.04.2017г., работникът да получава
трудовото си възнаграждение за това, че престира труд през този период, както и
да получава възнаграждение за това, че се обучава, но извън работните часове и
при положение, че заплащането на такова възнаграждение за обучение е предвидено
в договора по чл.234 от КТ.
Допустимо е
също така-чл.234, ал.3, т.1 КТ, страните да договарят отговорност при
неизпълнение на поетото от работника задължение да работи при работодателя за
определен срок, в т.ч. неустойка, като целта на обезщетението при
неизпълнение/неустойката, е да бъдат компенсирани разходите на работодателя за
обучението. По тази причина договарянето на отговорността при неизпълнение,
вкл.под формата на неустойка, винаги е свързана и се измерва с разходите,
направени от работодателя, като тези разходи следва да са действителни. В
противен случай клаузата за обезщетение или неустойка би могла да бъде и
нищожна, ако не е измерима с извършените разходи за обучението и ако включва
елементи, каквито законът забранява.
В разглеждания случай сключеният между страните
договор отговаря на изискванията на чл.234, ал.2 от КТ за минимално съдържание,
поради което е валиден. С този договор са определени разходите, които
работодателят извършва за обучението и те са два типа- сумата от 2900 лв.,
представляваща стойността на обучителния курс и сумата от 2290,91 лв.,
представляваща брутно трудово възнаграждение за периода на обучението.
Последният разход следва да бъде третиран именно като трудово възнаграждение, а
не като възнаграждение за обучение, тъй като този извод се обуславя не само от
изрично употребения в чл.3 от договора израз, но и от съвкупното тълкуване
на разпоредбите на чл.3 с тези на чл.7 и
чл.8 от договора. По тази причина и като бъдат отчетени събраните по делото
свидетелски показания, че пред периода на обучението ответникът е изпълнявал и
трудовите си функции, то следва да се приеме, че посочената в чл.3 от процесния
договор сума от 2290,91 лв. съставлява брутното трудово възнаграждение на
ответника за периода 06.03.2017г.- 20.04.2017г. в който период той е престирал
работна сила по трудовия си договор. Показанията на разпитаните по делото свидетели
са еднозначни и непротиворечиви по въпроса, че обучението е провеждано в
делнични дни, не всеки ден, в различно часово време, като след приключването му
ответникът се е връщал на работа и е отработвал времето, през което е бил на
обучение. Самият работен процес при ищцовото дружество е позволявал това, тъй
като е бил непрекъснат, поради което и ценени съвкупно с договорното
съдържание, свидетелските показания следва да бъдат изцяло приети за верни.
Следва да се посочи също така, че видно от приложеното по делото копие на
личното трудово досие на ответника, за периода 06.03.2017г.-20.04.2017г. той е
ползвал само един ден платен годишен отпуск-на 22.03.2017г., като други
отсъствия от работа не са регистрирани. Този факт също показва, че за посочения
период ответникът се е обучавал и е работил по трудовия си договор
едновременно.
С оглед възприетият извод, че обучителният курс за
периода 06.03.2017г.- 20.04.2017г. не е прекъснал изпълнението на трудовите
функции на ответника и че посоченото в чл.3 от договора възнаграждение е
трудово, за реално полаган труд, съдът намира, че в частта й, включваща и
трикратния размер на сумата от 2290,91 лв., клаузата на чл.13 от договора е
нищожна, поради противоречието й с императивни норми на КТ. Договореното и
изплащано на ответника Д.Й. възнаграждение не съставлява разход на работодателя
за обучението, а е дължимо трудово възнаграждение, поради което то не може да
служи като обезщетение за работодателя при неизпълнение на поетото от работника задължение да работи при него за
определен срок. Получаваното възнаграждение е за полаган труд по трудовия
договор, поради което връщането му под форма на неустойка и то в трикратен
размер, не е допустимо.
Въззивният съд намира, че не са налице основания
за присъждането и на трикратния размер на сумата от 2900 лв., която според
договора съставлява стойността на обучението. Както вече бе посочено, договарянето
на отговорност при неизпълнение на
поетото от работника задължение да работи при работодателя за определен срок,
има за цел да бъдат компенсирани разходите на работодателя за обучението.
Същата цел е вложена от страните и в разпоредбата на чл.13 от договора, която
изрично обвързва неустойката с извършените от работодателя разходи по
обучението. Именно поради така уговорената връзка въззивният съд приема, че
работодателят дължи доказване на извършените разходи, като предпоставка за
уважаване на предявения иск за договорна неустойка. Защото ако разходите не са
извършени /работодателят не е заплатил обучителния курс/, то неустоечната
клауза би се явила нищожна и в тази й част, поради противоречие с добрите нрави
-неустойката ще се яви определена на произволна база без връзка с обема на
задълженията на страните. Доказателства обаче за заплащане от ищеца на сумата
от 2900 лв. за проведеното обучение на ответника не са представени, поради
което и в тази му част искът за неустойка се явява неоснователен и като такъв
ще следва да се отхвърли.
При частичното уважаване на предявения иск по чл.
чл.92 от ЗЗД, вр.с чл.234, ал.3, т.2 от КТ
районният съд е допуснал нарушение на материалния закон, поради което в частта
му, с която посоченият иск е уважен до размер на сумата от 5190,91 лв.
обжалваното решение ще следва да бъде отменено и искът бъде отхвърлен изцяло по
съображенията, изложени в настоящия съдебен акт.
Въззивният съд намира за неоснователен предявеният
иск по чл.14, ал.1, т.1 от Наредбата за безплатното работно и униформено
облекло, но не по съображенията, изложени от районния съд. Съгласно
разпоредбата на чл.14, ал.1, т.1 от НБРУО, работникът или служителят е длъжен
да върне на работодателя предоставеното му работно облекло при прекратяване на
трудовото правоотношение. Няма законова пречка вместо връщане на облеклото да
бъде заплатена неговата равностойност. От своя страна разпоредбата на чл.14,
ал.2 от Наредбата е предвидила, че в случаите по ал. 1 работникът или
служителят може да задържи облеклото при условия, определени от работодателя.
Видно от представената на л.178 от делото декларация,
работните обувки са били получени от ответника на 27.06.2019г., като ответникът
е декларирал, че при прекратяване на трудовия договор преди изтичането на 6
месеца от получаване на обувките, той дължи заплащане на тяхната левова
равностойност-сумата от 169,82 лв., която може да му бъде удържана от работната
заплата.
При така представената декларация следва да се
приеме, че заплащане равностойността на обувките се дължи само ако договорът е
прекратен преди изтичането на 6 месеца от тяхното получаване. В случая
договорът е прекратен след изтичането на 6 месеца-на 20.02.2020г., поради което
и заплащане на стойността им от 169,82 лв.не се дължи. Освен това ищецът не е
доказал, че е изпълнил задължението си по чл.6, ал.2, т.4 от Наредбата, да
определи срок за износване на обувките, който да е по-дълъг от посочените 6
месеца, поради което в посочения размер равностойността им не може да се дължи.
Доказателства за стойността на обувките към датата на прекратяване на трудовия
договор, като се вземе предвид износване, състояние и пр., не са представени от
ищеца, поради което предявеният иск подлежи на отхвърляне. При съвпадане на
крайния извод на двете съдебни инстанции, в частта, с която предявеният иск за
сумата от 169,82 лв. е бил отхвърлен, обжалваното решение ще следва да бъде
потвърдено.
При направените от въззивния съд изводи за
неоснователност на предявените искове в цялост, то произнасяне по направеното
от ответника възражение за прихващане не се дължи.
При този изход на делото ищецът „Фокс Лазер“ЕООД-гр.София
ще следва да бъде осъден да заплати на ответника Д.Й. допълнителни разноски за
адвокатско възнаграждение за производството пред районния съд, в размер на
323,15 лв. Доказателства за извършени от Д.Й. разноски за въззивното производство
не са представени, поради което такива не следва да се присъждат.
Водим от горното, Врачанският окръжен съд
Р Е Ш
И :
ОТМЕНЯ решение №260200/11.11.2020г.на Районен
съд-Враца, постановено по гр.дело №1434/2020г. в частта му, с която Д.И.Й. ***, е осъден да заплати на „Фокс
Лазер“ЕООД-гр.София сумата от 5190,91 лв.неустойка по договор за обучение от
20.02.2017г. и ВМЕСТО НЕГО В ТАЗИ ЧАСТ ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявеният от „Фокс
Лазер“ЕООД-гр.София, с ЕИК *** против Д.И.Й. ***, с ЕГН **********, иск за
присъждане на неустойка по сключен между тях договор за обучение от
20.02.2017г., до размер на сумата от 5190,91 лв.
ПОТВЪРЖДАВА решение №260200/11.11.2020г.на Районен
съд-Враца, постановено по гр.дело №1434/2020г., в останалите му обжалвани
части, с които предявеният иск за неустойка е бил отхвърлен за сумата над 5190,91
лв.до пълния предявен размер от 15572,73 лв., а предявеният иск за сумата от 169,82
лв., представляващи стойността на предоставени работни обувки, е бил отхвърлен
изцяло.
ОТМЕНЯ решение №260200/11.11.2020г.на Районен
съд-Враца, постановено по гр.дело №1434/2020г. И в частта му, с която Д.И.Й. ***, с ЕГН **********
е бил осъден да заплати на „Фокс Лазер“ЕООД-гр.София, с ЕИК *** деловодни
разноски в размер на 491,24 лв.
ОСЪЖДА „Фокс Лазер“ЕООД-гр.София, с ЕИК ***, със
съдебен адрес ***, да заплати на Д.И.Й. ***, с ЕГН **********, допълнително
сумата от 323,15 лв. деловодни разноски за адвокатска защита за производството
пред районния съд.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба
пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател:........... Членове:1..........
2..........