Р Е Ш Е Н И Е №25
гр.
Враца, 03.02.2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Врачанският
окръжен съд, Гражданско отделение, в публично заседание на седемнадесети януари
две хиляди и двадесета година, в състав:
Председател: ЕВГЕНИЯ СИМЕОНОВА
Членове: ПЕНКА Т. ПЕТРОВА
Мл.с. МАГДАЛЕНА МЛАДЕНОВА
в присъствието на секретар Миглена Костадинова, като
разгледа докладваното от мл. съдия Младенова в.гр.дело № 692 по описа за 2019
г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 839/11.10.2019 г.,
постановено по гр. дело № 766/2019 г.,
Районен съд – Враца е признал за установено по отношение на Д.И.Н., ЕГН **********,
с постоянен и настоящ адрес: ***, че дължи на „Теленор България” ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Младост
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна
жалба от ответника Д.И.Н., чрез назначения от съда на основание чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител – адв. М.Л., в която се излагат съображения за
неправилност на същото. В жалбата се поддържа, че атакуваното решение е
постановено в нарушение на материалния закон. Сочи се, че първоинстанционният
съд неправилно е приел, че представените фактури са годно доказателство за
установяване наличието на задължението и неговия размер, като в тях не е
конкретизирано по кои договори за услуги или договори за лизинг е начислената
сума, за кой минал период е и на какво основание, какви мобилни услуги са
включени в стойността им с посочване на техния обем и единична цена. Изтъква
се, че във фактурите за м. 12.2016 г. и за м. 01.2017 г. са отразени
отрицателни стойности на задължения за този отчетен период, а в същото време са
останали непогасени задължения за по-старите отчетни периоди. Посочва се, че
съдът неправилно е приел, че далекосъобщителните услуги, за които са издадени
фактурите, са доставени на потребителя, като те не представляват основание за
плащане, а са частни свидетелстващи документи и не удостоверяват предоставена
услуга, тъй не са подписани от получателя им. Твърди се, че прехвърлянето на
останалите от предишни периоди задължения не кореспондира с принципите на
Закона за счетоводството за документална обоснованост на първичните счетоводни
документи, като съдът неправилно е приел, че фактурите отразяват по достоверен
начин наличието на тези задължения, тъй като в нарушение на чл. 6, ал. 1, т. 4
от Закона за счетоводството те не отразяват предмет, натурално и стойностно
изражение на стопанската операция. Посочва се още и че съдът неправилно е
приел, че претендираните суми за лизингови вноски са доказани по основание и
размер, като тези задължения се претендират с исковата молба като сума, дължима
при възникване на предпоставките за предсрочна изискуемост на всички
задължения. Твърди се, че по делото липсват доказателства за обявяване на
предсрочна изискуемост на месечните вноски, предмет на двата договора за
лизинг, както и за това, че преди образуване на заповедното производство ищецът
е упражнил надлежно правото си да ги обяви за такива, както и че е уведомил
длъжника за това. Сочи се и че неправилно районният съд е приел, че посочените
в договорите неустойки са дължими, тъй като за тези суми е предвидено да се
кумулират към погасителните вноски и са включени в общата претендирана сума за
лизингови вноски от 51,11 лв. по първия договор и от 175,78 лв. по втория
договор. Изтъква се и че с отговора на исковата молба ответникът е направил
възражение за нищожност на предвидените в договорите за лизинг клаузи за
неустойка, което първоинстанционният съд не е обсъдил. Иска се от съда да
отмени атакуваното решение и да отхвърли предявения иск. Претендира се
определянето и внасянето на хонорар за особения представител за процесуалното
представителство на ответника пред въззивната инстанция.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на
жалбата от насрещната страна „Теленор България” ЕАД, чрез пълномощника адв. Н.Ш.,
в който се изразява становище за неоснователност на същата. Поддържа се, че
решението на районния съд е законосъобразно, като правилно съдът е приел, че
страните са били в облигационни отношения по повод представените по делото
договори и че няма разминаване между претендираните и описаните във фактурите
суми. Изтъква се, че доказателство за плащане на цялото или част от задължението
не е представено от ответника, въпреки че доказателствената тежест за това е
била негова. Посочва се, че задължението за заплащане на месечния абонамент не
е обвързано от потреблението на мобилни услуги и се дължи без значение дали
мобилният оператор действително ги е доставил и дали абонатът ги е потребил.
Твърди се, че сроковете на лизинговите вноски по договора за лизинг са изтекли
и същите са дължими на основание обща изискуемост, като се цитира съдебна
практика в този смисъл. Изтъква се, че задължението на ответника за потребени
мобилни услуги, извън предоставения му пакет, се удостоверява именно с
процесните фактури, в които подробно е описано потреблението за съответния
период. Твърди се, че издадените фактури отразяват ползването на мобилни услуги
от ответника, като в тях е посочена стойността на абонаментните такси, номера
на лизинговата вноска и нейния размер. Изтъква се и че съгласно чл. 7 от Закона
за счетоводството няма изискване за наличие на подпис на задълженото лице на
първичен счетоводен документ, а от ответника като абонат не е постъпвало
възражение или оспорване на верността на фактурите. Прави се възражение за
прекомерност на претендирания хонорар от особения представител на ответника,
като се иска от съда същият да бъде намален под установения минимум съгласно
чл. 47, ал. 6 ГПК с една втора.
Иска се от съда да потвърди първоинстанционното
решение. Претендират се и разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните
писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на
чл. 235, ал. 2 ГПК намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
оспорения съдебен акт и възраженията на въззиваемия.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал.
1 ГПК, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Процесното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Районен съд – Враца е бил сезиран с положителен установителен иск
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК,
във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗЗД.
Въззивната жалба е неоснователна.
Възникването на спорното право за заплащане на
претендираното възнаграждение за доставени далекосъобщителни услуги и цена на
незаплатени лизингови вноски за предоставени устройства по договори за лизинг
се обуславя от осъществяването на следните материални предпоставки: 1.
наличието на действително правоотношение по договор за предоставяне на
далекосъобщителни услуги, по силата на който изпълнителят се е задължил да
предостави на възложителя срещу уговорено възнаграждение достъп до своята
далекосъобщителна мрежа за осъществяване на различни по форма комуникационни
връзки, както и наличието на действително правоотношение по договор за лизинг,
по силата на който лизингодателят се е задължил да предостави на
лизингополучателя за временно и възмездно ползване съответното устройство и 2.
мобилният оператор реално, фактически да е предоставил на ответника мобилни
услуги в размер на твърдяното възнаграждение за процесния период, както и
мобилният оператор реално да е предал на лизингополучателя вещта, предмет на
лизинговия договор.
Установява се, че по силата на сключения на 30.08.2016
г. договор за мобилни услуги „Теленор България” ЕАД е поело задължение да
предоставя на Д.И.Н. описаните в това договорно съглашение далекосъобщителни
услуги за предпочетен номер +***, при стандартен месечен абонамент от 15,99 лв.
на месец, срещу насрещната престация – парично възнаграждение съгласно
клаузите, уговорени в Общите условия, като от представената Декларация-съгласие
от 30.08.2016 г., подписана от Д.Н., е видно, че потребителят е получил
екземпляр от същите, подписан от представител на оператора.
От Договор за лизинг от 30.08.2016 г. се установява,
че ищцовото дружество като лизингодател е предоставило за временно възмездно
ползване на Д.И.Н. за срок от 23 месеца, в качеството му на лизингополучател, устройство
марка Telenor, модел Smart Mini II Black,
срещу заплащане на лизингово възнаграждение в размер на сумата от 76,87 лв. с
ДДС, разсрочено на 23 месечни вноски, по 2,69 лв. всяка една, като
първоначалната лизингова вноска в размер на 15,00 лв. е платима към датата на
сключване на договора.
Установява се, че по силата на сключения на 07.11.2016
г. договор за мобилни услуги „Теленор България” ЕАД е поело задължение да
предоставя на Д.И.Н. описаните в това договорно съглашение далекосъобщителни
услуги за предпочетен номер +***, при стандартен месечен абонамент от 15,99 лв.
на месец, срещу насрещната престация – парично възнаграждение съгласно
клаузите, уговорени в Общите условия, като от представената Декларация-съгласие
от 07.11.2016 г., подписана от Д.Н., е видно, че потребителят е получил
екземпляр от същите, подписан от представител на оператора.
От Договор за лизинг от 07.11.2016 г. се установява,
че ищцовото дружество като лизингодател е предоставило за временно възмездно
ползване на Д.И.Н. за срок от 23 месеца, в качеството му на лизингополучател,
устройство марка Huawei, модел Y3 II Black, срещу заплащане на лизингово възнаграждение в размер
на сумата от 183,77 лв. с ДДС, разсрочено на 23
месечни вноски, по 7,99 лв. всяка една.
От гореизложените
доказателства се установява по безспорен начин, че страните по делото са били в
облигационни правоотношения, произтичащи от сключени помежду им договори за предоставяне
на далекосъобщителни услуги и договори за лизинг.
Спорно по делото е
реалното доставяне на процесните далекосъобщителни услуги от ищцовото
дружество. Следва да се отбележи, че
претендираните от ищеца суми, отразени в процесните фактури, включват
незаплатени абонаментни такси от потребителя. Доколкото цената на абонамента е
възнаграждение за самото право на достъп до мрежата на оператора, предоставено
чрез активиране на съответна СИМ карта с уникален телефонен номер, чрез който
потребителят се разпознава от останалите участници в мрежата като абонат както
при изходящи, така и при входящи повиквания, за доказването на това вземане в
полза на доставчика е достатъчно позоваването на подписаните от потребителя
договори за съответния абонаментен план. Липсва и оспорване от ответника на
обстоятелството, че през процесния период телефонните номера на мобилните
телефони са били активни. С оглед на това, настоящият съдебен състав приема за
доказана дължимостта на претендираните суми за абонаментни такси въз основа на
представените договори за мобилни услуги.
Що се касае до
включените в процесните фактури претендирани суми за използвани услуги в размер
на 5,97 лв. по фактура № **********/05.11.2016 г. и 9,68 лв. по фактура № **********/05.12.2016
г., следва да се посочи, че действително представените фактури като частни свидетелстващи
документи не се ползват с материална доказателствена сила за удостоверените в
тях правнорелевантни обстоятелства. Следователно тези фактури сами по себе си
не са годно доказателство да установят, че мобилният оператор е предоставил
през релевантния период на ответника процесните мобилни услуги на посочената в
тях стойност. Фактурите обаче имат доказателствена стойност, която следва да се
цени в съвкупност с другите доказателства по делото. Към фактурите са
представени детайлни справки от дружеството-ищец относно общото потребление за съответните
мобилни номера. Те също представляват частни свидетелстващи документи,
обективиращи изгодни за издателя им обстоятелства, но доколкото размера на потребените
услуги, посочени в тях, извън предоставения пакет на потребителя, не е оспорен
от ответника и доколкото стойностите на количествата потребени услуги съответстват
с отразеното във фактурите потребление за съответния период, настоящият съдебен
състав приема, че в полза на ответното дружество е възникнало вземане и за
сумите за използвани услуги.
Неотносими са
изложените във въззивната жалба съображения за редовност на въпросните фактури
от счетоводна гледна точка, тъй като в настоящото исково производство от
значение е тяхната доказателствена стойност за установяване възникването на
материалното правоотношение и на изпълнението на задълженията по него, а не
изрядността им като счетоводни документи.
За основателна съдът намира
и претенцията за установяване дължимостта на лизинговите вноски по сключените
договори за лизинг. Разпоредбата на чл. 342, ал. 1 от ТЗ дава легално
определение на договора за оперативен лизинг, съгласно което със сключването му
лизингодателят се задължава да предостави на лизингополучателя за ползване вещ
срещу възнаграждение. Събраните в хода на производството доказателства са в
състояние да обусловят несъмнения извод, че страните са обвързани от договори
за оперативен лизинг, като лизингодателят е изправна страна по отношение на
задължението си да предостави за ползване лизинговите вещи за процесния период.
Съгласно чл. 4 от процесните договори за лизинг с подписването им
лизингополучателят декларира и потвърждава, че лизингодателят му предава устройството
във вид, годен за употреба. Ирелевантни са възраженията на въззивника, че по
делото липсват доказателства за обявяване на предсрочна изискуемост на
месечните вноски, предмет на двата договора за лизинг, както и за това, че
преди образуване на заповедното производство ищецът е упражнил надлежно правото
си да ги обяви за такива, както и че е уведомил длъжника за това. Видно от представените
договори за лизинг, същите са сключени за срок от 23 месеца, който срок към
настоящия момент е изтекъл и следва да бъде съобразен от съда. Доколкото
ответникът не твърди, респективно не е ангажирал доказателства за връщане на
предадените му мобилни устройствата или погасяване на задълженията за лизингови
вноски в уговорения срок, настоящият съдебен състав намира, че същите са
дължими.
Във връзка с
възраженията на въззивника за нищожност на уговорени в процесните договори
неустойки, следва да се отбележи, че ищецът не претендира неустойки с
предявения от него установителен иск.
При тези съображения
настоящият съдебен състав намира, че в полза на ответното дружество е
съществувало вземане в размер на 325,57 лв., произтичащо от непогасени
задължения на ответника по договори за мобилни услуги и договори за лизинг.
Като е достигнал до
същите изводи и е уважил предявените искове, районният съд е постановил
правилен и законосъобразен съдебен акт, който следва да бъде потвърден.
При този изход на правния спор, предмет на въззивното
производство, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК в полза на
въззиваемия трябва да се присъди сумата от 300,00 лв., представляваща заплатено
възнаграждение за особен представител за въззивната инстанция. В депозирания от
въззиваемия отговор на въззивната жалба е направено възражение за прекомерност
претендирания хонорар от особения представител на ответника, като се иска от
съда същият да бъде намален под установения минимум съгласно чл. 47, ал. 6 ГПК
с една втора. Настоящият съдебен състав намира това възражение за
неоснователно, тъй като договореното адвокатско възнаграждение от 300,00 лв. с
ДДС е съобразено с предвидения минимум, изчислен съобразно разпоредбата на чл.
7, ал. 2, т. 2, във вр. с § 2а от Наредба
№ 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като съдът
не намира основание за намаляване на същото под установения минимум с една
втора с оглед фактическата и правна сложност на делото и осъществената от
особения представител защита.
Съгласно указанията,
дадени в т. 7 на Тълкувателно решение № 6/2012 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на
ВКС, ОСГТК, при депозирана въззивна жалба от особения представител, същият не
дължи внасяне на държавната такса, а задълженото лице е представляваната от
него страна, а именно въззивникът Д.И.Н..
Дължимата държавна такса се присъжда с решението по спора в тежест на
съответната страна, съобразно изхода на делото. Тъй като въззивната жалба
следва да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение да бъде
потвърдено, в тежест на въззивника следва да бъде възложена държавната такса за
въззивно обжалване в размер на общо 50,00 лв., платима по сметка на Окръжен съд
– Враца /предявените искове с исковата молба са четири на брой, но в защита на
два интереса – по договорите за мобилни услуги и по договорите за лизинг – арг.
от чл. 72, ал. 1 ГПК/.
Водим от горното и на
основание чл. 272 ГПК, Врачанският окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение
№ 839/11.10.2019 г., постановено по гр. дело № 766/2019 г. по описа на Районен съд – Враца.
ОСЪЖДА на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК Д.И.Н., ЕГН **********, с
постоянен и настоящ адрес: ***, да заплати на „Теленор България” ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Младост
ОСЪЖДА Д.И.Н.,
ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес: ***, да заплати в полза на бюджета
на съдебната власт по сметка на Окръжен съд – Враца държавна такса в размер на 50,00 лв. за въззивно обжалване.
Решението е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.
2.