Р Е Ш
Е Н И
Е
гр.София, 02.11.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІІ-“б” въззивен състав, в открито заседание на дванадесети октомври през две хиляди двадесет и първата година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ
: Хрипсиме Мъгърдичян
М.с. Божидар Стаевски
при секретаря Габриела Владова, като разгледа докладваното от съдия
Симеонова в.гр.дело № 4360 по описа за 2021 г. и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С решение от 23.11.2020 г. по гр.д. № 13816/20 г.,
СРС, II ГО,
156 състав е осъдил „М.И.“ ООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление:*** да заплати на „А.“ ЕООД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление:*** на основание
чл. 92, ал. 1 ЗЗД, сумата от 1322 лева,
представляваща дължима мораторна неустойка на основание чл. 13 от Договор №
1-150118-1/15.01.2018 г. за изработка доставка и монтаж на метални врати, за
забавено отстраняване на дефекти по метални врати предмет на договора, ведно
със законната лихва от 12.03.2020 г.-датата на подаването на исковата молба до
окончателното плащане. Осъдил е на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „М.И.“ ООД, ЕИК ********
да заплати на „А.“ ЕООД, ЕИК *******,
сумата от 353 лева, представляващи деловодни разноски и заплатено адвокатско
възнаграждение за първоинстанционното производство.
Решението
е обжалвано с въззивна жалба от ответника
„М.И.“ ООД, ЕИК ********, със
седалище и адрес на управление:***, представлявано от управителя В.И., чрез
пълномощника по делото адвокат С.Д. от САК, с адрес на осъществяване на
дейността гр.София, ул.“ *********** кантора 23 с
мотиви, изложени в жалбата. На практика
доводът, изложен в жалбата се отнася до твърдението за допуснато от съда нарушение
на съдопроизводствените правила,
състоящо се в недопускане на направените от процесуалния представител на ответника доказателствени
искания за допускане до разпит на заявените от ответника в първата инстанция
свидетели, като се твърди, че по този начин съдът е ограничил правото на защита
на ответника, а делото е останало неизяснено от фактическа страна. Прави отново същите доказателствени искания.
Моли съда да постанови решение, с което да отмени процесното като неправилно и
незаконосъобразно. Претендира разноски.
Въззиваемото
дружество „А.“ ЕООД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление:*** не е взело становище по въззивната жалба.
Съдът, след като обсъди по реда на чл.236, ал.2 от ГПК събраните по делото доказателства и становища на страните, приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259,
ал.1 от ГПК от надлежна страна и е процесуално допустима.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта - в обжалвана му част, като по останалите въпроси
е ограничен от посоченото в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо, поради което въззивният съд дължи произнасяне по отношение на
правилността му.
От фактическа страна:
Предявен е иск с правна
квалификация чл. 92, ал. 1 ЗЗД и чл.86 ЗЗД от „А.“ ЕООД, ЕИК ******* срещу „М.И.“
ООД, ЕИК ******** за заплащане от ответника на сумата от 1322 лева, представляваща дължима мораторна неустойка на основание чл. 13 от Договор
№ 1-150118-1/15.01.2018 г. за изработка доставка и монтаж на метални врати, за
забавено отстраняване на дефекти по метални врати предмет на договора, ведно
със законната лихва от 12.03.2020 г.-датата на подаването на исковата молба до
окончателното плащане
Ищецът „А.“ ЕООД твърди, че сключил с ответника Договор № 1-150118-1/15.01.2018г. за изработка доставка и монтаж на 4 метални врати,
съобразно приложение към договора, като вратите били доставени и монтирани на
обект в гр. София, ж.к. „********“, бул. „********. В процеса на експлоатация
вратите показали дефекти, за което ответника бил писмено уведомен, за да
изпрати специалисти за отстраняване на дефектите. Съгласно чл. 10 от договора
ответникът бил поел задължения по 12-месечна гаранция за всяка от вратите,
което включвало задължение за отстраняване на повреди в срок от 24-часа. Въпреки
многократните искания, дефектите били отстранени чак на 17.01.2019 г., за което
бил съставен протокол, поради което на
основание чл. 12 и чл. 13 ответникът дължал сумата от 1322 лева, представляващи
неустойка. Моли съда да постанови решение, с което да осъди ответника да
заплати претендирайата сумата, както и сторените деловодни разноски.
Ответникът „М.И.“ ООД в срока по чл.131 ГПК не е
депозирал писмен отговор на исковата молба.
Съдът констатира
следното:
По делото е представен Договор № 1-150118-1/15.01.2018 г. за изработка доставка и монтаж на
метални врати, сключен между „А.“ ЕООД от една страна, в качеството на
възложител и „М. - И.“ ООД от друга страна, в качеството на изпълнител. По
силата на договора възложителят възлага, а изпълнителят приема да изработи и
достави 4 броя еднокрилни метални врати, съгласно описаното в договора и
приложение № 2 към договора, както и да ги монтира на обекта на възложителя в
гр. София, ж. к. „*******“, бул. „********, а възложителят се задължава да
заплати уговореното в договора възнаграждение в общ размер от 1740 лева. В
договора страните са уговорили следното:
Според клаузата на чл. 10, изпълнителят е поел задължение да носи
отговорност пред възложителя за качеството на всяка врата и нейната гаранция за
срок от 12 месеца от датата на монтажа на вратата на обекта на възложителя;
В уговорката на чл. 12 страните са се съгласили, че
изпълнителят има задължение да отстрани за своя сметка в срок от 24 часа
гаранционни повреди на врата, предмет на договора; Според договореното в чл. 13 от договора, ако изпълнителят не изпълни в
срок поръчката по негова вина, или не отстрани гаранционни повреди по врата
предмет на договора в срок, определен в чл. 12, той дължи на възложителя неустойка
в размер на 1 % на ден от стойността на договора; в клаузата
на чл. 21 от договора, страните са посочили начини за водене на кореспонденция,
включително чрез посочени имейл адреси.
Приложена е неоспорена имейл кореспонденция, от която се установява, че
ищецът е уведомил ответника за наличие на дефекти по изработените и монтирани
врати, съответно на 16.08.2018 г., 01.11.2018г. и 22.11.2018 г.
Депозиран е протокол от 17.01.2019 г., подписан от страните, в който е
отразено, че е извършен ремонт на два броя метални врати на обекта на ищеца в
гр. София, ж. к. „*******“, бул. „********, като последният се изразявал в
напасване на патроните и заключването на вратите.
От правна страна:
Съгласно чл. 92, ал. 1 ЗЗД, неустойката обезпечава
изпълнението на задължението и служи за обезщетение на вредите от
неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. Според ал.2 на цитираната
норма, ако неустойката е прекомерно голяма в сравнение с претърпените вреди или
ако задължението е изпълнено неправилно или отчасти, съдът може да намали
нейния размер. За да възникне
правото на ищеца да претендира уговорената неустойка в сочения размер, следва да са налице предпоставките
по чл.92, ал.1 от ЗЗД, а именно неустойката да е уговорена писмено, да е настъпило предвиденото
в договора основание за нейното плащане, като същата трябва да отговаря на
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Неустойката е
проявление на принципа на автономия на волята в частното право. С нея страните
уговарят предварително размера на обезщетението, което ще заплати неизправната
страна, в случай че не изпълни своите задължения, без да е необходимо да се
доказва размера на вредите, настъпили от неизпълнението.
Настоящата инстанция възприема
извода на районният съд, че процесната неустоечна клауза е
валидна, като препраща към изложените мотиви, че в конкретния случай не е
налице нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави, както и че
сама по себе си уговорената неустойка без краен предел и без фиксиран срок не е
нищожна, а може да се приеме за нищожна,
само ако единствената й цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й
функции, включително и санкционната такава, но настоящия казус не е такъв.
Що се отнася до направеното във въззивната жалба доказателствено
искане, въззивният съд е приел, че не е допуснато от съда твърдяното
процесуално нарушение по смисъла на чл.266, ал.3 ГПК, поради което е оставил
без уважение направеното във въззивната жалба доказателствено искане с определение
в закрито заседание на 07.04.2021 г. Относно установяване със свидетелски
показания на обстоятелството, че след ремонтиране е бил съставен протокол от
17.01.2019 г., приложен по делото, то това обстоятелство не се оспорва. Що се
отнася до искането за допускане на свидетел, който да установи, че за месец
ноември, свидетелят е посетил ищцовото дружество по повод заявените дефекти на
два пъти и е отстранил същите, но за това не
е бил съставен протокол, то за тези материалноправни възражения е налице преклузия по чл.131, ал.1 ГПК, предвид
обстоятелството, че ответникът не е подал писмен отговор в посочения срок.
Изводът е, че е налице валидно уговорена клауза за
мораторна неустойка, поради което и предвид гореизложеното предявеният иск
с правно основание чл.92, ал.1 ЗЗД,
както и акцесорния по чл.86, ал.1 ЗЗД се явяват основателни.
Крайните
изводи на двете съдебни инстанции съвпадат. На основание чл.271, ал.1, изр.1, І
пр. ГПК, първоинстанционното решение
следва да бъде потвърдено.
Водим от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА
решение от 23.11.2020 г. по гр.д.
№ 13816/20г. на СРС, II ГО, 156
с-в.
Решението е окончателно и
не подлежи на обжалване на основание чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.