РЕШЕНИЕ
№ 14350
гр. София, 23.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 27 СЪСТАВ, в публично заседание на
осми май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ПЕТЪР М. МИЛЕВ
при участието на секретаря КРАСИМИРА М. ИНКОВА
като разгледа докладваното от ПЕТЪР М. МИЛЕВ Гражданско дело №
20231110166827 по описа за 2023 година
Производството е образувано въз основа на искова молба с вх. № 350297/05.12.2023г.
на ищеца Р. Р. Г., с която е предявил по реда на чл.422 ГПК срещу Д. С. П. положителни
установителни искове с правно основание чл. 240, ал.1 от ЗЗД, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и
чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата 11
362.01 лева, представляваща левовата равностойност на сумата от 5800 евро, дадена по
договор за паричен заем от 24.01.2023г., както и лихва за забава за периода от 25.01.2023г. до
05.05.2023г. в размер на 364.01лв., ведно със законната лихва от 12.05.2023г. до изплащане
на вземането, за които суми има издадена заповед по чл.410 ГПК по ч.гр.д .№ 25524/2023г.
по описа на СРС, 27 състав.
Ищецът твърди, че между страните е сключен договор за заем за потребление
(неправилно квалифициран от ищеца като заем за послужване), по силата на който на
24.01.2023г. чрез банков превод по сметката на ответницата е наредил сумата от 5800 евро,
като сумата не е била върната. Предвид това иска да се признае за установено, че
ответницата му дължи връщането на заетата сума, както и обезщетение за забава в размер на
364,01 лева за периода от 25.01.2023г. до 05.05.2023г.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответницата Д. С.
П., с който оспорва допустимостта и основателността на предявените искове. Твърди се, че в
периода 2022-2023г. между страните имало отношения в условията на бартер по повод
строителни, ремонтни, довършителни дейности при изграждане на обекти и дейности в
Германия и поемане на задължения, разплащания и други в България. Във връзка с това
между страните са били обменяни парични средства за довършване на обекти, за закупуване
на строителни материали, за оборудване и обзавеждане, наем на различни майстори за
довършителни дейности, поемане на задължения, разплащания и др. дейности. Твърди се, че
в хода на правоотношенията ответницата е поела/заплатила задължения в Германия на
ищеца в общ размер на 17012 евро. Сторените разходи били в размер на 14012 евро за СМР,
3000 евро, внесени от ответницата по сметка *** на 05.04.2022г. По изчисления на
ответницата първоначално сумата за получаване от нея била в размер на 9104 евро, съгласно
1
направените от нея разходи и видно от приложено писмо от 23.01.2023г., но в последствие
страните са приели, че това е сумата от 8151.54 евро. Твърди се, че ищецът е поел/заплатил
за сметка на ответницата суми в общ размер на 8151.54 евро за покриване на задължения,
плащания и др., от които 2511.54 евро за **** 5000 евро за капитал, 640 евро за **** При
обмен на информация за рекапитулиране на задълженията, асистентът на ищеца калкулирал
сумата от 13 000 евро като задължение на ответницата по изтеглена сума и задължения към
**** без да отчита факта, че получената от ответницата от **** сума била в размер на 7200
евро, а в него останали 5700 евро, който факт бил признат от ищеца в кореспонденция между
страните в кореспонденция в ел.писма от 23.01.2023г. и 24.01.2023г., така и от
кореспонденция по „Whats-up“. При анализа на сумите следвало ищецът да заплати в размер
на 8860.46 евро, който факт се признавал в кореспонденцията в писмо от 24.01.2023г. (датата
на превода), с което ищецът уточнявал, че грешно е изчислил, дадените от ответницата
17012 евро (13951 евро-5800 „при мен“/ = 17012 евро-8151 евро = 8861 евро за получаване
„след като ти внеса 5800€ по сметката“. Поради това се твърди, че с превода от 24.01.2023г.
на сумата от 5800 евро не е заем, а дължима сума за уравняване в резултат на рекапитулация
на плащанията по бартера. След извършване на плащанията страните приключили деловите
си отношения с уговорката, че нямат задължения един към друг.
Софийски районен съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените доводи на страните, приема за установено следното:
Предявени са положителни установителни искове по реда на чл.422 ГПК с правно
основание чл. 240, ал. 1, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл.86 ЗЗД.
В тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване
сключването на процесния реален договор за заем за послужване, предаване на процесните
пари и изтичане на уговорения срок, а в случай че такъв не е уговорен с оглед чл.240, ал.4
ЗЗД – следва да докаже, че е поканил ответницата да върне парите, което не е сторено в 1-м.
срок от поканата.
При установяване на горните обстоятелства, в тежест на ответника е да докаже
връщане на парите, съответно наличие на различно основание за получаване на сумата, с
оглед твърденията в отговора на исковата молба, а именно: наличието на правоотношения
между страните в периода 2022-2023г., по които са били обменяни парични средства, в хода
на които правоотношения ответницата е поела и заплатила задължения на ищеца в ***
съответно ищецът поел и заплатил задължения на ответницата в ******, като преведената
на 24.01.2023г. сума от 5800€ е била със симулирано основание, като действителното такова
било за рекапитулация в отношенията (представляващи смесени правоотношения по
договор за мандат, съчетани с делегация за плащане и уравняване на задълженията чрез
прихващане и отчетна сделка по превод на разликата между прихванатото и наличното), т.е.
че с превода от 24.01.2023г. на сумата от 5800€ същият не е на основанието, посочено в
платежното нареждане, което се твърди да е симулирано, а съставлява дължима сума за
уравняване в резултат на рекапитулация на плащанията по бартера.
Съдът намира, че така предявените искове са допустими. Ищецът твърди, че е налице
неизпълнение от страна на ответницата на договорно задължение за връщане на заета
парична сума по договор за заем, както и че насрещната страна по сделката е изпаднала в
забава, поради което предявява своите претенции пред съда, т.е. при тези твърдения съдът
намира, че е налице правен интерес от съдебна защита. Всички изложени от ответницата в
отговора на исковата молба съображения досежно липсата на сключен договор за заем за
потребление и липсата на получени парични суми по такова съглашение, с които се обоснова
довода за недопустимост на предявените искове, всъщност касаят въпроса относно тяхната
основателност, т.е. същите касаят материалноправната легитимиция на ищеца, а не
процесуалноправната, както се твърди от ответника.
По същество на спора съдът намира, че предявените искове са неоснователни.
2
Договорът за заем за потребление е реален договор, който се счита сключен, когато въз
основа на постигнато между страните съгласие заемодателят предаде, а заемополучателят
получи в заем парична сума или заместими вещи, като заемателят се задължава да върне
заетата сума или вещи от същия вид количество и качество. Съществуването на договора за
заем следва да се установи от страната, която търси изпълнение по него - в случая
заемодателя. В негова тежест е доказването както на обстоятелството, че сумата е
предадена, така и че е предадена въз основа на договор за заем. Установяването на първото
обстоятелство (даването на сумата) не освобождава ищеца от задължението да установи
второто, доколкото сумата може да е предадена на друго основание - ищецът да е изпълнил
едно свое задължение, да е изпълнил морален дълг, да е извършил дарение на сумата и пр.
Задължението на ответника да установи своите възражения за недължимост на сумата: че
средствата са дадени на друго основание, че е налице порок във волята, че задължението е
погасено и пр., не освобождава ищеца от задължението да докаже основанието на иска си, а
именно че е предал не просто средства, а заемни такива. Последното произтича от общото
правило за разпределение на доказателствената тежест, регламентирано в нормата на чл. 154
ГПК, според която всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите
искания или възражения - така решение № 192/07.11.2014 г. по гр. д. № 2519/2014 г. ІІІ г.о. на
ВКС; решение № 180 от 26.11.2019 г. по гр. д. № 4345/2018 г., г. к., ІV г. о. на ВКС и др.
Съдът счита, че в настоящия случай предаването на процесната сума от 5800 евро се
установява от представената по делото и неоспорена вносна бележка от 21.01.2023г. Същото
се установява и от представеното на електронен носител на 16.07.2024г. от ***** извлечение
от движението по банковата сметка на Д. С. П., по която е била внесена процесната сума от
5800 евро, чието съдържание е било възпроизведено от вещото лице по допуснатата и
неоспорена съдебно – техническа експертиза. Това обстоятелство не е било спорно по
делото и с приетия за окончателен доклад по делото съдът е отделил за безспорно
обстоятелството, че на 24.01.2023 г. ищецът е превел по сметка на ответницата сумата от
5800 евро.
Посочи се по-горе, че освен предаване на паричната сума, възникването на заемното
правоотношение е обусловено и от поемане на задължение от страна на заемателя да върне
получената сума. В тази връзка следва да се посочи, че единственото относимо
доказателство към тезата на ищеца, че спорещите страни са били обвързани именно от
правоотношение по договор за заем за потребление, е представената вносна бележка
24.01.2023г., в която е посочено, че сумата от 11 362,20 лева е преведена на основание „заем
за послужване“. От нея обаче не може да се направи извод, че е доказано постигането на
съгласие относно съществените елементи на договора за заем и съгласие от страна на
ответницата за връщане на получената парична сума. Платежният документ, приложен към
делото, представлява едностранно изявление от страна на ищеца за изгоден за него факт и не
може да се приеме като доказателство в подкрепа на твърденията, като в него вносителят е
свободен да посочи каквото и да било основание за нареждане на сумата, в т.ч. и договор за
заем. Сам по себе си фактът, че едно лице е внесло по сметка на друго лице парична сума с
посочено в платежния документ основание „договор за заем“ не съставлява доказателство за
постигната съгласуваност на насрещните волеизявления относно обвързване по такова
облигационно правоотношение, тъй като това обстоятелство не обективира недвусмислено
съгласието на ответната страна да се задължи да върне сумата. Така представената вноска
бележка установява единствено предаването на процесната сума от ищеца на ответника,
като същата е съставена по данни на самия ищец и в нея не се обективирани изходящи от
ответницата волеизявления и признания за обвързаност, касаещи предоставянето на заем,
начин на предаване/получаване на сумите, срок и условия на връщане на сумите и пр.
Единствените други ангажирани от ищеца по делото доказателства е представената в превод
на български език кореспонденция по предявен пред Съда в Германия иск срещу *****, в
което дружество ищецът твърди, че заедно с ответницата са били съдружници, като това се
3
установява и от представените от Д. П. списъци на дялов капитал от Търговски регистър.
Тази кореспонденция обаче не спомага за установяване наличието на сключен договор за
заем между спорещите страни, доколкото от нея е видно, че предявеният в Германия срещу
****** иск касае неизпълнение на задължения по заплащане на услуги по управление и
надзор на строителство от страна на ******, във връзка с което са били издадени три
фактури. Спорът пред чуждестранния съд касае различни лица и няма никаква връзка с
предмета на настоящото дело, поради което тази кореспонденция е неотносима. Ищецът не е
ангажирал други доказателства, които да установяват поемане от страна на ответницата по
исковата молба задължение да му върне получената от него сума, за да се направи
категоричен извод, че сумата е преведена на нея като заем. В случая не е налице пълно и
главно доказване от страна на ищеца на изложените в исковата молба твърдения.
Твърденията на ищеца за сключен между него и Д. С. П. договор за заем за
потребление се разколебават от приетото по делото и неоспорено електронно съобщение,
изпратено на 23.01.2023г. (денят преди да бъде преведена процесната сума) от ищеца до
ответницата, в което сам ищецът е посочил, че Д. С. П. следва да получи от него сумата в
размер от 5800 евро, която се намира в държане на ищеца и ще й бъде преведена на
следващия ден (24.01.2023г.). Тоест сам ищецът посочва, че процесната сума е дължима от
него към ответницата, т.е. че ответницата има вземане от него, а не обратното, както се
твърди в настоящия спор. Следва да се съобрази и приетото по делото писмо от ********, от
което се установява, че в подадената от ищеца Р. Р. Г. за 2023г. годишна данъчна декларация
по чл. 50 ЗДДФЛ не са декларирани предоставени/получени парични заеми, нито в нея
фигурира ответницата П.. Не следва да се пренебрегва и фактът, че процесуалният
представител на ищеца по време на открито съдебно заседание от 28.11.2024г. сам е посочил,
че процесният спор касае неоснователно обогатяване и поради това е направено и искане за
изменение на основанието на иска, което е било оставено от съда без уважение.
С оглед изложеното, съдът приема, че ищецът не е установил чрез пълно и главно
доказване, както предвижда правната норма на чл. 154, ал. 1 ГПК, че между него и
ответницата е възникнало облигационно правоотношение по договор за паричен заем от
24.01.2023г., по силата на който ответницата Д. С. П. - в качеството си на заемател, да е
получила в собственост сумата от 11 362.01 лева от ищцовата страна - като заемодател,
срещу поето насрещно задължение да върне заетите суми. Поради това главната искова
претенция по чл. 240, ал. 1 ЗЗД, както и акцесорната претенция за обезщетение за забава по
чл.86, ал.1 ЗЗД в размер на 364.01 лева за периода от 25.01.2023г. до 05.05.2023г., подлежат
изцяло на отхвърляне.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на делото, право на разноски има единствено ответната страна.
Същата е заплатила 10 лева за издаване на съдебно удостоверение, както и 300 лева за
депозит за вещо лице. Претендирано е и адвокатско възнаграждение в размер на 2000 лева,
като по делото е представен договор за правна защита от 25.04.2024г., в който е отбелязано,
че уговорената сума е заплатена от Д. П. в брой при подписване на договора, поради което в
тази част същият има характер на разписка. Насрещната страна изрично е заявила в
последното съдебно заседание, че не прави възражение за прекомерност по чл.78, ал.5 ГПК
на заплатеното адвокатско възнаграждение. Предвид това, общият размер на сторените от
ответницата разноски възлиза на 2310 лева, като на основание чл.78, ал.3 ГПК ищецът
следва да бъде осъден да заплати на ответницата посочената сума.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
4
ОТХВЪРЛЯ предявените по реда на чл.422 ГПК от ищеца Р. Р. Г., ЕГН **********,
срещу ответницата Д. С. П., ЕГН **********, положителни установителни искове с правно
основание чл.240, ал.1 от ЗЗД, вр. чл. 79, ал.1, пр.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД, с които се иска да
бъде признато за установено, че Д. С. П. дължи на Р. Р. Г. сумата в размер от 11 362,01 лева
(левовата равностойност на сумата от 5800 евро), представляваща главница по договор за
паричен заем от 24.01.2023г., ведно със законната лихва от 12.05.2023г. до изплащане на
вземането, както и сумата в размер от 364,01 лева, представляваща лихва за забава за
периода от 25.01.2023г. до 05.05.2023г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 25524/2023г. по описа на СРС, 27 състав.
ОСЪЖДА Р. Р. Г., ЕГН **********, да заплати на основание чл.78, ал.3 ГПК на Д. С.
П., ЕГН **********, сумата в размер от 2310,00 лева, представляваща сторени разноски в
исковото производство пред Софийски районен съд, 27 състав.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5