№ 1187
гр. София, 16.11.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди двадесет и първа
година в следния състав:
Председател:Елизабет Петрова
Членове:Катерина Рачева
Мария Райкинска
при участието на секретаря Павлина Ив. Христова
като разгледа докладваното от Елизабет Петрова Въззивно гражданско дело
№ 20211000501956 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 19.04.2019г по гр.д. № 4278/2016г СГС, ГО, І-5 състав е признал за
установено по отношение на ЕТ И. А. П. с фирма “С.-И.П.“ , че дължи на ВСС сумата
от 19440лв- наем за м.03-04.2012г по договор за наем от 12.05.2009г, сумата от
29 160лв- неустойка за периода от 11.11.2011г до 20.02.2013г с натрупване за забавено
изплащане на наема за м.11.2011г до м. 04.2012г, дължима се по чл. 14 от договора за
наем, на осн. чл.422 от ГПК вр. чл.228 и чл.92 от ЗЗД, като е отхвърлил иска за
заплащане на неустойка за сумата до 106 920лв, като неоснователен. С решението си
съдът е възложил разноските по делото.
С решение от 27.11.2020г по посоченото дело съдът е отхвърлил молбата за
поправка на ОФГ с искане в диспозитива на решението да бъде индивидуализиран
ответния ЕТ.
С определение от 27.11.2020г съдът е отхвърлил молбата на ВСС за изменение на
постановеното решение в частта за разноските.
Решението на СГС от 19.04.2019г се обжалва с въззивни жалби и от двете
страните в процеса.
1
Решението на съда се обжалва с въззивна жалба от ВСС в отхвърлителната част, с
оплакване за необоснованост. Поддържа, че неправилно съдът е тълкувал неустоечната
клауза , съдържаща се в договора за наем, както и неправилно е приложил
разпоредбите на чл.20а и чл.92 от ЗЗД. Развива съображения за валидността на
неустоечната клауза, като сочи, че вземането на ищеца не е обезпечено по друг начин и
че натрупването на забава и заплащането на неустойка изцяло зависи от поведението
на насрещната страна. Поддържа, че съдът не е мотивирал изводи във връзка с
направени от ищеца твърдения по делото. Оспорва присъдените по делото разноски.
Моли първоинстанционното решение да бъде отменено в обжалваната част и
ответникът да бъде осъден да заплати пълния размер на претендираната неустойка по
договор от 12.05.2009г. Претендира разноските , направени пред двете съдебни
инстанции.
Решението на СГС от 27.11.2020г за отстраняване на ОФГ е обжалвано с въззивна
жалба от ищеца ВВС като неправилно. Моли в диспозитива на решението ответния ЕТ
да бъде индивидуаризиран с ЕИК.
С отделна частна жалба ВСС е обжалвал и определението на СГС по чл.248 от
ГПК, като моли на ищеца да бъдат присъдени разноски, направени пред първата
инстанция в по-висок размер.
Въззивникът- ответник И.П. обжалва основното решение в осъдителната част с
оплакване за незаконосъобразност. Поддържа, че неправилно СГС е приел, че
неустоечната клауза не е нищожна , а отделно поддържа, че към неустойката , ако се
приеме,че клаузата е валидна , не следва да се начислява ДДС. Отделно от това
поддържа, че иска за заплащане на наемна цена е неоснователен за сумата над 16 200лв
, тъй като и към тази сума не следва да се прибавя ДДС. Моли в осъдителната част
решението на СГС да бъде отменено , а предявените искове- отхвърлени изцяло.
Претендира разноски по делото, както и адвокатско възнаграждение по чл.38 от ЗА.
В о.с.з.въззивникът- ищец ВСС се представлява от юрк. Д., която поддържа двете
въззивни жалби и подадената частна жалба. Моли жалбите да бъдат уважени, жалбата
на насрещната страна да бъде отхвърлена. Претендира разноските, направени по
делото. Моли на насрещната страна да не бъдат присъждани разноски, поради липса на
надлежно искане. Представя списък на разноските по чл.80 от ГПК.
Въззивникът- ответник не се представлява в о.с.з. Постъпила е неподписана молба
по електронна поща, в която заявява,че поддържа жалбата си, оспорва жалбата на
ищеца и претендира разноски по делото.
Софийският апелативен съд, като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт,
намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно
2
по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Съгласно разпоредбата на
чл.269, изр.2 от ГПК по отношение на правилността на първоинстанционното решение
въззивният съд е обвързан от посоченото от страната във въззивната жалба, като
служебно има правомощие да провери спазването на императивните
материалноправни разпоредби , приложими към процесното правоотношение. В този
смисъл са дадените указания по тълкуването на закона от ВКС с ТР №1/2013г по т.д.
№1/2013г на ОСГТК-т.1.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и
допустимо. Решението е неправилно като краен резултат , по съображения изложени
във въззивната жалба на ответника.
Съдът приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Не е спорно между страните, че по силата на договор от 12.05.2009г , сключен
между Министерство на правосъдието , като наемодател и ЕТ”С.-И.П.” като наемател,
в периода от 07.05.2009г до 07.05.2012г ответният ЕТ е бил наемател на стол-ресторант
находящ се в сутерена на ВАС. Не се оспорва по делото предоставянето на наетото
помещение за ползване от наемодателя и фактическото му ползване от наемателя.
По делото е представен в препис договора за наем от 12.05.2009г, двустранно
подписан, от който се установява съдържанието на наемното правоотношение.
Постигнато е съгласие между страните за обвързване по срочно наемно
правоотношение – за период от три години. Договорената наемна цена е в размер на
8100лв без ДДС или 9720- с ДДС . В чл.14 от договора страните са постигнали
съгласие, че при забава в плащането на наемна вноска наемателят дължи неустойка в
размер на 1% от дължимата сума за всеки просрочен ден, но не повече от тройния
размер на договорения месечен наем.
По делото няма спор, че за процесните месеци- м.03 и м.04.2012г ответникът не е
заплатил дължимия се договорен наем. Няма спор и за това, че посочените месеци от
ищеца ответникът е заплатил със забава дължимия се наем. Тези факти не се оспорват
от ответника нито в заповедното производство, нито в отговора на ИМ, нито във
въззивната жалба.
По делото се установява още, че със заявление по чл.417 от ГПК за издаване на
заповед за изпълнение Министерството на правосъдието на 02.04.2013г е сезирало СРС
с искане за издаване на заповед за изпълнение против ЕТ”С.- И.П.” за процесните сега
суми.
След постъпило възражение , в срока по чл. 415,ал.1 от ГПК/ в редакцията към
2015г/ Министерството на правосъдието е предявило иск за установяване на вземането
си по договора за наем от 12.05.2009г.
На осн. пар.82 от ПЗР към ЗИД на ЗСВ първоинстанционният съд конституира
3
като ищец по делото ВСС и заличава Министерство на правосъдието. Съобразно
текста на цитираният параграф ВСС замества МП в правата и задълженията по
договори, свързани със стопанисване и управление на имоти на съдебната власт ,
сключени от МП . Според ал.2 на същия параграф висящите съдебни производства
относно стопанисването и управлението на имоти на съдебната власт продължават с
участието на ВСС. От тълкуването на двете алинеи на пар. 82 от ПЗР към ЗИД на ЗСВ
може да се приеме извод, че законодателят е искал да замени субституента на
държавата както в материалните договорни отношения , така и в процесуалните
отношения, по повод договори за стопанисване и управление на имоти на съдебната
власт , да замени МП с ВСС. Няма логика да се представлява в тези отношения
държавата от двама субституенти, каквото е било становището , поддържано от ищеца
пред първата инстанция. Именно поради това и правилно първоинстанционният съд е
конституирал ВСС като главна страна по делото.
С оглед изложените факти съдът прави следните правни изводи:
Безспорно, че е страните /праводателят на ищеца МП и ответникът/ са били
обвързани в облигационно правотношение, породено от подписан договор за наем на
12.05.2009г с предмет- временното възмездно ползване на описано мв договора
помещение. Не се спори, че наемателят- ответният ЕТ е ползвал в договорения срок
наетото помещение и съответно за него е породено задължение за заплащане на наемна
цена. Според договореното наемната цена е 8100лв без ДДС или 9720лв – с ДДС. В
случая като съобрази,че ответникът е заплащал до този момент наемна цена с ДДС ,
за което при плащането са му издавани фактури, счита, че за процесните два месеца
наемната цена следва да бъде изчислена по вариант с ДДС или дължимата се сума
възлиза на 19 440лв. Наемната цена е договорена с ДДС, така е заплащана от
наемателя и липсва основание да се приеме, че за процесните два месеца наемателят
дължи друга наемна цена. Неоснователно е оплакването за това, че данъчна фактура по
делото не е издадена и затова ДДС не се дължи. Няма причина за предварително
издаване на данъчна фактура, по която наемателят да не заплаща наемната цена. При
заплащането на наемна цена следва да се издаде фактура за заплатената сума , с
посочване на това каква част е ДДС.
По отношение на неустойката за забава
Както беше посочено по-горе, по делото не се спори, че наемателят е в забава за
плащането на наемните вноски за месеците от м.11.2011г до м.04.2012г, включително.
В отговора на ИМ този факт и посочените дни забава не се оспорват. Възпиретият от
първоинстанционния съд извод за забава не е оспорен във въззивната жалба. Спорно е
дали за тази забава наемателят дължи договорената неустойка за забава.
За да се дължи неустоечно обезщетение следва да се установи обвързаност от
страните от неустоечна клауза, валидна, предвидена да обезщетени вреди породени
4
именно на основанието, на което се позовава заинтересованата страна.
Съгласно чл.14 от договора за наем от 12.05.2009г наемателят дължи обезщетение
за забавено плащане на наемната цена в предварително договорен размер.
Договорената неустойка е в размер на 1% от дължимата сума дневно, но не повече от
тройния размер на наемната цена.
Така както е договерена неустойката за забава, според настоящият съдебен състав,
за всяка забавена наемна вноска наемателят дължи неустойка от 1% дневно, но не
повече от тройния размер на наемната цена. До този извод съдебният състав достига
съобразявайки, че договорната клауза е ясна, липсва двусмислие и по нейното
съдържание по същество страните нямат противоречиво тълкуване. В договора те са
постигнали съгласие обективирано в израза „при забава в плащането на наемна
вноска”, което означава при забава в плащането на която и да е и за всяка наемна
вноска. В думите на страните липсва двусмислие или неяснота. Договореното не
навежда на извод за постигнато съгласие неустойката да е обща за всички забавени
наемни вноски. Никоя от страните не поддържа такова възражение – за смисъла на
прилаганата клауза- по делото. Ето защо, според настоящият съдебен състав, клаузата
на чл.14 от договора от 12.05.2009г е ясна и със съдържание, че за всяка просрочена
наемна вноска наемателя дължи неустойка за забава от 1% дневно, но не повече от
тройния размер на наемната цена.
От така договореното следва, че за всеки ден забава след 10-то число на текущия
месец ответникът- наемател дължи неустойка от 1% дневно до натрупване на сумата до
24 300лв. Според настоящият съдебен състав при определяне на максималния размер
на договорната неустойка за забава не следва върху договериня наем да се начислява и
ДДС. За определяне на максималния размер на договорната неустойка е без значение
задължението на страните към фиска, коя страна и кога следва да го заплати. Значение
има договорения наем и неговия размер е 8100лв.
За да бъде дължима тази сума следва неустоечната клауза да е валидна и
съответно- обвързваща страните. По делото няма въведено в срок от ответника
възражение за нищожност на договорните клаузи, уреждащи неустойката за забава.
Съгласно разясненията дадени с ТР 1/2009г по т.д. № 1/2009г на ОСТК на ВКС съдът
следи служебно служебно за нищожност на неустоечна клауза поради накърняване на
добрите нрави . Според това ТР нищожна е всяка неустойка, уговорена извън
присъщите й функции /обезпечителна, обезщетителна и санкционна/ и нарушаваща
принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения.
Преценката за нищожност следва да се прави за всеки конкретен случай към момента
на сключване на договора, като се съобразяват специфичните факти и обстоятелства,
включително примерно посочени като критерии - естеството и размера на
задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на
5
задължението е обезпечено с други правни способи -поръчителство, залог, ипотека и
др.; вида на уговорената неустойка /компенсаторна или мораторна/ и вида на
неизпълнение на задължението- съществено или за незначителна негова част;
съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от
неизпълнение на задължението вреди. Не е нищожна по условие неустойка само заради
това, че е уговорена без краен предел или без фиксиран срок, тъй като преценката за
накърняване на добрите нрави поради свръхпрекомерност не може да се направи към
момента на сключване на договора.Добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД са
неписани морални норми с правно значение, нарушаването на които има същата
правна последица като противоречието със закона - нищожност на договора, поради
което при предявен иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно за
съответствието на уговорката за неустойка с добрите нрави като предпоставка за
нейната действителност, независимо дали страните са се позовали на нищожността й –
в този смисъл освен цитираното ТР и решение № 247/2011 г по т. д. № 115/2010 г. на
ВКС, ІІ ТО и решение № 229/2013 г по т. д. № 1050/2011 г, на ВКС, ІІ Т. О.
В изпълнение на служебното задължение за изследване валидността на
уговорената клауза за мораторна неустойка съдът съобразява , че изпълнението на
паричното задължение е винаги възможно/чл.81ал.2 от ЗЗД/. Неизпълнението на
паричното задържение е винаги само забавено и презумптивният размер на
обезщетението за тази забава за кредитора е размера на законната лихва по чл.86 от
ЗЗД. За действително претърпените вреди от забавата, ако те са в по-висок размер и с
оглед установената договорна свобода по чл.9 от ЗЗД страните могат да договорят
предварително размера на обезщетението за вреди за забавеното изпълнение на
парично задължение, като в този случай тяхното право на свободно договаряне се
ограничава от императивните материално правни разпоредби и добрите нрави.
В разглеждания случай е договорена неустойка за забавено изпълнение на
парично задължение. По делото не се установява вземането на ищеца да е гарантирано
с други правни способи. Но следва да се съобрази , че договорената неустойка се
дължи ведно с реалното изпълнение на самото задължение. Съдът също следва да
съобрази, че вземането за мораторна неустойка е акцесорно вземане, то не е главното
задължение на длъжника по договорното отношение.Ето защо , с оглед това че се
дължи заедно с изпълнението на главното задължение и че има акцесорен характер-
съдебният състав намира, че така както е уговорена процесната мораторна неустойка
същата излиза извън функциите, които следва да изпълнява по закон. Така както е
договорена неустайката за забава по договора от 12.05.2009г същата няма задължение
да стимулира длъжника към изпълнение , да обезщети вредите на кредитора-
наемодател и да накаже неточното изпълнение на поетото парично задължение.
Неустойката за забава е договорена по начин, че да надхвърля главното задължение,
като то се явява само база за изчисляване на акцесорната неустойка. Недопустимо е
6
едно акцесорно задължение, пък било и със санкционен характер, да се съизмерва с
задължението, чието изпълнение обезпечава и обезщетява, основното договорно
задължение да служи като база, чийто размер да се умножава , за да се определи
размера на акцесорното задължение. Изложеното важи и за случаите, когато страна по
договор е държавата, тъй като сключвайки договор като процесния държавата действа
като равноправен субект със своя съконтрахент. Отделно от изложеното не може да не
се посочи, че законната лихва за забавено изпълнение на парично задължение върху
процесните главници определя като дължимо се обезщетение за забавеното изплащане
на наемната цена сума в пъти по-малка от претендираната. Колкото и да е
санкционираща процесната мораторна неустойка, по начина, по който е договорена,
води до обогатяване на кредитора- наемодател по договора от 12.05.2009г. Поради
тези причини настоящият съдебен състав намира, че така както е договорена клаузата
за мораторна неустойка е нищожна, поради противоречие с добрите нрави.
Нищожността на неустойката за забава означава,че страните не са обвързани от
тази клауза на договора от 12.05.2019г и същата не намира приложение при уреждане
на техните отношения.
С оглед изложеното съдебният състав намира предявеният иск за заплащане на
обезщетение за забавено изпълнение на парично задължение в размер на договорена
неустойка по чл.14 от договора от 12.05.2009г за неоснователен и изцяло подлежащ на
отхвърляне.
Изводите на двете съдебни инстанции не съвпадат. Първоинстанционното
решение следва да бъде отменено в частта, с която е уважен предявеният иск за
заплащане на мораторна неустойка и този иск следва да бъде отхвърлен. В останалата
си част решението следва да бъде потвърдено, като правилно и законосъобразно.
По отношение на решението по чл. 247 от ГПК
Правилно е становището на първоинстанционния съд, че едноличния търговец
представлява разширена правоспособност на едно физическо лице. Няма разлика в
правните субекти. Въпреки това липсва пречка физическото лице да бъде
индивидуализирано с ЕГН , а едноличния му търговец – с ЕИК.
По отношение на частната жалба
Частната жалба на ВСС е основателна. С оглед доказаните по делото разноски от
ищеца- 5999.34лв , уважената част от исковете от първата инстанция- 48600 и
заявеният материален интерес – 126 360лв разноските, които следва да се заплатят на
ищеца са в размер на 2307.43лв. Този извод обаче няма значение по същество, поради
това, че настоящата инстанция изменя изхода от спора и разноските, които се дължат
на ищеца , като направени пред първата инстанция са в по-нисък размер с оглед изхода
от спора. Този извод за основателност на частната жалба има значение при
изчисляване на разноските пред настоящата инстанция.
7
По отношение на разноските:
Поради изменения изход от спора въззивната инстанция следва да измени
първоинстанционното решение и в частта за разноските.
С оглед изхода от спора на ищеца се дължат разноски за заповедното и
първоинстанционното производство в размер на 922.98лв, над която сума решението
на СГС следва да бъде отменено. Сумата се получава като се съобрази материалния
интерес от 126360лв, уважената част от исковете- 19 440лв и доказаните разноски от
ищеца пред СГС- 5999.34лв.
На пълномощника на ответника се дължи възнаграждение за защита пред първата
инстанция от още 937.12лв до пълния размер от 3432.85лв. При материален интерес от
126360лв минималният размер на адвокатското възнаграждение възлиза на 4057.20лв, а
с оглед изхода от спора се изчислява, че на пълномощника на ответника се дължи
възнаграждение от 3432.85лв.
Пред настоящата инстанция ищецът доказва разноски от 1720лв, от които такси
за въззивна и частна жалба и юрк. възнаграждение, което съдът определя на 150лв. С
оглед изхода от спора разноските , които следва да се заплатят на ищеца възлизат на
сумата от 264.65лв/ 19440х1720.20/126360/.
На пълномощника на ответника се дължи възнаграждение по чл.38 от ЗА в размер
на 3432.85лв, а на ищеца – съдебно деловодни разноски от 169.23лв.
Мотивиран така състав на Софийски апелативен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 2919 от 19.04.2019г , постановено по гр.д. № 4278/2016г
по описа на Софийски градски съд, ГО, 5-ти състав, в частта с която И. А. П.,
действаща като ЕТ”С.- И.П.” е осъдена да заплати на Висш съдебен съвет сумата от
29160лв- неустойка за периода от 11.11.2011г до 20.02.2013г , както и в частта, с която
И. А. П., действаща като ЕТ ”С.- И.П.” е осъдена да заплати на ВСС разноски за
сумата над 922.98лв и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения иск от Висш съдебен съвет с адрес- гр. София, ул.
Екзарх Йосиф №12 против И. А. П. с ЕГН **********, действаща като ЕТ”С.- И.П.” с
ЕИК ********* за заплащане на сумата от 29160лв- неустойка за периода от
11.11.2011г до 20.02.2013г за забавено плащане на наемни вноски за м.11.2011г до
м.04.2012г, дължима се съгласно чл.14 от договор от 12.05.2009г , на осн. чл.422 от
ГПК вр. чл.92 от ЗЗД, като неоснователен.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 2919 от 19.04.2019г , постановенопо гр.д. №
4278/2016г по описа на Софийски градски съд, ІГО, 5 състав , в останалата обжалвана
част.
8
ОТМЕНЯ решение от 27.11.2020г , постановенопо гр.д. № 4278/2016г по
описа на Софийски градски съд, ІГО, 5 състав, с което е оставена без уважение
молбата на Висш съдебен съвет за изписване на ЕИК на ответния едноличен търговец
и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА :
В ДИСПОЗИТИВИ 1 и 2 на решението от 19.04.2019г името и
индивидуализацията на ответника да се чете И. А. П. с ЕГН **********, действаща
като ЕТ”С.- И.П.” с ЕИК *********.
ОСЪЖДА Висш съдебен съвет с адрес- гр. София, ул. Екзарх Йосиф №12 да
заплати на адвокат Н. С. Ц. от САК възнаграждение в размер на още 4369.97лв, на осн.
чл.38 от ЗА, за защита пред първата и въззивната инстанция.
ОСЪЖДА Висш съдебен съвет с адрес- гр. София, ул. Екзарх Йосиф №12 да
заплати на И. А. П. с ЕГН **********, действаща като ЕТ”С.- И.П.” с ЕИК *********
сумата от 169.23лв- съдебно-деловодни разноски, на осн. чл.81 вр. чл.78,ал.3 от ГПК.
ОСЪЖДА И. А. П. с ЕГН **********, действаща като ЕТ”С.- И.П.” с ЕИК
********* да заплати на Висш съдебен съвет с адрес- гр. София, ул. Екзарх Йосиф
№12 сумата от 264.65лв- разноски по делото , на осн. чл.81 вр. чл.78,ал.1 от ГПК.
Решението подлежи на касационно обжалване с касационна жалба пред ВКС в
1-месечен срок от връчването му на страните, при условията на чл.280,ал.1 и ал.2 от
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9