№ 13431
гр. С., 09.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 31 СЪСТАВ, в публично заседание на
девети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:МИРОСЛАВ В. СТОЯНОВ
при участието на секретаря АЛБЕНА Н. КИТАНОВА
като разгледа докладваното от МИРОСЛАВ В. СТОЯНОВ Гражданско дело
№ 20241110158052 по описа за 2024 година
Предявени са следните искове от А. Н. И., ЕГН: **********, адрес: гр. С., ул.
„В.“ № 25, вх. В, ет. 1, ап. 1, срещу „СК“ АД, ЕИК: ********, седалище и адрес на
управление: гр. Ш., пл. „О.“ № 13Б:
- по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 146 вр. чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП за
прогласяване нищожност на договор за потребителски кредит № ***** от 06.04.2023 г.
– поради неравноправност на неустоечната клауза по чл. 29 от договора за заплащане
на необосновано висока неустойка, а при условията на евентуалност
– на основание чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД вр. чл. 19, ал. 4 вр. чл. 21, ал. 1 ЗПК –
поради заобикаляне на закона;
- по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 146 вр. чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП за
прогласяване нищожност на неустоечната клауза по чл. 29 от договор за
потребителски кредит № ***** от 06.04.2023 г. за заплащане на необосновано висока
неустойка поради неравноправност.
Ищецът твърди, че по силата на процесния договор му е предоставена сумата от
400 лв., но поради неизпълнение на задължението да предостави обезпечение по чл. 19
от договора му била начислена неустойка по чл. 29 от договора в размер на 0,9 % от
стойността на усвоения кредит – 88 лв. Общата сума за връщане възлязла на 500 лв.,
погасена изцяло от ищеца. С молба от 07.10.2024 г. сочи, че договорът е нищожен като
съдържащ неравноправна клауза, предвиждаща заплащане на необосновано висока
неустойка.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът оспорва предявените искове като
неоснователни по подробно изложени съображения. Не оспорва сключването на
процесния договор, по силата на който предоставил на ищеца сумата от 400 лв.
Съдът, като прецени събраните доказателства и доводите на страните,
приема за установено следното:
На първия място, във връзка условията, при които са съединени предявените от
1
ищеца искове, респ. поредността, по която подлежат на разглеждане, следва да бъдат
взети предвид следните съображения. Съгласно чл. чл. 210, ал. 1 ГПК ищецът може да
предяви с една искова молба срещу същия ответник няколко иска, ако те са подсъдни
на същия съд и подлежат на разглеждане по реда на едно и също производство.
Съгласно правната теория и съдебна практика, първоначалното обективно съединяване
на исковете може да се осъществи чрез кумулативно, евентуално или алтернативно
съединяване на няколко иска от ищеца с една искова молба. Критерият за определяне
на вида на съединяването на исковете е дали основанията, на които са предявени, се
изключват или могат да са налице едновременно и независимо едно от друго, както и
относно правните последици от уважаването на всеки един от исковете. Основанието
на иска се определя от съда въз основа на обстоятелствата, на които се позовава
ищецът в исковата молба, за да извлече претендираното право, което свързва със
заявения петитум на иска. Съдът, разглеждащ спора, извършва и преценка за
съотношението, в което се намират помежду си съединените искове, като не е
обвързан от изявлението на ищеца относно обективното съединяване на исковете. Ако
ищецът е предявил обективно съединени искове при условията на евентуалност, то
съдът се произнася по всеки един от исковете в поредността, произтичаща от
естеството на въведеното основание, като при уважаването на иска на едно от
основанията, съдът не дължи произнасяне по същество по останалите евентуални
искове. Съдът е длъжен да разгледа основанията за недействителност в поредност
според сочения от ищеца порок. Разглеждането на исковете преминава от най-тежкия
порок (противоречие със закона или заобикалянето му) към по-леките, каквито са
липсата на основание (за каузалните сделки), липсата на съгласие, привидност,
невъзможен предмет, противоречи на морала или липса на форма (в този смисъл
Решение № 40/07.04.2020 г. по гр. д. № 2383/2019 г. на ВКС, III г. о.).
С оглед изложеното и предвид изложените в исковата молба, уточнена с молба
от 07.10.2024 г., пороци на процесния договор и съдържащата се в него неустоечната
клауза, съдът намира, че в случая са предявени следните искове: 1) обективно
евентуално съединени искове за прогласяване на нищожност на целия договор за
потребителски кредит № ***** от 06.04.2023 г. на първо място поради противоречие
със закона с оглед неравноправност на неустоечната клауза, евентуално – поради
заобикаляне на закона, съединени в условията на евентуалност с обективно евентуално
съединени искове за прогласяване на нищожност на неустоечната клауза по чл. 29 от
договора поради противоречие със закона с оглед неравноправност на същата клауза.
В доказателствена тежест на ищеца е да докаже по исковете по чл. 26 ЗЗД –
сключен между него и ответника договор за паричен заем с посоченото в исковата
молба съдържание; както и сочените от него пороци на договора, водещи до
нищожност на договора/процесната неустоечна клауза - противоречие със закона,
заобикаляне на закона и неравноправност. В тежест на ответника е да докаже наличие
на валидни и равноправни клаузи в процесния договор/процесната неустоечна клауза.
С доклада по делото, на осн. чл. 146, ал. 1, т. 3 и 4 ГПК, е отделено за безспорно
и ненуждаещо се от доказване, че между страните е сключен процесният договор със
соченото в исковата молба съдържание, задължението по който договор възлиза на 500
лв., в това число начислена неустойка от 88 лв., като ищецът заплатил на ответника
изцяло сумата от 500 лв. Посочените обстоятелства освен безспорния си характер се
установяват и от приложените по делото писмени доказателства и заключението на
съдебно-счетоводната експертиза. Видно от представения по делото договор за
потребителски кредит под формата на кредитна линия № *****/06.04.2023 г. страните
2
– ищецът, в качеството му на заемополучател, и ответникът, в качеството му на
заемодател, са били обвързани от облигационно правоотношение по договор за кредит.
Съгласно чл. 1, ал. 1 – 11 от сключения договор кредиторът се задължил да предостави
на кредитополучателят кредит в размер на 400 лв. – размер на първи транш по
кредитната линия, представляващ размера на предоставената главница към датата на
сключване на договора при годишен лихвен процент (ГЛП) от 36,00 % и годишен
процент на разходите (ГПР) от 42,58 %. Уговорено е, че условие за ползване на всеки
следващ транш е пълното погасяване на задълженията по предходните траншове.
Посочено е, че общата сума, дължима от потребителя по първия отпуснат транш,
изчислена към момента на сключване на договора за кредит, е в размер на 412,00 лв.
В чл. 19, ал. 1 от договора е уговорено, че потребителят следва в 3-дневен срок
от подписване на договора да: 1) осигури действието на трето физическо лице,
изразяващо се в сключване на договор за поръчителство по чл. 138 ЗЗД и в полза на
кредитора, което трето лице се задължава да отговаря по изпълнението на всички
задължения на потребителя по настоящия договор, включително и за погасяване на
главница, лихви, неустойки и други обезщетение, такси и други или 2) да предостави
банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо изявление на банката да
заплати на кредитора всички задължения на потребителя по настоящия договор
(включва главница, лихви, неустойки и други обезщетение, такси и други) в срок от
един работен ден, считано от датата, на която на банката е получила писмено искане
от страна на кредитора за заплащане на тези задължения. Срокът на валидност на
банковата гаранция трябва да бъде най-малко 30 дни след падежа на последната
вноска. А в чл. 19, ал. 2 е посочено, че третото лице-поръчител, както и банковата
гаранция, трябва да отговаря на изискванията, посочени в ОУ и се одобрява от
кредитора.
В чл. 29 от договора е предвидено че в случай че потребителя не изпълни
задължението си, посочено в чл. 19 от договора, същият дължи на кредитора неустойка
в размер на 0,9 % от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който
не е предоставил обезпечение. Посочено е и, че страните се съгласяват, че
неизпълнението на задължението по чл. 19 от договора причинява на кредитора вреди
в размер на договорената неустойка, доколкото оценката на кредитоспособността на
потребителя и одобрението на кредита са базирани на предположението, че
последният ще предостави в срок договореното обезпечение.
Представен е и погасителен план към договора за кредит, съгласно който общо
дължимата сума от потребителя в хипотезата на чл. 22, ал. 2 от общите условия е в
размер на 500,00 лв., от които 400,00 лв. – главница, 12,00 лв. – възнаградителна лихва
и 88,00 лв. – неустойка.
От заключението по съдебно-счетоводната експертиза, неоспорено от страните
и което съдът кредитира като обективно и компетентно изготвено, се установява, че
кредитът е усвоен от кредитополучателя на 06.04.2023 г., а на 09.04.2023 г. последният
е извършил плащане в полза на ответното дружество на сумата в общ размер на 500,00
лв., която е отнесена от кредитодателя за погасяване на следните задължения:
неустойка в размер на 88,00 лв., договорна лихва в размер на 12,00 лв. и главница в
размер на 400,00 лв. Вещото лице е установило, че стойността на начислената
неустойка не е включена при изчисляване на ГПР, който е посочен в договора.
Експертът е изчислил, че действителният размер на ГПР по процесния договор, като
се включи в него и предвидената в договора и включена в погасителния план
неустойка, е в размер на 1410,33 %.
3
Несъмнено ищецът е потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК, а ответникът
кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК при липса на твърдения и доказателства в
противоположен смисъл. Предвид изложеното, сключеният между страните договор за
заем по своята същност е договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал.1
ЗПК, спрямо който договор са приложими разпоредбите на Закона за потребителския
кредит.
С уговорената в чл. 29 от договора неустоечна клауза се цели единствено
осигуряването на допълнително възнаграждение за предоставяне на заемната сума – т.
нар. "скрита възнаградителна лихва". Този извод следва от спецификата и краткия срок
/тридневен/ за изпълнение на задължението, по отношение на което е уговорена
неустойката – осигуряването на поемане на поръчителство за връщане на заема или
предоставяне на безусловна банкова гаранция. По този начин кредиторът не е очаквал
или желал изпълнение на задължението. Още повече, ако заемодателят действително е
имал намерение да получи като обезпечение "поръчителство", той е можел да постави
сключването на договора за заем и предоставяне на заемните средства под условие от
предварителното поемане на поръчителство от лице, отговарящо на посочени
изисквания, каквато възможност той има съгласно разпоредбата на чл. 138, ал. 2, изр.
2 ЗЗД. Следва да се посочи, че посочената алтернатива за обезпечение – банкова
гаранция е житейски немислима при сключване на договор за потребителски кредит,
доколкото кандидатстващото лице може просто да се възползва от средствата, нужни
за издаването на банковата гаранция.
Следва да се има предвид още, че включването на клаузи в договора за кредит,
в които се уговарят такси и неустойки при неизпълнение на несъществени задължения,
представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по
кредита и да доведе единствено до извличане на по-голяма облага на кредитора от
договора - в този смисъл е Решение от 21.03.2024 г. по дело № C-714/2022 г. на Съда
на Европейския съюз, което има задължителен характер за всички съдилища и
учреждения – чл. 633 ГПК.
С оглед на гореизложеното, оспореният в настоящото производство договор за
потребителски кредит под формата на кредитна линия № *****/06.04.2023 г. се явява
недействителен на главното заявено основание, доколкото заплащането на неустойка
от 0,9 % за всеки ден, през който не е представено обезпечение, представлява
необосновано високо допълнително възнаграждение, което потребителят следва да
заплаща във връзка с отпуснатия заем. Процесната клауза предвижда допълнително
задължение за заемателя не при неизпълнение на главното задължение (задължението
за връщане на получения заем), а във връзка с обезпечаване получаването от
кредитодателя на допълнителна печалба при усвояването и управлението на договора.
Това създава предпоставки за неоснователно обогатяване и противоречи на принципа
за справедливост и добрите нрави, което води до нищожност на договора, който я
съдържа на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП.
Поради уважаване на главния иск за нищожност на целия договор, не се е
сбъднало вътрешнопроцесуалното условие за разглеждане на евентуалните искове.
По разноските
При този изход на спора право на разноски има единствено ищцата, която
своевременно е направила искане за присъждане на такива. Същата претендира
заплащането на следните разноски: 50 лв. – заплатена държавна такса, 200 лв. –
4
заплатен депозит за ССчЕ, 1800 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение.
Представени са доказателства за заплащането на претендираните разноски.
По отношение на претендираното от ищцата адвокатско възнаграждение съдът
намира, че същото не следва да бъде присъждано по следните съображения.
Претендирането на разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 1800
лв. при искова претенция за прогласяване недействителността на договор за
потребителски кредит, по който ищецът дължи плащането на сумата в общ размер от
500 лв., която сума представлява цената на иска за прогласяване нищожността на
договора, представлява злоупотреба с право по смисъла на чл. 3 ГПК, с която
злоупотреба се нарушават установените граници за упражняване на субективните
права и основните принципи на гражданския процес. Съдът не е длъжен да съдейства,
а е длъжен да осуети такава злоупотреба (в този смисъл и определение № 174 от
26.04.2021 г. по ч. гр. д. № 560/2021 г. на ВКС, III г. о., определение № 72/26.02.2021 г.
по ч.гр.д. № 2980/2020 г. на ВКС, III г. о).
В допълнение на изложеното, при извършена служебна проверка се установява
наличието на множество други дела, инициирани от ищцата, които са между същите
страни – гр. д. № 56756/2024 г. на СРС, 175 с-в; гр. д. № 56733/2024 г. на СРС, 39 с-в;
гр. д. № 58050/2024 г. на СРС, 127 с-в; гр. д. № 58046/2024 г. на СРС, 44 с-в; гр. д. №
56815/2024 г. на СРС, 118 с-в; гр. д. № 56795/2024 г. на СРС, 34 с-в; гр. д. №
62222/2024 г. на СРС, 127 с-в; гр. д. 58232/2024 г. на СРС, 143 с-в; гр. д. № 68789/2024
г. на СРС, 151 с-в; гр. д. № 68785/2024 г. на СРС, 151 с-в; гр. д. № 68796/2024 г. на
СРС, 125 с-в; гр. д. 73872/2024 г. на СРС, 159 с-в; гр. д. № 70943/2024 г. на СРС, 88 с-в
и др., по които предмет са идентични договори, сключени между страните, същите са
били с нисък материален интерес, защитата е била осъществявана от един и същ
адвокат. С тези свои действия той е увеличил многократно задълженията за разноски
по делата за адвокатски хонорар, като в конкретния случай претендираното адвокатско
възнаграждение надвишава над три пъти цената на иска. Неупражняването на всички
права в рамките на едно производство е изцяло по волята на ищеца, което е и негово
право, с упражняването на което не следва да се утежнява положението на ответника,
като му се вмени в тежест задължение за разноски в прекомерен размер, надхвърлящ в
пъти размера на разноските, който би бил присъден при упражняването на правото на
ищеца в едно производство. Да се приеме обратното, означава да се наруши чл. 3 ГПК
и да се утвърди извършването на действия, съставляващи злоупотреба с права. Съдът
намира, че образуването на отделни дела по всеки един от договорите е направено с
цел генериране на разноски за ищеца. Подобно процесуално поведение от страна на
ищеца, посредством формално упражняване на права, съдът приема за злоупотреба с
права и съответно не преследване на легитимна цел. Настоящият съдебен състав
намира, че присъждането на разноските в тежест на ответника за адвокатско
възнаграждение противоречи на разпоредбата на чл. 3 ГПК и задължението за
добросъвестност на страните, участващи в съдебното производство и в съответствие с
общия правен принцип, че никой не може да черпи права от собственото си
противоправно поведение, то съдът намира, че адвокатско възнаграждение изобщо не
се дължи (така определение № 15334/03.10.2024 г. по в. гр. д. № 10259/2024 г. на СГС).
Ищецът не обосновава необходимост от завеждането на множество искови дела и
доколкото делото, разглеждано от настоящия съдебен състав, не е сред най-ранните
образувани дела, то по него ищецът няма право на разноски за заплатено адвокатско
възнаграждение (в този смисъл решение от 21.01.2021 г. по в.гр.д. № 6572/2019 г. на
СГС, II-Г състав, определение № 2927/07.03.2023 г. по ч.гр.д. № 1597/2023 г. на СГС,
5
ЧЖ-VI-А състав, определение № 11379/10.11.2022 г. по в. ч. гр. д. № 11595/2022 г.,
определение № 4836 от 18.04.2023 г. по ч.гр. д. № 4272/2023 г. на СГС.
По изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от А. Н. И., ЕГН: **********,
адрес: гр. С., ул. „В.“ № 25, вх. В, ет. 1, ап. 1, срещу „СК“ АД, ЕИК: ********,
седалище и адрес на управление: гр. Ш., пл. „О.“ № 13Б, иск по чл. 26, ал. 1, предл. 1
ЗЗД вр. чл. 146 вр. чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, че договор за потребителски кредит под
формата на кредитна линия № ***** от 06.04.2023 г., сключен между страните, е
нищожен поради противоречие със закона поради неравноправност на неустоечната
клауза по чл. 29 от договора за заплащане на необосновано висока неустойка.
ОСЪЖДА „СК“ АД, ЕИК: ********, седалище и адрес на управление: гр. Ш.,
пл. „О.“ № 13Б, да заплати на А. Н. И., ЕГН: **********, адрес: гр. С., ул. „В.“ № 25,
вх. В, ет. 1, ап. 1, сумата от 250 лв. – разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6