Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. София, …..03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, II-А въззивен
състав в открито съдебно заседание на единадесети март две хиляди двадесет и
първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИМИТЪР КОВАЧЕВ
мл. съдия МИРОСЛАВ СТОЯНОВ
при секретаря
Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от мл.
съдия Стоянов в.гр.д. № 2053/2020 г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от 07.11.2019 г. на С.З. чрез адв. Д.Н. срещу Решение № 229390 от 30.09.2019 г. по гр.д.
№ 51673/2014 г. на СРС, с което е върната искова молба с вх.№14787/23.09.2014г.
в частта по отношение на „Б.Д.“ ЕАД, подадена от С.В.З. и е прекратено
производството по гр.дело №51673/2014, СРС, 49. състав в частта по отношение на
ответника „Б.Д.“ ЕАД, отхвърлени са предявените от С.В.З. срещу „О.Ф.Б.“ ЕАД искове
с правно основание чл.124, ал. 1 ГПК за признаване за установено в отношенията
между страните, че С.В.З. не дължи на „О.Ф.Б.“ ЕАД сумата от 14906.24 лева,
сумата от 2380.66 лева – договорна лихва за периода от 15.06.2011 до
05.06.2012, сумата от 914.30 лева – санкционираща лихва за периода от
22.06.2011г. до 05.06.2012г., сумата от 35 лева – заемни такси и 564.72 лева - разноски по изпълнителен лист по ч.гр.дело
№27588/2012, СРС, 52. състав.
С Определение от 18.01.2021
г. по в.гр.д. № 2053/2020 г. на СГС е оставена без уважение частна жалба,
инкорпорирана във въззивна жалба вх.№ 5184149 от
07.11.2019г., депозирана от С.В.З., срещу решение № 229390 от 30.09.2019г.,
постановено по гр. д. № 51673/2014 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 49
състав, в частта, в която е върната искова молба с вх.№ 14787/23.09.2014г. и производството по гр.дело № 51673/2014 г.
по описа на СРС, ГО е прекратено по отношение на „Б.Д.“ ЕАД. Горния акт е влязъл в сила като необжалван.
Твърди се, че районният съд
неправилно приел, че става въпрос за очевидна фактическа грешка, като е счел,
че ЕГН на физическите лица е достатъчно за тяхната безспорна индивидуализация с
позоваване на съответни разпоредби на ЗГР. В случая се касае за изначална липса
на длъжник. При несъответствие между лицето, посочено в изпълнителния лист, и
неговото ЕГН, то ЧСИ не би следвало да образува изпълнително дело или да
предприема изпълнителни действия. Отстраняването на тази грешка не може да
стане чрез фактическа преценка, че такава грешка е налице. В чл. 8 ЗГР изрично
са посочени индивидуализиращите белези на физическите лица, но в случая не са
събрани доказателства, от които да се изведе, че другите посочени в същата
разпоредба елементи от гражданската регистрация на конкретното физическо лице
съвпадат. Към правилни имена на едно лице може да бъде посочено грешно ЕГН,
така и към правилно ЕГН може да бъдат посочени имената на друго лице. Искането
за налагане на запор не е от кредитора по договора за кредит „Б.Д.“ ЕАД, а от
трето лице „О.Ф.Б.“ ЕАД, между които лица не е доказана цесия на процесните вземания. Съдът не се е мотивирал защо приема
или не допълнителното споразумение от 05.01.2010 г. към кредитния договор,
което не е подписано от ищцата, която се е задължила за плащане на суми по
договора, които са различни от сумите по това споразумение. От ч.гр.д. №
27588/2012 г. на СРС се установява, че е налице ненадлежно връчване на заповедта за изпълнение
и на изпълнителния лист, че не е връчен и лист за възражение на длъжника,
връчването им е на друго лице, а не на ищцата. Не е доказано уведомяване на
ищцата за извършената цесия на вземанията, поради което същата няма действие
спрямо нея. Изпълнителният лист следва да бъде обезсилен, тъй като е издаден за
лице от мъжки пол, а именно Светослав Василев Здравков. Несъответствието между
трите имена и ЕГН по заповедта за изпълнение и изпълнителния лист е основание
за отмяна на съдебния акт, какъвто в случая е изпълнителният лист, издаден въз
основа на заповедта за изпълнение, независимо че ЕГН е същото. Иска отмяна на обжалвания
акт като неправилен.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от „О.Ф.Б.“ ЕАД, в който я оспорва като
неоснователна по подробно изложени съображения.
Съдът, като прецени събраните доказателства и доводите
на страните, приема за установено следното от фактическа и правна страна:
Обжалваното решение е изцяло
валидно, а в обжалваната част недопустимо (чл. 269 ГПК).
Предявен е иск по чл. 439, ал. 1 ГПК.
Въз основа на заявление по
чл. 417 ГПК на „Б.Д.“ ЕАД срещу длъжниците З.Р.В.и С.В.З.и
извлечение от счетоводните книги на „Б.Д.“ ЕАД е издадена заповед за изпълнение
по ч.гр.д. № 27588/2012 г. на СРС, с която е разпоредено
горепосочените длъжници да заплатят солидарно на „Б.Д.“
ЕАД суми по договор за кредит от 29.01.2008 г. в размери и за периоди, посочени
в заповедта за изпълнение. В заповедта за изпълнение е посочено, че длъжникът С.В.З.е
солидарно отговорен за изпълнение на задълженията по договора като поръчител на
основание чл. 141 ЗЗД. На 18.06.2012 г. е издаден изпълнителен лист срещу
ищцата за сумите, предмета на заповедта за незабавно изпълнение. С Разпореждане
от 11.07.2012 г. на ЧСИ М.Б., рег. № 838 на КЧСИ е образувано изпълнително дело
въз основа на молба от 11.07.2012 г. на „Б.Д.“ ЕАД срещу З.Р.Р.и С.В.З.. Заповедта за изпълнение била връчена на ищцата С.З.
на 25.07.2012 г. видно от разписка към покана за доброволно изпълнение и е
влязла в сила на 09.08.2012 г. като неоспорена от длъжницата по реда на чл. 414 ГПК. По силата на договор за покупко-продажба на вземания от 17.09.2012 г. „Б.Д.“
ЕАД е прехвърлила на „О.Ф.Б.“ ЕООД вземанията по Договор за кредит за текущо
потребление от 29.01.2008 г., сключен между „Б.Д.“ ЕАД и З.Р.В.. Вземанията по
този договор са обезпечени с Договор за поръчителство от 29.01.2008 г. между
ищцата С.З. и „Б.Д.“ ЕАД.
В исковата молба са наведени следните
доводи за процесуална незаконосъобразност на принудителното изпълнение по
горепосоченото изпълнително производство срещу ищцата с петитум
за обезсилване на издадния изпълнителен лист,
прекратяване на изпълнителното производство и вдигане на наложения й запор
върху всяко нейно трудово възнаграждение - ЧСИ М.Б. предприел принудително
изпълнение срещу ищцата в качеството й на длъжница, въпреки че изпълнителният
лист е издаден срещу друго лице, а именно - Светослав Василев Здравков,
независимо че в изпълнителния лист е посочено нейното ЕГН; *-месечният срок по чл.
147, ал. 1 ГПК е изтекъл, което е в нарушение на ТР 4/2013 г., ОСГТК на ВКС.
Такива доводи, че било
образувано незаконосъобразно изпълнително дело не срещу съответния длъжник, а
срещу ищцата, която не била посочена като длъжник в процесния
изпълнителен лист, касаят процесуална незаконосъобразност на принудителното
изпълнение и не могат да бъдат предмет на установителен
иск. Такива доводи за процесуална незаконосъобразност на провежданото
принудително изпълнение не могат да бъдат предмет на иска по чл. 439 ГПК, а на
жалба по чл. 435 ГПК или на иск по чл. 441 ГПК, какъвто иск на ищцата срещу ЧСИ
М.Б. във връзка с горното изпълнително дело е отхвърлен с влязло в сила Решение
от 11.07.2016 г. по гр.д. № 51670/2014 г. на СРС. Дори и да се приеме, че
горепосочените доводи на ищцата имат материалноправна
насоченост, а именно, че ищцата претендира, че не дължи сумите по издадения
изпълнителен лист от 18.06.2012 г., тези доводи относно недължимостта
на процесните вземания, също са преклудирани.
В жалбата са направени
оплаквания относно съществуването, ликвидността и изискуемостта на процесните вземания, които са преклудирани
с влизането в сила на процесната заповед за
изпълнение. Тази заповед за изпълнение е влязла в сила като неоспорена от
ищцата в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК. Самата ищца не е оспорила подписа си под
удостоверителното изявление, че й е връчена лично процесната
заповед за изпълнение, което удостоверяване е станало при условията и по реда
на чл. 44, ал. 1 ГПК. Възражението относно ненадлежното връчване на ищцата на
заповедта за изпълнение, изпълнителния лист и образец за възражение срещу
заповедта за изпълнение, както и възражението в жалбата, че заповедта за
изпълнение не е породила действие спрямо нея с искане за обезсилване и отмяна
на издадения въз основа на нея изпълнителен лист, който бил издаден за лице от
мъжки пол, поради това, че в заповедта било посочено друго лице, различно от
длъжницата, независимо че единния граждански номер бил същият като нейният, са преклудирани. Тези възражения за недължимост
на вземанията по процесната заповед ищцата е имала
възможност да направи при оспорване на връчената й заповед за изпълнение по
реда на чл. 414 ГПК, но не го е сторила. Преклудирано
е и възражението на въззивницата, че районният съд не
обсъдил правното действие на допълнително споразумение от 05.01.2010 г. към
договор за кредит, което не било подписано от ищцата, с което споразумение се
променял размерът на дължимите суми по договора за кредит, за чието изплащане
ищцата се задължила с договора за поръчителство. Касае се отново за възражение
срещу дължимостта на процесните
вземания, което ищцата е пропуснала да направи в срока за оспорване на
заповедта за незабавно изпълнение по реда на чл. 414 ГПК.
Длъжникът по влязлата в сила
заповед за изпълнение може да оспори ликвидността и изискуемостта на вземането
по исков ред, но само ако са налице специалните хипотези на чл. 424 ГПК или на
чл. 439 ГПК. Новооткритите обстоятелства и новите доказателства от значение за
издаването на заповедта са основание длъжникът да оспори вземането по реда и в
сроковете по чл. 424 ГПК. Новонастъпилите факти (тези
след изтеклия срок по чл. 414, ал. 2 ГПК, когато заповедта е влязла в сила
поради неподадено или оттеглено възражение, респ. след приключване на съдебното
дирене в производството по уважения иск по чл. 422 ГПК) са основание длъжникът
да оспори изпълнението на вземането по влязлата в сила заповед с иска по чл.
439 ГПК (Определение № 262 от 9.07.2020 г. на ВКС по ч. гр. д. № 586/2020 г.,
IV г. о.). Поради това останалите възражения в жалбата също са преклудирани, тъй като ищцата е могла да ги направи по реда
на чл. 414 и чл. 424 ГПК, и не могат да бъдат наведени в производството по иска
по чл. 439 ГПК, който иск може да се основава само на факти, настъпили след
приключване на съдебното дирене, в което е издадено съответното изпълнителното
основание, в случая настъпили след издаването на заповедта за незабавно
изпълнение, тъй като в производството по нейното издаване съдебно дирене не се
провежда. Касае се за оспорвания на факти и обстоятелства, относими
към ликвидността и изискуемостта на вземането, които са преклудирани,
след като в случая не са налице специалните хипотези по чл. 424 ГПК или по чл.
439 ГПК (Определение № 956 от 22.12.2010 г. на ВКС по ч. т. д. № 886/2010 г., I
т. о.) и също водят до недопустимост на предявения иск по чл. 439, ал. 1 ГПК.
С влизането в сила на
заповедта за изпълнение се получава ефект, аналогичен на силата на пресъдено нещо, и длъжникът не може да направи възраженията
си срещу дълга по общия исков ред извън случаите на чл. 424 ГПК и чл. 439 ГПК,
тъй като същите възражения са преклудирани. Така се
получава ефект на окончателно разрешен правен спор за съществуване на вземането
по арг. и от чл. 371 ГПК, поради което намира
приложение разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, според която срокът на новата
давност е всякога пет години. Неподаването на възражение в срока по чл. 414,
ал. 2 ГПК може да се приравни по правни последици на признание на вземането от
длъжника по чл. 116, б. „а“ ЗЗД. Целта на регламентираното в действащия ГПК от
2008 г. заповедно производство е да се установи дали претендираното
вземане е спорно, а признанието на дълга може да бъде изразено и с конклудентни действия, доколкото същите манифестират в
достатъчна степен волята на длъжника да потвърди съществуването на конкретен
дълг към кредитора (Решение № 131 от 23.06.2016 г. на ВКС по гр. д. № 5140/2015
г., ІV г. о.; Решение № 100 от 20.06.2011 г. на ВКС по т. д. № 194/2010 г., II
т. о.). Аргумент за противното не следва от обстоятелството, че заповедното
производство се развива без участието на длъжника. Действително, длъжникът няма
възможност да възпрепятства самото издаване на заповедта за изпълнение,
доколкото научава за същата едва с връчването й. Въпреки това обаче
законодателят е уредил възможност за участие и защита на длъжника в хода на
производството - чрез подаване на възражение, като в този смисъл е осигурена
гаранция за правата му, което обстоятелство не може да се пренебрегне. Влязлата
в сила заповед за изпълнение формира сила на пресъдено
нещо и установява с обвързваща страните сила, че вземането съществува към
момента на изтичане на срока за подаване на възражение. По действащия ГПК няма
основание да се отрече приравняването на влязлата в сила заповед за изпълнение
на съдебно решение по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД (Решение № 3 от 4.02.2022
г. на ВКС по гр. д. № 1722/2021 г., IV г. о.; Решение № 37 от 24.02.2021 г. на
ВКС по гр. д. № 1747/2020 г., IV г. о.; Определение № 214 от 15.05.2018 г. на
ВКС по ч. гр. д. № 1528/2018 г., IV г. о.; Определение № 576 от 16.09.2015 г.
на ВКС по ч. гр. д. № 4647/2015 г., IV г. о.; Определение № 480 от 19.07.2013
г. на ВКС по ч. гр. д. № 2566/2013 г., IV г. о.; Определение № 480 от
27.07.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. № 221/2010 г., IV г. о.; Определение № 443 от
30.07.2015 г. на ВКС по ч. т. д. № 1366/2015 г., II т. о.).
Относно довода на ищцата, че
цесията на процесните вземания няма действие спрямо
нея, тъй като същата не е била уведомена за цесията.
Процесуалната
незаконосъобразност на провежданото принудително изпълнение поради пречка от
процесуално естество - отсъствие на предпоставките за разпростиране на
субективните предели на изпълнителния лист по отношение на цесионера
е недопустимо да бъде установявана по исков ред, съответно по реда на чл. 439 ГПК, в който смисъл е трайноустановената съдебна
практика на ВКС. От процесуалната пречка да бъде оспорвано законосъобразното
образуване на конкретното изпълнително дело по реда на чл. 439 ГПК следва и неотносимостта на въведеното фактическо основание - невъзможността
да настъпи ефекта на цесията по отношение на изпълняваното материално право
поради промяна на кредитора по процесните вземания (Определение
№ 52 от 8.02.2022 г. на ВКС по ч. т. д. № 193/2022 г., I т. о.; определения по
ч. т. д. № 157/2011 г. на ІІ т. о., по гр. д. № 879/2011 г. на ІІІ г. о., по ч.
гр. д. № 497/2011г. на І г. о.).
Оспорването на цесията на
съответното вземане, извършена след приключване на процеса с влязло в сила
съдебно решение или влязла в сила заповед за изпълнение, не би повлияло на изпълняемото право, а би имало значение само в рамките на
изпълнителния процес и при определяне качеството взискател,
но не и върху влязлото в сила съдебно решение или заповед за изпълнение въпреки
смяната на кредитора по силата на договора, тъй като страните са обвързани от
влезлия в сила съдебен акт във връзка с дължимостта
на вземането, установена със сила на пресъдено нещо. Настъпилият
след хода на процеса факт - цесия, не може да е от значение за спорното право,
разрешено с влязло в сила съдебно решение, и не представлява нов факт, по
отношение на който следва да се преценява вече възникнало и установено със
съдебно решение вземане, като на основание чл. 298, ал. 2 от ГПК е налице
обвързаност на цесионера от установеното със
съдебното решение, поради което този факт не може да е основание на иска по чл.
439 ГПК (Определение № 52 от 8.02.2022 г. на ВКС по ч. т. д. № 193/2022 г., I
т. о.; Определение № 482 от 7.10.2016 г. на ВКС по ч. т. д. № 1750/2016 г., II т.
о.; Определение № 732 от 15.09.2016 г. на ВКС по т. д. № 2271/2015 г., II т. о.). Тези доводи са относими
единствено при преценка процесуалната законосъобразност на проведеното
принудително изпълнение с оглед конституирането на нов взискател
в изпълнението.
Така във връзка с претенцията
за недължимост на процесните
вземания ищцата се позовава на това, че цесията като факт, настъпил след
влизане в сила на заповедта за изпълнение, няма действие за нея, тъй като не е
била уведомена за същата. В производството по иска по чл. 439 ГПК се
установяват такива новонастъпили факти след
приключване на съдебното дирене в производството, в което е издадено
изпълнителното основание за съответното вземане, които факти биха довели до
прекратяване на изпълнителното производство по начин, изключващ възможността за
последващо принудително изпълнение на същото вземане,
и съответно последваща незаконосъобразност на
принудително изпълнение поради недължимост на
съответните претендирани вземания. Поради изложеното
предявеният иск е недопустим. По гореизложените съображения тези доводи на
ищцата обосновават недопустимост на предявения иск срещу цесионера „О.Ф.Б.“ ЕАД.
С оглед на гореизложеното,
обжалваното решение следва да бъде обезсилено като недопустимо и производството
по делото прекратено (чл. 270,
ал. 3, изр. 1 ГПК).
По разноските
С оглед изхода на делото и на
основание чл. 78, ал. 4 ГПК при прекратяване на производството по делото въззиваемото дружество има право на разноски за въззивното производство за юрисконсултско
възнаграждение в размер на 50 лв. вместо претендирания
размер от 100 лв. в списък на разноските с оглед липсата на фактическа и правна
сложност на делото и обемът на извършените процесуални действия от въззиваемото дружество (чл. 78, ал. 5 ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1
НЗПП), имайки предвид, че съдът може да присъжда възнаграждения и под
минималния размер от 100 лв. по чл. 25, ал. 1 НЗПП (Определение № 518 от
3.12.2019 г. на ВКС по ч. гр. д. № 4461/2019 г., IV г. о.).
На следващо място, с оглед
изхода на делото, но на основание чл. 77 ГПК въззивницата
следва да бъде осъдена да заплати в полза на бюджета на съдебната власт
държавна такса за исковото производство от още 22,04 лв., тъй като дължимата
такса е 752,04 лв., а видно от приложения платежен документ от 14.12.2017 г.
лицето е заплатило такса от 730 лв.
По гореизложените съображения
относно изхода на делото обжалваното решение следва да бъде отменено и в частта
за разноските за първоинстанционното производство, присъдени
на „О.Ф.Б.“ ЕАД на основание чл. 78, ал. 3 ГПК поради отхвърляне на предявения
иск, но следва да бъдат присъдени на основание чл. 78, ал. 4 ГПК поради
прекратяване на производството по делото при недопустимост на предявения иск.
По изложените съображения,
съдът
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА Решение
№ 229390 от 30.09.2019 г. по гр.д. № 51673/2014 г. на СРС в частта, с която е отхвърлен
иска по чл. 439, ал. 1 ГПК на С.В.З., ЕГН: ********** срещу „О.Ф.Б.“ ЕАД, ЕИК: ******за
признаване за установено в отношенията между страните, че С.В.З. не дължи на „О.Ф.Б.“
ЕАД сумата от 14906.24 лева, сумата от 2380.66 лева – договорна лихва за
периода от 15.06.2011 до 05.06.2012, сумата от 914.30 лева – санкционираща
лихва за периода от 22.06.2011г. до 05.06.2012г., сумата от 35 лева – заемни
такси и 564.72 лева – разноски по изпълнителен лист по ч.гр.дело №27588/2012,
СРС, 52. състав, както и в частта за разноските, с която С.В.З. е осъдена да
заплати на „О.Ф.Б.“ ЕАД на основание чл. 78, ал. 3 ГПК разноски за първоинстанционното производство от 450 лв.
ПРЕКРАТЯВА производството
по иска по чл. 439, ал. 1 ГПК на С.В.З., ЕГН: ********** срещу „О.Ф.Б.“ ЕАД,
ЕИК: ******за признаване за установено в отношенията между страните, че С.В.З.
не дължи на „О.Ф.Б.“ ЕАД сумата от 14906.24 лева, сумата от 2380.66 лева –
договорна лихва за периода от 15.06.2011 до 05.06.2012, сумата от 914.30 лева –
санкционираща лихва за периода от 22.06.2011г. до 05.06.2012г., сумата от 35
лева – заемни такси и 564.72 лева – разноски по изпълнителен лист по ч.гр.дело
№27588/2012, СРС, 52. състав.
ОСЪЖДА на
основание чл. 78, ал. 4 ГПК С.В.З., ЕГН: ********** да заплати на „О.Ф.Б.“ ЕАД,
ЕИК: ******сумата в размер на 450 лв. - разноски за първоинстанционното
производство.
ОСЪЖДА на
основание чл. 78, ал. 4 ГПК С.В.З., ЕГН: ********** да заплати на „О.Ф.Б.“ ЕАД,
ЕИК: ******сумата в размер на 50 лв. - разноски за въззивното
производство.
ОСЪЖДА на
основание чл. 77 ГПК С.В.З., ЕГН: ********** да заплати по сметка на Софийски
районен съд сумата от 22,04 лв. - разноски за исковото производство.
Решението подлежи на
касационно обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от
връчването.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.