РЕШЕНИЕ
№ 586
гр. Перник, 07.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЕРНИК, III ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на тридесет и първи май през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Нина М. Коритарова
при участието на секретаря Ц. Ч. М.
като разгледа докладваното от Нина М. Коритарова Гражданско дело №
20221720106390 по описа за 2022 година
Образувано е по искова молба на Л. Т. Д. срещу „Профи Кредит България“ ЕООД
с правно основание чл. 23 във вр. с чл. 22 ЗПК и чл. 55, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът твърди, че на 28.04.2022 г. е сключил с "Профи Кредит България“ ЕООД
договор за паричен заем № *********** в размер на 600 лв. в договора било посочено, че
ще ползва и допълнителна услуга, за която следвало и да заплати допълнителна такса в
размер на 600 лв. Твърди, че изцяло бил погасил отпуснатия му кредит. Процесния договор
бил нищожен на основание чл. 10, ал.1 във вр. с чл. 22 ЗПК, тъй като не била спазена
изискуемата от закона форма. Договорът не бил написан на ясен и разбираем език, като не
било спазено и изискването всички елементи на договора да бъдат с еднакъв по вид и
формат и размер на шрифт не по малък от 12 в два екземпляра по един за всяка от страните,
като не му било предоставено копие от ОУ и процесния договор не бил подписан на всяка
страница от кредитополучателя съобразно изискванията на ЗПК. Договорът бил нищожен и
на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 във вр. с чл. 22 ЗПК, тъй като бил липсвал съществен
елемент от неговото съдържание, а именно ГПР. Не била налице методика за формиране на
ГПР по кредита, кои компоненти били включени в него и това било в противоречие на чл.
19, ал.1 във вр. чл. 10, ал. 2 във вр. с чл. 10а, ал. 2 и ал. 4 от ЗПК. В договора бил единствено
посочен годишния лихвен процент по заема без да бъде ясно как тази стойност се съотнася с
ГПР по заема. Допълнителната услуга описана в договора била водила до по-висок размер
на ГПР. Позовава се на Решение от 20.09.2018 г. по дело С-448/2017 г. на СЕС. Заявява, че
ответното дружество не било включило в ГПР разходите за заплащане на допълнителната
услуга., която била представлявала печалба за кредитора, надбавка към главницата, която се
била плащала периодично, поради което следвало да бъде част от ГЛП и ГПР. Била
нарушена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, което било водило до нищожност на договора
като цяло и търговеца бил въвел в заблуждение потребителя относно размера на ГПР.
Клаузите били нищожни и поради нарушение на закона и на добрите нрави и били
неравноправни съгласни чл. 146 ЗЗП. Позовава се на чл. 21 ЗПК и на чл. 10А от ЗПК, който
1
предвижда забрана за кредитора да начислява такси и комисионни свързани с действия по
усвояването и управление на кредита. Позовава се на съдебна практика съобразно която
съдът е длъжен да провери действителността на договора и на ненаведените от страните
основания при нарушение на добрите нрави, при неравноправни клаузи във вреда на
потребителя и при нарушение на императивни правни норми, които водят до накърняване на
установения в страната правов ред при положение, че за установяване на нищожността не се
изисква събиране на доказателства.
Моли съдът да осъди ответника на основание чл. 23 във вр. с чл. 22 ЗПК и чл. 55,
ал. 1 ЗЗД да му заплати сумата от 50 лв. от общо дължимата му сума от 600 лв.,
съставляваща недължимо платени суми, допълнително възнаграждение по договор за
паричен заем ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на депозиране на
исковата молба до окончателното й плащане. Претендира сторените по делото разноски.
Ответната страна в отговора на исковата молба, подаден в срока по чл.131, ал.1
ГПК, изразява становище за неоснователност на иска и моли същият да бъде отхвърлен. Не
оспорва наличието на договорни отношения между страните по повод на договор за кредит.
Поддържа, че договорът и общите условия към него отговаряли на всички изисквания
предвидени в ЗПК. Били сключени в предписаната от закона форма и били подписани от
ищеца. Договорът и ОУ към него били написани по ясен и разбираем начин и с шрифт не
по-малък от 12. Били действителни и не били противоречали на закона и на морала. Били
спазени разпоредбите на чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1 от ЗПК. Бил фиксиран лихвения процент
бил фиксиран годишният процент на разходите. Ищецът бил сключвал многократно
договори за кредит с ответното дружество и водил дела с него, поради което не бил въведен
в заблуждение. Изборът на допълнителните услуги не бил задължително условие за
сключването на договора. Били посочени параметрите на поисканата и закупена
допълнителна услуга. Не следвало възнаграждението за извършването им да бъде
включвано в изчисляване на ГПР, защото щяло да въведе в заблуждение потребителя
относно разходите по кредита. Разходите за тези услуги се били включвали в ГПР, но само
когато получаването на тези допълнителни услуги било задължително условие за
сключването на договора за кредит. Дори и да се било приемало, че ГПР бил по-висок от
законодопустимия предвиден в чл. 19, ал. 4 ЗПК, то последицата била недължимост на
сумите, с която се бил надвишавал този размер, но не и недействителност на целия договор.
Възнаграждението дължимо за допълнителните услуги не могло да се възприеме като
дейност свързана с усвояването и управлението на кредита. Те били давали възможност на
ищеца да извършва едностранна промяна на погасителния план и му били гарантирали
приоритетно разглеждане на искането за кредит. Задълженията по кредита били погасени
предсрочно на 26.05.2022 г. преди настъпването на падежа на първата дължима вноска
съгласно погасителния план на договора на 01.06.2022 г. С платените суми по договора било
погасено задължението за услугата „Фаст“ в размер на 200 лв. и не били погасявани
задължения за услугата „Флекси“. Общо платената сума по договора била 818,82 лв., с която
били погасени главница в размер на 600 лв., договорна лихва в размер на 15,82 лв. и
възнаграждение за допълнителна услуга „Фаст“ в размер на 200 лв. и такса за предсрочно
погасяване в размер на 3,00 лв. Моли искът да бъде отхвърлен като неоснователен и
недоказан. Претендира разноски. Прави възражение за прекомерност на възнаграждението
на процесуалния представител на насрещната страна при условие на евентуалност.
При така изложените твърдения на осн. чл. 146, ал. 1, т. 2 ГПК съдът счита, че е
сезиран обективно кумулативно съединени искове - отрицателен установителен с правна
квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД за прогласяване нищожността на
договор за потребителски кредит № ************ от 28.04.2022 г., поради противоречие със
закона, с добрите нрави, заобикаляне на закона и липса на основание, както и с осъдителен
иск, заявен като частичен, с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на сума,
заплатена при начална липса на основание.
2
На основание чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК, от страните се признават следните права и
обстоятелства: сключването на договор за потребителски кредит № *********** от
28.04.2022 г.между страните, извършването на плащане от страна на ищеца по договора,
поради което съдът с определението си по чл. 140 ГПК ги е обявил посочените безспорни
между страните права и обстоятелства за ненуждаещи се от доказване по смисъла на чл. 146,
ал. 1, т. 4 ГПК. Със същото определение съдът на осн. чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК е указал, че чл.
26, ал. 2, изр. 2 ЗЗД урежда оборима презумпция за наличие на основание във всяка каузална
сделка. С оглед общото правило на чл. 154, ал. 1 ГПК, в тежест на всяка от страните е да
установи фактите, от които черпи изгодни за себе си правни последици.
По иска с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
В тежест на ищеца е да установи, че договорът е засегнат от посочените в исковата
молба пороци: 1/ противоречие със закона (сключването му в противоречие с императивна
правна норма), 2/ с добрите нрави (социално възприети етични правила и норми за
справедливост и почтеност в частните и публични взаимоотношения), 3/ заобикаляне на
закона. 4/ В тежест на ищеца с оглед установената в чл. 26, ал. 2, изр. 2 ЗЗД оборима
презумпция е да проведе обратно доказване, като установи липсата на основание (причина,
кауза) на договора.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
В тежест на ищеца е да установи, че процесната сума е излязла от патримониума
на ищеца и е постъпила в имуществения комплекс на ответника, за което съдът е указал на
ищеца на осн. чл. 146, ал. 2 ГПК, че не сочи доказателства.
При установяване на горните обстоятелства в тежест на ответника е да установи
наличието на правно основание /годен юридически факт/ за задържане на сумата, респ., че е
заплатил същата на ищеца.
С определението си по чл. 140 ГПК съдът е указал на страните, че служебно следи
за неравноправни клаузи в договори, сключени между търговец и потребител.
В открито съдебно заседание ищецът не се явява и не се представлява. В
писменото си становище от 31.05.2023 г. ищецът чрез процесуалният си представител
изменя размера на предявения осъдителен иск по чл. 55, ал. 1, т. 1 ЗЗД като го увеличава от
50 лв. на 200 лв., поради което съдът на основание чл. 214 ГПК е допуснал това изменение.
В открито съдебно заседание ответникът не се представлява. Процесуалният
представител на ответното дружество на 10.03.2023 г. е депозирал писмено становище, с
което оспорва предявените искове и моли същите да бъдат отхвърлени като неоснователни и
недоказани. Претендира присъждане на сторените по делото разноски. Прави възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищеца.
От събраните по делото писмени доказателства, съдът приема за установена
следната фактическа обстановка:
Установява се от представените доказателства, че на 28.04.2022 г. между ищеца и
ответника "Профи Кредит България" ЕООД е възникнало облигационно правоотношение по
договор за потребителски кредит Профи кредит стандарт № *********** .Въз основа на
договора ответника се задължил да предостави на ищеца сумата от 600 лв. Договорен бил
годишен лихвен процент в размер на 40. 90% и годишен процент на разходите 48.16 %. Така
длъжникът се задължил да върне главницата, ведно с възнаградителна лихва в срок от 11
месеца или в общ размер на 728,73 лв., на месечни вноски в размер на 66,25 лв. Към
договора е приложен погасителен план, съгласно който вноските са платими на 1-то число
от месеца, с първа вноска дължима на 01.06.2022 г. и последна дължима на 01.04.2023 г.
На същата дата между страните се сключило и споразумение за предоставяне на
пакет от допълнителни услуги- „Фаст“ „Флекси“, въз основа на които длъжникът можел да
се възползва от приоритетно разглеждане и изплащане на потребителски кредит, от
3
възможността за право на промяна на погасителния план, което включва възможност да
отложи плащане на вноски или да намали размера на месечните вноски, да промени датата
на падеж и да получава бързо и лесно допълнителни парични средства. Дължимото от
ищеца възнаграждение по пакета за предоставяне на допълнителни услуги било уговорено
в размер на 210 лева за допълнителната услуга „Фаст“ и в размер на 390 лв. за
допълнителната услуга „Флекси“, като размерът на вноските за допълнителните услуги били
54,54 лв. и същата се била дължала ведно с месечната погасителна вноска по кредита
включваща главницата и вънаградителната лихва. Така общото задължение по договора,
включително задължението по пакета за допълнителни услуги било договорено в размер на
1328,73 лева, с общ размер на вноската от 120,79 лева. Възнаграждението следвало да се
заплати на 11 равни месечни вноски, ведно с вноските по договора за кредит.
По делото е приета съдебно - счетоводна експертиза, като вещото лице е
установило, че по процесния договор за потребителски кредит от 28.04.2022 г. са направени
вноски в размер на 815,82 лв., като с тези вноски е била погасена главница в размер на 600
лв., договорна лихва в размер на 15,82 лв. и допълнителни услуги в размер на 200 лв.
посоченият в процесния договор за потребителски кредит ГПР е в размер на 48,16 %. В
случай, че бъдат включени и допълнителните услуги в ГПР, то същият би бил в размер на
4173,75 %. С оглед на констатациите на вещото лице се установява, че ищецът е надплатил
над дължимата по процесния договор за потребителски кредит главница сумата от 215,82 лв.
В споразумението за предоставяне на допълнителен пакет услуги, приложено към
Договор за кредит "Профи кредит стандарт" е посочено какви допълнителни преференции
може да ползва Клиентът.
Няма данни клиентът да се е възползвал от възможността да пропусне плащане по
месечната си вноска. Не са представени по делото анекси към Договора за потребителски
кредит, както и нов погасителен план.
Съдът намира заключението на вещото лице за пълно и точно изготвено и го
кредитира изцяло.
При така установеното във фактическо отношение, съдът счита предявените
искове за допустими като предявени от лице, имащо правен интерес от предявяването им и
срещу надлежен ответник.
Разглеждайки по същество главния иск, съдът намира следното:
Страните не спорят относно сключването на договор за потребителски кредит №
*********** от 28.04.2022 г., извършването на плащане от страна на ищеца по договора,
поради което съдът с определението си по чл. 140 ГПК ги е обявил посочените
обстоятелства за безспорни между страните права и обстоятелства за ненуждаещи се от
доказване по смисъла на чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК. Същите се установяват и от представените
по делото писмени доказателства. От представените по делото документи, съдът намира, че
на 28.04.2022 г. между ищеца и ответника "Профи Кредит България" ЕООД е възникнало
облигационно правоотношение по договор за потребителски кредит Профи кредит стандарт
№.*********** . Въз основа на договора ответника се задължил да предостави на ищеца
сумата от 600 лв. Договорен бил годишен лихвен процент в размер на 40.90 % и годишен
процент на разходите 48,16 %. Така длъжникът се задължил да върне главницата, ведно с
възнаградителна лихва в срок от 11 месеца или в общ размер на 728,73 лв., на месечни
вноски в размер на 66,25 лв. На същата дата между страните се сключило и споразумение за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги, въз основа на който ищецът можел да се
възползва от приоритетно разглеждане и изплащане на потребителски кредит, от
възможността да да променя погасителния план, като отложи плащане на вноски или да
намали размера на месечните вноски, да промени датата на падеж и да получава бързо и
лесно допълнителни парични средства. Дължимото ищеца възнаграждение по пакета за
предоставяне на допълнителни услуги било уговорено в общ размер на 600 лева – сумата от
4
210 лв. се дължи за услугата „Фаст“, а сумата от 390 лв. се дължи за услугата „Флекси“и с
размер на погасителната вноска от 54,54 лева. Така общото задължение по договора,
включително задължението по пакета за допълнителни услуги било договорено в размер на
1328,73 лева, с общ размер на вноската от 120,79 лева. Възнаграждението следвало да се
заплати на 11 равни месечни вноски, ведно с вноските по договора за кредит. Към договора
е приложен погасителен план, съгласно който вноските са платими на 1-то число от месеца,
с първа вноска дължима на 01.06.2022 г. и последна дължима на 01.04.2023 г.
Всеки съд е длъжен да констатира и отстрани всяко нарушение на императивни
материалноправни норми, които регулират правния спор. Правовата държава провежда
принципа на законността (чл. 4 от КРБ). Затова чл. 5 от ГПК задава като основен принцип на
гражданския процес и задължава съда при решаването на делата да осигури точното
прилагане на закона. Общественият интерес от осигуряване на точното прилагане на
императивните правни норми, които регулират правния спор, преодолява диспозитивното
начало в процеса (чл. 6 от ГПК). Съдът следи служебно и при незаявено основание за
нищожност на договора, когато е налице: 1. нарушена норма, предвидена в закона в
обществен интерес и не се изисква събиране на доказателства; 2. нарушение относимо до
формата (външната страна на представения правопораждащ спорното право документ); 3.
противоречие с добрите нрави (в този смисъл решение № 229/21.01.2013 г. по т. д. №
1050/2011 г. на II т. о. на ВКС; т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС и др.); 4.
неравноправна клауза.
В настоящият случай съдът намира, че процесният договор за потребителски
паричен кредит Профи кредит стандарт от 28.04.2022 г., сключен между страните по делото
е недействителен на няколко основания.
Съгласно чл. 9, ал. 1 от ЗПК (приложим към процесното правоотношение) -
договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя
или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено
плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на
договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за
продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите,
съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното
предоставяне. Разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 от ЗПК уреждат формата и съдържанието на
договора за потребителски кредит.
Съдът намира, че в процесния случай не се установи да е нарушена разпоредбата
на чл. 10, ал. 1 от ЗПК. В нея е посочено, че договорът за потребителски кредит, освен че се
сключва в писмена форма, трябва да бъде изпълнен в еднакъв по вид, формат и размер
шрифт - не по - малък от 12. Не бяха представени доказателства в този смисъл. Съдът
намира, че споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни услуги е част от
договора за кредит, доколкото от една страна е сключено само поради сключване на
кредитния договор и от друга страна сумите, дължими по споразумението и начина им на
плащане са посочени именно в договора за кредит. Съгласно чл. 22 от ЗПК, във вр. чл. 11,
ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е
посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя.
При тълкуване обхвата на закрилата, предоставяна от закона с разпоредбата на чл.
22 от ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК следва да се съобрази и нормата на § 2 от ДР на
ЗПК, съгласно която този закон въвежда разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за
потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета. От изложеното
следва, че при съмнение в действителния смисъл на законовите разпоредби същите следва
да бъдат тълкувани с оглед постигане целите на цитираната Директива 2008/48/ЕО.
Съгласно съображение 19 от Директивата, за да се даде възможност на
5
потребителите да взимат своите решения при пълно знание за фактите, те следва да
получават адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно
техните задължения, преди да бъде сключен договорът за кредит, която те могат да вземат
със себе си и да обмислят. С оглед осигуряване на възможно най-пълна прозрачност и
сравнимост на предложенията за сключване на договор, тази информация следва да включва
по-специално годишния процент на разходите, приложим за кредита и определян по
еднакъв начин навсякъде в Общността.
В съображение 24 от същата директива пък е посочено, че е необходимо на
потребителя да се предостави изчерпателна информация, преди да сключи договора за
кредит, независимо от това, дали в маркетинга на кредита участва кредитен посредник, или
не. Според съображение 31 от Директивата, за да се даде възможност на потребителя да
познава своите права и задължения по договор за кредит, този договор следва да съдържа
цялата необходима информация по ясен и кратък начин.
С оглед горецитираните цели на Директивата следва да се приеме, че нарушение
на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, водещо до недействителност по смисъла на чл. 22 от ЗПК ще е
налице не само, когато в договора изобщо не е посочен ГПР, но и когато формално е налице
такова посочване, но това е направено по начин, който не е достатъчно пълен, точен и ясен
и не позволява на потребителя да разбере реалното значение на посочените цифрови
величини, както и когато формално е налице такова посочване, но посочения в Договора
размер на ГПР не съответства на действително прилагания между страните. И в трите
хипотези е налице еднотипно нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото потребителят
се явява реално лишен от информация за действителния размер на приложимия ГПР, което
право Директивата и ЗПК му признават и гарантират.
В конкретния случай начина на изчисляване на ГПР не е посочен, но също така е
налице и спор дали посоченият в договора годишен процент на разходите в размер на 48. 16
% отговаря на действително приложимия между страните ГПР.
Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в това число тези, дължими
на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит. В чл. 19, ал. 3 от ЗПК е посочено, че при изчисляване на
годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите: които потребителят
заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит;
различни от покупната цена на стоката или услугата, които потребителят дължи при
покупка на стока или предоставяне на услуга, независимо дали плащането се извършва в
брой или чрез кредит; за поддържане на сметка във връзка с договора за потребителски
кредит, разходите за използване на платежен инструмент, позволяващ извършването на
плащания, свързани с усвояването или погасяването на кредита, както и други разходи,
свързани с извършването на плащанията, ако откриването на сметката не е задължително и
разходите, свързани със сметката, са посочени ясно и отделно в договора за кредит или в
друг договор, сключен с потребителя.
В конкретния случай се установи от заключението на вещото лице по назначената
експертиза, че при посочване на ГПР в размер на 48.16 % в договора, не са взети предвид
разходите по споразумението за предоставяне на пакет допълнителни услуги. При
включване на тези разходи, то ГПР е в размер на 4173. 75 %.
Съгласно чл. 21, ал. 2 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит с
фиксиран лихвен процент, която определя обезщетение за кредитора, по-голямо от
посоченото в чл. 32, ал. 4 е нищожна.
Съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност
на договора, когато те са заместени по право от повелителните правила на закона или когато
6
може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части. В
случая не е налице нито една от тези две хипотези – нищожните клаузи на процесния
договор относно определянето на процента ГПР да бъдат заместени по право от
повелителни норми на закона или че договорът за потребителски кредит би бил сключен и
ако в него не са включени обсъжданите клаузи, като се изходи и от характера на този
договор, който е възмезден и включването на клаузи за ГПР по него е въведено като изрично
изискване в чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Предвид на това в случая не е приложима нормата на
чл. 26, ал. 4 от ЗЗД и нищожността на посочените по-горе клаузи на процесния договор
обуславя недействителността на целия договор. В случая следва да бъде взета предвид и
разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, която е приложима за процесното договорно
правоотношение. Тази норма изрично посочва, че когато не са спазени изискванията на
конкретни разпоредби от закона, то договорът за потребителски кредит е изцяло
недействителен, като между изчерпателно изброените са е и тази по чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК – за определяне на ГПР. Предвид на това и след като клаузата в процесния договор,
като нищожна не поражда правно действие, то договора на основание чл. 22 от ЗПК във вр.
с чл. 11, ал. 1, т. 10 във вр. с чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД се явява недействителен.
Поради това дължимите за допълнителните услуги „Фаст“ и „Флекси“
възнаграждения представляват разход по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК,
който съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 1 от ЗПК следва да се включи в размера на
ГПР. Така реално се оскъпява кредитът чрез въвеждане на допълнителни разходи,
недопустими по действащото законодателство, чиято стойност не е включена в определения
в договора за кредит ГПР и води до значително, дори драстично увеличение на тежестта на
задължението на заемателя. По този начин се стига до заобикаляне на ограничението на чл.
19, ал. 4 от ЗПК, който забранява ГПР да бъде по-голям от петкратния размер на законната
лихва, особено като се има предвид, че уговореният в договора за кредит ГПР е в размер на
48. 16 %, като в тази стойност не е включено възнаграждението за допълнителните услуги.
Освен това, споразумението предвижда предварително плащане, т. е. за бъдещи неясно
формулирани несигурни събития, а и в процесният случай не бяха представени
доказателства ищецът да се е възползвал от възможността за приоритетно разглеждане на
искането да отпускане на кредит, както и от възможността за промяна на погасителния план,
като отложи вноски и намали размера им, не се установи да са е възползвал от някоя от
другите изброени възможности, за да е налице основание за претендирането на
възнаграждение за тях. Нещо повече, договорено е възнаграждение за кредитора, което
длъжникът дължи за практически гарантирани от законодателя възможности. Следва да се
отбележи и противоречието на споразумението със забраната на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК
кредиторът да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и
управление на кредита.
Споразумението за допълнителни услуги е сключено в нарушение на добрите
нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. Добрите нрави са неписани общовалидни
морални норми, които съществуват като общи принципи или произтичат от тях и са
критерии за оценка на сделките. За противоречащи на добрите нрави следва да се считат
сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота и се
използва недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг.
Поемането на задължение от страна на кредитополучателя да заплати възнаграждение за
допълнителни услуги, чието предоставяне представлява бъдещо несигурно събитие, е
уговорено единствено в интерес на заемодателя. То увеличава неимоверно тежестта на
задължението на потребителя, тъй като се кумулира към задълженията му по договора за
заем, внася значително неравноправие в правоотношението, а престациите на страните са
явно нееквивалентни. Срещу правата, "предоставени" с договора за допълнителни услуги, с
които по правило потребителят разполага и без изричното им уговаряне – например да
предоговаря условията по кредита и да го разсрочва, при кредит в размер на 600 лв.
7
потребителят се задължава да заплаща възнаграждение в общ размер на 600 лв. за двете
допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“. Касае се за потребителски договор, при който
едната страна е по-слаба икономически от другата и се ползва със засилената защита на ЗЗП
и ЗПК. Уговарянето на възнаграждение за допълнителни услуги третира неравноправно
икономически по-слабия участник в оборота, като недостигът на материални средства за
един субект се използва за облагодетелстване на друг. Поемането на задължение от
потребителя да заплати възнаграждение за посочените допълнителни услуги представлява
неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 20 във връзка с чл. 143, ал. 1 от ЗЗП,
тъй като принципите на добросъвестност и справедливост в договарянето изискват
потребителят да заплаща такса за реалното ползване на определена услуга, а не за бъдещо и
хипотетично ползване на такава, както е уговорено в случая.
Съгласно чл. 145, ал. 1 от ЗЗП неравноправната клауза се преценява към датата на
сключване на договора, поради което последващото ползване на една или повече от
допълнителните услуги е ирелевантно и не превръща неравноправната клауза в
равноправна. В случая възнаграждението се дължи само за възможността да бъдат
предоставени допълнителните услуги, без към момента на сключване на договора да има
яснота дали и кои от тези услуги ще бъдат реално ползвани от потребителя. Възможно е
въпреки заплащането на услугите, на практика те изобщо да не бъдат реализирани.
Например по делото няма доказателства за процесният кредит да е бил приоритетно
разгледан и изплатен, да е била сменена датата на падеж или ищеца да е ползвал улеснена
процедура по получаване на допълнителни парични средства.
Предвид изложеното и при съпоставка с уговорения начин за събиране сумата от
споразумението – като част от ежемесечната вноска по кредитния договор, недвусмислено
го окачествява като средство за заобикаляне на закона, с оглед набавянето на допълнителни
плащания, извън договорените и законово предвидените възможности. Следователно,
налице е неравноправна клауза, която е нищожна като противоречаща на закона и не може
да породи желаните правни последици.
С оглед всичко изложено е налице недействителност на договора за кредит.
При извод за недействителност (нищожност) на договора, съобразно чл. 23 от ЗПК
потребителят дължи да върне само чистата стойност на кредита, а именно 600 лева.
Платеното от ищеца над чистата сума на кредита е платено при начална липса на основание.
Следователно на осн. чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД ответникът дължи връщане на това, което
ищеца му е престирал при такава начална липса на основание.
В случая според заключението по съдебно-счетоводната експертиза ищеца е
заплатил по процесния договор за кредит сумата от 815,82 лева. Така разликата между
платеното от ищеца и това което същата трябва да върне на ответника (815,82 лв. –600 лв.) е
215. 82 лева. След допуснатото от съда на основание чл. 214 ГПК изменение на размера на
предявения осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД ищецът е претендирал
да му бъде присъдена сумата от 200 лв., като недължимо платена на ответника, поради което
искът следва да бъде уважен в пълния му предявен размер като основателен и доказан.
Доколкото съдът е приел процесният договор за недействителен, не следва да се
произнася по предявеният в условията на евентуалност иск да бъде обявено сключеното
споразумение за закупуване на допълнителен пакет услуги за недействително. Все пак,
както се посочи по-горе, съдът намира споразумението за нищожно.
По отношение на разноските:
С оглед уважаването на предявените искове на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца сторените по делото разноски, за
което същият е представил списък с разноски по чл. 80 ГПК. Направено е възражение от
ответника за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител
8
на ищеца, което е основателно и следва да бъде уважено като бъде присъдена общо сумата
от 800 лв., съставляваща сбор от адвокатско възнаграждение в минимален размер от 400 лв.,
за процесуална защита и съдействие по предявения установителен иск по чл. 124 ГПК във
вр. с чл. 26 ЗЗД и сумата от 400 лв., представляваща дължимо адвокатско възнаграждение в
минимален размер по предявения осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Съдът определи минималния размер на адвокатското възнаграждение с оглед материалния
интерес по делото и обстоятелството, че същото не съставлява фактическа и правна
сложност. На следващо място ищецът е представил доказателства, че е заплатил сумата от
350 лв. по първия представен договор за правна защита и съдействие и сумата от 500 лв. по
втория представен договор за правна защита и съдействие или общо сумата от 850 лв. на
своя адвокат, а не представя доказателства за заплатената разлика между тази сума и
претендирания общ размер на адвокатския хонорар от 1000 лв. С оглед на изложеното
ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца с оглед изхода на спора сума в общ
размер на 1150 лв./сумата от 100 лв., съставлява държавна такса, сумата от 250 лв.,
съставлява депозит за вещо лице, а сумата от 800 лв., съставлява адвокатски хонорар/.
Водим от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1
ЗЗД и чл. 23 ЗПК Договор за потребителски кредит №***********, сключен на 28.04.2022
г. между "Профи Кредит България" ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, район Средец, ж.к. „Мотописта“, бул. „България“ № 49, бл. 53 Е, вх.
В, ет. 7 и Л. Т. Д., ЕГН: ********** от с. Б., ул. „П.“.
ОСЪЖДА на основание чл.55, ал.1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 23 ЗПК и чл. 22 ЗПК
"Профи Кредит България" ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, район Средец, ж.к. „Мотописта“, бул. „България“ № 49, бл. 53 Е, вх. В, ет. 7 да
заплати на Л. Т. Д., ЕГН: ********** от с. Б., ул. „П.“ сумата надплатена над изтеглената
главница по Договор за потребителски кредит №***********, сключен на 28.04.2022 г., в
размер на 200 лева., като недължимо платена ведно със законната лихва върху нея от датата
на подаване на исковата молба-04.10.2022 г. до окончателното й плащане.
ОСЪЖДА на основание чл.55, ал.1, пр. 1 ЗЗД във вр. с чл. 23 ЗПК и чл. 22 ЗПК
"Профи Кредит България" ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, район Средец, ж.к. „Мотописта“, бул. „България“ № 49, бл. 53 Е, вх. В, ет. 7 да
заплати на Л. Т. Д., ЕГН: ********** от с. Б., ул. „П.“ сумата от 1150 лв., представляваща
общ размер на сторените разноски в производството.
Решението на съда може да се обжалва от страните пред Окръжен съд Перник в
двуседмичен срок от получаване на съобщението за постановяването му.
Съдия при Районен съд – Перник: _______________________
9