Решение по дело №2901/2019 на Окръжен съд - Пловдив

Номер на акта: 328
Дата: 10 март 2020 г.
Съдия: Стефка Тодорова Михова
Дело: 20195300502901
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 17 декември 2019 г.

Съдържание на акта

Р     Е     Ш     Е     Н     И     Е  № 328

 

10.03.2020г., град Пловдив

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

ПЛОВДИВСКИ ОКРЪЖЕН СЪД  -  VII-ми   граждански състав

На  12.02.2020г.

В публично заседание в следния състав:

 

                                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕФКА МИХОВА 

ЧЛЕНОВЕ:БОРИС ИЛИЕВ

ХРИСТО ИВАНОВ

 

Секретар: Ангелина Костадинова

 

като разгледа докладваното от съдия  Ст.Михова в.гр.дело №2901 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по чл. 258 и сл. ГПК и е образувано по повод въззивната жалба на В.Т.П. ,ЕГН **********, ответник по гр. д. № 6754/2018 г. по описа на Пловдивския районен съд, против решение № 3418/21.08.2019 г. постановено по същото дело  , с което е признато за установено, че дължи на „Банка ДСК“ЕАД, ЕИК *********, следните суми: 2099,17 лв. – главница, 1063лв. - договорна лихва за периода 07.07.2015г. – 21.02.2018г., 416,57 лв. – неплатена санкционираща лихва за периода 07.03.2015г. – 21.02.2018г., 206,65лв.– такси, дължими по договор за кредит за текущо потребление № 19993475 от 22.12.2011г., ведно със законната лихва от 22.02.2018 г. до окончателното изплащане на сумата, за които е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 2956/2018г. по описа на Пловдивския районен съд и жалбоподателката е осъдена да заплати на банката сумата 370 лв.- деловодни разноски в исково производство, както и сумата 125,71 лв. , представляваща разноски, сторени в заповедното производството.

Въззивницата изразява недоволство от решението, като счита същото за незаконосъобразно и необосновано. Развити са  оплаквания , че като наследник по закон на кредитополучателката, ответницата не е била информирана за възникналото правоотношение , не е получавала покана за доброволно изпълнение  и извлечение от банковите сметки на кредитора. Сочи, че представеното по делото от ищеца  извлечение от сметка  не съдържа всички изискуеми реквизити по чл.60,ал.2 от ЗКИ  и същото не се ползва с обвързваща материална доказателствена сила.Размерът на присъдените с решението суми не съответства на установения размер на задълженията по договора за банков кредит посочен от вещото лице С. по приетата  по делото ССЕ. Първоинстанционният съд се е произнесъл свръхпетитум, като е  присъдил в полза на банката сумата от 2099,17 лева-главница, с какъвто иск не е бил сезиран. Моли за отмяната на решението и постановяване на ново, с което се отхвърли изцяло предявената претенция с присъждане на направените по делото разноски.

Въззиваемият, чрез процесуалния си представител, в срока за отговор на въззивната жалба я оспорват. Твърди, че при постановяване на решението не са допуснати визираните нарушения и моли за неговото потвърждаване.
           Пловдивският окръжен съд, след като прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК намира следното:

            Жалбата е подадена в срок, от надлежна страна с правен интерес от обжалване и е процесуално допустима.

           Производството е образувано по иск предявен по реда на чл. 422,ал.1 вр.чл.415,ал.1 от ГПК от  ищеца „Банка ДСК“ЕАД, ЕИК *********, за признаване за установено вземането му срещу ответника В.Т.П. , ЕГН **********, в размер на сумата от 2099,17лв. –неизплатена  главница, дължима по договор за кредит за текущо потребление № 19993475 от 22.12.2011г., сумата от  1063лв. - договорна лихва за периода 07.02.2015г. – 21.02.2018г.,сумата от 416,57 лв.– неплатена санкционираща лихва за периода 07.03.2015г. – 21.02.2018г., сумата от 120 лв.– заемни такси, ведно със законната лихва от 22.02.2018 г. до окончателното изплащане на главницата, за които е издадена заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 2956/2018г. по описа на Пловдивския районен съд.

В исковата молба са изложени съображение, че между банката, като кредитодател и   кредитополучателя Й. Т.П. е сключен на 22.12.2011 г. договор за  кредит по който  на кредитополучателя е предоставен заем в размер на 5 000 лева,  със задължение за връщане,  ведно с дължимата възнаградителна лихва и други разноски по обслужването, в срок до 22.12.2016г. Поради преустановеното погасяване на задължението  ,  банката направила опит да се свърже с длъжника, при което узнала, че той е починал на 18.12.2014 г.  и оставил единствен наследник по закон- ответницата по делото В.П..В проведено производство по чл.51 от ЗН, В.П. се отказала от наследството останало от покойния й наследодател , който отказ бил приет от съда за недействителен  и с решение по гр.д.№1994/2017г. по описа на ОС-Пловдив, било признато за установено, че  В.П., като наследник по закон на кредитополучателката Й. П.,дължи на банката непогасените суми по сключен между страните през 2013г. договор за кредит.Поради неизпълнение на задълженията по процесния договор и настъпилия краен падеж  за връщане на предоставената в заем сума- на 22.12.2016г., ищецът се снабдил със заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч. гр. д. № 2956/2018г. по описа на Пловдивския районен съд. Тъй като ответницата  подала възражение в срока по чл.414 от ГПК,  банката предявява настоящия иск и моли да бъде установено съществуването на вземането.

В писмения си отговор ответницата оспорва предявения иск моли за отхвърлянето му като неоснователен. Изложени са съображения, че като наследник по закон на кредитополучателката, ответницата не е била информирана за възникналото правоотношение , не е получавала покана за доброволно изпълнение  и извлечение от банковите сметки на кредитора.Сочи, че представеното по делото от ищеца  извлечение от сметка  не съдържа всички изискуеми реквизити по чл.60,ал2 от ЗКИ  и същото не се ползва с обвързваща материална доказателствена сила.

От фактическа страна по делото е безспорно и документално установено,че  между кредитодателя  „Банка ДСК“ЕАД, ЕИК ********* и   кредитополучателя Й. Т.П. е сключен на 22.12.2011 г. договор за  кредит , по който  на кредитополучателя е предоставен заем в размер на 5 000 лева,  със задължение за връщане,  ведно с дължимата възнаградителна лихва и други разноски по обслужването, в срок до 22.12.2016г. Не се спори и че на 18.12.2014 г. Й. П. е починала, като е оставила за свой наследник по закон В.Т.П.-дъщеря, както и че с влязло в законна сила на 13.11.2017г. решение №1389 по в.гр.д.№1994/2017г. по описа на ПОС ,   направеният от последната отказ от наследство е приет за недействителен и е  признато за установено, че като наследник по закон на  Й. Т.П.  дължи на банката неизплатените суми по сключен между страните на 11.06.2013г.  договор за кредит, поради което съдът не може в настоящето производство да пререшава въпроса за действителността на направения от  В.П. отказ от наследство.

Според заключенията  на вещите лица С. и П.  по приетите в първоинстанционното производство две ССЕ, размерът на непогасеното задължение  към банката по процесния договор е 2099,17 лева-главница;443,39 лева-  редовна/възнаградителна лихва/ за периода 07.02.2015г.-18.10.2016г., 142,90 лева-санкционираща лихва за периода  07.02.2015г.-18.10.2016г. и 150 лева-заемни такси.

При тази фактическа обстановка изводите на първостепенния съд, че исковата претенция на банката е доказана по основание  ,  са правилни и съобразени с представените по делото доказателства. Установено е, че ищцовото дружество е изпълнило задължението си по договора и е предоставило на кредитополучателя уговорения кредит, който не е изпълнил поетото насрещно задължение да върне сумата, ведно с таксите и начислените лихви. Не са представени доказателства от  кредитополучателя , респ. от ответника, като наследник по закон, за извършено погасяване на цялото задължение, а доводите, наведени във въззивната жалба ,  че  жалбоподателката не е била информирана за възникналото правоотношение , не е получавала покана за доброволно изпълнение  и извлечение от банковите сметки на кредитора, което  не съдържа и всички изискуеми реквизити по чл.60,ал.2 от ЗКИ   са неоснователни.

При уговорен точно определен срок за изпълнение, не е необходимо кредиторът да кани длъжника, за да настъпи изискумост на задължението. Постигнатата договореност между страните по процесния договор досежно срока за издължаване на кредита е ясна и визира точно определен срок-до 22.12.2016г., настъпил към датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК в съда-22.02.2018г., който изтекъл срок за погасяване на кредита изключва необходимостта от покана, приложима в хипотезата на чл. 84, ал. 2 от ЗЗД. Или, самият срок кани длъжника, да изпълни задължението си за плащане, поради което и не е нужно допълнително поканване за изпълнение, защото денят за изпълнение на задължението е определен и длъжникът изпада в забава след изтичането му. С оглед на изложеното банката не е упражнила правото си предвидено в чл. 60, ал. 2 ЗКИ и не е обявила кредита за предсрочно изискуем, поради което не е било необходимо надлежно уведомяване на длъжника и изискването на  т. 18 от Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. по т.д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС не е приложимо към настоящия случай. Изискуемостта на претендираното от банката кредитор парично задължение на длъжника кредитополучател е настъпила с предвидения краен срок за погасяване на вземането - 22.12.2016г. В исковата молба и заявлението за издаване на заповед за изпълнение е посочено именно това основание за настъпване на изискуемостта на вземането срещу длъжника- изтичане на крайния срок за погасяване на задължението, а не предсрочна изискуемост на кредита поради непогасени вноски с настъпили падежи.

Предвид изложеното въззивният съд приема така релевираните доводи срещу правилността на обжалваното решение за неоснователни.

Основателни са обаче оплакванията във въззивната жалба за неправилност на първоинстанционното решение, тъй като размерът на присъдените  суми не съответства на установения от експертите размер на задълженията по договора за банков кредит. Първоинстанционният съд незаконосъобразно е уважил претенциите в пълните заявени в исковата молба размери,без да изложи съображения за това , като необосновано е  игнорирал  приетите по делото без резерви експертните становища.Според тях размерът на непогасеното задължение  към банката по процесния договор е 2099,17 лева-главница;443,39 лева-  редовна/възнаградителна лихва/ за периода 07.02.2015г.-18.10.2016г., 142,90 лева-санкционираща лихва за периода  07.02.2015г.-18.10.2016г. и 150 лева-заемни такси. До този размер исковите претенции се явяват основателни и следва да бъдат уважени, след отмяна на първоинстанционото решение като неправилно в тази му част, тъй като ответницата не установи по делото същите да са погасени чрез плащане, а ищцовото дружество и чиято е доказателствената тежест в процеса  не установи дългът да възлиза в по-висок размер. Тъй като с исковата си молба ищцовото дружество е претендирало установяване на вземане за заемни такси в размер на сумата  от 120 лв., то първоинстанционното решение, с което е присъдено вземане над този размер ,  следва да бъде обезсилено , като постановено свръхпетитум.

С оглед изхода на спора в настоящата съдебна инстанция присъдените в полза на страните разноски следва да бъдат  преизчислени. С първоинстанционното решение в полза на ищеца са присъдени разноски в размер от 370 лева, като с оглед  уважената част  от претенцията му се следват разноски в размер от 280,64 лева.За заповедното производство са му присъдени разноски в размер от 125,71 лева , като с оглед уважената част от претенцията му се следват разноски в размер от 95,35 лева , поради което за разликата до пълния присъден размер решението на районният съд следва да бъде отменено. В първоинстанционното производство ответникът  е направил разноски в размер от 500 лева, като с оглед отхвърлената част от иска  следва да му бъдат присъдени разноски в размер от 120,75 лева.

В производството пред въззивната инстанция жалбоподателката   В.П.  е направила разноски   за  внесена държавна такса  в размер 116,98 лева , от които и с оглед частичната основателност на жалбата следва да й се присъдят 30,28 лева. Пред въззивната инстанция е била защитавана безплатно от адв.Б., като на основание  чл. 38, ал. 2 ЗА, вр. с чл. 7, ал. 2, т. 2 от  Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения , съдът определя възнаграждение в размер на 488,92 лева. С оглед на уважената част от въззивната жалба следва да се присъди сума в размер на 118,08 лева.

Жалбоподателката следва да бъде осъдена да заплати на въззиваемото търговско дружество направените  пред въззивната инстанция разноски  в размер от 100 лева-юрисконсултско възнаграждение, определено на основание чл. 78, ал. 8 ГПК /вр.  чл. 37 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 НЗПП/.

 Предвид изложените мотиви, Пловдивският окръжен съд

 

Р   Е   Ш  И :

 

  ОТМЕНЯ  постановеното на 21.08.2019г. Решение № 3418 на Районен съд- Пловдив, по гр.д. № 6754/2018г., В  ЧАСТТА, с която е признато за установено, че  В.Т.П. ,ЕГН ********** дължи на „Банка ДСК“ЕАД, ЕИК ********* , договорна лихва за разликата над  443,39 лева  и за периода 18.10.2016г.-21.02.2018г., санкционираща лихва за разликата над  142,90 лева и за периода 18.10.2016г.-21.02.2018г., В ЧАСТТА, с която  В.Т.П. , ЕГН **********, е осъдена да заплати на „Банка ДСК“ЕАД, ЕИК *********, разноски за исковия процес за размера над 280,64  лева  и за заповедното производство за размера над 95,35 лева , ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ иска предявен от „Банка ДСК“ЕАД, ЕИК *********, за признаване за установено,  че  В.Т.П. ,ЕГН ********** , му дължи договорна лихва за разликата над  443,39 лева и за периода 18.10.2016г.-21.02.2018г. , санкционираща лихва за разликата над  142,90 лева и за периода 18.10.2016г.-21.02.2018г., по договор за кредит за текущо потребление № 19993475 от 22.12.2011г.

ОБЕЗСИЛВА постановеното на 21.08.2019г. Решение № 3418 на Районен съд- Пловдив, по гр.д. № 6754/2018г., В  ЧАСТТА, с която е признато за установено, че  В.Т.П. ,ЕГН **********, дължи на „Банка ДСК“ЕАД, ЕИК ********* , заемни такси по договор за кредит за текущо потребление № 19993475 от 22.12.2011г., за разликата над 120 лева.

ПОТВЪРЖДАВА  Решение № 3418 на Районен съд- Пловдив, по гр.д. № 6754/2018г.  в останалата част.

ОСЪЖДА „Банка ДСК“ЕАД, ЕИК *********, да заплати на В.Т.П. ,ЕГН **********, сумата от 30,28 лева лева-разноски за въззивното производство и сумата от 120,75 лева-разноски за първоинстанционото производство.

ОСЪЖДА  В.Т.П. ,ЕГН **********, да заплати на „Банка ДСК“ЕАД, ЕИК *********, сумата от 100 лева-разноски за въззивното производство за юрисконсултско възнаграждение.

ОСЪЖДА „Банка ДСК“ЕАД, ЕИК *********,да заплати на адвокат  Т.А.Б.,***, сумата от 118,08 лева - адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на В.Т.П. ,ЕГН **********,  в производството  пред въззивната инстанция.

 Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                               ЧЛЕНОВЕ:  1/

 

 

 

 

 

   2/