№ 13342
гр. София, 08.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 44 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и четвърти юни през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ПОЛИНА АНД.
ХАДЖИМАРИНСКА
при участието на секретаря МИРЕЛА Т. МИЛКОВА
като разгледа докладваното от ПОЛИНА АНД. ХАДЖИМАРИНСКА
Гражданско дело № 20241110154086 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба, подадена от А. Л. Б. срещу ..., с която са
предявени отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439 ГПК за
признаване за установено в отношенията между страните несъществуване правото на
принудително изпълнение поради погасяването им по давност за вземания на
ответника по изпълнителен лист от 17.04.2009г., издаден въз основа на заповед за
незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК по ч.гр.д.№ 18138/2009г. по описа на СРС, 41 с-
в, придобити от него по силата на договор за цесия от 18.01.2016г., сключен с
кредитора „....
В исковата молба се твърди, че въз основа на процесния изпълнителен лист
срещу ищцата е образувано изп.дело № 1036/2009г. по описа на ЧСИ Миладин
Миладинов, рег.№ 786 при КЧСИ, по което ответното дружество цесионер е
конституирано като взискател. Твърди се, че последното изпълнително действие е
извършено на 8.06.2017г., след което не са поискани и предприети други действия,
прекъсващи давността, поради което приложимият 5-годишен давностен срок за
вземанията е изтекъл. С тези доводи ищцата поддържа да има правен интерес от
водене на искове за установяване недължимостта на вземанията на соченото
основание, като претендира и за присъждане на направените по делото разноски.
В отговор на исковата молба, депозиран в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК,
ответникът излага становище за недопустимост на предявените искове поради липса
на правен интерес за ищцата. По същество заявява, че признава исковете, като
посочва, че действително процесните вземания са погасени по давност, с оглед на
което намира исковете за основателни. Излага, че с изтичане на 2-годишен период след
8.06.2017г. образуваното изпълнително дело следва да се счита прекратено на
основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, като не е предприемал последващи действия за
1
принудително събиране на вземанията си, с които да е дал повод за завеждане на
настоящото производство, поради което моли отговорността за разноски между
страните да се разпредели в приложение правилото на чл. 78, ал. 2 ГПК.
Съдът, като прецени твърденията на страните и като обсъди събрания
доказателствен материал, приема за установено от фактическа страна следното:
Не е спорно и от приетите писмени доказателства се установява, че въз основа
на издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК по ч.гр.д.№ 18138/2009г.
по описа на СРС, 41 с-в, в полза на „... (правоприемник на „Юробанк И Еф Джи
България“ АД) срещу А. Л. Б. е издаден изпълнителен лист от 17.04.2009г. за сумата от
19928,21 лв. главница по договор за кредит от 19.09.2008г., ведно със законна лихва от
31.03.2009г. до окончателното плащане, сумата от 1259,53 лв. договорна лихва за
периода от 19.10.2008г. до 24.03.2009г., сумата от 12,19 лв. наказателна лихва за
периода от 20.10.2008г. до 24.03.2009г. и сумата от 861 лв. разноски, които вземания
кредиторът впоследствие е прехвърлил на ответника с договор за цесия от 18.01.2016г.,
като не се спори надлежното уведомяване на длъжника за цесията.
По молба на „... от 6.10.2009г., обективираща овластяване по чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ,
за събиране на вземанията срещу ищцата длъжник е образувано изп.дело №
1036/2009г. по описа на ЧСИ Миладин Миладинов, рег.№ 786 при КЧСИ, в рамките на
което с разпореждане от 5.04.2016г. съдебният изпълнител е конституирал ответника
като взискател в качеството му на цесионер на вземанията. По изпълнителното дело се
установява да са наложени запори върху активи и вземания на длъжника, съответно
върху лек автомобил, върху дружествени дялове в „Стефана“ ЕООД и върху трудово
възнаграждение от „Енерджи Груп 2002“ ООД – със запорни съобщения от 28.12.2009г.
и от 29.12.2009г. С молба от 20.06.2011г. от банката взискател съдебният изпълнител е
сезиран с искане за налагане запор върху доходи на длъжника от трудови
правоотношения, по повод на което не се установява да е изпращано запорно
съобщение. До конституиране на ответника като взискател по делото не са
инициирани, респ. предприети други изпълнителни действия. По молба на ответника
от 30.03.2017г. със запорно съобщение от 8.06.2017г. е наложен запор и върху
трудовото възнаграждение на длъжника от „ББК“ ООД. На 25.10.2017г. са насрочени
опис и оценка на движимо имущество, каквито обаче няма данни да са извършени. Не
се установяват други действия за принудително изпълнение.
При така установената фактическа обстановка съдът формира следните правни
изводи:
От обсъдените доказателства се установи наличието на признато изпълняемо
право, обективирано в издадения изпълнителен лист за процесните вземания, което
само по себе си обуславя правния интерес на ищцата от предявяване на отрицателни
установителни искове по реда на чл. 439. Установи се също наличието на образувано
срещу ищцата изпълнително дело, чиято висящност не е преустановена с акт на
2
съдебния изпълнител, по което ответникът е конституиран като взискател в качеството
му на частен правоприемник на кредитора, с оглед разпростиране спрямо него на
субективните предели на изпълнителния лист съгласно чл. 429, ал. 1 ГПК. Страните не
спорят, че по образуваното срещу ищцата изпълнително дело е осъществен
фактическият състав на прекратителното основание по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, но от
обсъдения доказателствен материал не се установи съдебният изпълнител да е
преустановил висящността на изпълнителното производство с влязъл в сила акт,
констатиращ настъпилото eg lege прекратяване. Дори да е постановен такъв акт, за
кредитора съществува възможността да инициира ново изпълнително дело предвид, че
разполага с годен изпълнителен титул. Поради това за ищцата като длъжник по
изпълнителния лист е налице интерес от търсената искова защита по реда на чл. 439
ГПК за признаване със сила на пресъдено нещо несъществуване правото на
принудително удовлетворяване на вземанията вследствие погасяването им по давност,
като пасивно процесуално легитимиран е ответникът, който с оглед настъпилото
частно правоприемство се явява носител на изпълняемото право. С оглед изложеното
съдът намира, че исковите претенции са допустими и подлежат на разглеждане по
същество.
По предявен отрицателен установителен иск в тежест на ответника е да докаже
съществуването на претендираното от него и оспорено от ищеца вземане. Когато
предмет на исковите претенции са вземания на ответника, признати с влязло в сила
съдебно изпълнително основание, въз основа на което е издаден изпълнителен лист,
ищецът носи тежестта за доказване на положителните факти, от които черпи права,
изключващи изпълняемото право (напр. извършено плащане в погашение на дълга).
Съгласно разпоредбата на чл. 439, ал. 2 ГПК в такава хипотеза искът на длъжника за
оспорване на вземането може да се основава само на факти, настъпили след
приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено
изпълнителното основание. Когато вземанията са установени със заповед за
изпълнение по аргумент от визираната законова норма длъжникът, който не твърди
обстоятелства по чл. 424, ал. 1 ГПК, поначало може да оспори изпълнението само въз
основа на факти, настъпили след влизане в сила на заповедта (т.е. след изтичане на
срока за възражение по чл. 414 ГПК), тъй като по-рано настъпилите факти, от които
извежда възраженията си срещу изпълняемото право, се явяват преклудирани. Като
основания за недължимост на вземанията длъжникът може да сочи всякакви
правопогасяващи факти, настъпили след релевантния според закона момент,
включително изтекла погасителна давност, позоваването на която е сред признатите му
способи за защита срещу изпълнението, предвид установената в чл. 120 ЗЗД забрана за
служебно прилагане на давността.
С оглед конкретно наведеното в процесния случай с исковата молба основание
за недължимост на вземанията – погасяването им по давност, и доколкото същите са
3
признати със заповед, издадена по реда на чл. 417 ГПК, т.е. подлежаща на незабавно
изпълнение, ищцата може да се позовава на давност, изтекла след издаване на
заповедта, като ответникът носи доказателствената тежест за установяването на
обстоятелства, настъпили след този момент и довели до спиране или прекъсване
течението на давностния срок.
За процесните вземания, доколкото са признати със съдебно изпълнително
основание, по арг. от чл. 117, ал. 2 ЗЗД приложение намира 5-годишният срок на
погасителна давност. Действително, в чл. 117, ал. 2 ЗЗД са посочени само вземанията,
установени със съдебно решение, но няма основание това правило да не се приложи и
за вземанията по влязла в сила заповед за изпълнение – такива вземания не могат да
бъдат оспорени по исков ред освен въз основа на нововъзникнали факти съгласно чл.
439, ал. 2 ГПК и в хипотезата на чл. 424, ал. 1 ГПК. Съгласно чл. 416 ГПК, ако не е
подадено възражение или същото бъде оттеглено, заявителят няма правен интерес да
установи вземането си по исков ред. Няма логика и основание кредиторът с
неоспорено вземане, който не е водил иск по чл. 422 ГПК, да бъде поставен в по-
неблагоприятно положение от този с оспорено вземане, още повече, че според чл. 416
ГПК и в двата случая заповедта за изпълнение влиза в сила, т.е. двата случая са
приравнени от процесуалния закон като правни последици. Исторически чл. 117, ал. 2
ЗЗД предхожда уредбата на заповедното производство по ГПК /2008 г./, поради което
нормата трябва да се тълкува разширително с оглед чл. 416 ГПК. Влязлата в сила
заповед за изпълнение има правоустановително действие в отношенията между
страните и се ползва със стабилитет сходен с този на влязло в сила осъдително
решение, поради което за вземанията, за които е издадена, следва да се приложи
предвиденият в чл. 117, ал. 2 ЗЗД давностен срок.
По отношение прекъсването и спирането на давността при предприето
принудително изпълнение следва да бъде съобразена задължителната за съдилищата
тълкувателна практика на ВКС. Съгласно разясненията, развити в Тълкувателно
решение № 2 от 26.06.2015г. по тълк.дело № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, подаването на
молба от взискателя само с искане за образуване на изпълнително дело не прекъсва
погасителната давност, нито спира давностния срок, който продължава да тече и по
време на висящия изпълнителен процес. Съобразно изложените мотиви в т. 10 от
посоченото тълкувателно решение, в рамките на изпълнителното производство
давността прекъсва на основание чл. 116, б. „в“ ЗЗД с предприемането на всеки
отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие в
рамките на съответния способ, независимо дали прилагането му е поискано от
взискателя или е предприето по инициатива на съдебния изпълнител по възлагане от
взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ. ВКС е намерил още, че искането да бъде
приложен определен изпълнителен способ също прекъсва давността, защото съдебният
изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността
4
се прекъсва и с предприемането на всяко отделно действие за принудително
изпълнение, изграждащо съответния способ. Такива действия са насочването на
изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитор,
възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и
оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и пр.
Изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение до длъжника,
проучването на имущественото му състояние, извършването на справки и набавянето
на документи от съдебния изпълнител не са същински действия за принудително
събиране на вземането, а само подготвят изпълнението, респ. обезпечават
законосъобразното му провеждане, поради което не прекъсват давностния срок. В
случай на прекратяване на изпълнителното производство в хипотезата на чл. 433, ал. 1,
т. 8 ГПК новата погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е
поискано или е предприето последното по време валидно изпълнително действие, а не
от деня когато производството е прекратено от съдебния изпълнител или е подлежало
на прекратяване.
С посоченото по-горе тълкувателно решение е обявено за загубило сила ППВС
№ 3/1980г., което приема, че погасителната давност не тече, докато трае
изпълнителният процес относно принудителното осъществяване на вземането.
Съгласно Тълкувателно решение № 3 от 28.03.2023г. по тълк.дело № 3/2020г. на
ОСГТК на ВКС, задължителното тълкуване по ППВС № 3/1980г. отпада едва от
момента на обявяване на тълкувателното решение, с което постановлението е счетено
за загубило сила. Поради това докато е траел изпълнителният процес относно
вземанията по образувани преди обявяването на Тълкувателно решение № 2 от
26.06.2015г. по тълк.дело № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, изпълнителни дела, давност за
тези вземания не е текла, на основание чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД. За тях давността е
започнала да тече от 26.06.2015г., от когато е обявено за загубило сила ППВС №
3/1980г.
Съобразно така приетите от ВКС тълкувателни разяснения в процесния случай
след издаване на заповедта за незабавно изпълнение давността е била прекъсната за
първи път с подадената от кредитора по изпълнителния лист (цедента „...) молба от
6.10.2009г. за предприемане на принудително изпълнение за вземанията, съдържаща
изявление за възлагане на правомощия по чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ. С образуване на
изпълнителното дело въз основа на тази молба течението на давността е спряло, като
давностният срок не е могъл да тече по време на висящността му до 26.06.2015г. В
продължение на две години след молбата на взискателя цедент, датираща от
20.06.2011г., не се установи последният да е поискал от съдебния изпълнител, респ.
последният да е предприел по негово възлагане други действия, насочени към
принудително удовлетворяване на вземанията. С оглед бездействието на взискателя
изпълнителното производство следва да се счита прекратено на 20.06.2013г., на
5
основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, в която хипотеза перемпцията настъпва по силата на
закона – от момента на осъществяване на съответните правно релевантни факти,
независимо дали и кога съдебният изпълнител е постановил акт за прекратяване на
принудителното изпълнение, който акт има само декларативен характер, прогласяващ
настъпилото прекратяване. Започналата да тече след 20.06.2013г. нова петгодишна
давност не е била изтекла към 30.03.2017г., когато датира молбата на ответника с
искане за нови изпълнителни действия, прекъсваща давностния срок. В тази връзка
съдът съобразява, че съгласно Тълкувателно решение № 2 от 4.07.2024г. по тълк.дело
№ 2/2023г. на ОСГТК на ВКС, изпълнително действие, извършено по изпълнително
дело, по което е настъпила перемпция, има за последица прекъсване на погасителната
давност. Съобразно даденото от ВКС разяснение надлежно сезиращото съдебния
изпълнител искане от взискателя да приложи изпълнителен способ е достатъчно за
прекъсване на давността, независимо дали съдебният изпълнител е образувал новото
искане в ново отделно изпълнително дело след прекратяване на старото по право.
Признатото на взискателя изпълняемо право с издадения му изпълнителен лист и
поисканият от него нов изпълнителен способ за удовлетворяване на това право
задължават съдебния изпълнител да предприеме действията по принудително
изпълнение, с които давността се прекъсва на основание чл. 116, б. „в“ ЗЗД,
независимо, че не е образувано ново канцеларско дело по сочения нов изпълнителен
способ след перемпцията. Последното прекъсващо давността действие е това по
налагане на запор върху трудовото възнаграждение на длъжника от „ББК“ ООД със
запорното съобщение от 8.06.2017г., след което отново се явява осъществен
фактическият състав на прекратителното основание по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК,
доколкото ответникът не е поискал и не са извършвани повече изпълнителни действия.
Новият давностен срок, започнал да тече след последното му прекъсване на
8.06.2017г., е изтекъл към момента на приключване на съдебното дирене в настоящото
производство.
С оглед изложеното се налага извод за погасеност на изпълняемото право по
давност, поради което предявените отрицателни установителни искове са основателни
и следва да се уважат.
По разноските: Съобразно този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК,
право на разноски се поражда в полза на ищцата. Противно на развитите от ответника
доводи, не се установява да е налице хипотезата на чл. 78, ал. 2 ГПК, която разпоредба
предвижда, че ако ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото
и ако признае иска, разноските се възлагат върху ищеца. Визираната норма свързва
правото на ответника на разноски с основателността на предизвикания от него правен
спор, преценката за което налага изследване на извънпроцесуалното му поведение –
доколко същият е станал повод за търсената съдебна защита, както и на поведението
му след сезиране на съда – дали е признал иска. В случая ответникът оспорва исковете
6
като недопустими, а отделно от това се установи, че въз основа на издадения
изпълнителен лист е инициирал действия за принудително събиране на вземанията,
като не е депозирал искане за прекратяване на изпълнителното дело, нито същото е
прекратено с акт на съдебния изпълнител на някое от останалите законови основания,
т.е. формално продължава да се поддържа висящността на изпълнителното
производство, респ. не са вдигнати наложените върху активи и вземания на ищцата
запори. По тези съображения съдът намира, че ответникът е дал повод за съдебно
повдигнатия спор, поради което, макар по същество да признава исковете, няма
основание за изключване на отговорността му за разноски.
Ищцата претендира и доказва направени по делото разноски за държавна такса
в размер от 882,44 лв. и за процесуално представителство в размер от 3900 лв. –
възнаграждение на упълномощения адвокат, заплатено по банков път, видно от
представените договор за правна защита и съдействие и платежно нареждане. От
страна на ответника е направено възражение за прекомерност на разноските за
адвокат, което съдът намира за основателно и редуцира същото до размера от 2000 лв.,
отчитайки липсата на фактическа и правна сложност на делото и съобразявайки
Решение на СЕС по дело С-438/22 от 25.01.2024г., съгласно което решаващият състав
не е обвързан от минималните прагове на адвокатските възнаграждения, приети от
съсловната организация на адвокатите. Така на ищцата се следват разноски в общ
размер от 2882,44 лв.
С тези мотиви съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените от А. Л. Б., ЕГН **********, с
адрес: гр. Поморие, ул. „Княз Борис I” № 144, срещу ..., ЕИК ..., със седалище и адрес
на управление: ..., отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439 ГПК,
несъществуване правото на принудително изпълнение поради погасяването им по
давност за вземания на ... за сумата от 19928,21 лв. главница по договор за кредит от
19.09.2008г., ведно със законна лихва от 31.03.2009г. до окончателното плащане, сумата
от 1259,53 лв. договорна лихва за периода от 19.10.2008г. до 24.03.2009г., сумата от
12,19 лв. наказателна лихва за периода от 20.10.2008г. до 24.03.2009г. и сумата от 861
лв. разноски, за които е издаден изпълнителен лист от 17.04.2009г. по ч.гр.д.№
18138/2009г. по описа на СРС, 41 с-в, придобити от него по силата на договор за цесия
от 18.01.2016г., сключен с кредитора „....
ОСЪЖДА .., ЕИК ..., със седалище и адрес на управление: ..., да заплати на А.
Л. Б., ЕГН **********, с адрес: ..., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 2882,44
лв. – деловодни разноски.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Софийски градски съд в 2-
седмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7