Р Е Ш Е Н И Е
град София, 28.10.2021 година
В И М
Е Т О Н
А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., III-В състав в публично съдебно заседание на трети юни през
две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: АДРИАНА АТАНАСОВА
при секретаря ЦВЕТЕЛИНА
ПЕЦЕВА и с участието на прокурор ………… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело
№4939 по
описа за 2020 година и за да се произнесе след
съвещание, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С
решение №15251 от 17.01.2020г., постановено по гр.дело №78618/2018г. по описа
на СРС, III Г.О., 88-ми състав, са отхвърлени предявените от М.В.А. срещу Г.Б.И. при условията на
обективно съединяване искове с правно основание чл.108 във вр. чл.111,
ал.1 от ЗС за признаване за
установено между
страните, че ищцата е носител
на вещно право на ползване върху недвижим имот - АПАРТАМЕНТ №46, находящ се в град София, ж.к.“*****“, ул.“************, състоящ се от две стаи, кухня и обслужващи
помещения, с площ
от 68.94 кв.м., при
съседи: от изток – зелена площ, от запад – коридор и стълбище, от север – държ.
апартамент №45, от юг – държ. апартамент №47, отгоре – ап.№50 на З.И
К.Г., отдолу – държ. апартамент №42,
заедно с таванско помещение №12, с площ от 4.32 кв.м., при съседи:
от изток – държ. таванско складово помещение №13, от запад – държ. таванско складово
помещение №11, от север – коридор и шахта, от юг – коридор, заедно с 1.388 % ид.ч. от общите части на сградата и от правото
на строеж върху държавна земя, който апартамент представлява самостоятелен обект с идентификатор 68134.1108.215.7.46 по КККР на гр.София, както и осъждане на ответника да й предаде
ползването върху апартамента; както и с правно основание
чл.73, ал.1 от ЗС за сумата от 12800 лв., представляваща обезщетение за ползите, от които е била лишена ищцата
от неползване на процесния апартамент №46, през
периода м.04.2016г.-м.12.2018г.. С решението е осъдена М.В.А. да заплати на Г.Б.И. на основание чл.78, ал.3 от ГПК сумата от 1600 лв.,представляваща направени по
делото разноски.
Постъпила е въззивна жалба от ищцата
- М.В.А., чрез пълномощник адв.М.Б., с която се обжалва изцяло решение №15251 от 17.01.2020г., постановено
по гр.дело №78618/2018г. по описа на СРС, III Г.О., 88-ми състав, с което са
отхвърлени предявените при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.108 във вр. чл.111, ал.1 от
ЗС и чл.73, ал.1 от ЗС. Релевирани са доводи за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност
на обжалваното решение, като постановено в противоречие на материалния закон и
при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поддържа
се, че СРС не е обсъдил и анализирал всички събрани по делото доказателства,
доводи и възражения на страните, по**което е обоснован погрешен извод, че
учреденото в полза на ищцата вещно право на ползване върху процесния апартамент
е било погасено преди датата на подаване на исковата молба в съда по**неупражняването му в рамките на петгодишния срок, предвиден в чл.59, ал.3 ЗС.
Твърди се, че в случая първоинстанционният съд не е отчел поддържаното от
ищцата твърдение, че след 2008г. е упражнявала учреденото в нейна полза вещно
право на ползване върху имота чрез трето лице – нейния съпруг, който е ползвал
имота до неговата смърт на основание сключен заем за послужване. Сочи се, че
съпругът на ищцата е починал на 31.03.2016г. и от тази дата до датата на
предявяване на исковата молба – 13.12.2018г., не са изминали пет години, по**което
учреденото в полза на ищцата вещно право на ползване върху имота не е погасено.
Излага се още, че макар и ищцата фактически да не е обитавала процесния
апартамент, считано от 2008г., когато се е установила да живее в дом за стари
хора „Дълголетие“, където живее и по настоящем, в имота се съхраняват нейни
лични вещи, за извършване на дейности, свързани с ежедневния бит, семейно имущество, което е достатъчно
основание да се приеме, че ищцата е упражнявала учреденото в нейна полза вещно право на ползване върху имота.
Допълнителни аргументи в горния смисъл са изложени в писмена защита. Моли съда
да постанови съдебен акт, с който да отмени изцяло обжалваното съдебно решение и
да постанови друго, с което да се уважи предявените при условията на обективно
съединяване искове с правно
основание чл.108 във вр. чл.111, ал.1 от ЗС и чл.73, ал.1 от ЗС. Претендира присъждане на
разноски, направени пред двете съдебни инстанции. Представя списък по чл.80 от ГПК.
Въззиваемата страна
- Г.Б.И., чрез адв.Д.Х., депозира писмен отговор, в който изразява становище
относно неоснователността на постъпилата въззивна жалба. Поддържа се, че правилно
и законосъобразно първоинстанционният съд е анализирал релевантните за спора
факти и доказателства и е приел за установено, че за период, считано от 2008г.
до 13.09.2018г. ищцата напълно се е дезинтересирала от ползването на имота, не
е упражнявала правото си на ползване под никаква форма, което има за последица
погасяването му на
основание чл.59, ал.3 ЗС и ищцата
не може да претендира защита
на ограниченото вещно право с ревандикационен иск и предявеният такъв с
правно основание чл.108 вр.
чл.111, ал.1 от ЗС е неоснователен
и недоказан и като такъв правилно е отхвърлен. Твърди се още, че е недопустимо за
първи път във въззивната жалба да се навежда довод, че от момента, когато ищцата
е напуснала жилището, е продължила да владее имота, в който са се намирали нейни
лични вещи, по**което следва да се счита, че упражнява учреденото й вещно право
на ползване и същото не е погасено по давност. Поддържа се още, че това
твърдение не отговаря на действителното фактическо положение и не е подкрепено
с никакви доказателства. Излага се още, че правилен и в съответствие със
събраните по делото доказателства е изводът на първоинстанционния съд, че към
01.04.2016г. /началната дата на периода, за който се претендира заплащане на обезщетение
за лишаване от ползване/ правото на ползване на ищцата е било погасено на основание чл.59, ал.3 ЗС, по**което
предявеният иск с правно основание чл.73, ал.1 от ЗС е неоснователен и като такъв
правилно е бил отхвърлен. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди
обжалваното първоинстанционно съдебно решение като правилно и законосъобразно.
Претендира присъждане на разноски, направени пред настоящата инстанция.
Представя списък по чл.80 от ГПК.
Предявени
са от М.В.А. срещу Г.Б.И. при условията на обективно съединяване искове с
правно основание чл.108 във вр. чл.111, ал.1 от ЗС и чл.73, ал.1 от ЗС.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира,
че фактическата обстановка се установява така както е изложена от
първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани нови
доказателства по смисъла на чл.266, ал.2 и ал.3 от ГПК, които да променят така
приетата за установена от първостепенния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са
обсъдени правилно като са преценени релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни
изводи:
Въззивната жалба е допустима -
подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса
срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване,
по**което следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение
е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за неоснователност
на предявените от М.В.А. срещу Г.Б.И. при
условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.108 във вр. чл.111, ал.1 от ЗС и
чл.73, ал.1 от ЗС. При
правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК
и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е
основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно
приложимия материален закон, по**което съдът следва да разгледа
доводите на жалбоподателката във връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна инстанция споделя
изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи за неоснователност
на предявените при условията на обективно
съединяване искове с правно основание
чл.108 във вр. чл.111, ал.1 от ЗС и чл.73, ал.1 от ЗС,
като на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите и правни
констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в
атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Доводите в жалбата
са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи,
следва да се добави и следното:
По иска с правно основание
чл.108 във вр. чл.111, ал.1 от ЗС, съдът приема следното:
Вещното
правото на ползване е абсолютно право и е противопоставимо на всички трети
лица, включително и на собственика на вещта, върху която е учредено. За да бъде
уважен предявеният от вещния ползвател ревандикационен иск по чл.108 ЗС, по делото следва да
бъде установено, че ищцата - М.В.А. е титуляр на правото на ползване върху процесният имот,
представляващ - АПАРТАМЕНТ №46, находящ се в град София,
ж.к.“*****“, ул.“************, че ответникът - Г.Б.И. упражнява фактическата власт върху
него, без да е налице правно основание за това. Б
В
конкретната хипотеза безспорни между страните по делото са обстоятелствата, че в
полза на ищцата - М.В.А. е учредено право на
ползване върху процесния имот /договор за дарение, обективиран в нотариален акт
за дарение №80, том LXXXIX, дело №17374/1997г., съгласно който ищцата заедно със съпруга й – Г. М.А.даряват
на дъщеря си К.Г.А.-И. процесния недвижим имот като дарителите си запазват
правото на ползване върху имота заедно и поотделно до живот/, както и че към датата на
предявяване на иска – 13.12.2018г., фактическата власт върху имота се упражнява от ответника - Г.Б.И..
Спорни пред
настоящата инстанция са въпросите за невъзможността ищцата да упражнява правото си,
както и въпросът дали същата е
притежател на ограниченото вещно право, т.е. погасило ли се е правото на
ползване по**неупражняването
му повече от пет години. Законодателят е уредил хипотезите на прекратяване на
правото на ползване на чужд имот с разпоредбите на чл.59 ЗС - правото на ползване се погасява със смъртта на ползвателя - физическо лице или с прекратяването на
ползвателя - юридическо лице, респ. с изтичане на
срока, ако е уговорен такъв; правото на ползване се погасява при погиване на вещта или ако не се упражнява за
период по дълъг от 5 години, както и при сливане на качеството на ползвател и
това на собственик. По своето съдържание упражняване на вещното право на
ползване от ползвателя не се различава от това на собственика на имота, учредил
правото и следва да се разбира не само като постоянно обитаване на жилището
/недвижимия имот/, а като всяка форма на фактическо и правно използване на
имота като: постоянно или временно пребиваване, място за съхранение на лични
вещи, за извършване на дейности, свързани с ежедневния бит, стопанска дейност и
др.. В този смисъл е решение №14/20.03.2015г. по гр.д.
№5426/2014г. на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК.
В конкретния случай
от анализа на събраните по делото доказателства и като се съобразява с фактите,
по отношение на които не е налице спор между страните, съдът приема, че по
делото е доказано, че за периода, считано от 2008г., когато ищцата се е установила да живее в дом за стари хора
„Дълголетие“, до датата, на която е връчена изпратената от нея до ответника нотариална
покана, с която го кани да й предостави ползването на имота, –
13.09.2018г. /период
от около 10 години/ ищцата не
е упражнявала фактическата
власт върху процесния апартамент, нито е събирала „граждански плодове“ от него. В
разглеждания случай не може да бъде споделен доводът на въззивника- ищца, че за периода,
считано от 2008г. до 31.03.2016г. /дата на смъртта на съпруга й/ е упражнявала
правото на ползване върху имота чрез трето
лице – съпруга й,
чрез сключен между тях заем за послужване. Въззивният съд приема, че за релевантния период Г. М.А./съпруг на ищцата/ е ползвал процесното жилище на собствено
правно основание, което изключва ползването му по силата на заем за послужване.
Видно от сключения договор за дарение, обективиран в нотариален акт за дарение
№80, том LXXXIX, дело №17374/1997г., в полза на дарителите, т.е. на ищцата и съпруга й, е
запазено правото на ползване върху имота заедно и поотделно до живот.
Следователно се налага извода, че Г. М.А.през сочения от ищцата период е
упражнявал върху имота своето лично ограничено вещно право на ползване, което е
прекратено със смъртта му. Настоящият състав приема, че в тежест на ищцата е да установи
положителния факт, от които черпи правата си, а именно, че през посочения от нея период е осъществявала някаква форма на фактическо ползване на
имота. В случая по
делото няма събрани доказателства, съответно не са направени своевременни
искания за събиране на такива, че ищцата след 2008г. до 13.09.2018г. е упражнявала лично или чрез другиго
фактическата власт върху правото на ползване, респективно, че е обитавала имота и/или го е посещавала
периодично, както и че в апартамента й се съхраняват нейни лични
вещи, свързани с ежедневния й бит, които препятстват погасяването на
правото на ползване на същата. Отделно от горното по делото не се събраха
доказателства, че ищцата за сочения период е извличала полезните качества на
имота непрекъсвано, че е предприемала съответни
действия за събиране на гражданските плодове от него. Следователно
се налага извода, че ищцата не е упражнявала валидно учреденото й с договор за
дарение, обективиран в нотариален акт за дарение №80, том LXXXIX, дело
№17374/1997г., вещно право на ползване за период повече от пет години, т.е.
настъпил е на основание чл.59, ал.3 ЗС юридическият факт на погасяване на правото на ползване на ищцата по отношение на
процесния апартамент.
По горните аргументи въззивният
съд приема, че в хода на съдебното производство е доказано възражението на
ответника, че запазеното право ползване на ищцата досежно процесния апартамент е погасено по давност към датата на подаване на
исковата молба в съда, по**което предявеният от вещния
ползвател ревандикационен иск по чл.108 ЗС се явява неоснователен и
като такъв следва
да бъде отхвърлен.
Първоинстанционният съд законосъобразно е приел, че не са налице кумулативните
предпоставки за уважаване на заявената искова претенция. Обжалваното съдебно решение, с
което е отхвърлен предявения иск с правно основание чл.108 във вр. чл.111, ал.1 от ЗС, е постановено при
правилно приложение на материалния закон
и се явява законосъобразно и следва да бъде потвърдено на основание чл.271,
ал.1 от ГПК.
По иска с правно основание чл.73, ал.1 от ЗС така постановеното съдебно
решение се явява правилно и законосъобразно. Във въззивната жалба няма наведени
конкретни оплаквания за незаконосъобразност на оспорения акт в частта, в която
този иск е отхвърлен. При това положение и доколкото съдът е обвързан само с
доводите във въззивната жалба /по аргумент на чл.269 ГПК/ препраща към мотивите на СРС,
които счита за правилни и законосъобразни, обосновани при правилен анализ на
събраните доказателства и приложимия материален закон.
По**съвпадение на крайните изводи на двете съдебни инстанции обжалваното
първоинстанционно решение, в т.ч. и в частта за разноските, като правилно и
законосъобразно на основание чл.271, ал.1 от ГПК следва да бъде потвърдено.
По разноските:
С оглед изхода
на спора в настоящото производство основателна е претенцията на въззиваемата
страна-ответник за присъждане на направени пред въззивната инстанция разноски.
На основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК въззивникът-ищца следва да
бъде осъдена да заплати на въззиваемия-ответник сторените от него във
въззивното производство разноски в размер на сумата от 1600.00 лв., представляваща заплатено
адвокатско възнаграждение, съгласно приложен списък по чл.80 от ГПК и договор
за правна защита и съдействие.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №15251 от 17.01.2020г., постановено по гр.дело №78618/2018г. по
описа на СРС, III Г.О., 88-ми състав.
ОСЪЖДА М.В.А.,
с ЕГН **********, с адрес: ***; да заплати на Г.Б.И., с ЕГН **********, с адрес: ***; на правно основание чл.81 и чл.273 във връзка с чл.78, ал.3 от ГПК сумата
от 1600.00 лв. /хиляда и шестстотин лева/, представляваща направени по делото
разноски за платено адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД при условията на чл.280 от ГПК в едномесечен срок от съобщението до страните, че е постановено.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1./
2./