№ 4308
гр. София, 03.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-В СЪСТАВ, в публично
заседание на пети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Николай Димов
Членове:Велина Пейчинова
Евгени Ст. Станоев
при участието на секретаря Славка Кр. Димитрова
като разгледа докладваното от Николай Димов Въззивно гражданско дело №
20241100508151 по описа за 2024 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение № 1026 от 18.01.2024 г., постановено по гр.дело № 39999/2023 г. по
описа на СРС, Г.О., 144 състав, е признато за установено по отношение на
„Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК *********, представлявано от изпълнителен
директор, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.“Ястребец“ № 23 Б, че Г.
В. Г., ЕГН ********** , гр.София, п.к. 1680, обл.София, общ.*********,
ж.к.“*********“, бл.********* aп.1 и А. М. Г., ЕГН **********, гр.София, п.к.1680,
обл.София, общ.*********, ж.к.“*********“, бл.********* aп.1 на основание чл.422,
ал.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД във вр. с чл.155 ЗЕ и чл.86 ЗЗД дължат на „Топлофикация
София“ ЕАД следните суми: сумата от 3081,54 лева - главница, представляваща
стойност на незаплатената топлинна енергия /ТЕ/ за периода 01.05.2020 г. до
30.04.2022 г. ведно със законната лихва от 13.04.2023 г. до окончателното изплащане на
вземането и 356,07 лв. - мораторна лихва за забава от 15.09.2021 г., до 29.03.2023 г.,
както и цена за услугата „дялово разпределение“ от 65,71 лв. - главница за периода от
01.05.2020 г. до 30.04.2022 г. ведно със законната лихва от 13.04.2023 г., до
окончателното изплащане на вземането и 12,37 лв. - мораторна лихва за забава от
1
16.07.2020 г. до 29.03.2023 г., които суми са за ТЕ, доставяна до топлоснабден имот,
находящ се в гр. София, п.к.1680, обл.София, общ.*********, ж.к.“*********“,
бл.********* ап.1 с аб. № ********* и за които суми е издадена заповед по чл.410 от
ГПК с № 11952/ 26.04.2023г. по ч.гр.дело № 19928/ 2023 г. по описа на СРС, като
сумите се разделят между ответниците в размер на по ½ за всяко едно от вземанията
или както следва: за Г. В. Г. сумата от 1540,77 лева - главница, представляваща
стойност на незаплатената топлинна енергия /ТЕ/ за периода 01.05.2020 г. до
30.04.2022 г. ведно със законната лихва от 13.04.2023 г., до окончателното изплащане
на вземането и 178,04 лв. - мораторна лихва за забава от 15.09.2021г., до 29.03.2023 г.,
както и цена за услугата „дялово разпределение“ от 32,86 лв. - главница за периода от
01.05.2020 г. до 30.04.2022 г. ведно със законната лихва от 13.04.2023. до
окончателното изплащане на вземането и 6,18 лв. - мораторна лихва за забава от
16.07.2020 г. до 29.03.2023 г. и за А. М. Г., сумата от 1540,77 лева - главница,
представляваща стойност на незаплатената топлинна енергия /ТЕ/ за периода
01.05.2020 г. до 30.04.2022 г. ведно със законната лихва от 13.04.2023 г. до
окончателното изплащане на вземането и 178,04 лв. - мораторна лихва за забава от
15.09.2021г., до 29.03.2023 г., както и цена за услугата „дялово разпределение“ от 32,85
лв. - главница за периода от 01.05.2020 г. до 30.04.2022 г. ведно със законната лихва от
13.04.2023г., до окончателното изплащане на вземането и 6,19 лв. - мораторна лихва за
забава от 16.07.2020 г. до 29.03.2023 г. С решението на съда са осъдени Г. В. Г., ЕГН
**********, гр. София, п.к. 1680, обл.София, общ.*********, ж.к.“*********“,
бл.********* aп.1 и А. М. Г., ЕГН **********, гр.София, п.к.1680, обл.София,
общ.*********, ж.к.“*********“, бл.********* aп.1 да заплатят на „Топлофикация
София“ ЕАД, ЕИК: *********, представлявано от изпълнителния директор, със
седалище и адрес на управление: гр.София, ул.„Ястребец“ № 23 Б на основание чл.78,
ал. 1 от ГПК сумата от 1173.26 лева - съдебно-деловодни разноски по гр.дело №
39999/ 2023 г. и ч.гр.дело № 19928/ 2023 г. по описа на СРС.
В срока по чл.259 от ГПК, решението на СРС, Г.О., 144 състав е обжалвано от
ответниците по делото.
Въззивникът-ответник Г. В. Г., чрез пълномощника си адв.А. Г. е подал въззивна
жалба, с която моли съда решението да бъде отменено, като неправилно в частта, с
която са уважени предявените установителни искове с правно основание чл.422, ал.1
от ГПК, вр.с чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД, по съображения изложени в
жалбата. Излага доводи, че решението в обжалваната от него част е нищожно,
недопустимо, неправилно и необосновано. Претендира присъждане на направени
разноски по делото.
Въззиваемата страна - ищец „Топлофикация София“ ЕАД, гр.София, чрез своя
процесуален представител юрк.М.А. оспорва жалбата, по съображения изложени в
2
депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата на
ответника като неоснователна да бъде отхвърлена, а първоинстанционното решение -
потвърдено в обжалваната част, като правилно и законосъобразно. Претендира
присъждане на разноски за въззивната инстанция.
Въззивникът-ответник А. М. Г., чрез пълномощника си адв.Г. Г. е подал
въззивна жалба, с която моли съда решението да бъде отменено, като неправилно в
частта, с която са уважени предявените установителни искове с правно основание
чл.422, ал.1 от ГПК, вр.с чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД, по съображения
изложени в жалбата. Излага доводи, че решението в обжалваната от него част е
нищожно, недопустимо, неправилно и необосновано. Претендира присъждане на
направени разноски по делото.
Въззиваемата страна - ищец „Топлофикация София“ ЕАД, гр.София, чрез своя
процесуален представител юрк.Ф.И. оспорва жалбата, по съображения изложени в
депозирания по делото писмен отговор по чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата на
ответника като неоснователна да бъде отхвърлена, а първоинстанционното решение -
потвърдено в обжалваната част, като правилно и законосъобразно. Претендира
присъждане на разноски за въззивната инстанция.
Третото лице-помагач „Термокомплект” ООД, гр.София, не взема становище по
жалбите.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235,
ал.2 ГПК, намира за установено следното:
Въззивните жалби са допустими - подадени са в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от
легитимирани страни в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което
подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледат по
същество.
Разгледани по същество въззивните жалби са НЕОСНОВАТЕЛНИ.
Софийски градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по
делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред
настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на
чл.266 от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния
съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не
следва да се преповтарят отново събраните в първата съдебна инстанция
доказателства, които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора
факти и обстоятелства.
Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд
3
фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, по допустимостта му - в обжалваната част, като по останалите въпроси
е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не
е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни
норми на закона.
Обжалваното първоинстанционно решение отговаря на всички изисквания за
валидност на съдебното решение - постановено е от надлежен орган, функциониращ в
надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, в писмена форма,
подписано е и изразява волята на съда по начин, който позволява да се изведе нейното
съдържание.
Обжалваното първоинстанционно решение е и допустимо - не са нарушени
процесуалните изисквания за постановяването му, не са налице процесуални пречки
или липсата на положителни процесуални предпоставки за предявяването на иска.
Обжалваното решение е постановено в съответствие с основанието и петитума на
искането за съдебна защита.
Обжалваното решение е и правилно, като настоящата въззивна инстанция
напълно споделя изложените в обжалвания съдебен акт мотиви, обосноваващи
окончателен извод за основателност на предявените от ищеца „Топлофикация София”
ЕАД, гр.София, срещу ответниците Г. В. Г. и А. М. Г., установителни искове с правно
основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД, и на
основание чл.272 ГПК препраща към тях. При правилно разпределена доказателствена
тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си,
посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните
по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за
установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. За да
постанови решението си, първоинстанционният съд е приел, че вземанията, предмет на
установителните искове са дължими поради проведено доказване на количеството и
стойността на потребената от ответниците топлоенергия. В обжалвания съдебен акт са
изложени конкретни и ясни мотиви по отношение разкриване действителното правно
положение между страните и разрешаването на правния спор. Противно на
изложеното във въззивната жалба изводите на съда са обосновани с оглед данните по
делото и събраните по делото доказателства. Доводите в жалбата са общи, а по
същество са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба
доводи, следва да се добави и следното:
Като неоснователни следва да се преценят доводите за недопустимост и
нищожност на обжалваното решение. Съгласно задължителната съдебна практика - т.9
4
от ППВС № 1/1985 г., недопустимо е това съдебно решение, което е постановено, без
да отговаря на изискванията за решаване на делото по същество, като при липса на
право на иск, ненадлежното му упражняване, десезиране на съда, както и когато е
разгледан непредявен иск, тоест когато в нарушение на принципа на диспозитивното
начало, съдът се е произнесъл извън заявения предмет на делото и обема на търсената
защита. В настоящия случай обжалваното решение на Софийски районен съд е
допустимо, тъй като е постановено по допустими искове, надлежно предявени от
легитимирани страни при наличието на необходимите положителни процесуални
предпоставки и при липсата на отрицателни процесуални предпоставки. Обжалваното
първоинстанционно решение е допустимо - не са нарушени процесуалните изисквания
за постановяването му, не са налице процесуални пречки или липсата на положителни
процесуални предпоставки за предявяването на иска. Обжалваното решение е
постановено в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Обжалваното първоинстанционно решение е и валидно, тъй като отговаря на всички
изисквания за валидност на съдебното решение - постановено е от надлежен орган,
функциониращ в надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда,
в писмена форма, подписано е и изразява волята на съда по начин, който позволява да
се изведе нейното съдържание. Едно съдебно решение е нищожно, когато не отговаря
на изискванията за валидно решение. Вярно е, че в закона няма определение за това
кога едно решение е нищожно, но в теорията и практиката са изяснени хипотезите,
при които следва да бъде прогласена нищожността на решението, изхождайки от
естеството на съдебното решение като едностранно властническо волеизявление на
държавен правораздавателен орган, с което се разрешава правен спор. Налице е
практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК, по въпроса кога едно съдебно
решение е нищожно, а именно: когато е постановено от незаконен състав на съда,
когато излиза извън пределите на правораздавателната власт на съда, когато решението
не е изразено в писмена форма или е неподписано, когато волята на съда не може да
бъде изведена поради абсолютна неразбираемост /в този смисъл- решение № 668 от
15.11.2010 г., постановено по гр.дело № 1790/2009 г., I г.о., ВКС; решение № 73 от
18.05.2015 г., постановено по гр.дело № 5113/2014 г., III г.о., ВКС и др./. Съгласно
правната теория едно решение е нищожно, когато не би могло да се приеме за валиден
съдебен акт поради липса на надлежно волеизявление. Такъв е случаят, когато:
решението е постановено от ненадлежен орган, функциониращ в ненадлежен състав;
решението е постановено извън пределите на правораздавателната власт на съда; не е
спазена писмената форма на решението или решението не е подписано; волята на съда
е абсолютно неразбираема и не може да бъде изведена чрез тълкуване.
Нищожността е най-тежкият порок, от който може да бъде засегнато съдебното
решение. ГПК не съдържа легална дефиниция за нищожността, но в правната теория и
в съдебната практика /вж. - ТР № 1/10.02.2012 г. по тълк. дело № 1/2011 г. на ОСГТК,
5
решение № 361/07.05.2009 г. по гр.дело № 706/2008 г., I г. о., решение по гр. дело №
4694/2007 г., I г. о., решение по т.дело № 52/2010 г., II т. о., решение по гр.дело №
3692/2018 г., ІІІ г.о. на ВКС и др./ по тълкувателен път безпротиворечиво е изяснено
съдържанието на понятието. Константно е разбирането, че съдебното решение е
едностранно властническо волеизявление на държавен правораздавателен орган, с
което се разрешава правният спор. Поради това, нищожно е това решение, което не
дава възможност то да бъде припознато като валиден съдебен акт, поради липса на
надлежно властническо волеизявление. Липса на волеизявление е налице, когато
решението е постановено от незаконен състав, произнесено е извън пределите на
правораздавателната власт на съда, не е спазена писмената форма, липсват подпис или
подписи на съдебния състав под съдебния акт, или решението е неразбираемо до
степен, в която неговият смисъл не би могъл да се извлече дори по пътя на
тълкуването. Съдът приема, че нищожността на решението касае начина на формиране
и изразяване на волеизявлението на съда, но този порок няма отношение към
съдържанието на държавното властническо волеизявление по същество. Нарушението
на материалния закон, включително на норми от правото на Европейския съюз, е
процесуален порок, който няма за последица нищожност на съдебния акт поради
липса на валидно формирана правораздавателна воля, а обуславя единствено
неправилност, която се релевира по пътя на инстанционния контрол и в рамките на
преклузивните срокове за подаване на въззивна и касационна жалба.
Легално законово определение за нищожност на решението липсва както в
отменения Гражданско процесуалния кодекс - чл.209 ГПК/ отм./, така и в новия ГПК -
чл.270, ал.1 от ГПК, поради което съдържанието на понятието следва да се извлече по
пътя на тълкуването, основаващо се на характера на съдебното решение като
едностранно властническо волеизявление на държавен правораздавателен орган, с
което се разрешава правният спор. Правната теория и съдебна практика приемат, че
нищожно е всяко решение на съда, което не дава възможност да бъде припознато като
валиден съдебен акт, поради липса на надлежно волеизявление. Липса на
волеизявление е налице, когато решението е постановено от незаконен състав,
произнесено е извън пределите на правораздавателната власт на съда или не може да
се направи извод за наличие на волеизявление, защото не е изразено в писмена форма,
липсват подпис или подписи на съдебния състав под съдебния акт или пък решението
е неразбираемо и неговият смисъл не би могъл да се извлече дори при тълкуване.
Нищожният съдебен акт е засегнат от най-тежката форма на порочност, поради което
заинтересованата страна може да релевира нищожността на съдебното решение и чрез
възражение, а при обжалване съдът следи служебно за валидността на акта.
Легално определение на понятието „нищожност” на съдебното решение няма
нито в ГПК, нито в друг закон, но в съдебната практика и в правната теория се приема,
че нищожно е решението, което е постановено от ненадлежен орган; от орган,
6
функциониращ в ненадлежен състав; извън пределите на правораздавателната власт на
съда; неизготвено в писмена форма или неподписано; когато повелява изпълнение на
нещо, което е неизпълнимо с оглед научните и технически постижения на
съвременната цивилизация; което е толкова неясно и неразбираемо, че волята на съда
не може да бъде изведена дори чрез тълкуване /така: ТР № 1 от 10.02.2012 г. по
тълк.дело № 1/2011 г. на ВКС, ОСГТК; Решение № 810 от 17.10.2008 г. по гр.дело №
2895/2007 г. на ВКС, І г.о., Решение № 432 от 26.10.2010 г. по гр.дело № 826/2010 г. на
ВКС, ІІ г.о. и др./. Това са критериите, по които се извършва преценката за валидност
на съдебния акт - както в рамките на провеждан инстанционен контрол, така и в
процес по чл.270, ал.2 ГПК. Съответно - това са и правните проблеми, във връзка с
изясняването на които могат да възникнат въпроси, явяващи се обуславящи за
произнасянето по иск по чл.270, ал.2 ГПК.
На следващо място, неоснователни са доводите, че първоинстанционният съдия
е определен по делото като докладчик в нарушение на чл.9, ал.1 от ЗСВ. Правилото за
разпределението на делата и преписките на принципа на случайния подбор е въведено
законодателно със Закона за съдебната власт от 1994 г., отм., считано от 12.05.2006 г., с
новия чл.12а /ДВ бр. 39/2006 г./. То е доразвито в чл.9, ал.1 на сега действащия Закона
за съдебната власт обн., ДВ, бр.64 от 07.08.2007 г. Целта на разпоредбата е да се
избегнат възможностите за оказване на натиск върху съдиите, да се гарантира тяхната
безпристрастност, както и да изключи предположения у наблюдателите за въздействие
и предубеденост на съдията и съдебния състав /съдът/. Съблюдаването на установения
ред, по който се разпределя делото на съдия - докладчик, е съответно на принципа за
справедлив процес и конкретно с изискването по чл. 6, § 1 от ЕКПЧОС делото на
всяко лице, при решаването на правен спор относно неговите граждански права и
задължения, да се гледа от съд, създаден в съответствие със закона, каквато е и
трайната практика на Съда по правата на човека. Изразът „създаден в съответствие със
закона” включва не само правното основание за самото съществуване на съда, но и
спазването от съда на конкретните правила, които го регламентират, вкл. относно
разпределението на делото/преписката на определен съдия. Следователно съдът, който
е постановил съдебен акт в нарушение на правилата за случайно разпределение на
преписките и делата, е незаконен. Това заключение в гражданския процес следва да се
съобрази със спецификата на производството и характера на съдебния акт,
възможността за обжалване пред друг съд и правомощията на последния, за да се
определи вида на порока – незаконосъобразност, недопустимост или нищожност на
съдебния акт.
По общо правило, съдебен акт, постановен в гражданския процес от незаконен състав,
е нищожно. Ако конституирането на съдебния състав по конкретното дело в първа
инстанция е в нарушение на чл.9, ал.1 ЗСВ от 2007 г., съответно чл.12а ЗСВ от 1994 г.,
отм, постановеното от него решение, когато подлежи на въззивно обжалване, обаче е
7
постановено в нарушение на процесуалните правила и, само ако поради това е
постановен и крайния незаконен резултат, е неправилен съдебен акт /допуснатото
процесуално нарушение само тогава се явява съществено/. Този резултат следва от
правомощията на въззивния съд. Той, сезиран с жалба не разполага с възможността да
го обяви за нищожно или да го обезсили само поради установено нарушение на чл.9,
ал.1 ЗСВ от 2007 г., съответно чл.12а ЗСВ от 1994 г., отм. Въззивната инстанция не е
организирана като контролноотменителна, а като такава по същество. Както е
изяснено в множество съдебни решение по чл.290 ГПК - решение № 454/28.03.2014 г.
по гр.дело № 4478/2013 г. на III г.о на ВКС, решение по гр.дело № 7175/2013 г. на IV
г.о., решение по гр.дело № 6606/2014 г. на IV г.о., решение № 643/12.10.2010 по гр.дело
№ 1246/2009 на ІV г.о, решение № 237/2010 г. по гр.дело № 826/2009 г. на ІV г.о. и
решение № 60/05.06.2013 г. по гр.дело № 546/2012 г. на ІV г.о. ВКС, въззивният съд се
произнася след самостоятелна преценка на събраните по делото в двете инстанции
доказателства, доводи и възражения на страните, като прави свои собствени
фактически и правни изводи в рамките на въззивното обжалване. Въззивният съд не
проверява дали едно разрешение на първата инстанция е правилно или не; независимо
от съображенията в първоинстанционното решение, сам излага мотиви според
изискванията на чл.236, ал.2 ГПК и разясненията в Постановление № 1 от 13.VII.1953
г., Пленум на ВС. Дори разпоредбата на чл.272 ГПК не го освобождава от това му
задължение. При оплакване за допуснати нарушения на съдопроизводствените
правила, въззивният съд, когато ги намери за основателни, сам предприема нужните
действия по отстраняването им. Сам извършва действия включително по отстраняване
нередовност на исковата молба /порок, имащ отношение към допустимостта на
исковия процес/, при пропуск на първостепенния съд, и ако ищецът изпълни точно и в
срок дадените указания, втората инстанция сама се произнася по материалноправния
спор и дори като краен резултат е възможно да потвърди решението на първата
инстанция. Нарушението на правилото за случайно разпределение на делата е
основание за допускане на нови факти и доказателства в хипотезата на чл.266, ал.3
ГПК, ако такива са поискани от страната. В процесния случай във въззивните жалби на
ответниците не е направено искане за допускане на нови доказателства в хипотеза на
чл.266, ал.3 от ГПК. Във въззивните жалби няма оплаквания за поправяне на
извършени от първостепенния съд процесуални нарушения, а само твърдения за
необоснованост на обжалваното решение, поради което въззивният съд не дължи
преценка дали първостепенният съдебен акт е постановен от състав, формиран при
нарушение на чл.9, ал.1 ЗСВ или при наличие на основания за отвод. Това е така,
защото както стана ясно, въззивният съд при всички случаи сам се произнася по
материалноправния спор и прави свои изводи по фактите и правото.
На следващо място, неоснователни са доводите на ответниците изложени във
въззивната жалба за недопустимост на предявените по реда на чл.422, ал.1 от ГПК
8
установителни искове, тъй като според тях издадената заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 от ГПК е нищожна. Противно на изложеното във
въззивната жалба, издадената в закрито заседание на 26.04.2023 г. заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, по ч.гр.дело № 19928/2023 г. по
описа на СРС, 144 състав, е валиден съдебен акт. Съдът приема, че заповедта за
изпълнение няма характер на съдебно решение, но тя съставлява съдебен акт, който
има някои от последиците, присъщи на решенията, разрешаващи отнесен до съда
правен спор. Влязлата в сила заповед за изпълнение има изпълнителна сила и не
допуска същият спор да бъде отнесен за разрешаване по исков ред от съда, освен при
новооткрити обстоятелства и доказателства. Тя засяга имуществената сфера на лицето,
срещу което е издадена, със същия интензитет, с който тази сфера бива засягана от
издадено осъдително съдебно решение. Разпоредбата на чл.270 ал.2 от ГПК визира
изрично само съдебните решения като актове на съда, чиято нищожност може да бъде
установявана, като липсва изрична уредба относно определенията на съда или другите
издавани от него актове /разпореждания, заповеди и т.н./. Тези актове обаче също може
да страдат от пороци, които да препятстват пораждането на правните им последици
/например да са издадени от лице, което няма качеството на съдия, да не са издадени в
писмена форма и др./. Същевременно всеки от тези актове може да създаде
привидност за формирана воля на правораздавателен орган със съществени
неблагоприятни последици за лицето, от което трябва да бъдат изпълнени. Няма
основание на това лице да се откаже правото да иска установяване на нищожността на
акта по същия ред, който законодателството предвижда изрично за един от видовете
съдебни актове /решенията на съда/. Законът не съдържа изрично разрешение, но това
следва да се приеме при аналогично приложение на разпоредбата на чл.270 ал.2 ГПК
на основание чл.46 ал.2 изр.1 ЗНА. Поради това следва да се приеме, че нищожността
на заповед за изпълнение, издадена по реда на глава 37 от ГПК, може да бъде
установявана по иск на длъжника, предявен против заявителя, на същите основания, на
които нищожно би било издаденото за същото вземане осъдително съдебно решение.
Настоящият въззивен състав намира, че процесната заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 от ГПК, издадена в закрито заседание на 26.04.2023 г.
по ч.гр.дело № 19928/2023 г. по описа на СРС, 144 състав, е валиден съдебен акт.
Не е налице нито една от посочените по-горе хипотези за нищожност на
процесната заповед за изпълнение - същата е в писмена форма, подписана е,
постановена е от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, в рамките на
правораздавателната власт на съда и волята на съда е изразена по начин, който
позволява да се изведе волята на съда. Процесната заповед за изпълнение на парично
задължение е напълно разбираема.
В настоящия случай, съдът приема, че нито едно от посочените от страна на
ответниците основания за нищожност на процесната заповед за изпълнение на
9
парично задължение по чл.410 от ГПК не води до нейната нищожност. Нарушението
на материалния закон, включително на норми от правото на Европейския съюз, е
процесуален порок, който няма за последица нищожност на съдебния акт поради
липса на валидно формирана правораздавателна воля, а обуславя единствено
неправилност, която се релевира по пътя на инстанционния контрол и в рамките на
преклузивните срокове за подаване на въззивна и касационна жалба.
На следващо място, съдът приема, че във въззивните жалби на ответниците не
са изложени конкретни доводи за неправилността на обжалваното решение
/единствените фактически доводи в жалбата са свързани с допуснати от
първоинстанционния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила/. С
оглед на това, при липсата на допуснато от районния съд нарушение на императивни
материалноправни норми и при съобразяване на характера на производството по
въззивно обжалване по действащия ГПК, представляващо ограничен въззив, при който
за да се извърши проверка на правилността на решението, въззивникът следва да
посочи в какво се изразява неправилността на първоинстанционния акт според него,
въззивният съд няма правомощието да формира собствени изводи по съществото на
спора, а с това и за правилността на съдебния акт, а следва да го потвърди в
съответната част. Ако жалбата не съдържа конкретно указание за порочността на
първоинстанционния съдебен акт, същата е допустима и подлежи на разглеждане, но
въззивният съд не може да формира собствени изводи по съществото на спора и за
правилността на първоинстанционното решение, а следва да го потвърди - чл.271 и
чл.272 ГПК. Т.е въззивна жалба без изложени конкретни съображения за неправилност
на първоинстанционното решение, макар и допустима, е неефективна, тъй като не
позволява друга проверка, освен валидността и допустимостта на обжалвания акт. В
процесния случай във въззивната жалба на ответниците не са изложени конкретни
доводи за неправилност на обжалваното решение.
На следващо място, въпреки, че съгласно разпоредбата на чл.260, т.3 от ГПК
въззивната жалба следва да съдържа "указание в какво се състои порочността на
решението", липсата на указание относно порочността на решението не прави тази
жалба нередовна и съответно не е основание за оставянето й без движение и
последващото й връщане /по аргумент от чл.262, ал.1 и 2 от ГПК/. Във въззивната
жалба или в подадено преди изтичане на срока за обжалване допълнение към нея
жалбоподателят следва да изчерпи всички свои доводи срещу правилността на
фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд. Извън този срок
жалбоподателят не може да допълва въззивната си жалба с нови доводи, обуславящи
неправилност на решението, когато тези доводи не са свързани с прилагането на
императивни материалноправни норми. Да се приеме обратното /че жалбоподателят
може да допълва въззивната си жалба с доводи за неправилност на решението
неограничено, до приключване на делото пред въззивната инстанция/ би обезсмислило
10
въведените в чл.266, ал.2 от ГПК времеви ограничения за попълване на делото с нови
факти и доказателства. /в този смисъл постановеното по реда на чл.290 от ГПК
решение № 246 от 23.10.2013 г. по гр.дело № 3418/2013 г., Г. К., І г.о. на ВКС/. С оглед
на това и предвид липсата на конкретни оплаквания в жалбите на ответниците, във
връзка с незаконосъобразността на обжалваното решение, относими към предмета на
спора, въззивната проверка следва да се ограничи до въпросите, за които въззивният
съд следва да следи служебно. При тази служебна проверка се установява, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като не
са нарушени императивни материалноправни норми, а по останалите въпроси
въззивният състав препраща към мотивите на СРС на основание чл.272 ГПК. В тази
връзка предявените установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК вр.
чл.79, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД за установяване на съществуването на вземането
на ищеца по отношение на ответниците се явяват изцяло основателни и доказани, и
като такива правилно са били уважени от първоинстанционния съд до размер на
сумите за които е признато вземането.
При така изложените съображения и поради съвпадане на приетите от двете
инстанции изводи, въззивните жалби следва да бъдат оставени без уважение, като
неоснователни, а обжалваното с тях решение, включително и в частта на разноските,
като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1
от ГПК.
По отношение на разноските за въззивното производство.
С оглед изхода на спора на ответниците не се дължат разноски за настоящата
въззивна инстанция. В процесния случай, с оглед изхода на спора пред въззивната
инстанция, искането за присъждане на юрисконсултско възнаграждение на
въззиваемата страна- ищец съдът намира за основателно. Досежно размера на
дължимото юрисконсултско възнаграждение на въззиваемата страна - ищец, съдът
намира, че към момента на постановяване на настоящия съдебен акт, е в сила
изменение на разпоредбата на чл. 78 ал.8 от ГПК /ДВ бр.8/24.01.17 г./ Според новата
редакция на текста, която настоящата въззивна инстанция, с оглед висящността на
делото, следва да съобрази, размерът на възнаграждението, което следва да се
присъди, когато юридическо лице е било защитавано от юрисконсулт, се определя от
съда и не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело определен
по реда на чл. 37 от ЗПП. И тъй като чл.37 от ЗПП препраща към Наредбата за
заплащането на правната помощ, в случая следва да намери приложение разпоредбата
на чл. 25, ал.1 от Наредбата. Съгласно чл.25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на
правната помощ, за защита по дела с определен материален интерес възнаграждението
е от 100 до 300 лв. Настоящият въззивен състав, като съобрази изключително ниската
степен на фактическа и правна сложност на делото и законовата възможност то да е
под минималния размер по чл.25а, ал.2 от Наредбата за заплащането на правната
помощ /приложим по аналогия/, го определя в размер на сумата от 100,00 лв./ по 50 лв.
дължимо от всеки един ответник/.
Водим от горното, съдът
11
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1026 от 18.01.2024 г., постановено по гр.дело №
39999/2023 г. по описа на СРС, Г.О., 144 състав.
ОСЪЖДА Г. В. Г., ЕГН **********, с адрес: гр.София, ж.к.“*********“,
бл********* вх.И, aп.1, да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД, гр.София, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.“Ястребец“ № 23 Б, на
основание чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК във вр. с чл.273 от ГПК, сумата от 50,00 лв.
/петдесет лева/ представляваща направените пред въззивната инстанция разноски
/юрисконсултско възнаграждение/.
ОСЪЖДА А. М. Г., ЕГН **********, с адрес: гр.София, ж.к.“*********“,
бл********* вх.И, aп.1, да заплати на „Топлофикация София“ ЕАД, гр.София, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.“Ястребец“ № 23 Б, на
основание чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК във вр. с чл.273 от ГПК, сумата от 50,00 лв.
/петдесет лева/ представляваща направените пред въззивната инстанция разноски
/юрисконсултско възнаграждение/.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване на осн. чл.280, ал.3 ГПК.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието в процеса на „Термокомплект” ООД,
гр.София, като трето лице - помагач на ищеца “Топлофикация София”- ЕАД, гр.София.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12