Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София,
02.05.2019 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК, ІV- Г въззивен състав в публично съдебно заседание на втори април през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Таня Орешарова
ЧЛЕНОВЕ: Силвана Гълъбова
Светлана
Атанасова
при участието на секретаря Павлинка Славова, като разгледа
докладваното от съдия Орешарова гр. дело №338 по описа за 2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение №510341 от 18.10.2018год., СРС, 127-ми състав, постановено
по гр.дело №57881/2016год. са отхвърлени предявените искове по
реда на
чл. 422 ГПК
от “Т.С.” ЕАД, ЕИК*********, със
седалище и адрес на управление:***, срещу Г.Г.В., ЕГН **********, с адрес ***,
установителни искове с правно основание
чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 149 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за
признаване за установено, че Г.Г.В. дължи на “Т.С.” ЕАД сумата от 3074,34 лв.,
представляваща стойност на потребена топлинна енергия през периода от
01.05.2013 г. до 30.04.2015 г., в имот с абонатен номер 053044, представляващ
апартамент № 69, находящ се в гр. София, ж.к. *********, ведно със законната
лихва върху главницата от 28.06.2016 г. (датата на подаване на заявлението по
чл. 410 ГПК) до окончателното й изплащане, сумата от 428,39 лв., обезщетение за
забава в размер на законната лихва върху главницата за периода от 30.06.2013 г.
до 20.06.2016 г., сумата от 22,32 лв., цена на услугата “дялово разпределение”
през периода от 01.05.2013 г. до 30.04.2015 г., в имот с абонатен номер 053044,
ведно със законната лихва върху главницата от 28.06.2016 г. до окончателното й
изплащане, както и сумата от 2,72 лв., обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху главницата за дялово разпределение, за периода от 30.06.2013
г. до 20.06.2016 г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение от 30.06.2016 г. по ч.гр.д. № 35105/2016 г. по описа на
Софийски районен съд, 127'ми състав. Осъдена е „Т.С.“ЕАД да заплати на Г.Г.В.
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 480 лв., разноски в исковото
производство.
Решението е обжалвано от
„Т.С.“ЕАД с въззивна жалба с основни доводи, че решението е неправилно и първоинстанционният
съд необосновано е приел, че ответникът не е потребител на топлинна енергия по
смисъла на пар.1, т.42 от ДР на ЗЕ, въпреки, че съгласно дадената легална
дефиниция на понятието „потребител на топлинна енергия” е без значение фактът
дали лицето е обитавало процесния имот, респ. дали същото е консумирало
топлинна енергия в имота лично. С оглед на това погрешни са изводите на съда,
че в случай на учредено вещно право на ползване би следва да се приеме, че
именно лицето носител на качеството „ползвател” е лицето обитавало, съответно
консумирало топлинна енергия. Също така действащите за процесния период
законови разпоредби дават алтернативна възможност задълженията да бъдат търсени
както от собственика на имота, така и от лицето носител на вещно право на
ползване. Моли се обжалваното решение да бъде отменено, като се уважат
предявените искове срещу ответника. Претендира се юрисконсултско възнаграждение
и се прави възражение за прекомерност на разноските на въззиваемия за
адвокатско възнаграждение.
Въззиваемата
страна Г.Г.В., чрез своя пълномощник адв. Х., с приложено пълномощно е
подал писмен отговор, в който заявява, че оспорва жалбата и моли да се потвърди
първоинстанционното решение. Претендира за разноски по делото.
Третото лице
помагач „Т.С.“ЕООД не е подало писмено
възражение по въззивната жалба.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и
наведените от страните доводи по реда на въззивното производство и при така
очертания от жалбите предмет, приема следното:
„Т.С.” ЕАД е
депозирала заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК с вх. №3041300/28.06.2016г. срещу Г.Г.В.,
по което е образувано гр.д. №35105/2016г. по описа на СРС, 127-ми състав. Посочено
е, че претендираното вземане е за стойността на доставена топлинна енергия за
периода от месец 01.05.2013год. до месец 30.04.2015г. в размер на 3074,34лв. за топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ЖК“*********, сумата от 22,32лв.-за услугата дялово разпределение за
процесния период, както и за 428,39лв.-законна лихва за забава за периода от 30.06.2013год.
до 20.06.2016год., сумата от 2,72лв.-лихва за забава върху главницата за дялово
разпределение за същия период, както и законната лихва върху главницата от 28.06.2016год.
до окончателното й изплащане. След като срещу издадената заповед за изпълнение
на парично задължение в законоустановения срок е постъпило възражение от Г.Г.В.
в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК „Т.С.”ЕАД, е предявила положителен установителен иск
спрямо длъжника по издадената заповед за изпълнение и е образувано гр.д. №57881/2016г.
СРС, 127-ми състав.
В отговора на
исковата молба ответникът Г.Г.В. е оспорил
исковете по основание и размер като е
заявил, че не е легитимирана да
отговаря като потребител, тъй като е голия собственик, но други лица, видно от
приложен нот. акт и негови дарители притежават вещното право на ползване върху
имота и се явяват потребители. Претендира за разноските по делото.
С обжалваното
решение първоинстанционният съд е отхвърлил предявените искове срещу ответникът,
като е приел, че независимо, че ответникът е станал собственик на процесния
имот след като прехвърлителите са си запазил пожизнено и безвъзмездно правото
на ползване върху имота, последните следва да отговаря за разноските, свързани
с ползването на топлинна енергия, както и в тази връзка няма доказателства за
погасяване/прекратяване на учреденото в полза на прехвърлителите Г.Г.В. и М.И.В.вещно
право на ползване върху имота за процесния период.
Софийският градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК,
намира от фактическа и правна страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящия състав на въззивния съд намира, че първоинстанционното решение
е валидно и допустимо, поради което същия дължи произнасяне на съществото на
правния спор в рамките на заявените с въззивната жалба доводи, съобразно
нормата на чл.269, изр.2 ГПК и при обсъждането им намира, че същото е й
правилно, като споделя изложеното в мотивите и с оглед на чл.272 ГПК препраща
към тях.
Не се спори по делото и видно от
приложения нот. акт от 27.09.1991год., №123, н.дело №11854/91год. е, че Г.Г.В.
и М.И.В.са дарили на ответника Г.Г.В., техен син процесния имот, като
прехвърлителите са си запазили правото на ползване върху дарения имот докато са
живи.
Не
са приложени индивидуални справки за
имота, издадени от третото лице помагач-топлинен счетоводител „Т.С.“ЕООД с име на клиент, така и не са представени
доказателства за реален отчет на уредите в имота или протоколи за неосигурен
достъп за отчет с посочване на името на потребител.
Във връзка с основното възражение във
въззивната жалба, че неправилно първоинстанционният съд не е съобразил
разпоредбите на ЗЕ във връзка с това, кой се явява потребител и страна по
договор за доставка на топлинна енергия, в случая след като ответникът е
собственик на имота, но прехвърлителите на имота и трети лица по спора си е
запазило вещното право на ползване, настоящият състав на въззивния съд намира,
че следва да изложи следните доводи:
Съгласно
пар.1, т.13 от ДР на ЗЕЕЕ/отм/ потребител е физическо или юридическо лице,
което получава електрическа или топлинна енергия от енергийното предприятие и
ги ползва за собствени нужди. Съгласно чл. 106а, ал.4 от ЗЕЕЕ/отм/ потребител
на топлинна енергия за битови нужди е собственикът или титулярът на вещно право
на ползване за топлоснабдявания имот. Съгласно чл. 153, ал.1 и пар.1, т.42 от
ДР на ЗЕ потребител на енергия за битови нужди е физическо лице- собственик или
титулярът на вещно право на ползване, който ползва топлинна енергия с
топлоносител гореща вода или пара за отопление за домакинството си. Разпоредбата
императивно установява кой е страна по облигационното отношение с
топлопреносното предприятие, като меродавно е единствено притежанието на вещно
право върху имота – собственост или вещно право на ползване. В този смисъл са били както разпоредбата на пар.1,т.42 от ДР
на ЗЕ /отм., бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г./ съдържаща легална
дефиниция на понятието „потребител на топлинна енергия за битови нужди”, така и
разпоредбата на чл.153, ал.1 ЗЕ. В тази връзка правилни са изводите на
първоинстанционния съд, че след като първоначалните собственици на имота са
прехвърлили собствеността върху същия, но са си запазили вещно право на
ползване “потребител на топлинна енергия” по смисъла на цитираната разпоредба са
единствено титулярите на правото на ползване. Това вещно право дава
изключително право на титуляра да владее и ползва имота, като юридически лишава
от същите правомощия собственика, който остава притежател само на т. нар. гола
собственост, поради което не е юридически оправдано в тази хипотеза той да бъде
потребител на топлинна енергия. Още повече, че не се установява по делото в
случая и ответникът като собственик и притежател на т.нар. гола
собственост да живее и да ползва имота,
както и да е декларирал с молба декларация до ищеца, че ще ползва имота и да му
бъде открита партида за доставената ТЕ в имота. По делото няма данни за
прекратяване на така учреденото вещно право на ползване по силата на
предвидените в закона прекратителни основания. Поради което не може да се
направи извод, че ответникът като собственик на имота и само на това основание
е потребител на топлинна енергия за топлоснабдявания имот и страна по
облигационното отношение с ищеца, съгласно чл.153, ал.1 от ЗЕ и съобразно чл.
57, ал. 1 ЗС. Ищецът не е ангажирал други доказателства в подкрепа на
твърдението си, че ответникът е страна по облигационното отношение, като напр.
– представен писмен договор за топлоснабдяване, молба декларация за това, че ще
ползва ТЕ в имота, както и, че той е лицето което ползва имота при
запазено вещно право на ползване за
прехвърлителите, поради което това обстоятелство се явява недоказано, а
следователно – недоказано е и наличието на договорно отношение между страните
по доставка на топлинна енергия, въпреки
указанията на съда в този смисъл доклада по делото . Ето защо исковете
са изцяло неоснователни.
С оглед на изложените съображения и
поради съвпадение на изводите на въззивната инстанция с тези на
първоинстанционния съд обжалваното решение, като правилно и законосъобразно
следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
При този изход на спора на въззивника не
се следват разноски. Такива следва да се
присъдят на въззиваемата страна, но при направено възражение за прекомерност на
разноските за адвокатско възнаграждение и което е основателно с оглед на
фактическата и правна сложност по делото и чл.78, ал.5 ГПК следва да се
присъдят разноски в минимален размер за адвокатско възнаграждение от 300лв.
С
оглед на цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно обжалване
по правилата на 280, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Воден
от гореизложеното, Софийският градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №510341 от 18.10.2018год.
на СРС, 127-ми състав, постановено по гр.дело №57881/2016год.
ОСЪЖДА “Т.С.” ЕАД, ЕИК*********, със седалище
и адрес на управление:*** да заплати на Г.Г.В., с ЕГН **********, с адрес ***
сумата от 300лв.-разноски за въззивна инстанция.
Решението е постановено при участието на
„Т.С.“ ЕООД, като трето лице-помагач на страната на ищеца.
Настоящото решението е окончателно и не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.