Р Е Ш
Е Н И Е
№
26.03.2019 г. гр.
Балчик
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
Районен
съд-Балчик граждански
състав
на двадесет и шести февруари през две хиляди и деветнадесета
година
в публично заседание в следния състав:
Председател: Цонко Иванов
Членове:
Съдебни заседатели:
секретар Радостина Стоилова
прокурор
като
разгледа докладваното от съдия
Иванов
гр.дело № 716 по описа за 2018 г. и за
да се произнесе взе предвид следното:
Подадена е искова молба от „Профи кредит
България“ ЕООД, ЕИК: *********, седалище и адрес на управление: гр. София, р-н
Средец, ж.к. Мотописта, бул. България, № 49, бл. 53Е, вх. В, ет. 7, чрез ю.к.
Р. И., срещу М.Й.Н., с ЕГН: **********,***, с пр. основание чл.422, ал.1 във
вр. с чл.415, ал.1 от НК, с цена 816.72 лв. главница и 252.51 лв. неустойка.
Ищецът твърди, че в законоустановения срок предявя настоящият установителен иск с правно
основание чл. 422, ал. 1 във вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК срещу М.Й.Н., в общ
размер на 1069.23 лв., представляващо неизплатено задължение по Договор за потребителски кредит №
**********, сключен на 25.03.2014 г. Предвид обстоятелството, че длъжникът не е
изпълнявал поетите договорни задължения и е направил само 21 пълни погасителни
вноски, последната от които с дата 01.02.2016 г. След изпадането му в забава и
съгласно уговореното и прието от страните, настъпва автоматично прекратяване на договора за
потребителски кредит и обявяване на неговата предсрочна изискуемост, без да е необходимо кредиторът да изпраща на
клиента/съдлъжника уведомление, покана, предизвестие или други.“. ДПК е прекратен от страна на
„ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД на 26.04.2016 г. На 28.04.2016 г. на длъжника е
изпратено уведомително писмо, с което той е информиран, че договорът е
едностранно прекратен, а задължението по заема е обявено за предсрочно изискуемо.
След прекратяването на договора от страна на длъжника доброволно са направени
14 пълни погасителни вноски и една непълна, които са намалили задължението по
кредита. Поради неизпълнението на договорното задължение, ищеца подава
заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410
от ГПК и е образувано ч.гр.дело № 548/2018г. След като длъжникът не е намерен
за връчване на издадената от съда заповед за изпълнение на дружеството е дадено
указание за предявяване на иск за установяване на вземането си, получено от
заявителя на 17.09.2018 г. Моли съдът да постанови решение, с което да установи
съществуването на вземане в полза на „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД срещу
длъжника М.Й.Н. в общ размер на 1069.23 лв. /хиляда шестдесет и девет лева и
двадесет и три стотинки/, включващ номинал в размер на 816.72 лв. /осемстотин и
шестнадесет лева и седемдесет и две стотинки/ и неустойка в размер на 252.51
лв. /двеста петдесет и два лева и петдесет и една стотинки/, представляващо
неизплатено задължение по Договор за потребителски кредит № **********, ведно
със законната лихва от датата на подаване на заявлението. Моли присъждане и
направените по делото разноски.
Ответникът М.Й.Н.,
с ЕГН: **********,***, в указания от съда срок не подаде писмен отговор.
Редовно призована, явява се в първото съдебно заседание и оспорва вземането на
ищеца, като твърди, че е не дължи претендираните суми. Посочва също, че
претенциите на ищеца са погасени по давност.
Съдът, като взе
предвид доказателствата по делото и становищата на страните приема от
фактическа и правна страна: Не се спори, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит № **********/25.03.2014 г. по силата на
който е предоставена сумата от 800 лв. срещу задължението за връщане на 48
месечни погасителни вноски дължими всяка на 02 число на месеца, всяка в размер
на 67.20 лв.
В договора е предвидено, че общия размер на плащането по заема е 3225.60 лв.,
лихвения процент по заема е 98.52%, лихвен процент на ден 0.27%, а ГПР /годишен
процент на разходите/ по заема е 157.75%.
Във връзка с
направеното от ответницата възражение за недължимост на исковете по договорното
съглашение, следва да бъде установено дали е налице валиден обвързващ страните
договор. Освен това националният съд е длъжен служебно да преценява
неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на
Директива 93/13, и по този начин да компенсира неравнопоставеността,
съществуваща между потребителя и продавача или доставчика. Съдът намира, че в
произнасянето си е обвързан от фактическите твърдения относно основанието на
претенцията посочени в исковата молба, както и от конкретното съдържание на
договора за кредит. Прилагането на конкретната материалноправна норма към
процесното правоотношението е в правораздавателните компетенции на съда. При съобразяване съдържанието на процесния договор
за кредит от 25.03.2014 г., както и на поетите с него права и задължения съдът
намира, че последният има правната характеристика на договор за потребителски
кредит, както е и именуван, поради което неговата валидност и последици следва
да се съобразят с изискванията на специалния закон-ЗПК в релевантната за
периода редакция. (така в определение № 351 от 22.04.2016 г. на ВКС по търг.
дело № 3026/2015 г., І т. о.). Следва да бъде установено дали е налице валиден
обвързващ страните договор, като преценката за това се направи, както в
съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на приложимия ЗПК, при
действието на който е сключен договора. Съдът намира, че процесното съглашение
по форма и съдържание отговаря в значителна степен, но не изцяло на
изискванията съдържащи се в глава ІІІ - та, чл. 9 - 11 от ЗПК. Съответствието
на договора с добросъвестното упражняване правата на ищеца-кредитор, а от там с
добрите нрави се включва в основанията за нищожността му предвидени и по
специалния закон като общо към частно основание за нищожност. Видно от договора,
че уговорената възнаградителна лихва от 98,52 % за кредит от 800 лв., както 157.75
% годишен процент на разходи (ГПР) са в противоречие с добрите нрави и
изискването за добросъвестно упражняване правата на страните по договора. С
оглед на това, съдът намира следното: Накърняване на добрите нрави по смисъла
на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип, който може
и да не е законодателно изрично формулиран, но спазването му е проведено чрез
създаване на други разпоредби, част от действащото право. Такива са принципите
на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските
взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото облагодетелстване на
някоя от страните, за сметка на другата. За да се приеме за основателно е
необходимо да е налице значителна липса на еквивалентност на насрещните
престации или вземането на едната страна да е в размер, който чувствително
надвишава насрещната престация, като това несъответствие цели обогатяване, а не
само възмездяване. Трайна и непротиворечива е съдебната практика за нищожност
на договор поради накърняване на добрите нрави и тя приема, че „добри нрави“ по
смисъл на чл. 26, ал. 1 пр. 3 ЗЗД е обща правна категория, приложима към
конкретни граждански, респ. търговски правоотношения, изведена от юридическите
факти, обуславящи тези правоотношения, понятие, свързано с относително
определени правни норми, при приложението на които съдът прави конкретна
преценка на обстоятелствата. Във всеки отделен случай, въз основа на Директива
93/13, доводите на страните и събраните доказателства по конкретното дело,
съдът може да прецени дали поведението на конкретния правен субект съставлява
действие, което накърнява „добрите нрави“, злепоставя чужди интереси с цел
извличане на собствена изгода. С оглед тази конкретна преценка, съдът прави
извод дали са налице действия, които да правят договора нищожен поради
накърняване на добрите нрави. Принципно, възнаградителната лихва съставлява
цена за предоставеното ползване на заетата сума. Когато е налице явна
нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената за това цена, се
нарушава принципът на добросъвестност при участие в облигационните отношения.
Както е прието в решение № 452/25.06.2010 г. по гр. д. № 4277/2008 г. на ВКС,
ІV г. о., „понятието добри нрави предполага известна еквивалентност на
насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се прави извод за
нарушение, водещо до нищожност....“. Когато едната престация е предоставяне в
собственост на парични средства, то насрещната престация-заплащане на
възнаградителна лихва следва да се съизмерява както със стойността на
отпуснатия заем, така и със срока, за който се уговаря връщане на заетата сума
и с обстоятелството, дали заемът е обезпечен. Ето защо съдът намира, че при
потребителски заем за сума от 800 лв., със сравнително кратък срок на ползване
- 48 месеца/четири години/, уговарянето на възнаградителна лихва в полза на
кредитора в размер на от 98.52% от стойността на заема не е обяснимо нито с
разходите, които прави заемодателят, нито с риска, който носи, нито с размера
на добросъвестно очакваната от сделката печалба. Още повече, че сам признава,
че ответницата му е заплатила 2438.80 лв. Висока възнаградителна лихва е
типична за дългосрочни кредити (над 15 години), когато, независимо от
обезпечението, рискът на заемодателя е увеличен поради възможните инфлационни
процеси, които биха намалили стойността на даденото обезпечение. В настоящия
случай такива обстоятелства не са налице. Поради изложеното, съдът счита, че уговорката
за заплащане на възнаградителна лихва в размер на 98.52%, е в противоречие с
добрите нрави, поради което е нищожна. Такъв извод може да се направи и относно
годишният процент на разходите, още повече, че както се отбеляза и по-горе,
кредитът е краткосрочен, за срок по-малък от 5 години, надлежно обезпечен и
определянето на ГПР от 157.75%, без да е установен механизмът за изчисляване на
този процент съставлява нарушение на принципа на добросъвестно упражняване на
права. Посочените клаузи драстично нарушават принципа на справедливост и
създават условия за неоснователно обогатяване на ищеца. Съгласно чл. 26, ал. 4
от ЗЗД възможно е договор да бъде само частично недействителен. Нищожността на
отделни части от договора може да доведе до нищожност на целия договор, само
ако частта не може да бъде заместена по право от повелителни правила на закона
или ако не може да се предположи, че договорът би бил сключен без
недействителната му част. Като съобрази данните по делото настоящият състав
намира, че нищожните клаузи на договора относно определянето на посочените
по-горе % възнаградителна лихва и ГПР не биха могли да се заместят по право от
повелителни норми на закона. Тъй като договорът за потребителски кредит е
възмезден, кредиторът не би го сключил без определено възнаграждение за
отпуснатия кредит. Аргумент за недействителност на договора на това основание
може да се почерпи от обстоятелството, че съгласно по-пълната защита, дадена на
потребителя със ЗПК - чл. 22 от ЗПК, при незпазване на императивните изисквания
към договора за кредит, уредени в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20
и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 ЗПК, сред които са точното определяне на
възнаградителната лихва - чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК и на годишният процент на
разходите - чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит се
явява изцяло недействителен. От изложеното следва, че законът поставя важен
акцент на посочените уговорки. Поради възмездният характер на договора за
потребителски кредит, в момента на сключването му и с оглед внасяне на яснота
относно правата и задълженията на потребителите и за по-пълна защита на
интересите им, трябва да бъдат уговорени лихвения процент по кредита (чл. 11,
ал. 1, т. 9 ЗПК) и годишният процент на разходите (ГПР) по кредита (чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК), който изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит - чл. 19, ал. 1 ЗПК. Изчисляването на ГПР се извършва като
се допусне, че кредиторът и потребителят изпълняват своите задължения в
съответствие с първоначално определените срокове. В процесния договор не се
съдържа информация за условията за прилагането на годишният лихвен процент на
възнаградителната лихва и индекс или референтен лихвен процент, свързан с
първоначалния, ако има такъв. Не се сочат и условия за прилагане на
възнаградителна лихва от 157,75 %. Не е ясно каква част от посочената
погасителна вноска съставлява възнаградителната лихва, при посочения в договора
лихвен процент, като се има предвид, че става въпрос за краткосрочен договор за
потребителски кредит-за 48 месеца - за срок от 4 години. Не е изпълнено и
изискването да се посочи, освен глобалния годишен процент на разходите по
кредита (157.75 % ГПР), общата сума, при съответния годишен процент на
разходите, дължима от потребителя към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания използвани при изчисляване
на годишния процент на разходите, по определения в приложение № 1 от ЗПК начин.
Освен, че липсата на подобна регламентация, по изричното разпореждане на ЗПК,
прави договора недействителен, както се изложи, неоправданото предвиждане на
възнаградителна лихва в размер на 98.52% и ГПР от 157.75% противоречи на
справедливостта и еквивалентността на престациите и не може да се оправдае с
поетия от кредитора риск по отпускане на заема.
По тези
съображения настоящият състав намира, че договорът за кредит е нищожен на
основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД - поради противоречие с добрите нрави и нарушения
на императивните норми по чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 от ЗПК, вр. с чл. 22 ЗПК.
По искането за
присъждане на разноски: Тъй като исковите претенции няма да бъдат уважени,
право на разноски ищеца няма. На ответника не следва да бъдат присъждани
разноски, защото не претендира такива и не представя доказателства за направени
такива.
Водим от горното,
съдът
Р
Е Ш И:
ПРОГЛАСЯВА за
нищожен Договор за потребителски кредит № **********, сключен на
25.03.2014 г.,
сключен между „Профи кредит България“ ЕООД, ЕИК: *********, седалище и адрес на
управление: гр. София, р-н Средец, ж.к. Мотописта, бул. „България“ № 49, бл. 53Е,
вх. В, ет. 7, и М.Й.Н., с ЕГН: **********,***, поради противоречие с добрите
нрави, на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 22, във вр. с чл. 11, ал. 1,
т. 9 и т. 10 от ЗПК.
Решението
подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Добрич в двуседмичен срок от
съобщаването му на страните.
СЪДИЯ: