Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 08.01.2021 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско
отделение, IV-г с-в в публично заседание на шестнадесети юни
през 2020 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА
АЛЕКСАНДРОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ТАНЯ ОРЕШАРОВА
СВЕТЛОЗАР ДИМИТРОВ
при секретаря А.Петрова,
като разгледа докладваното от съдия
Александрова гр.д.№ 6097/19 г., за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по чл.258-273 ГПК.
С решение от 17.10.2018 г. СРС, 118 с-в, по гр.д.№
81314/15 г. е отхвърлил предявения от П.Ц.М. срещу Държавата, представлявана от
министъра на финансите иск с правно основание чл.49 ЗЗД вр. чл.45, ал.1 ЗЗД за
заплащане на обезщетение в размер на 10 000 лв. за неимуществени вреди от
нарушено право на справедлив процес.
С определение от 19.02.2019 г. СРС е оставил без
уважение молбата на П.Ц.М. по чл.248 ГПК.
Срещу така постановеното решение е постъпила
въззивна жалба от ищеца- П.Ц.М. с оплаквания, че решението е абсолютно формално
и необосновано.Въззивникът излага оплаквания, че същото съдържа само
хронологично изложение на обстоятелствата, които са безспорни, но липсва правен
анализ на казуса.Оспорва извода на първоинстанционния съд, че съдебните състави
на СРС, СГС и ВКС са разгледали делото в рамките на правораздавателната им
власт, като излага твърдения, че те са предявявали формални изисквания, които
са били изпълнявани от него и въпреки това делото не е било допускано до съдебно
разглеждане, и че на всеки етап от производството съдът е намирал дефекти,
които да бъдат отстранявани.Въззивникът твърди, че изискванията на съда са били
еднопосочно ориентирани към него, нарушен е принципа на равенството на страните и състезателното начало, което е
израз на недопускане до правосъдие.Твърди, че по време на целия процес не му е
осигурена възможността да упражнява и защитава правата си и пред трите съдебни
инстанции.Оспорва извода на първоинстанционния съд, че изпратеното уведомление
за подадената жалба до ЕСПЧ не представлява противоправно поведение на
длъжностно лице.Моли съда да отмени обжалваното решение и да уважи иска.
Ищецът е подал и частна жалба срещу определението
на СРС от 19.02.2019 г., постановено по чл.248 ГПК.Жалбоподателят твърди, че
определението е незаконосъобразно.Твърди, че въззивната жалба няма характер на
молба за изменение на решението в частта за разноските, а петитумът на същата е
бил за цялостна отмяна на решението.Моли съда да отмени обжалваното
определение.
Ответникът по въззивната жалба-Министерство на
финансите оспорва същата.Твърди, че изложените оплаквания са неоснователни, и
че съдът е изпълнил задължението си да обсъди фактите и доводите на страните и
е достигнал до правилния извод за неоснователност на иска.Изразява становище,
че въззивникът не е изложил доводи за неправилност на изводите на
първоинстанционния съд, а е изразил несъгласие с тях, което не обосновава неправилност
на съдебния акт.Излага доводи, че връщането на исковата молба е израз на
спазване на процесуалния закон, а не представлява отказ от правосъдие, и че
служителите на ЕСПЧ са в трудово правоотношение със Съвета на Европа, а не са
български чиновници.Моли съда да потвърди обжалваното решение.Претендира
юрисконсултско възнаграждение.
Съдът, като прецени становищата на страните и
обсъди представените по делото доказателства, приема за установено от
фактическа страна следното:
Районният съд е бил сезиран с иск с правно
основание чл.49 ЗЗД вр. чл.45, ал.1 ЗЗД.Ищецът- П.Ц.М. твърди, че на 30.03.2010
г. е подал искова молба до Софийски районен съд срещу Д.Р.относно
принудителното му напускане на охраняван от него обект, по която е образувано
гр.д.№ 15177/10 г. на СРС, 28 с-в.С разпореждане от 15.03.2010 г. исковата
молба е оставена без движение.В съответствие с разпореждането на съда исковата
молба е допълнена и представена на 20.04.2010 г., като с разпореждане от
05.05.2010 г. СРС е върнал исковата му молба.С определение от 09.06.2010 г.
СГС, III-В
с-в по ч.гр.д.№ 6071/10 г. СГС е оставил без уважение подадената от него частна
жалба като неоснователна.Подадената от него частна касационна жалба срещу
постановеното разпореждане е била оставена без движение с разпореждане от
19.07.2010 г., като с „жалба-уточнение“ от 10.08.2010 г. до ВКС ищецът е
извършил съответните уточнения.С определение от 21.10.2010 г. на ВКС, III ГО, ч.гр.д.№ 463/10 г. делото е прекратено поради
неправилно комплектоване.С определение от 05.01.2011 г. по ч.гр.д.№ 640/10 г.
на ВКС, IV ГО ВКС не е допуснало до
касационно обжалване определението от 09.06.2010 г. на СГС по ч.гр.д.№ 6071/10
г.Ищецът твърди, че е подал жалба № 34863/2011 г. до Европейския съд за правата
на човека /ЕСПЧ/-Страсбург, на която е отговорено с писмо от 30.06.2011 г., че
е недопустима.Излага твърдения, че на всяка една от съдебните инстанции е
изпълнил изискванията на закона и указанията на съда, и че отговорът от ЕСПЧ е изпратен не от съдията,
за когото се твърди, че е разгледал случая,
а от Е.Boev, юридически секретар, като не
му е изпратено и решението на съда.Заявява, че изложените факти потвърждават
линия на неоснователно и противозаконно недопускане на неговия случай до
правосъдие, не се спазват правата му на гражданин, българският съд превратно
тълкува процесуални правила, като по този начин го „стимулира“ да се откаже от
защита на правата му, което му причинява притеснения, загуба на време и
средства.Твърди, че случаят му не е допуснат до съдебно разглеждане по вина на
българската държава, което представлява нарушение на правата му на човек и
гражданин.С уточнителна молба от 22.04.2016 г. ищецът е конкретизирал, че
отговорността за работата на съдилищата и на българския чиновник, изпратен на
работа в ЕСПЧ, които са нарушили конституционните му права на защита чрез съда е
на държавата, представлявана от министъра на финансите.С молба от 03.06.2016 г.
ищецът е заявил, че държавата носи отговорност за противоправни действия на
съдии, които изпълняват правораздавателни функции от името на държавата,
назначени са на работа от държавата, получават заплата от бюджета на съдебната
система, която е част от държавния бюджет, и че на всеки един етап от съдебното
производство съдиите от името на държавата са му отказвали необосновано съдебна
защита, на която има право като гражданин на Република България.Излага
твърдения, че убеждението му, че случаят му не е допуснат до съдебно
разглеждане по вина на българската държава, представлява нарушение на правата
му.Излага твърдения, че чиновниците, изпратени на работа в ЕСПЧ също работят
там от името на българската държава и саботират правото му да получи защита и
компетентен отговор от този съд.За посочените действия на служители, които
организирано са саботирали правото му на съдебна защита, като по този начин са
поставили правосъдието в услуга на насрещната страна-Д.Р.отговорност следва да
носи държавата.Твърди, че от тези действия е претърпял неимуществени вреди,
изразяващи се в сериозен стрес, психически дискомфорт и влошено здравословно
състояние.Моли съда да постанови решение, с което да осъди държавата чрез
министъра на финансите да му заплати обезщетение за виновно причинените му
неимуществени вреди, произтичащи от незаконното му недопускане до правосъдие в
размер на 10 000 лв.
С разпореждане от 08.08.2016 г. исковата молба е
върната на основание чл.129, ал.3 ГПК.С определение от 09.12.2016 г. по
ч.гр.д.№ 15098/16 г. СГС е отменил разпореждането с мотиви, че в случая не се
касае до иск за ангажиране отговорността на държавата по специалния закон,
уреждащ отговорността й-ЗОДОВ, тъй като ищецът не твърди да е претърпял вреди
от актове, действия или бездействия на държавни органи и длъжностни лица при
или по повод изпълнение на административна дейност, нито от действия на
разследващи органи, прокуратурата или съда /чл.2, чл.2а и чл.2б ЗОДОВ/.Въззивният
съд е приел, че е налице хипотезата на чл.7 от Конституцията на РБ, и че искът
по чл.49 ЗЗД е допустим, като надлежен ответник е държавата, която се
представлява пред съда по правилата на чл.31 ГПК, а въпросът дали е възникнало
вземане на ищеца срещу този ответник е по съществото на спора.
Видно от представените по делото писмени
доказателства ищецът П.Ц.М. е подал искова молба с вх.№ 14947/30.03.2010 г. срещу
Д.Р.за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, въз основа на която е
образувано гр.д.№ 15177/10 г. на СРС, 28 с-в.С разпореждане от 15.03.2010 г.
исковата молба е била оставена без движение с указания към ищеца за
отстраняване на нередовността й, а с разпореждане от 05.05.2010 г. исковата
молба е върната поради неизпълнение на указанията.С определение от 09.06.2010
г. по ч.гр.д.№ 6071/10 г. СГС, III-в с-в е оставил без уважение подадената от ищеца
частна жалба срещу разпореждането от 05.05.2010 г.С разпореждане от 19.07.2010
г. СГС е оставил без движение частната касационна жалба с указания за
отстраняване на нередовността й.С разпореждане от 21.10.2010 г. ВКС, III ГО, по ч.гр.д.№ 463/10 г. е прекратил образуваното
пред ВКС производство и е върнал преписката за комплектоване и извършване на
указаните процесуални действия.С определение от 05.01.2011 г. ВКС, IV ГО, по ч.гр.д.№ 640/10 г. не е допуснал до
касационно обжалване определението от 09.06.2010 г. по ч.гр.д.№ 6071/10 г. на
СГС.
Представено е писмо на Европейския съд за защита
правата на човека от 30.06.2011 г. по жалба № 34863/11 от E.B.-юридически секретар, с което адв.Л.М. е
информиран на основание чл.52А от Правилника на съда, че на 23.06.2011 г.
Европейският съд за правата на човека, заседаващ в едноличен състав, е обявил
за недопустима жалбата му, внесена на 27.05.2011 г., тъй като тя не съответства
на изискванията на Конвенцията.В писмото е посочено, че като е съобразил всички
представени материали Съдът не е констатирал нарушение на правата и свободите,
гарантирани от Конвенцията и нейните протоколи, както и че съгласно правилата
на Съда адресатът няма да получи друга кореспонденция във връзка с тази жалба.
По делото е представено ЕР № 0689 от 076/22.04.10
г. на ТЕЛК, удостоверяващо 78% степен на увреждане на работоспособността.Представени
са и болнични листове № 0970903/15.09.2009 г., издадени на ищеца с период на
неработоспособност от 15.09.2009 г. до 22.09.2009 г. поради общо заболяване и №
0966438/25.09.2009 г. за периода 23.09.2009 г.-23.10.2009 г.
Останалите представени доказателства не касаят
относими към предмета на спора обстоятелства.
При така установената
фактическа обстановка съдът приема от правна страна следното:
За да отхвърли иска първоинстанционният съд е приел, че съдебните състави,
разгледали спора по подадената от ищеца искова молба, са разгледали делото в
рамките на правораздавателната си власт, постановените актове са в законен
състав, не е констатирано противоправно поведение на длъжностно лице,
препятстващо достъпа на ищеца до правосъдие, спазвани са принципите за
равенство на страните и състезателното начало.Приел е, че в изпълнение на
служебните си правомощия длъжностните лица са давали указания на ищеца да
отстрани нередовностите на извършваните от него процесуални действия, указвани
са му възможностите и реда за обжалване, осигурена му е възможност да упражнява
и защитава правата си, като правилността на влезлите в сила валидни съдебни
актове не може да се разглежда в това производство.По отношение на
уведомителното писмо от ЕСПЧ съдът е направил извод, че не може да се приеме,
че то касае жалба на ищеца доколкото е адресирано до адв.Л.М., а и в него е
посочено, че сезираният съд е счел жалбата за недопустима.
С определението по чл.248 ГПК съдът е приел, че освобождаването на ищеца от
такси и разноски по делото не го освобождава от задължението му за разноските,
направени от насрещната страна при отхвърляне на иска.
Настоящият съдебен състав напълно споделя мотивите на първоинстанционния
съд и на основание чл.272 ГПК препраща към тях.Решението е постановено след
обсъждане на всички събрани по делото и относими към предмета на спора
доказателства.При постановяването му не са допуснати нарушения на императивни
материалноправни разпоредби.
Съдът счита, че предявеният иск е допустим.С отменителното определение на
СГС от 09.12.2016 г. по ч.гр.д.№ 15098/16 г. са дадени задължителни за
първоинстанционния съд указания за разглеждане на спора по същество.В случаите,
когато отговорността на държавата не може да бъде реализирана по специалния
закон /ЗОДОВ/ отговорността за вреди се реализира на основание чл.49 ЗЗД, по
които искове държавата може да се представлява както от министъра на финансите,
така и от процесуален субституент.За надлежната процесуална легитимация на
държавата са достатъчни твърденията, че ищецът я намира за длъжник по деликтно
вземане, а дали вземането е възникнало е въпрос на материалноправна легитимация
по иска /в този смисъл е и Опр. № 116/13.07.2020 г. на ВКС, IV ГО, ч.гр.д.№ 23/12 г./.
Фактическият състав на чл.49 ЗЗД изисква наличие на вреди, виновно
поведение на лицата, на които е възложено извършването на работа, изразяващо се
в умишлено или по непредпазливост причиняване на вредата, причинна връзка между
вредите и поведението на изпълнителя на възложената работа.Отговорността е
гаранционно-обезпечителна и е за чужди противоправни и виновни действия или
бездействия.От събраните по делото доказателства не се установи противоправно
действие на съдебните състави, разгледали исковата молба на ищеца с вх.№
14947/30.03.2010 г.Разпореждането на районния съд за връщане на исковата молба
е потвърдено от въззивния съд, чието определение не е допуснато до касационно
обжалване.Разглеждането на спора по същество е обусловено от спазване на
изискванията за редовност на исковата молба съгласно разпоредбите на чл.127 ГПК
и чл.129 ГПК и за допустимост на предявения иск /чл.130 ГПК/, поради което
доводът на ищеца, че е бил лишен от достъп до правосъдие, е несъстоятелен.На
ищеца е била предоставена възможност както за отстраняване на нередовността на
исковата молба, така и за реализиране на инстанционен контрол на всички съдебни
инстанции.Изпращането на уведомление от юридически секретар на ЕСПЧ в
съответствие с процедурните разпоредби на Правилника на Съда /чл.52А, ал.1/ също
не представлява противоправно поведение.
Следва да се добави, че ищецът не е доказал и твърдения от него факт на
претърпени неимуществени вреди, които да са в причинна връзка с противоправно
поведение на длъжностни лица на ответника, за което с доклада по чл.140 ГПК му
е възложена доказателствената тежест, като му е указано изрично и че не сочи
доказателства за това обстоятелство.Представеното във връзка с искането за
освобождаване от заплащане на държавна такса ЕР на ТЕЛК, както и болничните
листове, представени и по гр.д.№ 15177/10 г. на СРС касаят период преди момента
на извършване на твърдения деликт и не са относими към предмета на настоящия
спор.
Неоснователни са оплакванията във въззивната жалба, че решението на
първоинстанционния съд е формално и необосновано, и че съдържа само хронологично
изложение на факти без да е извършен правен анализ на казуса.Съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК съдът основава решението си върху приетите от
него за установени обстоятелства по делото и върху закона.Към решението съдът
излага мотиви, в които се посочват исканията на страните, преценката на
доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда /чл.236,
ал.2 ГПК/.В случая първоинстанционният съд е посочил правната квалификация на
предявения иск, изложил е съображения за допустимост на иска и е разгледал
спора по същество, като е изложил задължителната като реквизит на съдебното
решение фактическа обстановка и направените въз основа на доказаните по делото
факти правни изводи за неоснователност на иска поради липса на доказано противоправно
поведение на длъжностни лица, което да е довело до препятстване достъпа до
правосъдие на въззивника.
Твърдението на въззивника, че по негово убеждение на всеки етап от
разглеждане на делото изискванията на съда са били изпълнени, но въпреки това
делото не е допуснато до разглеждане по същество и така му е отказан достъп до
правосъдие, е несъстоятелно.Редовността на процесуалното действие се преценява
от съдебния състав с оглед предписаните му от процесуалния закон правомощия и
тази преценка се проверява при инстанционния контрол.Извън правомощията на съда
в настоящото производство е да се произнася по правилността на съдебните
актове, постановени по гр.д.№ 15177/10 г. на СРС, 28 с-в, ч.гр.д.№ 6071/10 г.
на СГС, III-в с-в и по ч.гр.д.№ 640/10 г. на ВКС, IV ГО.
Във въззивната жалба не са посочени други конкретни оплаквания, а съгласно
разпоредбата на чл.269, изр.2 ГПК въззивният съд е обвързан от посоченото в
нея.
Поради съвпадане на крайните изводи на двете инстанции обжалваното решение
следва да се потвърди.
Неоснователна е и частната жалба срещу определението по чл.248 ГПК.Във
въззивната жалба са изложени доводи, че районният съд неправилно е осъдил ищеца
за заплащане на юрисконсултско възнаграждение въпреки представените документи,
удостоверяващи неговото имуществено и здравословно състояние, както и че
юрисконсултът получава заплата от Министерство на финансите за изпълнение на
служебните си задължения, което по същество представлява оплакване срещу
постановеното решение в частта относно разноските.Компетентен да се произнесе
по оплакването за начина на определяне на разноските е съдът, постановил
обжалваното решение по реда на чл.248 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл.78, ал.8 ГПК в полза на юридическите лица се
присъжда възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били защитавани
от юрисконсулт, поради което с оглед изхода на спора на основание чл.78, ал.3 и
ал.8 ГПК в полза на ответника правилно са присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение /Опр.№ 510/17
г., гр.д.№ 2346/17 г., ВКС, IV ГО/. Присъждането на
направените по делото разноски цели да възмезди страната, в чиито интерес е
решено делото.Юрисконсултското процесуално представителство пред съд е
идентично с адвокатското представителство по дела.Лишаването на страната от
разноски за процесуална защита при позитивен развой на съдебното дело само
поради обстоятелството, че правоотношението й с процесуалния представител е
служебно или трудово предвид качеството на работодателя при формиране на
възнаграждението би било нарушение на правото на защита.Премахването на
присъждано в полза на изправната страна възнаграждение, когато е била
представлявана от юрисконсулт би довело до несправедливост и несъответствие с
принципа за равенство на страните в съдебния процес /чл.121 от Конституцията на
РБ/ и би довело фактически до тяхното
неравенство /РКС №10/2016 г. по к.д.№ 3/16 г./.Безплатността на производството
се отнася само до дължимите към съда държавни такси и разноски, но не обхваща
дължимите към противната страна разноски /Опр. № 58 от 8.02.11 г. по ч.гр. д. № 496/10 г. на ІІІ ГО; Опр. № 276/1.03.2015 г. по гр.д.№ 976/16 г. на ВКС, IV ГО на ВКС/.Обстоятелството, че ищецът е освободен от заплащане на държавна
такса не го освобождава от отговорността му за разноски, направени от страната,
в чиято полза е постановено съдебното решение.
Поради изложените съображения частната жалба следва да се остави без
уважение.
С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.3 и ал.8 ГПК въззивникът
следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия сумата от 100 лв. съгласно
разпоредбата на чл.25, ал.1 НЗПП.
Водим от горното съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решението от 17.10.2018 г. на СРС,
118 с-в, по гр.д.№ 81314/15 г.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ
частната жалба на П.Ц.М. срещу определението от 19.02.2019 г. по чл.248 ГПК.
ОСЪЖДА П.Ц.М. с ЕГН **********
и с адрес: *** да заплати на Държавата, представлявана от м.на ф. сумата 100
лв. /сто лева/ на основание чл.78, ал.3 и ал.8 ГПК.
Решението подлежи на
обжалване с касационна жалба пред ВКС в 1-месечен срок от връчването му на
страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.