РЕШЕНИЕ
№………./…………2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд - Варна, ШЕСТИ
КАСАЦИОНЕН СЪСТАВ, в публичното съдебно заседание на тринадесети октомври две
хиляди двадесет и втора година в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА ПОПОВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯНА БАХЧЕВАН
СТАНИСЛАВА
СТОЕВА
При
участието на секретаря ГАЛИНА ВЛАДИМИРОВА и на прокурора МИРОСЛАВ ГЕОРГИЕВ като
разгледа докладваното от съдия ЕВЕЛИНА ПОПОВА кас. адм. дело № 1784 по описа на
съда за две хиляди двадесет и втора година, за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството по делото е по реда на глава
Дванадесета АПК вр. чл. 285 ал. 1 изр. второ ЗИНЗС.
Образувано е по подадени две касационни
жалби срещу постановеното от Административен съд Варна при условията на чл. 226 АПК решение № 759/02.06.2022 г. по адм. дело №
2586/2021 г.:
1/ касационни жалба вх. док. № 9176/10.06.2022
г. от К.Т.Т., подадена чрез пълномощника му адв. К.Д.
от АК- Варна, в частта, в която за разликата над 5000 лв. до 50 000 лв. е
отхвърлен искът по чл. 284 ал. 1 ЗИНЗС на К.Т.Т. срещу ГДИН – София, като
решението се обжалва на касационно основание по чл. 209 т. 3 АПК /неправилност/
по съображения за нарушение на материалния закон, съществено нарушение на
съдопроизводствените правила и необоснованост;
2/ касационна жалба вх. док. № 9666/21.06.2022 г. от Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“
– гр. София, в частта, с която Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“ – гр. София е осъдена да заплати на К.Т.Т. обезщетение в размер на
5 000 /пет хиляди/ лева за претърпени неимуществени
вреди за периода 31.01.2018 г. – 08.10.2019 г., ведно със законна лихва върху
главницата от датата на предявяване на исковата молба – 03.05.2019 г., до
окончателното изплащане на сумата. Решението се обжалва на касационно
основание по чл. 209 т. 3 АПК /неправилност/ по съображения за нарушение на
материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила.
В съдебно заседание на 13.10.2022 г. К.Т.Т.,,
редовно призован, не се явява. Представлява се от адвокат К.Д., която изцяло
поддържа подадената касационна жалба вх. док. № 9176/10.06.2022 г. и същевременно
оспорва касационна жалба вх. док. № 9666/21.06.2022 г. от Главна дирекция
„Изпълнение на наказанията“ – гр. София.
Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“ – гр. София, редовно призована, не се представлява в съдебно
заседание на 13.10.2022 г. От пълномощника й юрисконсулт С.С. е подадено
писмено становище с. д. № 15227/12.10.2022 г., с която се подържа подадената от
ГДИН касационна жалба вх. док. № 9666/21.06.2022
г.
Прокурорът от Окръжна прокуратура Варна
дава заключение за неоснователност и на двете касационни жалби.
Като съобрази процесуалната допустимост на
подадените касационни жалби срещу решение № 759/02.06.2022
г. по адм. дело № 2586/2021 г. на Административен съд – Варна, касационната
инстанция намира следното по тяхната основателност:
Ръководейки се от задължението по чл. 218
ал. 2 АПК, съдът намира, че поставеното за разглеждане по реда на касационния
контрол решение № 759/02.06.2022 г. е постановено от надлежен съдебен състав,
който се е произнесъл в рамките на заявените от ищеца К.Т.Т. искови претенции
по чл. 284 ал. 1 ЗИНЗС, спазвайки и задължителните при новото разглеждане на
делото от първата инстанция по реда на чл. 226 АПК указания, дадени от
тричленния състав на Административен съд Варна в решение № 1511/19.11.2021 г.
по адм. дело № 2016/2021 г. Съвкупно преценено, това сочи на валидността и
допустимостта на обжалваното решение.
Производството пред първоинстанционния съд
е имало за предмет предявен от К.Т.Т. срещу Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“ иск по чл. 284 ал. 1 ЗИНЗС за присъждане на обезщетение за
неимуществени вреди в размер на 50 000 лева, претърпени от ищеца в периода
31.01.2018 г. – 08.10.2019 г. като пряка и непосредствена последица от неблагоприятните
условия за изтърпяване на наложената му мярка „задържане под стража“ като
непълнолетен в Ареста – Варна и при пребиваването му в Поправителния дом за
непълнолетни младежи /ПДНМ/ към Затвора - Враца, а след навършване на
пълнолетие в Затвора – Враца и в Затвора – Варна. Основанията, на които ищецът
е обосновал пред първоинстанционния съд исковите си претенции в общ размер на
50 000 лв., са свързани според твърденията му в исковата молба и в допълнително внесените в
нея уточнения с настаняването му като непълнолетен в институции за пълнолетни, с
неосигуряването на нужната му качествена храна, с липсата на достатъчно чист
въздух и престой на открито, с неосигуряването на дължимите му по стандарт
хигиенни и безопасни условия при задържането му под стража, както и с липсата
на предприети достатъчно адекватни мерки за ресоциализацията и психологическата
му подкрепа, вследствие на което е влошено трайно здравословното му състояние и
е диагностициран с „разстройство в адаптацията“.
С постановеното при условията на чл. 226 АПК решение № 759/02.06.2022 г. първоинстанционният съд е уважил за сумата 5 000
лв. предявения иск по чл. 284 ал. 1 ЗИНЗС като го е отхвърлил за разликата над
5 000 лв. до 50 000 лв.
За да се произнесе по основателността на исковите
претенции по чл. 284 ал. 1 ЗИНЗС решаващият делото съд е разгледал и ценил,
поотделно и в цялост, събраните доказателства. Въз основа на тях на първо място
е установил времетраенето на пребиваване на ищеца във всяко от посочените пенитенциарни
заведения в рамките на уточнения исков период от 31.01.2018 г. до 08.10.2019 г.,
което е както следва:
- от
31.01.2018 г. до 07.09.2018 г. в Ареста – Варна;
- от
07.09.2018 г. до 17.09.2018 г. в Затвора – Враца /приемно отделение/;
- от
18.09.2018 г. до 17.12.2018 в Поправителен дом за непълнолетни младежи към
Затвора – Враца, в който период ищецът е
превеждан и в Затвора – Варна /22.10.2018 г. – 25.10.2018 г. и 22.11.2018 г. –
17.12.2018 г./ за настаняване в медицинския център;
- от
20.12.2018 г. в Затвора – Враца /приемно отделение/ и от 21.12.2018 г. в ПДНМ;
- от
05.02.2019 до 19.03.2019 г. в Затвора – Варна (като чужда делегация), преведен
по документи след 19.03.2019 г., поради навършване на пълнолетие. В рамките на
този период за срок от 11.02.2019 г. до 11.03.2019 г. ищецът е бил настанен за
изследвания с определение на съда в Психиатрична клиника към УМБАЛ „Св. Марина“
– Варна;
- от
19.03.2019 г. до края на исковия период 08.10.2019 г. в Затвора – Варна като
пълнолетен, когато е променена и мярката му за неотклонение в домашен арест.
Въз основа на събраните по делото и всестранно
обсъдени в решението доказателства съдът е извел обоснован извод за недоказаност
на твърденията на ищеца за извършени незаконосъобразни,
в нарушение на чл. 3 ЗИНЗС, действия или за осъществени в нарушение на същата
забрана бездействия от страна на органите по изпълнение на наказанията и
задържане под стража, в резултат на които той да е бил поставен в
неблагоприятни битови условия що се отнася до нормите за жилищна площ /минимум
4 кв.м площ на лишен от свобода/, осигуряването на достатъчно питателна храна,
облекло, отопление, осветление и чист въздух, както и на необходимия му достъп
до санитарни възли и течаща вода. Обосновано съдът е приел, че по делото не са
доказани нарушения и на въведените с чл. 190 ал. 1 ЗИНЗС изисквания към
затворническата администрация за осигуряване на условия за ресоциализацията на ищеца
като непълнолетен лишен от свобода, както и че от събраните доказателства не би
могло да се заключи, че не му е оказвана своевременно необходимата медицинска
помощ и психологическа подкрепа. Обосновани са и изводите на съда за отсъствието
на доказателства, от които да се изведе извод за бездействие на затворническата
администрация що се отнася до осигуряването на възможност за Т. да продължи
образованието си.
От друга страна, основавайки се отново на
събраните доказателства, решаващият делото съд правилно е приел за доказани
част от твърдяните от ищеца незаконосъобразни, в нарушение на чл. 3 ЗИНЗС,
действия и бездействия на органите по изпълнение на наказанията и задържане под
стража, свързани със следните обстоятелства: 1/ настаняването му като
непълнолетен в периода от 22.10.2018 г. до 25.10.2018 г. и от 22.11.2018 г. до 17.12.2018
г. при пребиваването му по делегация в Затвора – Варна в едно помещение в
медицинския център заедно с пълнолетен осъден затворник за престъпление по чл.
149 НК /блудство с непълнолетни/; 2/ използването в нарушение на чл. 114 ЗИНЗС на помощни средства /фиксирани за леглото или парното белезници на краката/
през част от престоя на ищеца в психиатричната клиника /от 11.02.2019 г. по
обяд до вечерта на 16.02.2019 г. и от сутринта на 17.02.2019 г. до посещението
на проверяващите на 18.02.2019 г./, както и непроветряване на помещението, в
което се е намирал в клиниката, поради липсата на прозоречни решетки; 3/
неосигуряване на минимален престой на открито от 2 часа на ден съгласно чл. 190
ал. 2 ЗИНЗС по време на престоя на ищеца като непълнолетен в медицинския център
на Затвора – Варна /около 1 месец/ и по време на престоя му като непълнолетен в
Ареста – Варна /около 7 месеца/.
По отношение на всички тези изводи
касационната инстанция споделя изцяло развитите в решението обуславящи ги
мотиви, поради което на основание чл. 221 ал. 2 изр. второ АПК препраща към
тях, без да е нужно да ги преповтаря.
Необосновано обаче
решаващият делото съд е приел, че не е налице незаконосъобразно бездействие от
страна на органите по изпълнение на наказанията и задържането под стража що се
отнася до нанесения на ищеца побой на 31.12.2018 г. от други две лица, настанени
в ПДНМ към Затвора Враца. Касационната инстанция счита, че в служебните
задължения на охраната е било да предвиди възможността от настъпване на
инцидента и своевременно да го предотврати.
Разпоредбата на чл. 284
ал. 1 ЗИНЗС регламентира специална гаранционно-обезпечителна отговорност на
държавата конкретно към лицата, изтърпяващи наказание „лишаване от свобода“ или
към тези, относно които е приложена мярка за неотклонение „задържане под
стража“, за претърпените от тях вреди в резултат на нарушаване на забраната по
чл. 3 ЗИНЗС от страна на специализираните органи по изпълнение на наказанията.
За разлика от деликтната
отговорност по чл. 45 ЗЗД при отговорността по чл. 284 ал. 1 ЗИНЗС въпросът за
вината на конкретните причинители на вредата е ирелевантен за възникването на
отговорността като същевременно, пак в отлика на отговорността по ЗЗД, при
отговорността по чл. 284 ал. 1 ЗИНЗС нормативно е установена по силата на чл. 284 ал. 5 ЗИНЗС оборима презумпция за настъпване на
неимуществените вреди като последица от нарушаването на забраната по чл. 3. Следователно,
за разлика от отговорността по чл. 45 и сл. ЗЗД, при претендиране на която
увреденият трябва да докаже наличието на причинени му неимуществени вреди като
пряка и непосредствена последица от неправомерното деяние, при отговорността по
чл. 284 ал. 1 ЗИНЗС вследствие на изрично разписаното с ал. 5 на същия член
правило ответникът е този, който носи тежестта да разколебае презумираното от
закона настъпване в патримониума на лишения от свобода на твърдяните от него
неимуществени вреди вследствие на нарушената от специализираните органи по
изпълнение на наказанията забрана по чл. 3 ЗИНЗС. Доказването на останалите
елементи от фактическия състав на отговорността е изцяло в тежест на ищеца,
който посредством пълно и главно доказване, т. е. по категоричен и безсъмнен
начин, трябва да установи по делото, че спрямо него е извършено твърдяното
неправомерно действие /респ. е налице неправомерно бездействие/ от страна на
специализиран орган по изпълнение на наказанията, с което е нарушена забраната
по чл. 3 ЗИНЗС.
Чл. 3 ал. 1 ЗИНЗС повелява,
че осъдените и задържаните под стража не могат да бъдат подлагани на изтезания,
на жестоко, нечовешко или унизително отношение като с ал. 2 при неизчерпателно
изброяване е посочено в какво може да се изразява подобно нарушение. Забраната
е проявление във вътрешния ни правов ред на прокламирания с чл. 4 от Хартата на
основните права на Европейския съюз (2016/С 202/02) принцип, че никой не може
да бъде подложен на изтезания, на нечовешко или унизително отношение или
наказание, закрепен още с чл. 3 от ЕКЗПЧОС.
Приетото за доказано от
първоинстанционния съд и споделено като изводи и от касационната инстанция наличие
на част от твърдяните в исковата молба действия/бездействия на специализираните
органи по изпълнение на наказанията и задържане под стража в нарушение на
забраната по чл. 3 ЗИНЗС обуславя прилагането на презумпцията по чл. 284 ал. 5 ЗИНЗС относно настъпването в патримониума на ищеца на посочените от него неимуществени
вреди, която презумпция е останала необорена от ГД „Изпълнение на наказанията“ в
първоинстанционното производство.
Поради това с
обжалваното решение съдът правилно е присъдил на ищеца обезщетение за претърпените
неимуществени вреди, изразени в преживения от него дълбок емоционален стрес,
проблеми с психическата издръжливост, дотолкова сериозни, че довели до анормални
психически реакции, изискващи продължителна медикаментозна и психологическа
терапия, неприключила значително време след исковия период.
При определяне размера
на обезщетението съдът не е съобразил обаче в достатъчна степен обстоятелството,
че става въпрос за лице, което в по-голямата част от исковия период все още е
било в непълнолетна възраст, поради което и специализираните органи по
изпълнение на наказанията и задържането по стража е следвало с особено внимание
и бдителност да следят за спазването на нормативно установените изисквания,
въведени за тази категория лица. Интензитетът на преживените от ищеца емоционални
болки и страдания, свързани с нееднократно претърпени психологически сривове,
довели до настаняването му за лечение и в специализирани лечебни заведения на
възраст, на която всяко едно преживяване оставя трайно отражение върху развитието
и оформянето на човешката личност, обуславя и необходимостта от определянето на
по-високо по размера си обезщетение, което касационната инстанция намира за
справедливо да фиксира на 15 000 /петнадесет хиляди/ лева, а не както е
приел първоинстанционният съд в решението си 5 000 лв.
Поради това решението на
първоинстанционния съд следва, на основание чл. 221 ал. 2 изр. първо предл.
второ АПК, да се отмени в частта, в която за разликата над 5 000 лв. до 15 000
лв. е отхвърлен искът по чл. 284 ал. 1 ЗИНЗС като наместо него следва да се
постанови друго, с което ГД „Изпълнение на наказанията“
– София да бъде осъдена да заплати на ищеца К.Т.Т., на основание чл. 284 ал. 1 ЗИНЗС, още 10 000 /десет хиляди/лева обезщетение за претърпените неимуществени
вреди за периода 31.01.2018 г. – 08.10.2019 г., ведно със законна лихва върху
главницата от датата на предявяването на исковата молба – 03.05.2019 г., до
окончателното изплащане на сумата.
Тъй като по делото
касаторът К.Т.Т. не е направил искане за присъждането на направените в
настоящата инстанция съдебни разноски, съдът не дължи произнасяне по този въпрос,
тъй като той не е от категорията на тези, по които се произнася служебно.
Воден от изложеното,
съдът
Р Е
Ш И
ОТМЕНЯ решение № 759/02.06.2022 г. по адм. дело № 2586/2021 г. на Адм. съд
Варна, САМО В ЧАСТТА, в която за разликата над 5 000 /пет хиляди/ лв.
до 15 000 /петнадесет хиляди/ лв. е отхвърлен искът по чл. 284 ал. 1 ЗИНЗС
на К.Т.Т. срещу ГД „Изпълнение на наказанията“ – София и НАМЕСТО НЕГО
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА ГД „Изпълнение на
наказанията“ – София да заплати, на основание чл. 284 ал. 1 ЗИНЗС, на К.Т.Т., ЕГН
**********, още 10 000 /десет хиляди/лева обезщетение за претърпените неимуществени
вреди за периода 31.01.2018 г. – 08.10.2019 г., ведно със законна лихва върху
главницата от датата на предявяването на исковата молба – 03.05.2019 г., до
окончателното изплащане на тази сума.
В останалата част ОСТАВЯ
В СИЛА решение № 759/02.06.2022 г. по адм. дело № 2586/2021 г. на Адм. съд -
Варна.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/