№ 1530
гр. Пловдив, 02.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI СЪСТАВ, в публично заседание на
седми ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Величка П. Белева
Членове:Надежда Н. Дзивкова Рашкова
Виделина Ст. Куршумова
Стойчева
при участието на секретаря Тодорка Г. Мавродиева
като разгледа докладваното от Виделина Ст. Куршумова Стойчева Въззивно
гражданско дело № 20225300502468 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 2224/17.06.2022 г. постановено по гр.д.№ 19057/2021 г. по описа
на Районен съд - Пловдив, XXII гр.с., изменено с Определение № 8418/04.08.2022 г. в
частта за разноските, се:
ОТХВЪРЛЯ предявения от Н. С. Б., ЕГН **********, с адрес: гр. Пловдив, ул.
*** срещу „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, ет.2, офис
40-46, осъдителен иск за присъждане на сумата в размер на 251.52 лева – недължимо
платена сума по клауза за възнаградителна лихва, предвиденa в договор за паричен
заем № 2702586 от 13.12.2016 г., като неоснователен.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, да заплати на Н. С. Б.,
ЕГН **********, сумата в размер на 2 074.34 лева, недължимо платена сума по клауза
за неустойка по чл.4, ал.2 от договор за потребителски заем № 2702586 от 13.12.2016 г.,
ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда –
01.12.2021 г. до окончателното плащане на вземането, както и сумата в размер на 82.97
лева – разноски в производството, на основание чл.78, ал.1 ГПК, съразмерно с
уважената част от исковете.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес
1
на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, ет.2, офис
40-46, представлявано от С.К. – изпълнителен директор да заплати на адв. К. Й. К., с
личен номер **********, вписана в АК – Пловдив, на основание чл.38 ЗА, сумата в
размер на 450.24 лева с ДДС- адвокатско възнаграждение, съразмерно с уважената част
от иска.
ОСЪЖДА Н. С. Б., ЕГН **********, да заплати на „Изи Асет Мениджмънт“ АД,
ЕИК *********, сумата в размер на 10.81 лева – юрисконсултско възнаграждение,
съразмерно с отхвърлената част от иска.
Недоволен от постановеното решение е останал ищецът Н. С. Б., ЕГН
**********, който чрез пълномощника си адвокат К. К., е подал въззивна жалба
против решението на районния съд в частта му, с която е отхвърлен иска за
присъждане на сумата от 251.52 лева – представляваща недължимо платена сума по
клауза за възнаградителна лихва, предвиденa в договор за паричен заем № 2702586 от
13.12.2016 г.
Във въззивната жалба се излагат оплаквания, че решението е неправилно,
постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати нарушения на
съдопроизводствените правила и липсата на обоснованост в обжалваната част. Излагат
се съображения за основателността на исковата претенция за връщане на сумата от 251,
52 лева, платена по клауза за възнаградителна лихва по процесния договор, както
поради цялостната недействителност на договора на основание чл.22, вр. чл.11, ал.1,
т.9, 10 и 11 от ЗПК, така и поради нищожността на клаузата за възнаградителна лихва с
довода за противоречието й с добрите нрави като надхвърляща трикратния размер на
законната лихва. Поддържат се съображения за недействителността на договора на
основание по чл.22, вр.чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Позовава се на изводите на районния съд,
че предвидената по чл.4, ал.2 от неустойка в договора е нищожна и представлява скрит
добавък към възнаградителната лихва и сигурна печалба за кредитора, от което се
заключава, че същата е следвало да бъде включена в ГПР. Неизпълнението на
последното се възприема като нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК и представляващо
заблуждаваща търговска практика. Поддържат се съображения за недействителност на
договора на осн.чл. чл.22, вр.чл.11, ал.1, т.9 ЗПК с довода, че в договора не фигурира
размера на възнаградителната лихва. Излагат се съображения, че клаузата за
възнаградителна лихва е нищожна, поради противоречието й с добрите нрави.
Обосновава се нищожността на възнаградителната лихва поради нищожността на
клаузата за ГПР. Искането към въззивния съд е да отмени първоинстанционното
решение в обжалваната му част и да уважи отхвърления иск.Претендира присъждането
на разноски по чл.38 Закона за адвокатурата.
В срока по чл.263 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от„Изи Асет
Мениджмънт” АД, ЕИК 13157634, със седалище и адрес на управление гр.София, бул.
2
Джавахарлал Неру №28 „Силвър център“, ет.2, офис 40-46, чрез пълномощника по
делото юрисконсулт Д. Н.. Излагат се съображения за правилността на
първоинстанционното решение като постановено в съответствие с материалния и
процесуалния закон, както и за спазването на изискванията към съдържанието на
договора за потребителски кредит, предвидени в чл.11, ал.1, т.9, т.10 и т.11 от ЗПК.
Взема се становище по оплакванията в жалбата с излагане на доводи за тяхната
неоснователност и неправилност. Оспорва се доводът, че неустойката по договора е
следвало да се включи при изчисляването на ГПР с позоваването на разпоредбата
чл.19, ал.3, т.1 ЗПК, както и се сочи, че същата не надвишава посочения чл.19, ал.4
ЗПК максимален размер на ГПР. Намира се за погрешно възприемането, че
неустойката е „скрита“ от общо дължимото и увеличава ГПР, както и се сочи, че
разсроченото й заплащане е договорено с цел предоставяне на облекчен режим за
погасяването й от заемодателя. Обосновават се доводи за спазването на разпоредбата
на чл.11, т.10 ЗПК и се приема, че същата не предвижда посочването в договора за
потребителски кредит на всички разходи по договора, включени в ГПР. Оспорва се
като изцяло необосновани, недоказани и неоснователни изложените в жалбата доводи,
че уговорената клауза за възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави, в
подкрепа на което излага съображения. Обосновава изводи за правилността на
решението и постановяването му в съответствие с процесуалния и материалния закон.
Моли се за присъждането на направените разноски в производството. Прави се
възражение за прекомерност на адв.възнаграждение на жалбоподателя.
Пловдивският окръжен съд, след като провери законосъобразността на
обжалваното решение, прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение
и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди възраженията, доводите и исканията на страните,
намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, изхожда от легитимирана страна и е
насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява
процесуално допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК съдът се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната част. По останалите въпроси той е
ограничен от посоченото в жалбата.Първоинстанционното решение е валидно и
допустимо в обжалваната част, като същевременно въззивният съд при служебната си
проверка не констатира нарушения на императивни материално правни правила, които
е длъжен да коригира и без да има изрично направено оплакване в тази насока
съгласно задължителните указания, дадени с ТР 1/2013 ОСГТК.
Районният съд е бил сезиран с обективно съединени осъдителни искове с
правно основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД от Н. С. Б., ЕГН **********, против
„Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: *********, с искане да се осъди ответникът да му
3
заплати сумата от 251, 52 лева - недължимо платена по клауза за възнаградителна
лихва по договор за паричен заем договор за паричен заем № 2702586 от 13.12.2016 г.,
както и на сумата от 2074, 34 лева- недължимо платена по клауза за неустойка по
договор за заем № 2702586 от 13.12.2016 г., ведно със законната лихва върху сумите от
датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното им плащане, съгласно
уточняваща молба в първата инстанция от 24.01.2022 г. Предявените искове са
обосновани с твърдението за недействителност на договора за потребителски кредит на
осн.чл.22, вр.чл.11, ал.1, т.9 и т. 10 от Закона за потребителския кредит /ЗПК/.
Изложени са твърдения, че определената в договора неустойка представлява
„скрито“оскъпяване на кредита, която не е включена в ГПР и включването й води до
надвишаване на ГПР от 50 %, с което се допуска нарушение на чл.19, ал.4 ЗПК, както и
че клаузата за неустойка е нищожна, с което се обосновава и нищожността на договора
на осн.чл.22, вр.чл.11, ал.1 т. 10 от ЗПК. Изложените са и твърдения за нищожност на
клаузата за възнаградителна лихва и на неустойка, поради противоречието им с
добрите нрави, материалния закон и поради неговото заобикаляне.
В срока по чл. 131 ГПК, ответникът „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК:
********* е подал писмен отговор, с който оспорва предявените искове като
неоснователни, излага доводи за действителността на договора и на отделните
оспорени клаузи, моли за отхвърляне на исковете.
От фактическа страна по делото се установява и страните не спорят, че са
сключили договор за паричен заем № 2702586 от 13.12.2016 г., с който на ищеца е
предоставен кредит в размер на 3 500 лева при фиксиран годишен лихвен процент от
35 % и годишен процент на разходите от 40, 52 %, при общ размер на всички плащания
от 3 939, 07 лева и условия за издължаване, посочени в погасителен план в договора -
17 месечни вноски от по 231, 71 лв. с посочени падежи през периода 30.12.2016 г. -
11.08.2017 г. Включена е неустойка при неизпълнение на задължението за представяне
на обезпечение в размер на 2074, 34 лева, която е платима разсрочено заедно с всяка
вноска, при добавяне на сумата от 122,02 лева. Няма спор, че ищецът е платил на
ответника по договора сумата в общ размер на 5 825, 86 лева, от които: 3 500 лева -
главница; 251, 52 лева - договорна лихва и 2074, 34 лева - неустойка, за което
свидетелства представената от ответника справка.
С постановеното по делото решение районният съд е уважил иска за връщане на
сумата от 2074, 34 лева, платена по клауза за неустойка по договора за заем, след като
е приел същата за недействителна. За да отхвърли иска за връщане на заплатената по
договора възнаградителна лихва в размер на 251, 52 лева, районният съд е приел за
неоснователни доводите на ищеца, че договорът е недействителен като сключен в
нарушение на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК, както и че клаузата за възнаградителна
лихва е нищожна.
4
Решението не е обжалвано в частта, с която ответното дружество е осъдено да
върне на Н. С. Б. сумата от 2074, 34 лева, платена по клауза за неустойка, поради
нейната недействителност. В тази необжалвана част решението е влязло в сила по
смисъла на чл. 296, т. 2, пр. 1 от ГПК, съгласно чл. 297 и чл. 298, ал. 1 от ГПК е
задължително за страните в настоящето производство и за съда, като съгласно чл. 299,
ал. 1 от ГПК спорът в тази му част не може да бъде пререшаван.
Обжалва се частта от решението, с която е отхвърлен искът за присъждане на
сумата от 251, 52 лева като платена възнаградителна лихва при начална липса на
основание с доводи за цялостната недействителност на договора за потребителски
кредит, както и за нищожността на клаузата за възнаградителна лихва. Оплакванията
във въззивната жалба са, че възприетата от районния съд недействителност на клаузата
за неустойка обосновава и недействителността на целия договор за потребителски
кредит на осн.чл.22 ЗПР, поради нарушаване на изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от
ЗПК. Така и жалбоподателят поддържа соченото от него основание в исковата молба за
връщане на сумата за възнаградителна лихва като платена при начална липса на
основание, поради недействителността на договора за потребителски кредит на
осн.чл.22 ЗПК, както и поради нищожността на клаузата като договорена в
противоречие на добрите нрави.
С оглед наведените в жалбата оплаквания настоящият съдебен състав достига до
следните изводите:
Договорът за потребителски кредит, сключен между страните, се подчинява на
специалната уредба в ЗПК, както и ЗЗП, доколкото кредитополучателят е потребител
по смисъла на този закон. Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9,
договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл.22 ЗПК - изначална
недействителност на договора за потребителски заем, тъй като същите са изискуеми
при самото му сключване. Ето защо следва да се извърши проверка на основанията за
недействителност на договора, с оглед критериите на чл.22 от ЗПК, за които съдът
следи служебно, тъй като нормите, уреждащи действителността на потребителските
договори са от императивен характер.
Въззивният съд, след преценка съдържанието на договора за потребителски
кредит, намира, че е налице нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Съгласно чл. 11,
ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния
процент на разходите по кредита /ГПР/, както и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора. Процесният договор за кредит
формално отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, доколкото е налице
посочване на ГПР и обща сума, дължима от потребителя. Настоящият съдебен състав
5
намира обаче, че размерът на ГПР, намерил цифрово изражение в договора от 40, 52 %,
и посочения общ размер на всички плащания от 3 939, 07 лева, не съответстват на
действителните по договора, съобразно поетите от потребителя задължения. Съгласно
разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч.
тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК
"общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително
лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни
на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит.
В противовес на разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК, в ГПР не е включен
разходът на потребителя по договора в размер на 2074, 34 лева, платен по т.нар. клауза
за неустойка, която, както районния съд е приел, е добавък към възнаградителната
лихва и представлява сигурна печалба на заемодателя. Действително съгласно чл.19,
ал.3, т.1 от ЗПК в ГПР не се включват разходите, които потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията си по договора за кредит, но в случая сумата от 2074,
34 лева не съставлява разход по смисъла на посочената разпоредба, а допълнително
начислено вземане на кредитора към потребителя по договора. Въззивният съд намира,
че след като предоставената главница по договора е в размер на 3 500 лева и общата
сума за връщане е в размер на 3 939, 07 лева с включена договорна лихва, то общата
дължима от потребителя сума по договора с посоченото допълнително вземане на
кредитора под формата на неустойка от 2074, 34 лева не съответства годишния
процент на разходите от 40, 51%. Налице е разминаване между цифрово посочения
ГПР и действително прилагания по договора, тъй като е следвало, но не е било
включено допълнителното вземана на кредитора в размер на 2074, 34 лева. Допуснато
е и нарушение при посочването на общата дължима сума от потребителя, тъй като в
договор е записана обща сума за плащане от 3 939, 07 лева, в която не е включена
допълнителната сума от 2074, 34 лева, с която общата дължима сума възлиза на 6 013,
41 лева. Налице е нарушение на разпоредбата в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, която е
насочена както към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на
равноправни условия за получаване на потребителски кредит, така и за стимулиране на
добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на
потребителски кредити, по начин, че да бъде осигурен баланс между интересите на
двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в
договора по см. на чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК не дава възможност на потребителя да
прецени икономическите последици от сключването на договора предвид
6
предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. С посочването в
договора за заем на ГПР, който не е формиран при спазването на чл.19, ал.1 от ЗПК, а
така и отразява по - нисък от действителния ГПР, както и на дължимата обща сума в
по-малък размер от действителния, се създава заблуждение у потребителя за
финансовата тежест на кредита. Достига се до противоречие с Директива 2008/48/ЕО
на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за
потребителски кредити, в която е установен принципът за информираност на
потребителя, на който следва да бъде осигурена възможност да познава своите права и
задължения по договора за кредит, поради което договорът следва да съдържа цялата
необходима информация по ясен и кратък начин, за да може потребителят да получи
адекватна информация относно условията и стойността на кредита и относно своето
задължения, преди да сключи договора за кредит.
В аспекта на изложеното се налага извод, че с договарянето на допълнителни
разходи за потребителя под формата на неустойка, които е следвало, но не са били
включени в размера на ГПР се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК,
регламентираща максимално допустимия размер на ГПР с цел предотвратяване на
прекомерното оскъпяване на кредита. С допълнителният разход за потребителя под
формата на неустойка от 2074, 34 лева се достига до превишаване на допустимия
петкратен размер на законната лихва от 50 %, определен в чл. 19, ал. 4 от ЗПК. В този
смисъл и на осн. чл. 19, ал. 5 от ЗПК, клаузите в договора, надвишаващи определените
по ал. 4 на чл. 19 от ЗПК се считат за нищожни. Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всяка
клауза от договора за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на
изискванията на закона е нищожна. Последното налага извод, че е налице нищожност
на клаузата за ГПР, доколкото не отговаря на действителния прилаган ГПР по
договора и се заобикаля разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, довело до превишаването
на максимално допустимия размер на ГПР. В предвид нищожността на клаузата за
ГПР се обосновава извод, че липсва задължително съдържание на договора по чл. 11,
ал. 1, т. 10 от ЗПК, поради което договорът за кредит се явява недействителен на
основание чл. 22 от ЗПК.
Следва да се отбележи като неоснователно оплакването в жалбата за нарушение
на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, поради не посочване на начина на прилагане
на възнаградителната лихва. По делото се установява, че лихвеният процент е
договорен като постоянен, а не като променлив. При фиксиран лихвен процент не е
необходимо посочване на периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения
процент, поради което не е налице нарушение на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК.
Основателно е обаче оплакването за нищожността на клаузата за
възнаградителна лихва, поради противоречието й с добрите нрави - на осн. чл. 26, ал.1,
предл.3 от ЗЗД. Преценката дали дадена клауза е нищожна поради противоречие с
7
добрите нрави се прави с оглед момента на сключване на договора и като се съобразят
всички обстоятелства, относими към нея. С решение № 1270/09.01.2009 г. на ВКС, 2-ро
г. о. по гр. д. № 5093/2007 г. е прието, че за противоречащи на добрите нрави се считат
сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота,
използува се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелствуване
на друг; няма изискване възнаградителната лихва да е равна на законната лихва, но с
оглед изискването на закона при договаряне да не се накърняват добрите нрави, следва
да се приеме, че именно те налагат максималния размер, до който съглашението за
плащане на възнаградителната лихва е действително. С решение № 378/18.05.2006 г.
по гр. д. № 315/2005 г. на ВКС, 2-ро г. о. е прието, че максималният размер на
договорната лихва е ограничен единствено от чл. 9 от ЗЗД, съгласно който страните
могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи
на добрите нрави, а противно на добрите нрави е да се уговаря компенсаторна лихва за
забава, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, и възнаградителна лихва
по обезпечен заем, надвишаваща двукратния размер на законната лихва. Настоящият
съдебен състав възприема трайната съдебна практика, наложила критериите за добри
нрави при уговаряне на възнаградителната лихва при обезпечените и необезпечените
кредити и приема, че уговарянето на по-голям от 3-кратния размер на законната лихва
по просрочени задължения накърнява добрите нрави. Въззивният състав не споделя
доводът, че максималният размер на възнаградителната лихва, който е
непротиворечащ на добрите нрави, е 5-кратния размер на законната лихви по
просрочени задължения с позоваването на регламентацията в чл.19, ал.4 ЗПК.
Последната клауза определя максималният размер на ГПР, в който според чл.19, ал.1
ЗПК е предвидено включването не само на възнаградителната лихва, но и на всички
останали разходи по кредита. Следователно не може да се приеме, че с уредбата в
чл.19, ал.4 ЗПК законодателят е съизмерил размерът на възнаградителната лихва с
максималният размер на ГПР, определен от петкратния размер на законната лихва,
доколкото по смисъла на закона ГПР не се изчерпва с размера на възнаградителната
лихва, а е предвидено в него да се включват всички останали разходи по кредита. Вече
се каза, че уговореният годишен лихвен процент е 35 %, а размерът на законната лихва
е общоизвестен – към основния лихвен процент на БНБ се прибавят десет пункта,
поради което към сключване на договора размерът на законната лихва е 10%.
Изложеното налага извод, че клузата за възнаградителна лихва, с която се надхвърля
трикратният размер на законната лихва, е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3
от ЗЗД.
Ето защо, по делото се установява недействителността на договора на осн.чл.22
ЗПК, както и нищожността на клаузата за възнаградителна лихва на осн.чл. 26, ал. 1,
предл. 3 от ЗЗД. В предвид на изложеното и доколкото няма спор, че ищецът е върнал
по договора сумата в общ размер на в общ размер на 5 825, 86 лева, от които: 3 500
8
лева - главница; 251, 52 лева - договорна лихва и 2074, 34 лева - неустойка, се налага
извод за основателността на предявената осъдителна претенция по чл. 55, ал. 1 ЗЗД за
връщане на платената при начална липса на основание договорна лихва.
Като е достигнал до различни изводи, районният съд е постановил неправилно
решение в обжалваната част, което следва да се отмени и вместо това да се постанови
решение, с което да се осъди „Изи Асет Мениджмънт” АД да заплати на Н. С. Б.
сумата в размер на 251, 52 лева - платена при начална липса на основание като
възнаградителна лихва.
При този изход на делото следва да се отмени решението на районния съд в
частта, с която в полза на ответника е присъдена сумата от 10.81 лева –
юрисконсултско възнаграждение. На ищеца се следва пълният размер на направените
разноски за първата инстанция в размер на 103, 43 лева, от които районният съд е
присъдил сумата от 82, 97 лева, поради което следва допълнително да се присъдят още
20, 46 лева - съдебно-деловодни разноски. За въззивното производство на ищеца
следва да се присъдят направените разноски за платена държавна такса от 25 лева.
С оглед уважаване на иска по чл.55, ал.1 ЗЗД за платената сума като договорна
лихва, „Изи Асет Мениджмънт” АД следва да бъде осъдено да заплати адвокатско
възнаграждение на адвокат К. Й. К. в размер на 300 лева - на основание чл.7, ал.2, т.1
от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения за
осъщественото безплатно процесуално представителство на Н. С. Б. в
първоинстанционното производство. На същото основание въззиваемото дружество
следва да бъде осъдено да заплати адвокатско възнаграждение на адвокат К. Й. К. в
размер на 300 лева - на основание чл.7, ал.2, т. 1 от Наредба № 1/2004 г. / в редакцията
й при приключването на съдебното дирене във въззивната инстанция/ за
осъщественото безплатно процесуално представителство на Н. С. Б. във въззивното
производство.
Така мотивиран, Пловдивският окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 2224/17.06.2022 г. постановено по гр.д.№ 19057/2021 г.
по описа на Районен съд - Пловдив, XXII гр.с., изменено с Определение №
8418/04.08.2022 г., в частта, в която се отхвърля предявеният от Н. С. Б., ЕГН
**********, с адрес: гр. Пловдив, ул. ***, срещу „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“
№ 28, „Силвър център“, ет.2, офис 40-46, осъдителен иск за присъждане на сумата в
размер на 251.52 лева – недължимо платена сума по клауза за възнаградителна лихва,
предвиденa в договор за паричен заем № 2702586 от 13.12.2016 г., както и в частта, с
9
която се осъжда Н. С. Б., ЕГН **********, да заплати на „Изи Асет Мениджмънт” АД,
ЕИК: *********, сумата в размер на 10.81 лева – юрисконсултско възнаграждение,
КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес
на управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2,
офис 40- 46, на осн. на чл.55, ал.1 ЗЗД ДА ЗАПЛАТИ на Н. С. Б., ЕГН **********, с
адрес: гр. Пловдив, ул. ***, сумата от 251.52 лева, представляваща недължимо платена
по клауза за възнаградителна лихва, предвиденa в договор за паричен заем № 2702586
от 13.12.2016 г., ведно със законната лихва върху сумата считано от 01.12.2021 г. до
окончателното й изплащане.
Решението на районния съд е влязло в сила в останалата необжалвана част.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес
на управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2,
офис 40- 46, да заплати на Н. С. Б., ЕГН **********, с адрес: гр. Пловдив, ул. ***,
сумата от още 20, 46 лева - разноски за първоинстанционното производство и сумата от
25 лева - разноски за въззивното производство.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес
на управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2,
офис 40- 46, да заплати на адвокат К. Й. К., с личен номер **********, вписана в АК –
Пловдив, сумата в общ размер на 600 лева - адвокатско възнаграждение за
осъществено на Н. С. Б. безплатно процесуално представителство в
първоинстанционното и във въззивното производство, на осн. чл. 38 ал. 2 от Закона за
адвокатурата.
Решението е окончателно и неподлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10