Решение по дело №317/2020 на Административен съд - Ловеч

Номер на акта: Не е посочен
Дата: 20 юни 2023 г.
Съдия: Мирослав Вълков Вълков
Дело: 20207130700317
Тип на делото: Административно дело
Дата на образуване: 13 юли 2020 г.

Съдържание на акта

 

    Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

    ……

 

            гр. Ловеч, 20.06.2023 г.

 

        В  ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД ЛОВЕЧ в публично заседание на дванадесети април  две хиляди двадесет и първа година в състав:

 

                                                                               ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИРОСЛАВ ВЪЛКОВ    

 

          при секретаря Антоанета Александрова, като разгледа докладваното от съдия Вълков  адм. дело  № 317/2020 г., за да се произнесе, съобрази следното:

 

Производството е по реда на чл. 268, ал. 2 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК).

Административното дело е образувано по жалба от Р.М.М. с посочен в жалбата постоянен адрес *** – Р.М.” с ЕИК ********* с адрес ***, чрез пълномощник и процесуален представител адв. Х.Р. от САК с адрес ***, срещу Решение по жалба срещу действия на публичен изпълнител  № 71/08.06.2020 г., издадено от директора на ТД на НАП – Велико Търново, в частта му, в която е отказано погасяването на публични вземания по давност.

С оспореното Решение по жалба срещу действия на публичен изпълнител  № 71/08.06.2020 г., издадено от директора на ТД на НАП – Велико Търново, на Р.М.М. с ЕТ „Роли – Р.М.” е отказано погасяването на публични вземания по давност, както следва: за задълженията по данъчна декларация №110021404383233/18.05.2014 г.; за задълженията по данъчна декларация №11001113258/14.11.2014 г.; за задълженията по данъчна декларация №110021403316186/18.04.2014 г.; за задълженията по данъчна декларация №110021408755611/18.10.2014 г.; за задълженията по данъчна декларация №11001105191/14.08.2014 г.; за задълженията по данъчна декларация №110021410303696/10.12.2014 г.; за задълженията по данъчна декларация №110021401353063/24.02.2014 г.; за задълженията по данъчна декларация №110021402165298/19.03.2014 г.; за задълженията по данъчна декларация №11001107790/14.09.2014 г.; за задълженията по данъчна декларация №110021406659275/26.07.2014 г.; за задълженията по данъчна декларация №110021407784039/13.09.2014 г.; за задълженията по данъчна декларация №110021405365270/18.06.2014 г.; за задълженията по данъчна декларация №11001110418/14.10.2014 г.; за задълженията по данъчна декларация №110021407249943/21.08.2014 г.; за задълженията по данъчна декларация №110021409384133/08.11.2014 г.; за задълженията по данъчна декларация №110020802705075/17.05.2011 г.; за задължението по наказателно постановление № 17-0906-001607/18.12.2017 г.; за задължението по наказателно постановление № НП 243945-0040440/03.02.2017 г.; за задължението по наказателно постановление № 121/21.02.2011 г.; за задължението по глоба/фиш № 690/20.06.2013 г.

По наведени в жалбата оплаквания за незаконосъобразност на оспореното решение, изразяващи се в противоречие с материалноправните разпоредби на чл. 171 и чл. 172 от ДОПК, се иска отмяната му в обжалваната част, касаеща отказаното погасяване по давност на публични вземания. Според жалбоподателя, визираните в решението разпореждания за присъединяване не са връчвани на длъжника и не представляват действие по изпълнението. Сочи се още, че постановлението за налагане на обезпечителни мерки  от 14.05.2014 г. не може да породи правно действие, доколкото от една страна към момента на постановяването му посочените в него банкови сметки в ОББ АД не са съществували, а от друга - този запор не би могъл по никакъв начин да спре давността на вземанията за периоди от 2013 г. напред във времето, тъй като те са дължими през 2014 г. в следствие, на което тяхната давност започва да тече от 01.01.2015 г., което е след налагане на запора на 14.05.2014 г. В заключение се иска съдът да отмени решението на директора на ТД на НАП – Велико Търново в обжалваната му част и да върне преписката на публичния изпълнител за произнасяне съобразно мотивите на съдебното решение. Претендират се и сторените по делото разноски.

В съдебно заседание жалбоподателката се представлява от упълномощен адвокат, който поддържа жалбата и развива доводи по същество. Претендира разноски.

Ответникът – директорът  на ТД на НАП - Велико Търново се представлява от упълномощен юрисконсулт, който оспорва жалбата и счита същата за неоснователна и недоказана. Претендира присъждане на разноски съобразно приложен списък.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:

Не се спори между страните, че М. е депозирала в ТД на НАП Велико Търново, офис Ловеч молба/възражение вх. № С200011-000-0075523/14.02.2020 г. с искане за погасяване на публични вземания поради изтекла погасителна давност.

По възражението за изтекла погасителна давност, публичният изпълнител към ТД на НАП Велико Търново, офис Ловеч е издал Разпореждане изх.№ С2200011-137-0002744 от 25.03.2020 г., (л. 55-76), с което е обявил за погасени част от задълженията и е отказал да прекрати поради погасяване по давност останалите задължения по ИД № 11020002381/2002 г. – предмет на молбата на М.. Разпореждането е било връчено по електронен път на М. на 31.03.2020 г. и тя е подала жалба срещу същото чрез директора на ТД на НАП Велико Търново до АдмС Ловеч, вх.№ 4621/10.04.2020 г. (л. 49-51). С Определение № 369/05.05.2020 г. по адм. д. № 187/2020 г. по описа на АдмС Ловеч, предвид неизчерпване на задължителния административен ред за обжалване на действията на публичния изпълнител, съдът е оставил без разглеждане жалбата на М., прекратил е производството по делото и е изпратил жалбата ѝ срещу Разпореждане изх.№ С2200011-137-0002744 от 25.03.2020 г. на директора на ТД на НАП – Велико Търново за разглеждане по реда на чл. 267 и следв. от ДОПК.

По жалбата е било издадено оспореното в настоящото производство Решение № 71/08.06.2020 г. на директора на ТД на НАП - Велико Търново (л. 39-42). Решаващият орган е отменил разпореждането в частта, касаеща задълженията по НП № 7267/18.10.2010 г.; НП № 20577/26.01.2012 г.; НП № 5352/16.04.2010 г.; НП № 1077/12.05.2015 г.; Фиш М45210/14.10.2016 г.; Фиш С948690/23.03.2016 г. и Фиш С957307/06.04.2016 г.; потвърдил е в останалата обжалвана част Разпореждане с № С200011-137-0002744/25.03.2020 г. и е върнал преписката на публичния изпълнител за предприемане на действия по компетентност, съобразно мотивите, изложени в решението.

След анализ на приложимите спрямо давността норми на ДОПК е направен извод за неоснователност на жалбата в частта, в която е било потвърдено разпореждането. Решаващият орган се е мотивирал с това, че публичният изпълнител е предприемал действия по принудително изпълнение, а именно е издавал разпореждания за присъединяване на публични вземания към изпълнителното дело, които са прекъсвали давността и от всяко прекъсване е започвала да тече нова петгодишна давност, която към момента не е изтекла. Отказът за отписване поради погасяване по давност на останалата част от задълженията е обоснован с обстоятелството, че е издадено Постановление за налагане на обезпечителни мерки (ПНОМ) с изх. № 2381/2002/000058 от 14.05.2014 г.

С Разпореждане за присъединяване изх. № С160011-105-0177441/27.10.2016 г. (л. 80-88) във връзка с изпълнително дело № 11020002381/2002 г. по описа на ТД на НАП – Велико Търново, офис Ловеч, образувано срещу Р.М.М. с ЕТ РОЛИ – Р.М. ст. публичен изпълнител при ТД на НАП – Велико Търново, офис Ловеч е присъединил вземания на НАП, сред които са и процесните задължения по данъчни декларации: №110021404383233/18.05.2014 г.; №11001113258/14.11.2014 г.; №110021403316186/18.04.2014 г.; №110021408755611/18.10.2014 г.; №11001105191/14.08.2014 г.; №110021410303696/10.12.2014 г.; №110021401353063/24.02.2014 г.; №110021402165298/19.03.2014 г.; №11001107790/14.09.2014 г.; №110021406659275/26.07.2014 г.; №110021407784039/13.09.2014 г.; №110021405365270/18.06.2014 г.; № 11001110418/14.10.2014 г.; №110021407249943/21.08.2014 г.;   №110021409384133/08.11.2014 г.

В обжалваното решение се сочи, че относно задължения по наказателно постановление № 17-0906-001607/18.12.2017 г.; по наказателно постановление № НП 243945-0040440/03.02.2017 г. е било издадено Разпореждане за присъединяване № С190011-105-0197995/20.06.2019 г., което обаче не е представено от ответника с административната преписка въпреки изрично указаното му от съда с определение от з.с.з. от 19.02.2021 г. разпределение на доказателствената тежест.

По отношение на задължението по наказателно постановление № 121/21.02.2011 г. в Решение по жалба срещу действия на публичен изпълнител  № 71/08.06.2020 г. се сочи, че било издадено Разпореждане за присъединяване № 2381/2002/000040/23.09.2013 г., което също не е представено от ответника с административната преписка въпреки изрично указаното му от съда с определение от з.с.з. от 19.02.2021 г. разпределение на доказателствената тежест.

По делото не са представени никакви доказателства, нито са изложени твърдения горните разпореждания за присъединяване да са връчвани на длъжника.

С Постановление за налагане на обезпечителни мерки № 2381/2002/000058/14.05.2014 г. (л. 78-79) на основание чл. 200 и чл. 202, ал. 1 във вр. с чл. 195, ал. 1-3 от ДОПК публичен изпълнител е наложил запор върху налични и постъпващи суми по банкови сметки, по депозити, вложени вещи в трезори, включително и съдържанието на касетите, както и суми, предоставени на доверително управление, находящи се в ТБ „Обединена българска банка“ АД, на Р.М. като ФЛ и ЕТ. По делото не са представени никакви доказателства, нито са изложени твърдения това постановление да е връчвано на длъжника.

Въз основа на така приетото от фактическа страна, съдът направи следните правни изводи:

Жалбата отговаря на законовите изисквания, подадена е в срок, пред местно компетентния съд, от лице с активна процесуална легитимация като адресат на оспорения акт. Решението е индивидуален административен акт по смисъла на чл. 267, ал. 2 от ДОПК, подлежи на оспорване по съдебен ред относно законосъобразността му, поради което жалбата против него е процесуално допустима.

Разгледана по същество, предвид така установената фактическа обстановка по делото и становищата на страните, съдът намира жалбата за основателна по следните съображения:

Процесното решение е издадено от компетентния за това орган съгласно чл. 266, ал. 1 от ДОПК – директора на ТД на НАП - Велико Търново, в рамките на неговите правомощия по административен контрол на действията на публичния изпълнител. Решението е издадено в писмена форма и съдържа необходимите законови реквизити, включително фактически и правни основания. В тази връзка съдът приема, че е спазена формата при издаване на административния акт.

Съдът не констатира в хода на административното производство по издаване на оспореното решение да са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, такива не се сочат и от оспорващия.

Решението обаче е издадено в противоречие на приложимия материален закон. Спорът в настоящото производство е правен и се свежда до приложението на института на давността за публичните вземания по задължения на едноличния търговец по данъчна декларация №110021404383233/18.05.2014 г. за периода 01.04.2014 г. – 30.04.2014 г.; по данъчна декларация №11001113258/14.11.2014 г. за периода 01.10.2014 г. – 31.10.2014 г.; по данъчна декларация №110021403316186/18.04.2014 г. за периода 01.03.2014 г. – 31.03.2014 г.; по данъчна декларация №110021408755611/18.10.2014 г. за периода 01.09.2014 г. – 30.09.2014 г.; по данъчна декларация №11001105191/14.08.2014 г. за периода 01.07.2014 г. – 31.07.2014 г.; по данъчна декларация №110021410303696/10.12.2014 г. за периода 01.11.2014 г. – 30.11.2014 г.;  по данъчна декларация №110021401353063/24.02.2014 г. за периода 01.01.2014 г. до 31.01.2014 г.; по данъчна декларация №110021402165298/19.03.2014 г. за периода 01.02.2014 г. до 28.02.2014 г.; по данъчна декларация №11001107790/14.09.2014 г. за периода 01.08.2014 г. – 31.08.2014 г.; по данъчна декларация №110021406659275/26.07.2014 г. за периода 01.06.2014 г. до 30.06.2014 г.; по данъчна декларация №110021407784039/13.09.2014 г. за периода 01.08.2014 г. – 31.08.2014 г.; по данъчна декларация №110021405365270/18.06.2014 г. за периода 01.05.2014 г. – 31.05.2014 г.; по данъчна декларация № 11001110418/14.10.2014 г. за периода 01.09.2014 г. – 30.09.2014 г.; по данъчна декларация № 110021407249943/21.08.2014 г. за периода 01.07.2014 г. – 31.07.2014 г.; по данъчна декларация №110021409384133/08.11.2014 г. за периода 01.10.2014 г. – 31.10.2014 г.; по данъчна декларация №110020802705075/17.05.2011 г. за периода 01.04.2011 г. – 30.04.2011 г.; по наказателно постановление № 17-0906-001607/18.12.2017 г.; по наказателно постановление № НП 243945-0040440/03.02.2017 г.; по наказателно постановление № 121/21.02.2011 г.; по глоба/фиш № 690/20.06.2013 г.

Правната регламентация на давността по ДОПК се съдържа в чл. 171 от същия кодекс, според която публичните вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок, считано от 1 януари на година, следващата годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок. Според ал. 2, с изтичането на 10-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, се погасяват всички публични вземания, независимо от спирането или прекъсването на давността освен случаите, когато задължението е отсрочено или разсрочено.

Съгласно разпоредбата на чл. 172 от ДОПК, давността спира, когато е започнало производство по установяване на публичното вземане – до издаването на акта, но за повече от една година; когато изпълнението на акта, с който е установено вземането, бъде спряно – за срока на спирането; когато е дадено разрешение за разсрочване или отсрочване на плащането – за срока на разсрочването или отсрочването; когато актът, с който е определено задължението, се обжалва, с налагането на обезпечителни мерки; когато е образувано наказателно производство, от изхода на което зависи установяването или събирането на публичното задължение, а давността се прекъсва с издаването на акта за установяване на публичното вземане или с предприемането на действия по принудително изпълнение.

Погасителната давност е период от време на бездействие на носителя на едно субективно материално право, след изтичането на който се поражда правото на задълженото лице да се позове на изтеклата давност и да откаже изпълнение на задължението. От гледна точка на данъчното право и на ДОПК, давността е период от време, с изтичането на който се преклудира правото на държавата да събере едно вземане. Изтеклата погасителна давност е основание за отписване на публичните задължения, по аргумент от нормата на чл. 173, ал. 1 от ДОПК. Съгласно разпоредбата на чл. 173, ал. 2 от ДОПК, вземанията се отписват служебно с изтичането на срока по чл. 171, ал. 2 от ДОПК, т.е. с изтичането на т.нар. абсолютна 10-годишна погасителна давност.

Общ принцип в прилагането на института на погасителната давност е, че с погасяването на едно вземане по давност не отпада дълга, а възможността за неговото принудително събиране. Предявяването на възражение за изтекла давност е право на длъжника, което той може да не упражни, а да изплати доброволно погасеното по давност задължение. В обратната хипотеза – при изтекла погасителна давност и след позоваване на този юридически факт, е налице основание за прекратяване на действията по принудителното изпълнение на публично вземане от страна на публичния изпълнител. От момента на настъпване на основанието за прекратяване на принудителното изпълнение същото става недопустимо и следва да бъде прекратено. Публичният изпълнител е длъжен да съобрази този факт при наведено в този смисъл възражение (давността не се прилага служебно), а в случай, че не възприеме възражението за изтекла погасителна давност – решаващият орган по чл. 266, ал. 1 от ДОПК, като инстанция по същество следва да констатира изтичането на давностния срок, респективно – настъпването на основанието за прекратяване на изпълнителното производство, при което да отмени евентуално извършените действия по принудителното изпълнение на такова вземане. Следователно, възраженията за недължимост на публично държавно вземане поради настъпване на някой от фактите от обхвата на чл. 168 от ДОПК, в т.ч. и за погасяването му поради изтекла погасителна давност, следва да бъдат заявени пред публичния изпълнител – както е направено в случая.

Погасителната давност може да бъде прекъсвана или спирана  при наличие на възникнали преди изтичането ѝ юридически факти, посочени в съответната правна норма. При спиране на давността, давностният срок не тече. С отпадане на основанието за спиране се възобновява течението на давностния срок, като продължава да тече неизтеклата до момента на спирането на част от него. Периодът на спиране на давността не се включва в срока на давността, с него тя се удължава. След отпадане на основанието за спиране, давностният срок се допълва с период от време, равен на разликата между целия срок на давността и изтеклото време до спирането.

В настоящия случай с оглед установената фактическа обстановка, изводите на решаващия орган, че с налагане на обезпечителната мярка с ПНОМ от 14.05.2014 г. (л. 78-79) давността за задълженията по данъчна декларация №110020802705075/17.05.2011 г. за периода 01.04.2011 г. – 30.04.2011 г. и по Фиш № 690/20.06.2013 г. е спряна съгласно чл.172, ал.1, т.5 от ДОПК, са неправилни.

По делото не са представени никакви доказателства, че Постановление за налагане на обезпечителни мерки изх. № 2381/2002/000058/14.05.2014 г. е било връчено или доведено до знанието на длъжника.

За нуждите на изпълнителното производство по ДОПК погасителната давност е способ, чрез който се преустановява възможността публично задължение да бъде събрано принудително. Позоваването на предвидената в закона погасителна давност е средство за защита на длъжника. За това всяко действие, с което давността се прекъсва, следва да е доведено предварително до неговото знание. Лицето, срещу което се предприемат действията по принудително изпълнение, следва да бъде наясно, че бездействието на взискателя е приключило и той заявява претенциите си за плащане на публичното задължение. Не може да бъде спряна или прекъсната давността, без длъжникът да е узнал за това.

В тази връзка съдът съобразява както мотивите по т. 14 на Тълкувателно Решение № 2/26.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК, съобразно които „Давността се прекъсва само със започването на производство, в което длъжникът участва. Давността не може да бъде прекъсната, без длъжникът да узнае това. Всички срокове за съхраняване на документи са съобразени със срока на погасителната давност. Ако давността може да прекъсне без знанието на длъжника, той е изложен на риска да унищожи или най-малкото да престане да съхранява документите за плащане на дълга или за погасяването му по друг начин“, така и константната съдебна практика на ВАС и административните съдилища по приложеното на чл. 172, ал. 1, т. 5 и чл. 172, ал. 2 от ДОПК. Аналогично следва да се третира и въпросът със спирането на давността – константна е съдебната практика, че правният ефект на всички спиращи и прекъсващи давността изпълнителни действия настъпва, когато те бъдат узнати от длъжника.

Следователно само факта на издаване на ПНОМ изх. № 2381/2002/000058/14.05.2014 г. не е достатъчен за спиране на погасителната давност за задълженията по данъчна декларация №110020802705075/17.05.2011 г. за периода 01.04.2011 г. – 30.04.2011 г. и по Фиш № 690/20.06.2013 г., както неправилно е приел АО. Следвало е това постановление да бъде и доведено до знанието на М., за да породи целения правен ефект.

Отделно, видно от представеното от жалбоподателката удостоверение с изх. № ИД-2454-2020/24.01.2020 г. от Обединена българска банка АД (л. 7),притежаваните от Р.М.М. и ЕТ РОЛИ – Р.М. банкови сметки към ОББ АД са били закрити съответно на 10.01.2014 г. и преди 01.01.2012 г., т.е. преди издаването на ПНОМ с изх. № 2381/2002/000058 от 14.05.2014 г.

Относно задължения по данъчни декларации: №110021404383233/18.05.2014 г.; №11001113258/14.11.2014 г.; №110021403316186/18.04.2014 г.; №110021408755611/18.10.2014 г.; №11001105191/14.08.2014 г.; №110021410303696/10.12.2014 г.; №110021401353063/24.02.2014 г.; №110021402165298/19.03.2014 г.; №11001107790/14.09.2014 г.; №110021406659275/26.07.2014 г.; №110021407784039/13.09.2014 г.; №110021405365270/18.06.2014 г.; № 11001110418/14.10.2014 г.; №110021407249943/21.08.2014 г.;   №110021409384133/08.11.2014 г., присъединени с Разпореждане за присъединяване изх. № С160011-105-0177441/27.10.2016 г. (л. 80-88) във връзка с изпълнително дело № 11020002381/2002 г.; задължения по наказателно постановление № 17-0906-001607/18.12.2017 г.; по наказателно постановление № НП 243945-0040440/03.02.2017 г., присъединени с  Разпореждане за присъединяване № С190011-105-0197995/20.06.2019 г., което не е представено от ответника с административната преписка въпреки изрично указаното му от съда с определение от з.с.з. от 19.02.2021 г. разпределение на доказателствената тежест, както и по отношение на задължението по наказателно постановление № 121/21.02.2011 г. присъединено с  Разпореждане за присъединяване № 2381/2002/000040/23.09.2013 г., което също не е представено от ответника с административната преписка въпреки изрично указаното му от съда с определение от з.с.з. от 19.02.2021 г. разпределение на доказателствената тежест, съдът намира следното:

В противоречие със закона са изводите на решаващия орган и публичния изпълнител, че тези разпореждания за присъединяване са прекъсвали давността за задълженията по изпълнителното дело и от издаването им е започвала да тече нова 5-годишна давност.

Както вече бе посочено, разпорежданията за присъединяване, на които се е позовал решаващият орган, няма доказателства да са връчвани на оспорващата, поради което изключението по чл. 217, ал. 4 от ДОПК не е налице, съответно тези разпореждания не спират давността за задълженията, посочени в тях и не съставлява действие по изпълнението, т. к. не е действие, насочено срещу длъжника с цел изпълнение на негово задължение, а вътрешен акт на обединение на изпълнителни дела в едно общо производство. Като несъставляващо действие по изпълнението на процесните задължения по смисъла на чл. 172, ал. 2 от ДОПК то не води до прекъсване на давността.

Присъединяване на вземането към вече образувано изпълнително дело не е действие по изпълнението, за да се приеме, че с извършването му давността е прекъсната на основание чл. 171, ал. 2 от ДОПК. В този смисъл са мотивите на Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. на ВКС по т. д. № 2/2013 г., ОСГТК.

Давността за задълженията по данъчни декларации: №110021404383233/18.05.2014 г.; №11001113258/14.11.2014 г.; №110021403316186/18.04.2014 г.; №110021408755611/18.10.2014 г.; №11001105191/14.08.2014 г.; №110021410303696/10.12.2014 г.; №110021401353063/24.02.2014 г.; №110021402165298/19.03.2014 г.; №11001107790/14.09.2014 г.; №110021406659275/26.07.2014 г.; №110021407784039/13.09.2014 г.; №110021405365270/18.06.2014 г.; № 11001110418/14.10.2014 г.; №110021407249943/21.08.2014 г.;   №110021409384133/08.11.2014 г., които е следвало да бъдат платени през 2014 г., започва да тече от 01.01.2015 г. и към момента на издаване на оспорваното Разпореждане изх. № С200011-137-0002744/25.03.2020 г. е изтекла, тъй като не е спирана или прекъсвана със соченото от органа разпореждане за присъединяване и е изтекла на 01.01.2020 г.

Давността за задълженията по данъчна декларация № 110020802705075/17.05.2011 г., които е следвало да бъдат платени през 2011 г., започва да тече от 01.01.2012 г. и към момента на издаване на оспорваното Разпореждане изх. № С200011-137-0002744/25.03.2020 г. е изтекла, тъй като не е спирана или прекъсвана и е изтекла на 01.01.2017 г.

Съобразно чл. 82, ал. 1, б. „а“ от ЗАНН, административното наказание не се изпълнява, ако са изтекли две години, когато наложеното наказание е глоба, като в съответствие с ал. 2 от същия член, давността започва да тече от влизане в сила на акта, с който е наложено наказанието, и се прекъсва с всяко действие на надлежните органи, предприето спрямо наказания за изпълнение на наказанието, като след завършване на действието, с което е прекъсната давността, започва да тече нова давност.

Доколкото обаче, както се посочи и по-горе, Разпореждане за присъединяване № С190011-105-0197995/20.06.2019 г., което не е представено от ответника с административната преписка въпреки изрично указаното му от съда с определение от з.с.з. от 19.02.2021 г. разпределение на доказателствената тежест, Разпореждане за присъединяване № 2381/2002/000040/23.09.2013 г., което също не е представено от ответника с административната преписка въпреки изрично указаното му от съда с определение от з.с.з. от 19.02.2021 г. разпределение на доказателствената тежест, както и ПНОМ изх. № 2381/2002/000058/14.05.2014 г. няма доказателства да са връчвани на оспорващата, поради което нито спират, нито прекъсват давността, доколкото не са били сведени до знанието на длъжника.

С оглед на това и предвид липсата на доказателства за евентуално обжалване (предвид разпоредбата на чл. 59, ал. 2 от ЗАНН в приложимата редакция – ДВ бр. 10/2011 г.), давността за задължението по наказателно постановление № 17-0906-001607/18.12.2017 г. е изтекла на основание чл. 82, ал. 1, б. „а“ от ЗАНН на 25.12.2019 г., давността за задължението по наказателно постановление № НП 243945-0040440/03.02.2017 г. е изтекла на основание чл. 82, ал. 1, б. „а“ от ЗАНН на 10.02.2019 г., давността за задължението по наказателно постановление № 121/21.02.2011 г. е изтекла на основание чл. 82, ал. 1, б. „а“ от ЗАНН на 28.02.2013 г., давността за задължението по глоба/фиш № 690/20.06.2013 г е изтекла на основание чл. 82, ал. 1, б. „а“ от ЗАНН на 27.06.2015 г.

Или в обобщение от данните по делото се установява, че надлежно уведомяване на длъжника за предприети действия по принудителното изпълнение на процесните задължения липсва, поради което и за всички тях е изтекла давността на посочените от съда дати.

Необходимо е да се отбележи, че правилата за доказване важат в еднаква степен, както за задълженото лице, така и за органа по приходите. Нещо повече, разпоредбата на чл. 170, ал. 1 от АПК, приложима в настоящото производството по препращане на § 2 от ДР на ДОПК, задължава административния орган да установи съществуването на фактическите основания, посочени в акта, и изпълнението на законовите изисквания при издаването му. Принципите на обективната истина и служебното начало в съдебния административен процес, налагат съдът да основе констатациите си за всеки факт върху наличните доказателства, без да има значение, дали те са представени от страната, която носи доказателствената тежест относно този факт, от противната страна по административния спор или пък са издирени служебно от съда. При това положение въпроса за доказателствената тежест се свежда до последиците от недоказването. Доказателствената тежест се състои в правото и задължението на съда да обяви за ненастъпила тази правна последица, чийто юридически факт не е доказан. Изпълнението на това задължение от страна на съда означава при недоказване да се приеме, че недоказаното не е осъществено. А щом юридическият факт не е осъществен, не могат да настъпят последиците, които съответната материалноправна норма свързва с неговото проявление.

 Изтичането на погасителна давност е основание за погасяване на публичните вземания (арг. чл. 168, т. 3 от ДОПК), като и за тяхното отписване на основание чл. 173 от ДОПК. Следователно процесните публични вземания и при надлежно направено и основателно възражение за изтекла погасителна давност следва да се отпишат на основание чл. 173 от ДОПК.

От изложеното се налага извод, че за задълженията, за които длъжникът е поискал отписването им поради изтекла погасителна давност и за които е постановен оспорения отказ на публичния изпълнител, давността е изтекла, поради което за същите събирането им е следвало да бъде прекратено поради изтекла погасителна давност съгласно чл. 225, ал. 1, т. 7 във вр. с чл. 168, т. 3 и чл. 171, ал. 1 от ДОПК и чл. 82, ал. 1, б. „а“ от ЗАНН.

По изложените мотиви съдът намира, че Решение № 71/08.06.2020 г. на директора на ТД на НАП - Велико Търново в потвърдителната част е валиден административен акт, издаден в предвидената в закона форма и при спазване на процесуалните правила, но в нарушение на материалноправните разпоредби по неговото издаване, поради което жалбата срещу него е основателна. Решението следва да бъде отменено в тази му част, а също така да се отмени и разпореждането на публичния изпълнител при ТД на НАП - Велико Търново, офис Ловеч в тази част, като преписката се върне на същия за постановяване на акт по същество по искането за отписване по давност на основание чл. 173 от ДОПК, като се вземат предвид указанията, дадени в мотивите на настоящото решение.

С оглед изхода на спора, основателно се явява искането на процесуалния представител на жалбоподателката за присъждане на сторените по делото разноски, както следва: 1800 лева – договорено и заплатено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие (л. 97) и 60 лв. – внесени държавни такси (л. 98-99), или в общ размер на 1860 лв., които на основание чл. 143, ал. 1 от АПК следва да бъдат възстановени от бюджета на органа, издал отменения акт – Национална агенция за приходите.

Съгласно чл. 268, ал. 2 от ДОПК настоящото решение е окончателно и не подлежи на обжалване, каквато е и константната практика на ВАС – така Определение № 11328/23.07.2019 г. по адм.д. №8092/2019 г., I отд., Определение № 7912/27.05.2019 г. по адм.д. №5776/2019 г., 5-чл. състав и др.

Водим от горното и на основание чл. 172, ал. 2 и чл. 173, ал. 2 от АПК, вр. чл. 268 от ДОПК, съдът

 

Р  Е  Ш  И:

 

ОТМЕНЯ Решение по жалба срещу действия на публичен изпълнител  № 71/08.06.2020 г., издадено от директора на ТД на НАП – Велико Търново, в обжалваната му част, с която е потвърдено Разпореждане с № С200011-137-0002744/25.03.2020 г., издадено от публичен изпълнител в дирекция „Събиране“ при ТД на НАП – Велико Търново, офис Ловеч, с което на Р.М.М. с ЕТ „Роли – Р.М.” е отказано погасяването на публични вземания по давност, както следва: за задълженията по данъчна декларация №110021404383233/18.05.2014 г.; за задълженията по данъчна декларация №11001113258/14.11.2014 г.; за задълженията по данъчна декларация №110021403316186/18.04.2014 г.; за задълженията по данъчна декларация №110021408755611/18.10.2014 г.; за задълженията по данъчна декларация №11001105191/14.08.2014 г.; за задълженията по данъчна декларация №110021410303696/10.12.2014 г.; за задълженията по данъчна декларация №110021401353063/24.02.2014 г.; за задълженията по данъчна декларация №110021402165298/19.03.2014 г.; за задълженията по данъчна декларация №11001107790/14.09.2014 г.; за задълженията по данъчна декларация №110021406659275/26.07.2014 г.; за задълженията по данъчна декларация №110021407784039/13.09.2014 г.; за задълженията по данъчна декларация №110021405365270/18.06.2014 г.; за задълженията по данъчна декларация №11001110418/14.10.2014 г.; за задълженията по данъчна декларация №110021407249943/21.08.2014 г.; за задълженията по данъчна декларация №110021409384133/08.11.2014 г.; за задълженията по данъчна декларация №110020802705075/17.05.2011 г.; за задължението по наказателно постановление № 17-0906-001607/18.12.2017 г.; за задължението по наказателно постановление № НП 243945-0040440/03.02.2017 г.; за задължението по наказателно постановление № 121/21.02.2011 г.; за задължението по глоба/фиш № 690/20.06.2013 г.

ВРЪЩА преписката на публичния изпълнител при ТД на НАП - Велико Търново, офис Ловеч за издаване на ново разпореждане, съобразно указанията, дадени в настоящото решение.

ОСЪЖДА Национална агенция за приходите да заплати на Р.М.М. с посочен в жалбата постоянен адрес *** – Р.М.” с ЕИК ********* с адрес *** сумата от 1 860 (хиляда осемстотин и шестдесет) лева, представляваща сторени съдебно-деловодни разноски.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл. 268, ал. 2 от ДОПК.

Препис от решението да се изпрати на страните по делото.

 

 

        АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: