РЕШЕНИЕ
№ 192
гр. Враца, 25.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, II-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми март през две хиляди
двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Евгения Г. Симеонова
Членове:Калин Тр. Тодоров
Борис К. Динев
при участието на секретаря Веселка Кр. Николова
като разгледа докладваното от Евгения Г. Симеонова Въззивно гражданско
дело № 20241400500012 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл.258 и сл ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх.№ 13827/10.11.2023 г. на З. А. Л.,
чрез адв.Х. Й., преупълномощена от Еднолично адвокатско дружество "Д.
М.", против Решение № 605/31.10.2023 г. по гр.д.№ 796/2023 г. по описа на
Районен съд-Враца, с което са отхвърлени изцяло предявените от
жалбоподателя против "Адессо Кредит България" ЕООД, ЕИК ***, иск с
правно основание чл.26, ал. 1, пр. първо ЗЗД за прогласяване нищожността на
неустоечна клауза в сключен на 16.05.2022 г. между страните договор за заем
поради противоречието й със закона; предявените в условията на
евентуалност искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. второ ЗЗД за
прогласяване нищожността на неустоечна клауза в сключения на 16.05.2022 г.
между страните договор за заем поради заобикаляне на закона и с правно
основание чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД за прогласяване нищожността на
неустоечна клауза в сключения на 16.05.2022 г. между страните договор за
заем поради накърняване на добрите нрави, както и предявения иск с правно
основание чл.55, ал. 1, пр. първо ЗЗД за осъждане на ответника да заплати
сумата от 50,00 лева, представляваща частичен иск от общо 218,57 лева,
недължимо платени суми, при начална липса на основание по неустоечната
клауза на процесния договор.
Във въззивната жалба се изразява несъгласие с мотивите на районния
съд, че липсват доказателства за сключване на договор между страните и че
съдът не е запознат с текста на неустоечната клауза, поради което не може да
1
направи извод дали същата противоречи на закона, дали заобикаля закона или
е в противоречие с добрите нрави. Навеждат се доводи, че по делото е
представено в заверен препис копие от договора за паричен заем и
погасителен план към същия, които действително не са подписани от ищеца,
но от същите се установява съдържанието на договора и на съдържащата се в
него клауза за неустойка, чиято нищожност се иска да бъде прогласена.
Въззивникът прави и оплакване, че първоинстанционният съд е
оставил без уважение направеното от ищеца искане по реда на чл.190 ГПК,
след което въпреки това недопускане на относими за спора доказателства и
въпреки представеното копие от договора и при липсата на оспорване
относно сключването на този договор, посочва, че не може да бъде прието за
установено сключването на такъв договор. Намира, че неправилно съдът е
отхвърлил и доказателствените искания за допускане на съдебно-счетоводна
експертиза и за издаване на съдебно удостоверение, което да послужи пред
БНБ за снабдяване с информация. В тази връзка въззивникът счита, че съдът
не му е дал възможност за докаже наличието на договорни отношения между
страните, вкл. на задълженията на страните по договора, както и че е изправна
страна по договора.
Във въззивната жалба се навеждат доводи, че сключеният договор е
такъв за потребителски кредит и регулацията му попада под разпоредбите на
Закона за потребителския кредит /ЗПК/, като още в исковата молба е
направено възражение за недействителност на договора, поради нарушение
разпоредби на посочения закон. Развиват се съображения, че след като съдът
е приел, че не е спазена формата на договора, то е следвало да прогласи целия
договор за недействителен на основание чл.26, ал.2, пр.3 ЗЗД, а не да приема,
че не е спазена формата на договора. Излагат се и аргументи, че в случай, че
липсата на подпис се тълкува като липса на съгласие, но това отново води до
извод за нищожност на договора на основание чл.26, ал.2, пр.2 ЗЗД. Изтъква
се, че тази нищожност е абсолютна и води до пълна невъзможност
опорочената сделка да породи правни последици.
Прави се искане за отмяна на обжалваното решение в цялост и за
уважаване на предявените искове. Претендира се присъждане на направените
разноски пред двете съдебни инстанции.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК не е постъпил отговор на въззивната
жалба от насрещната страна "Адессо Кредит България" ЕООД.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от
надлежна страна, в рамките на законоустановения срок по чл.259, ал.1 ГПК и
срещу обжалваем съдебен акт.
За да се произнесе по основателността на жалбата, настоящият съдебен
състав взе предвид следното:
Производството пред Районен съд - Враца е образувано въз основа на
искова молба, подадена от З. А. Л., ЕГН **********, чрез пълномощника му
адв. Х. Й., преупълномощена от ЕАД „Д. М.”, срещу „Адессо Кредит
България“ ЕООД, ЕИК: ***, гр. Ботевград, с която са предявени иск за
обявяване на нищожност на неустоечната клауза на чл. 4 от Договор за
паричен заем № ***/16.05.2022 г. и иск и за заплащане на сумата 50.00 лв. -
частичен иск от общо 218,57 лв., представляваща недължимо платена сума
при начална липса на основание по неустоечната клауза в същия договор,
ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на депозиране на
2
исковата молба до окончателното й изплащане, както и за присъждане на
разноски.
В исковата молба се твърди, че на 16.05.2022 г. между ищеца и
ответника е бил сключен Договор за паричен заем № *** за сумата 500,00 лв.
с двуседмична погасителната вноска в размер 51,72 лв., като всички вноски са
11 бр. и размерът на общата сума за връщане възлиза на 551,43 лв. Посочва
се, че в чл. 4 от този договор е било уговорено, че страните се съгласяват
договорът за заем да бъде обезпечен по начина и условията съгласно т.1 и т.2
на чл.4, а в чл.4, ал. 2 страните били уговорили, че в случай на неизпълнение
на задължението си да предостави обезпечение в срока, кредитополучателят
дължи неустойка на кредитора в размер 218,57 лв., която се заплаща от
кредитополучателя разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски. Така
на ищеца била начислена неустойка в посочения размер, тъй като не
представил в срок надлежни поръчители или друг вид обезпечение, посочени
в договора, при което месечната погасителна вноска е станала 70,00 лв.
вместо 50,13 лв., а общата сума, която следвало да върне станала 770,00 лв.,
вместо 551,43 лв.
Поддържа се, че към датата на завеждане на исковата молба З. Л. е
изплатил изцяло задълженията по процесния договор за заем.
Твърди се, че така уговорената клауза за неустойка в чл. 4 от договора
за паричен заем е нищожна поради противоречие с добрите нрави /чл.26, ал.
1, пр. 3 ЗЗД/ и поради това, че е сключена при неспазване на нормите на
чл.11, чл.19, ал.4 ЗПК, във вр. с чл.22, както и по чл.143, ал.1 ЗЗП.
Излагат се съображения, че настоящият случай касае еднотипни
договори за паричен заем, върху чието съдържание потребителят не може да
влияе. Поддържа се, че клаузата за неустойка е нищожна, тъй като чрез
уговорката, че ако заемателят не предостави при сключването на договора
обезпечение, дългът му нараства, се увеличава опасността от
свръхзадлъжнялост, като кредиторът не следва да предоставя кредити без
предварителна оценка на кредитоспособността на длъжника.
Навеждат се доводи, че неустойка за неизпълнение на задължение,
което не е свързано пряко с претърпени вреди за кредитора, е типичен пример
за неустойка, която накърнява добрите нрави, тъй като излиза извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и цели
единствено постигането на неоснователно обогатяване. Твърди се, че подобна
неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може
да бъде събрано от длъжника в срок, но именно тези вреди се обезщетяват и
чрез мораторната лихва по чл.33, ал.1 от ЗПК, като подобно кумулиране на
неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо.
Сочи се, че нито една от страните не е имала реално намерение да бъде
предоставено обезпечение или да се ползват правата на кредитора по чл.71
ЗЗД, при непредставено обезпечение, като дори да се приеме, че страните са
допускали възможността исканото обезпечение да се предостави и
„неустойката“ да не се дължи, то това плащане не се явява неустойка по
смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие.
Поддържа се и, че тази клауза е изцяло неравноправна и нищожна на
основание чл.143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй като същата задължава потребителя при
неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока
неустойка, като клаузата не е и индивидуално уговорена съгласно чл.146 от
3
ЗЗП.
Излагат се съображения, че са нищожни отделните клаузи от
процесния договор на основание чл.26, ал.1, пр.1 от ЗЗД поради нарушение на
закона, чл.26, ал.1, пр.2 от ЗЗД поради нарушаване на добрите нрави,
респективно на основание чл.146 от ЗЗП поради неравноправност. Сочи се, че
чл.33, ал.1 и ал.2 ЗПК при забава на потребителя кредиторът има право само
на лихва до размера на законната върху неплатената в срок сума за времето на
забавата, като в случая е налице заобикаляне на ЗПК, поради което на
основание чл.21, ал. 1 ЗПК клаузата е нищожна.
Според ищеца са налице основания целият договор за потребителски
заем да се приеме за недействителен, което по същество води до
недействителност и на самата неустоечна клауза, като моли за произнасяне
относно недействителността на договора само в мотивите на решението.
Изтъква се, че съзнателното погрешно посочване от кредитора на ГПР, както
и непосочването на компонентите, които влизат в него, с цел заобикаляне
ограниченията на ЗПК, следва да се тълкува, като цялостно неизпълнение на
задължението по чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, което е основание за
недействителност на целия договор по чл.22 от ЗПК.
В срока по чл.131 ГПК от ответника „Адессо Кредит България“ ЕООД
е постъпил писмен отговор, с който се изразява становище за допустимост, но
неоснователност на предявените искове.
Поддържа се, че преценката за противоречието на договорната
неустойка с добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към
момента на сключването на договора, като в случая конкретните
обстоятелства не обуславят извод за противоречие на договорката за
заплащане на неустойка с принципите на добросъвестността. Сочи се, че с
оглед размера на неустойката, същата не може да бъде определена като
прекомерна, защото е под размера на главницата по заема, в рамките на
приемливото и допустимото при такъв вид облигационни отношения.
Изтъква се, че в договора е предвидено, че неустойката ще бъде
заплатена разсрочено за целия срок на действие на договора, заедно с
дължимите двуседмични вноски, а не еднократно, като нейният общ
абсолютен размер е функция основно на срока на действие на договора, в
който ищецът е пожелал да ползва предоставената му в заем сума. Твърди се,
че този размер е съответен на неизпълнението на ищеца като длъжник по
договора, тъй като в момента, в който ищецът би изпълнил задължението си
по чл.4.1, т. 1 или 2 от договора и би предоставил допълнителното
обезпечение, дължимостта и начисляването на неустойката би било
преустановено и същата би се дължала в много по-малък размер. Сочи се, че
несъразмерността между главницата и неустойката, констатирана към
момента на неизпълнението и неудържимото й нарастване в резултат на
евентуално продължителен период на забава не са основания за обявяването й
за нищожна, тъй като тези критерии са изключени при преценката за нейната
нищожност.
Изтъква се, че становището на ищеца, че размерът на договорената
между страните неустойка е определен в противоречие с правилата на
добрите нрави, не държи сметка за вида и характера на сключения между тях
договор за паричен заем, като се сочи, че ответното дружество е сключило
договора за заем с ищеца именно в кръга на предмета си на дейност, което
4
определя сделката като търговска по смисъла на чл. 286, ал. 1 от Търговския
закон (ТЗ) и договорната свобода лежи в основата на установяване на
търговските взаимоотношения, в това число и по отношение определянето на
размера на дължимата неустойка.
Твърди се, че е налице и съгласие на страните по договора за този
начин на формиране на неустойката. Посочва се, че в чл.7, ал. 2 от договора
за заем е предвидено, че кредитополучателят винаги може да погаси изцяло
или частично задължението си предсрочно, като в тази хипотеза той има
право на намаляване на общите разходи по кредита, което води до
недължимост и на оставащата до края на действие на договора неизплатена
част от неустойката. Изтъква се, че поемането на акцесорното задължение,
така и обезпечаващата изпълнението му неустойка не са наложени и
поставени от заемодателя като условие за сключването на договора. Сочи се,
че акцесорното задължение на заемателя, обезпечено с оспорената неустойка,
в действителност е насрещно такова, което е включено в индивидуалния му
договор вследствие на това, че същият е пожелал да се ползва от
преференциални допълнителни условия по договора, които пък от своя страна
заемодателят се е задължил да му предостави срещу допълнително
обезпечение.
Поддържа се, че неустоечната клауза не е и неравноправна по смисъла
на ЗЗП, тъй като е индивидуално уговорена и освен че не нарушава принципа
на добросъвестността, същата не създава и значителна неравнопоставеност
между страните относно правата и задълженията, нито пък е сключена във
вреда на потребителя. Твърди се, че не е налице заобикаляне на разпоредбата
на чл. 33, ал. 1 от ЗПК, тъй като същата касае неизпълнение на основното
задължение на кредитополучателя да върне заетата сума, а неустойката се
отнася до неизпълнението на акцесорното задължение за предоставяне на
допълнително обезпечение.
Иска се постановяване на решение, с което предявените искове да
бъдат изцяло отхвърлени и на дружеството да бъдат присъдени разноски.
В производството пред първоинстанционния съд са представени
документи, по приемането на които като писмени доказателства районният
съд не се е произнесъл. В рамките на същото производство е било отказано и
допускането на поисканата от ищеца съдебно-счетоводна експертиза, без да
се излагат мотиви за този отказ.
В условията на чл.266, ал.3 ГПК въззивният съд е събрал писмени
доказателства и е допуснал и изслушал съдебно-счетоводна експертиза.
С обжалваното Решение № 605/31.10.2023 г. по гр.д.№ 796/2023 г. по
описа на РС-Враца предявените искове са отхвърлени като неоснователни и
недоказани. Решаващите изводи на първоинстанционния съд са, че ищецът не
е провел пълно и главно доказване на обстоятелствата, на които основава
исковата си претенция и от които извлича изгодни за себе си последици, а
именно – сключването на описания договор за заем и съдържанието на
неустоечната клауза, чиято нищожност се иска да бъде прогласена.
При извършената служебна проверка на решението, съобразно
правомощията по чл. 269, изр. първо ГПК, въззивният съд намира същото за
валидно и допустимо.
Предвид горното и съгласно разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК
следва да бъде проверена правилността му по изложените във въззивната
5
жалба доводи и при извършена служебна проверка за допуснати нарушения
на императивни материалноправни норми, като въззивната инстанция се
произнесе по правния спор между страните.
За да се произнесе, настоящият съдебен състав обсъди събраните
доказателства, поотделно и в тяхната пълнота, във връзка с наведените от
страните доводи, при което приема за установено следното:
Видно от представения по делото Договор за паричен заем №
******/16.05.2022 г., „Адессо Кредит България“ ЕООД, гр.София, в
качеството на заемодател, и З. А. Л. от гр. Враца, в качеството на заемател, са
сключили договор за паричен заем, по силата на който заемодателят предава в
собственост на заемателя сумата 500,00 лева, а заемателят се е задължил да
върне същата на заемодателя при условия, конкретно посочени в чл.2 от
договора: размер на погасителната двуседмична вноска – 50,13 лв., срок на
заема – 11 двуседмични вноски, фиксиран годишен лихвен процент по заема –
40,00%, обща дължима сума – 551,43 лева, размер на годишния процент на
разходите - 48,75%, като са посочени датите на плащане на всяка погасителна
вноска. Съгласно чл.3 от договора с подписването на същия заемателят
удостоверява, че е получил от заемодателя изцяло и в брой заемната сума,
като договорът има силата на разписка за предадена, съответно получена
сума.
Съобразно чл. 4, ал. 1 от Договора, в деня на сключването му,
заемателят следва да предостави на кредитора допълнително обезпечение, а
именно: 1) две физически лица - поръчители, които следва да отговарят на
следните, кумулативно поставени изисквания: да представят служебна
бележка от работодател за размер на трудово възнаграждение; нетният размер
на осигурителния им доход да е в размер над 1000 лв.; безсрочен трудов
договор; да нямат неплатени осигуровки за последните две години; да нямат
задължения към други банкови и финансови институции или ако имат -
кредитната им история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не
по-лош от 401 "Редовен"; поръчителите подписват договор за поръчителство,
или 2) банкова гаранция с бенефициер – заемодателя за сумата по чл. 2, т. 7
от Договора (551,43 лв.), със срок на валидност – 30 дни след крайния срок за
плащане на задълженията по настоящия договор. Страните са уговорили
също, че при неизпълнение в срок на горепосоченото задължение за
предоставяне на обезпечение, съобразно чл.4, ал.2 от Договора, заемателят
дължи на заемодателя неустойка в размер 218,57 лева, която заемателят
заплаща разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски, като към
размера на всяка от вноските, посочен в чл.2, т.2, се добавя сумата от 19,87
лв. Приложен е и погасителен план, от който е видно, че е относим към
сключен между "Адессо Кредит България" ЕООД и З. А. Л. Договор за кредит
№ ***/16.05.2022 г., както и размерът на кредита от 500,00 лв., брой и дати на
падеж на 11 двуседмични погасителни вноски, размер на вноската от 50,13
лв., размер на оскъпяване на всяка погасителна вноска при непредоставяне на
обезпечения от 19,87 лв. и общ размер на погасителната вноска с
оскъпяването от 70,00 лв.
Представените по делото договор и погасителен план са подписани от
представител на заемодателя, но не носят подписи на заемателя.
От заключението на изслушаната пред въззивния съд
съдебно-счетоводна експертиза, неоспорено от страните, което съдът
6
кредитира като правилно, обективно и пълно, се установява, че по Договор за
паричен заем № ******/16.05.2022г. заемателят З. Л. е изплатил общо сумата
633,94 лева, с която са погасени 500,00 лева - главница, 34,50 лева -
договорна лихва и 99,35 лева – неустойка, според извършеното от ответника
осчетоводяване. Според заключението, действителния размер на ГПР по
договора за паричен заем, в случай, че заплатената сума за неустойка бъде
включена в ГПР, е 107,15%.
При така изложената фактическа обстановка, съдът прави следните
правни изводи:
Заявените в исковата молба обстоятелства и направените искания
дават основание на окръжния съд да приеме, че пред районният съд са
предявени за разглеждане установителен иск с правно основание чл.124, ал. 1
ГПК, във вр. с чл.26, ал. 1 ЗЗД за установяване нищожността на клаузата,
уговорена в чл.4 от сключения между страните договор за паричен заем №
******/16.05.2022 г., предвиждаща заплащане на неустойка в случай на
непредставяне на обезпечение, поради противоречието й със закона, поради
заобикаляне на закона или поради противоречието й с добрите нрави, както и
осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД за заплащане на
сумата 50,00 лв. (частичен от 218,57 лв.), представляваща даденото от ищеца
без основание по неустоечната клауза, уговорена в чл.4, ал.2 от същия
договор, ведно със законната лихва върху сумата от датата на подаване на
исковата молба до окончателното й изплащане.
По иска с правно основание чл.124, ал. 1 ГПК, във вр. с чл.26, ал. 1 ЗЗД:
За основателност на този иск в тежест на ищеца е да докаже, че между
страните е възникнало валидно облигационно правоотношение по Договор за
паричен заем № ******/16.05.2022г., по силата на което за него е възникнало
задължение за заплащане на неустойка в сочения размер, както и че клаузата
за неустойка, уговорена в чл.4 от договора е нищожна поради противоречие
на закона, евентуално заобикаля императивна правна норма, евентуално
противоречи на добрите нрави.
Съществуването на валидно облигационно правоотношение между
страните З. А. Л. и „Адессо Кредит България“ ЕООД не е спорно между
страните по делото. Същото се установява и от представения пред въззивната
инстанция заверен препис от Договор за паричен заем № ******/16.05.2022 г.
Действително представеният по делото екземпляр от договора не носи подпис
на страната, която го представя, а именно – заемателя З. Л., т.е. липсва
реквизит на договора по чл.11, ал.1, т.27 ЗПК, но тази нередовност не води
до недействителност на договора – арг. чл.22 ЗПК. Договорът за заем е
реален, поради което релевантно за възникването на правоотношението е
реалното предаване в собственост на заемополучателя на съответната
заместима вещ /арг. чл.240, ал.1 ЗЗД/. Между страните не се спори, че
заемодателят е изпълнил задължението си да предаде на заемателя
отпуснатата в заем сума, поради което съдът намира, че е налице валидно
възникнала облигационна връзка между страните по договор за заем.
Направеният извод се подкрепя и от безспорния факт, установен от
заключението по съдебно-счетоводната експертиза, че ищецът е изпълнявал
задълженията си по сключения договор, като е издължавал договорените
суми, което би било нелогично и житейски неправдоподобно, ако не е
получил сумата, предмет на договора. С реалното получаване на сумата е
7
осъществен фактическият състав на договора за заем.
След извършен анализ на съдържанието на договора, изхождайки от
неговия предмет – предоставяне на заем, както и от страните по него –
юридическо лице, което е небанкова финансова институция, предоставяща
кредити в рамките на своята търговска дейност, ищеца – физическо лице,
което при сключване на договора действа извън рамките на своята
професионална компетентност, изводът, който се налага е, че процесния
договор за заем има характеристиките на договор за потребителски кредит по
смисъла на чл.9, ал.1 ЗПК, поради което и при решаване на настоящия спор
приложение следва да намерят правилата на действащия ЗПК, в глава трета, а
според чл.24 от същия - и на ЗЗП.
По делото няма спор, а и след служебна справка в публичния регистър
на БНБ по чл.3а Закона за кредитните институции /ЗКИ/ се установява, че
посоченият в договора заемодател е регистриран като финансова институция
по смисъла на чл.3, ал. 2 ЗКИ, поради което може да отпуска заеми със
средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или
други възстановими средства. Така констатираното обстоятелство определя
дружеството и като кредитор по смисъла на чл.9, ал.4 ЗПК. От друга страна
отпуснатият кредит на ищеца като физическо лице представлява предоставяне
на финансова услуга по смисъла на § 13, т. 12 от ДР на Закона за защита на
потребителите /ЗЗП/ и същия има качеството на потребител по смисъла на
чл.9, ал.3 ЗПК, както и по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП.
Съгласно разпоредбата на чл.9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски
кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.
Законът въвежда императивни изисквания относно формата и съдържанието
на този вид договор, посочени в разпоредбите на чл.10 - чл.12 ЗПК. Нормата
на чл.21, ал.1 ЗПК предвижда, че всяка клауза в договор за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон е
нищожна, а според чл.22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.10,
ал.1, чл.11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл.12, ал.1, т. 7-9 ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Посочено е също, че за договора за
потребителски кредит се прилагат и чл.143-148 ЗЗП (чл.24). С оглед
императивния характер на посочените разпоредби, които са установени в
обществен интерес за защита на икономически по-слаби участници в оборота,
съдът е задължен да следи служебно за тяхното спазване и дължи
произнасяне дори ако нарушението на тези норми не е въведено като
основание за уважаване на иска /чл.7, ал.3 от ГПК (нова – ДВ, бр. 100 от 2019
г.) и т. 1 на ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК
на ВКС/.
В процесния случай, твърденията за недействителност на договора на
основание чл.22, вр. чл.11, ал. 1, т. 10 ЗПК следва да бъдат разгледани в
светлината на процентната стойност на ГПР, разписана в чл.2, ал.8 Договора,
доколкото са неразривно свързани.
Разпоредбата на чл.4, ал. 1 от договора, възлага в тежест на заемателя в
деня на подписване на договора за заем да осигури две физически лица -
поръчители, които следва да отговарят на горепосочените кумулативно
поставени изисквания или банкова гаранция в размер от 551,43 лв. (сумата
8
съобразно чл. 2, т. 7 от договора за заем). При неизпълнение се дължи
отразената в чл. 4, ал. 2 от договора неустойка в размер 218,57 лева. Прочитът
на съдържанието на клаузите на чл.4, ал.1 и ал.2 от договора и съпоставянето
им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че
по своето същество те представляват скрито възнаграждение за кредитора
(което последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка).
Изискванията, които клаузата на чл.4, ал.1 от договора въвежда за
потребителя за вида обезпечение и срока за представянето му са на практика
неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният
търси паричен заем в нисък размер (500,00 лв.). Предвид това, не само
правно, но и житейски необосновано е да се счита, че в деня на сключването
на договора потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури
банкова гаранция от 551,43 лв. - сума, надхвърляща заемната сума (за което
съответната банкова институция ще изисква също заплащане) или две
физически лица - поръчители, които да отговарят на многобройните,
кумулативно поставени изисквания към тях (така, както са отразени във
фактическата част от настоящото изложение) и то в деня на подписване на
договора за заем. Следва да се посочи, че за заемателя е обективно
невъзможно в предвидения срок да се снабди с изискваната информация за
поръчителите, за да я предостави на заемодателя. Освен това изискуемата
информация представлява банкова тайна по смисъла на чл.62, ал. 2 ЗКИ,
поради което заемателят следва да ангажира поръчителите да се снабдят
лично с тази информация, което допълнително препятства възможността да
се изпълни договореното задължение в деня на сключването на договора.
Следователно, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са
неизпълними от длъжника, кредиторът цели да се обогати като капитализира
допълнително вземане, което обозначава като "неустойка". Същевременно,
кредиторът не включва т. нар. от него "неустойка" при формиране на ГПР по
договора, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл.19,
ал. 4 ЗПК (обстоятелството, че "неустойката" не е включена в ГПР по
договора е обстоятелство, което се потвърждава и от самия кредитор-
ответник в отговора на исковата молба).
Гореизложените изводи се подкрепят и от факта, че още със
сключването на договора, страните са уговорили, че неустойката ще се
изплаща разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски – по 19,87 лв. на
две седмици (чл. 4, ал.2, изр. второ от договора), както и от факта, че самият
кредитор, в приложимия към договора погасителен план, изначално
разсрочва вземането за "неустойка при липса на обезпечение" като при
формирането на всяка анюитетната вноска добавя и част от дължимата сума
за "неустойка". В тази връзка е явно, че заемодателят изначално е предвидил
невъзможността на заемателя да изпълни договорното задължение за
осигуряване на обезпечението, предвидено в чл. 4, ал.1 от договора, поради
което в договора е предвидил начин за изплащане на дължимата неустойка.
Предвид гореизложеното, съдът счита, че вземането за неустойка на
практика представлява скрито възнаграждение за кредитора (съответно,
сигурен разход за потребителя) и като такова е следвало да бъде включено в
годишния процент на разходите. Съгласно чл.19, ал.1 ЗПК годишният
процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
9
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Съобразно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК,
„Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани
с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариалните такси". Предвид
изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които
трябва да заплати длъжникът, а не същият да бъде поставен в положение да
тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи.
В конкретния случай е посочено, че ГПР е 48,75 %, но от
съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно
разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече - както
вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които става изискуема
разписаната в чл. 4, ал. 2 от Договора "неустойка", то тя е с характер на
възнаграждение и следва изначално да бъде включена при формирането на
ГПР. Липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора
съобразно изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, не дава възможност на
потребителя да прецени икономическите последици от сключването на
договора. Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния
ГПР (който е 107,15 % според заключението по ССчЕ) и неясната методика на
формирането му, представлява невярна информация относно общите разходи
по кредита, което следва да се окачестви като нелоялна и по-специално
заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от
Директива 2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди
средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е
възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен
случай не би взел. Това от своя страна означава, че клаузата относно общия
размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по
смисъла на чл.3, § 1 и чл.4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече
недействителност на договора в неговата цялост.
Отделно от това, чрез вменяване в тежест на потребителя да осигури
обезпечение по договора, се прехвърля изцяло върху длъжника рискът от
неизпълнение на задължението на кредитора да оцени кредитоспособността
на потребителя. Последното се явява в директно противоречие с чл.8, § 1 от
Директива 2008/48 и разясненията, дадени в § 4046 от Решение на СЕС
(четвърти състав) от 27.03.2014 г. по дело C-565/12 с предмет преюдициално
запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Tribunal d’instance
d’Orlйans (Франция). Впрочем, в конкретния случай, това е особено
съществено предвид обстоятелството, че в чл.2, т.7 от Договора като обща
сума за заплащане от потребителя е посочена 551,43 лева. В тази величина
обаче, не е включена дължимата по чл. 4, ал. 2 от Договора "неустойка" в
размер 218,57 лв.
10
Видно от заключението по ССчЕ общата сума, която заемателят е
внесъл по договора за заем е 633,94 лева, т.е. освен пълно разминаване между
посочения в договора ГПР и действителния процент на разходите, който се
изчислява на годишна база, е налице несъответствие и между сумата, която
потребителят реално ще заплати по договора и тази отразена в чл.2, т.7 от
него.
С оглед изложеното въззивният съдебен състав намира, че тъй като
при сключването на процесния договор за паричен заем не са били спазени
изискванията на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, то на основание чл.22 ЗПК договорът
се явява изцяло недействителен.
Наред с това, с оглед искането на ищеца, съдът констатира и
нищожност на клаузата на чл.4 от договора за неустойка поради накърняване
на добрите нрави. Както вече бе посочено по-горе, при сключването на
процесния договор ищецът не е предоставил обезпечение на кредитора –
поръчителство или банкова гаранция, поради което заемодателят е начислил
договорената неустойка. При преценка на дължимостта на начислената
неустойка съдът, съгласно дадените в ТР № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС
разяснения, следва да извърши преценка за нищожност на неустоечната
клауза поради накърняване на добрите нрави. Критериите дали е налице
нищожност поради противоречие с добрите нрави на неустойка, са посочени
в тълкувателното решение, а именно - такава е неустойка, която е уговорена
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за
всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на
примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с
неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други,
различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка
и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера
на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /виж
Решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./.
Съобразявайки последиците от неизпълнение на задължението за
предоставяне в деня на сключване на договора за заем на допълнително
обезпечение – две физически лица - поръчители, или банкова гаранция с
бенефициер - заемодателя, съдът намира, че неустойката не зависи от вредите
от това неизпълнение и по никакъв начин не кореспондира с последиците от
него. Така, както е уговорена, неустойката е предназначена да санкционира
заемателят за виновното неспазване на договорното задължение за
предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното
задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко
върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем,
съобразно договора. Непредоставянето на обезпечение не води до
претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени
възможностите на кредитополучателя да предостави обезпечение и риска по
предоставянето на заем към датата на сключването на договора с оглед на
индивидуалното договаряне на договорните условия. От съдържанието на чл.
4, ал. 2 от процесния договор е видно, че размерът на уговорената неустойка е
около половината от размера на заетата сума. Така уговореният размер е
прекомерен спрямо чистата стойност на заема, и поради това уговорката се
явява в противоречие с обезщетителната функция на неустойката. Макар и да
11
е уговорена като санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на
договорно задължение, неустойката е предвидена да се кумулира към
погасителните вноски, по който начин се отклонява от обезпечителната и
обезщетителната си функция и води до скрито оскъпяване на кредита.
Включена по този начин неустойката по същество е добавък към
възнаградителната лихва на заемодателя, предвид условията, на които трябва
да отговаря обезпечението, и поради това го обогатява неоснователно, което
противоречи на принципа за справедливост в гражданските правоотношения.
Следователно уговорената по този начин неустойка за обезщетяване
неизпълнението на договорно задължение излиза извън по-горе очертаните
функции на неустойката, създава условия за неоснователно обогатяване на
предоставящия заемната сума и нарушава принципа за справедливост, поради
което е нищожна поради противоречие с добрите нрави на основание чл.26,
ал.1, пр.трето ЗЗД, чл.21, ал.1 и чл.33, ал.1 ЗПК.
Наред с това предвидената клауза е и неравноправна по смисъла на чл.
143, ал.2, т. 5 ЗЗП, тъй като размерът на неустойката е необосновано висок и
на основание чл.146, ал.1 ЗЗП е нищожна. С оглед изложеното предявеният
иск за установяване на нищожността на клаузата на чл. 4 от процесния
договор за заем е основателен и като такъв следва да се уважи.
По иска с правно основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД:
По този иск възникването на спорното материално право за връщането
на дадено при начална липса на основание се обуславя от осъществяването на
следните материални предпоставки: 1) процесната сума да е излязла от
патримониума на ищеца; 2) тя да е постъпила в имуществената сфера на
ответника и 3) това разместване на блага от имуществото на ищеца в
патримониума на ответника да е без правно основание, т. е. без да е бил
налице годен юридически факт, без да е било възникнало задължение за
заплащане на неустойка в уговорения размер.
В настоящия случай, в тежест на ищеца бе да установи, при условията
на главно и пълно доказване, заплащане в полза на ответното дружество на
претендираната с исковата молба сума. При доказване на този факт, в тежест
на ответника бе да докаже твърдяното основание за получаването на тази
сума – валидно правоотношение, възникнало от сключен между страните
договор за паричен заем, и да задържи получената въз основа на него
престация в патримониума си.
В рамките на настоящото производство се доказа, че в изпълнение на
задълженията си по кредитното правоотношение, ищецът З. А. Л. е заплатил
на ответното дружество „Адессо Кредит България“ ЕООД по клаузата на чл.
4, ал. 2 от Договора за заем част от посочената неустойка в размер 99,35 лева.
Получаването на сумата не се оспорва от ответника по делото, поради което
фактът на получаване и задържане на сумата от ответника е доказан.
Последният обаче не доказа наличието на основание за получаване и
задържане на сумата, установяването на който факт, съгласно чл.154 ГПК, е в
негова тежест, което изрично му е указано с определението на районния съд
по чл.140 ГПК.
Нищожността на клаузата за неустойка съставлява отрицателен
юридически факт, който е препятствал възникването на вземането на
кредитора за неустойка. Ето защо за ответното дружество не е налице
основание да получи и задържи сумата за неустойка, предвид на което същата
12
следва да се върне, поради липса на правно основание, което да оправдава
това имуществено разместване.
По изложените съображения, въззивния съд намира, че предявеният
частичен иск по чл.55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е доказан и следва да се уважи като
основателен в претендирания размер от 50,00 лева. Посочената сума се дължи
ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на исковата
молба до окончателното погасяване на вземането, както е поискано от ищеца.
Като е достигнал до краен извод, който е в противоречие с настоящите
мотиви и е отхвърлил предявените искове като неоснователни, районният съд
е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено изцяло
поради нарушение на процесуалния и материалния закон, като вместо него
следва да бъде постановено решение, с което исковите претенции бъдат
уважени.
По разноските:
С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът
следва да заплати на ищеца сторените разноски, които представляват
заплатени държавни такси пред двете съдебни инстанции в общ размер от
150,00 лв. (100,00 лв. – държавна такса по исковата молба пред първата
инстанция и 50,00 лв. – държавна такса по въззивната жалба пред настоящата
инстанция), както и внесен и изплатен депозит за вещо лице пред въззивната
инстанция в размер на 300,00 лв.
Както пред първата, така и пред въззивната инстанция са представени
договори за правна защита и съдействие, от които е видно, че на ищеца З. А.
Л. е оказана безплатна правна помощ от Еднолично адвокатско дружество „Д.
М.“ с БУЛСАТ ***, с адрес ***, представлявано от адв. Д. М. - управител,
поради което следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в
хипотезата на чл.38 от ЗА, в размер съобразно уважените искове и съгласно
Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
Пред всяка от инстанциите са представени списъци по чл.80 ГПК, с
които се претендира присъждане на адвокатско възнаграждение в размер на
480,00 лв. с ДДС за всеки от предявените искове по чл.26 ЗЗД и по чл.55 ЗЗД,
т.е. за всяка от инстанциите - по 960,00 лв. с ДДС.
Действително разпоредбата на чл.2, ал.5 НМРАВ предвижда, че за
процесуално представителство, защита и съдействие по граждански дела
възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове,
за всеки един от тях поотделно независимо от формата на съединяване на
исковете.
Настоящият състав обаче намира, че при присъждането на
възнаграждението следва да бъде взето предвид Решение от 25.01.2024 г. по
дело С-438/22 на СЕС, според което приетата от Висшия адвокатски съвет
като съсловна организация Наредба № 1/09.01.2004 г. относно
задължителните минимални размери на адвокатските възнаграждения, е
равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални
тарифи, забранено от чл.101, пар.1 ДФЕС, имащ директен ефект в
отношенията между частноправните субекти и пораждащ правни последици
за тях. Посочено е, че подобни действия водят до увеличаване на цените в
ущърб на потребителите, което разкрива достатъчна степен на вредност по
отношение на конкуренцията, независимо от размера на определената
13
минимална цена, като такова ограничение на конкуренцията в никакъв случай
не може да бъде обосновано с преследването на "легитимни цели". Изложени
са и мотиви, че цената на услуга, която е определена в споразумение или
решение, прието от всички участници на пазара, не може да се счита за
реална пазарна цена, като съгласуването на цените на услугите от всички
участници на пазара, представлява сериозно нарушение на конкуренцията по
смисъла нач л.101, пар.1 ДФЕС, и е пречка за прилагането на реални пазарни
цени. Изведено е, че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази
национална правна уредба, като предвидените в посочената наредба
минимални размери, и когато отразяват реалните пазарни цени на
адвокатските услуги. Въз основа на тези съображения, СЕС е постановил, че
национална правна уредба, съгласно която, адвокатът и неговият клиент не
могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния,
определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като
Висшия адвокатски съвет, и съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за
ограничение на конкуренцията "с оглед на целта" по см. на чл.101, пар.1
ДФЕС, като при наличието на такова ограничение не е възможно позоваване
на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна
уредба преследва, за да не се приложи установената в чл.101, пар.1 ДФЕС
забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики.
Съдът намира, че трябва да бъде взето предвид и Решение от
28.07.2016 г. по дело C-57/2015 на СЕС, с което е прието, че правната уредба
следва да цели да гарантира разумния характер на подлежащите на
възстановяване разноски, като се вземат предвид фактори като предмета на
спора, неговата цена или труда, който трябва да се положи за защитата на
съответното право. Съдебните разноски, които следва да понесе загубилата
делото страна, трябва да бъдат "пропорционални". Въпросът дали тези
разноски са пропорционални обаче не би могъл да се преценява отделно от
разноските, които спечелилата делото страна действително е понесла за
адвокатска помощ, стига те да са разумни. Макар изискването за
пропорционалност да не означава, че загубилата делото страна трябва
непременно да възстанови всички направени от другата страна разноски, то
все пак изисква страната, спечелила делото, да има право на възстановяване
поне на една значителна и подходяща част от разумните разноски, които
действително е понесла. Съответстваща на правото на ЕС е уредба, която
допуска съдът да може във всеки случай, в който прилагането на общия
режим в областта на съдебните разноски би довело до резултат, който се
счита за несправедлив, да се отклони по изключение от този режим.
Предвид посочената практика на СЕС, която е източник на правото на
ЕС, съдът намира, че следва да бъде определен справедлив и разумен размер
на подлежащите на възстановяване разноски, който да е съобразен не с
предвидените ограничения в НМРАВ, в т.ч. и с това по чл.2, ал.5 от същата
Наредба, а с предмета на спора, неговата цена и труда, който е положен за
защитата на съответното право.
Фактическата и правна сложност на делото в конкретния случай се
определя от предмета на делото – искове за прогласяване недействителността
на неустоечна клауза от договор за потребителски кредит и за връщане на
даденото по същата, като бъде отчетено, че двата обективно съединени иска
14
се основават на един и същ правопораждащ факт – недействителност на
клауза от договора. Първият установителен иск за прогласяване на
нищожност има обуславящ характер по отношение на втория осъдителен иск
за връщане на даденото въз основа на нищожната клауза, което предполага
еднаква защита по двата иска. Ето защо справедливо би било да бъде
определен един адвокатски хонорар за двата предявени иска. С оглед
материалния интерес от 263,64 лв. по първия иск и 50,00 лв. по втория иск,
претендираният адвокатски хонорар от 960,00 лв. с ДДС за всяка инстанция
се явява несправедлив, прекомерен и непропорционален. Най-сетне следва да
бъде отчетен и положения от пълномощника труд, който в
първоинстанционното производство се свежда до подаване на исковата молба
и на две писмени молби, а във въззивната производство – до подаване на
въззивна жалба и на едно писмено становище. Доказателствените искания за
установяване на относимите обстоятелства са за събиране на писмени
доказателства и назначаване на експертиза, които по своя характер са
очаквани процесуални действия по такъв вид дела. Съдебното производство
пред всяка от инстанциите се е развило в по едно съдебно заседание, в които
страните и техните процесуални представители не са присъствали лично.
При тези съображения, настоящият съдебен състав намира, че за
всяка от съдебните инстанции на адвокатското дружество следва да бъде
присъдено възнаграждение в размер на 480,00 лв. с ДДС, представляващо
минималния размер на адвокатското възнаграждение за един иск по чл.7, ал.2,
т.1 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
Водим от горното, Врачанският окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 605/31.10.2023 г. по гр.д.№ 796/2023 г. по
описа на Районен съд-Враца и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА на основание чл.26, ал.1 ЗЗД
клаузата на чл.4 от Договор за паричен заем № *** от 16.05.2022 г., сключен
между "Адессо Кредит България" ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: ***, и З. А. Л., ЕГН **********, с адрес: ***.
ОСЪЖДА на основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, "Адессо Кредит
България" ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ***, ДА
ЗАПЛАТИ на З. А. Л., ЕГН **********, с адрес: , ******, сумата 50,00 лв.
/петдесет лева/, представляваща част от дадена без основание сума в общ
размер от 99,35 лв. въз основа на недействителната неустоечна клауза на чл.4
от Договор за паричен заем № *** от 16.05.2022 г., ведно със законната лихва
върху тази сума, считано от подаване на исковата молба в съда на 27.03.2023
г. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК "Адессо Кредит България"
ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ***, ДА ЗАПЛАТИ на
З. А. Л., ЕГН **********, с адрес: ***, направените пред двете съдебни
инстанции разноски за държавни такси в общ размер от 150,00 лв., както и
300,00 лева възнаграждение на вещото лице по изпълнената във въззивното
производство съдебно-счетоводна експертиза.
15
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК вр. чл.38, ал.2 от Закона за
адвокатурата "Адессо Кредит България" ЕООД, ЕИК ***, със седалище и
адрес на управление: ***, ДА ЗАПЛАТИ на Еднолично адвокатско
дружество „Д. М.“ с БУЛСАТ ***, с адрес ***, представлявано от адвокат Д.
М. М. – управител, сумата в размер на общо 960.00 лева с ДДС за оказана
правна помощ пред двете съдебни инстанции на ищеца З. А. Л., ЕГН
********** (по 480,00 лв. с ДДС за всяка от двете съдебни инстанции).
Решението не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.280,
ал.3, т.1 ГПК, и е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
16