Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 26.03.2021
г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в закрито съдебно заседание на двадесет и шести март през
две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА АНДРЕЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛИЦА ЙОРДАНОВА
РАДОСТ БОШНАКОВА
като
разгледа докладваното от съдия Р. Бошнакова в.ч.гр.д. № 11338 по описа на съда за 2020
година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 435 – 438 от ГПК.
Образувано е по жалба на длъжника Т.С. ЕАД срещу
постановление на ЧСИ М.П.с рег. № 851 и район на действие СГС, с което е
отказано да бъдат намалени разноските за адвокатското възнаграждение на взискателя
по изп. дело № 1501/2020 г. до размер на 200 лева.
В жалбата се твърди, че претендираното от взискателя
адвокатско възнаграждение е прекомерно, предвид фактическата и правна сложност
на изпълнението и липсата на необходимост от предприемане на действия по принудително
изпълнение от представителя на взискателя за удовлетворяване на вземането на
последния, тъй като длъжникът е сигурен платец и е изпълнил задължението. Иска
се отмяна на обжалваното действие на съдебния изпълнител. Претендира разноски.
Взискателят Ф.М.ЕООД е подал възражения по жалбата, с които
оспорва същата, а в мотивите си по чл. 436, ал. 3 от ГПК - съдебният изпълнител
заявява становище за нейната неоснователност.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по
свое убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените в жалбата
пороци на обжалваното действие, възраженията на насрещната страна и мотивите на
съдебния изпълнител, намира за установено следното:
Производството по изп. дело № 1501/2020 г. по описа на ЧСИ
М.П.и с район на действие СГС е образувано по молба от 18.08.2020 г. на
взискателя Ф.М.ЕООД по изпълнителен лист от 22.05.2020 г., издаден въз основа
на влязъл в сила осъдителен съдебен акт по гр. дело № 69897/2018 г. на СРС, за
заплащане от длъжника Т.С. ЕАД на Н.И.И.на сумата от 180 лева, представляващи разноски
за адвокатско възнаграждение, вземането за която е прехвърлено на молителя с
договор за цесия от 22.06.2020 г.
Молбата на взискателя Ф.М.ЕООД е подадена чрез процесуален
представител – адв. В.С.от упълномощеното адвокатско съдружие С.К., като с нея
е поискано налагане на запор върху движими вещи и дружествени дялове и възбрана
върху недвижими имоти на длъжника. Според представения към молбата договор за
правна защита и съдействие от 13.08.2020 г. и платежно нареждане уговореното и
заплатено от взискателя на съдружието адвокатско възнаграждение за образуването
на изпълнителното производство и защитата при провеждането на принудителното изпълнение
е в размер на 400 лева, възложено в тежест на длъжника в сумата 408.91 лева (400
лева възнаграждение и 8.91 лева разноски за издаване на изпълнителен лист и
банкови преводи) заедно със сумата 154.67 лева – такси по Тарифата към ЗЧСИ, с
обективираното в поканата на съдебния изпълнител разпореждане за разноските.
На 18.08.2020 г. съдебният изпълнител е изпратил покана
за доброволно изпълнение до длъжника, връчена на последния на 21.08.2020 г. Три
дни след връчване на поканата за доброволно изпълнение – 24.08.2020 г., взискателят
е подал молба за налагане на запор върху вземания на длъжника от търговски
банки, а не предприемане на посочените в молбата от 18.08.2020 г. изпълнителни
способи. Последните не са предприемани и налагани от съдебния изпълнител с
изпращането на поканата за доброволно изпълнение до длъжника, а и изобщо действия
по изпълнението не са се осъществявали до произнасянето от съдебния изпълнител по
разноските по процесното изпълнително производство (видно от книжата от
представената преписка по производството).
На 25.08.2020 г. длъжникът е направил възражение за
прекомерност на възложеното му адвокатско възнаграждение и е поискал от
съдебния изпълнител същото да бъде намалено в минималния размер от 200 лева по Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, а съобразно него пропорционално да бъде намален и размерът
на таксата по т. 26 от Тарифата към ЗЧСИ.
С постановление за разноски от 31.08.2020 г. съдебният
изпълнител е отказал да намали възложеното на длъжника по изпълнителното
производство адвокатско възнаграждение, съобщението за което му е изпратено на
17.09.2020 г. и съобщено на длъжника на 18.09.2020 г.
При така установените факти съдът намира от правна страна
следното:
Жалбата от 25.09.2020 г. е подадена в срока по чл. 436,
ал. 1 от ГПК, видно от съобщението за връчване на обжалваното постановление.
Същата е допустима – насочена е срещу подлежащ на обжалване съгласно чл. 435,
ал. 2, т. 7 от ГПК акт на съдебния изпълнител, а именно – разноски по изпълнението.
Разгледана по същество жалбата е и основателна.
Отговорността за разноските по изпълнителното
производство се урежда по правилата на чл. 79 от ГПК, чл. 78 – 84 от ЗЧСИ и
Тарифата за таксите и разноските към ЗЧСИ (ТТРЗЧСИ). Съгласно чл. 78 от ЗЧСИ
такси по изпълнението се събират за извършване на изпълнителни действия и за
извършването на други действия, като размерът и видът на разноските по
изпълнението се определят с тарифа на МС по предложение на министъра на
правосъдието след съгласуване с камарата. За събиране на таксите по изпълнението
се изготвя сметка в два или повече еднообразни екземпляра, подписани от частния
съдебен изпълнител, единият от които се връчва на задълженото лице – арг. от
чл. 79 от ЗЧСИ. Обикновените такси се събират само за действия, изрично посочени
в Тарифата, а пропорционалните такси се събират в процент според материалния
интерес - чл. 82 и 83 от ЗЧСИ.
Длъжникът съгласно чл. 79 от ГПК не отговаря за
разноските в изпълнителното производство само в три случая. Когато не е дал
повод за предявяване на изпълнителния лист, защото е платил дълга си преди
това, респ. при прекратяване на изпълнението на друго основание по чл. 433 от ГПК, когато изпълнителните действия бъдат изоставени от взискателя или отменени
от съда или когато разноските, направени от взискателя са за изпълнителни способи,
които не са приложени.
В разглеждания случай единствените действия, извършени от
процесуалния представител на взискателя, са свързани с образуването на
изпълнителното производство по чл. 426 от ГПК. В молбата по чл. 426 от ГПК са
посочени изпълнителни способи от представителя на взискателя, представляващи
налагане на запор върху движими вещи и дружествени дялове и възбрана върху
недвижими имоти на длъжника, но посочването им е част от законовите изискванията
за редовност на молбата за образуването на изпълнително производство, поради
което то не представлява самостоятелно искане за извършване на изпълнително
действие, предприето от представителя на взискателя. Такова самостоятелно
искане не представлява и посоченият на шестия ден след образуването на
изпълнителното производство способ за принудително реализиране на паричните
вземания по изпълнителния лист – запор върху вземания на длъжника от търговски
банки, доколкото с него взискателят е извършил замяна (изоставяне) на
поисканите с молбата изпълнителни способи, които не само не са приложени, но и
въз основа на които съдебният изпълнител не е предприемал никакви действия за
пристъпване към принудително изпълнение, поради което и посочването му от
взискателя е било обуславящо за допустимостта на изпълнителното производство
съгласно чл. 426 от ГПК. Действие по изпълнение, включително и за конкретното
изпълнително производство, не представлява и искането му по чл. 405 от ГПК за
издаване на изпълнителния лист (така и разяснения по Тълкувателно решение № 2
от 26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС), поради което и
възложените с възнаграждението разноски за него при отсъствието им в изпълнителния
лист са недължими като разноски по изпълнението.
Възнагражденията по чл. 10, т. 1 и 2 от Наредба № 1 от
9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (Наредбата) не
се кумулативни, а самостоятелни по своето основание и ред за определяне на
техния размер и са обусловени от спецификата на изпълнителното производство и
дадената от закона изрична възможност на длъжника да погаси дълга си в срока за
доброволно изпълнение, което изпълнение в този срок прави ненужна защитата на
взискателя с предприемане на други (нови) изпълнителни действия по
производството. По тези съображения законодателят е изключил и възможността за
възлагане върху длъжника и на разноските за изпълнителните способи, които са
изоставени или не са приложени, респ. са ненужни за принудителното изпълнение
на дълга – чл. 79, ал. 1, т. 2 и 3 от ГПК. Следователно при наличието само на
подадени от взискателя молби за образуването на изпълнителното производство и
за конкретизиране на изпълнителния способ за принудителното реализиране на
вземанията по изпълнителния лист, посочването на който предпоставя допустимост
на процесното изпълнително производство, заплащането на адвокатско възнаграждение
в по-голям размер от 200 лева за процесното изпълнение се явява прекомерно по
смисъла на чл. 78, ал. 5 от ГПК. Разпоредбата на чл. 10, т. 2 от Наредбата,
регламентираща възнаграждение от 200 лева за защита и съдействие на страна по изпълнението
за удовлетворяване на парични вземания до 1000 лева, е неприложима в случая,
тъй като в процесното изпълнително производство не само до връчването, но и след
връчването на поканата за доброволно изпълнение на длъжника не са предприети
никакви други (нови) действия от взискателя във връзка с воденето на
изпълнителното производство, чрез които да се е стигнало до удовлетворяване на
паричното вземане към момента на възлагането на разноските от съдебния
изпълнител и произнасянето му по направеното от длъжника възражение. Ето защо,
обжалваното постановление на съдебния изпълнител следва да бъде отменено
относно отказа му да намали възложените на длъжника разноски за адвокатско
възнаграждение до размера от 200 лева, в който смисъл е и направеното от
жалбоподателя искане.
За пълнота следва да се отбележи, че ако след
администрирането на настоящата жалба, взискателят е предприел други (нови)
действия по изпълнението, извън горепосочените, обуславящи допустимостта на образуваното
по неговата молба принудителното изпълнение, чрез процесуален представител –
адвокат, няма правна пречка да поиска от съдебния изпълнител приемането и
възлагането на длъжника на допълнителни разноски за адвокатско възнаграждение.
Изводът за прекомерност на адвокатското възнаграждение води
до основателност и на искането на жалбоподателя за размера на пропорционалната
такса по т. 26 от Тарифата към ЗЧСИ, която следва да бъде намалена със сумата
от 25.07 лева с включен ДДС, определена върху възложеното от съдебния
изпълнител адвокатско възнаграждение и разноски в размер на 208.91 лева –
разликата над 200 лева до 408.91 лева.
С оглед константната практика на ВКС за недължимост на
разноски при разглеждане на спор между страните за разноските по
производството, какъвто е разглежданият, такива не следва да бъдат присъждани
на жалбоподателя.
По изложените съображения Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ
по жалба на Т.С. ЕАД, ЕИК ******, постановление от 31.08.2020 г. по изп. дело №
1501/2020 г. по описа на ЧСИ М.П.с рег. № 851 и с район на действие Софийски
градски съд, с което е отказано намаляване на разноските по принудителното изпълнение
за уговореното от Ф.М.ЕООД адвокатско възнаграждение и други за сумата 208.91
лева – разликата над сумата от 200 лева до възложения размер от 408.91 лева, и
за пропорционалната такса по т. 26 от Тарифата за таксите и разноските към
Закона за частните съдебни изпълнители за сумата 25.07 лева с включен ДДС.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.