Р
Е Ш Е
Н И Е
№378
22.05.2023 г., гр.Хасково
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен
съд – Хасково
в открито
съдебно заседание на трети май две хиляди двадесет и трета година в състав:
Председател: ИВА БАЙНОВА
Членове: АНТОАНЕТА МИТРУШЕВА
БИЛЯНА ИКОНОМОВА
при
секретаря Ангелина Латунова
и в
присъствието на прокурора Валентина Радева-Ранчева,
като
разгледа докладваното от съдия А.
Митрушева
касационно административно дело № 303
по описа на съда за 2023 г.,
за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във вр.
чл. 285, ал. 1, изр. второ от Закона за изпълнение на наказанията и задържането
под стража (ЗИНЗС).
Образувано
е по касационна жалба на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ - гр. София,
подадена чрез процесуален представител - старши юрисконсулт в Областна служба
„Изпълнение на наказанията” гр. Бургас, срещу Решение № 53 от 20.01.2023 г.,
постановено по административно дело №
459/2022 г. по описа на Административен съд - Хасково.
Касационният
жалбоподател твърди, че постановеното решение е неправилно поради нарушение на
материалния закон и необосновано в частта, с която Главна дирекция „Изпълнение
на наказанията“ - гр. София била осъдена да заплати на С.Ц.Ц. сумата от 120
лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от нарушения
на чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС, в периода от 30.10.2016 г. до 02.11.2016 г., от
03.04.2017 г. до 07.04.2017 г., от 19.06.2017 г. до 21.06.2017 г. и от
26.06.2017 г. до 28.06.2017 г., ведно със законната лихва върху посочената
сума, считано от 13.05.2022 г., до окончателното й изплащане, както и в частта,
с която Дирекцията била осъдена да заплати сумата от 35 лева, представляваща
разноски за държавна такса и адвокатско възнаграждение. В касационната жалба жалбоподателят
обсъжда създала се трайна практика на част от българските съдилища в
производствата по чл. 284 от ЗИНЗС за обезщетяване на задържани под стража и
осъдени на „лишаване от свобода“ лица за причинените им от ГДИН неимуществени
вреди по време на престоя им в местата за лишаване от свобода. Набляга се на
факта, че престоят на лицето в Арест Свиленград в случая бил относително кратък
и съответно не довел до натрупване на негативни преживявания. Нямало как за
толкова кратки периоди - два пъти по три дни и един от пет дни или общо
единадесет дни, ищецът да претърпи всички неимуществени вреди, описани в
исковата молба, като само на това основание предявеният срещу ГДИН иск следвало
да бъде отхвърлен като напълно неоснователен и недоказан.
С оглед на така
изложеното, се моли да бъде отменено в обжалваната му част Решение № 53 от
20.01.2023 г. на Административен съд - Хасково, постановено по административно
дело № 459/2022 г. по описа на същия съд, като неправилно и необосновано,
поради нарушение на материалния закон. Алтернативно, ако съдът прецени, че
искът е основателен, се моли присъденото обезщетение да бъде редуцирано до
минимален размер. Моли се за присъждане на разноски за осъществената по делото
защита от юрисконсулт в размера, определен в чл. 24 от Наредбата за заплащането
на правната помощ, във вр. чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ.
Ответникът
– С.Ц.Ц., редовно призован, не се явява и не изпраща процесуален представител в
съдебно заседание. Не изразява становище по основателността на касационната
жалба.
ОКРЪЖНА
ПРОКУРАТУРА – ХАСКОВО, чрез представителя си в съдебно заседание, изразява
становище за неправилност на оспореното решение.
Касационната жалба е подадена в срока по
чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна, за която съдебният акт е
неблагоприятен, поради което е процесуално допустима.
С
обжалваното съдебно решение Административен съд – Хасково е осъдил Главна
Дирекция „Изпълнение на наказанията“ на основание чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС да
заплати на С.Ц.Ц., сумата от 120 лева, представляваща обезщетение за претърпени
от същия неимуществени вреди от нарушения на чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС, в периода
от 30.10.2016 г. до 02.11.2016 г., от 03.04.2017 г. до 07.04.2017 г., от
19.06.2017 г. до 21.06.2017 г. и от 26.06.2017 г. до 28.06.2017 г., ведно със
законната лихва върху посочената сума, считано от 13.05.2022 г. до окончателното ѝ
изплащане, и е отхвърлил предявения иск в останалата му част, като недоказан и
неоснователен, съответно е осъдил Главна Дирекция „Изпълнение на наказанията“
да заплати на С.Ц.Ц., сумата от 35 лева, представляваща направени по делото
разноски за държавна такса и адвокатско възнаграждение.
От
фактическа страна съдът е приел за установено, че С.Ц.Ц. е бил задържан в арест
Свиленград от 30.10.2016 г. до 02.11.2016 г., след което бил приведен в арест
Хасково. Същият бил привеждан в арест Свиленград за процесуални следствени
действия в следните периоди: 03.04.2017 г. – 07.04.2017 г., 19.06.2017 г. –
21.06.2017 г., 26.06.2017 г. – 28.06.2017 г. По време на престоя си в арест
Свиленград лицето пребивавало в килия № 1, килия № 2, килия № 4 и килия № 5,
като в решението са посочени квадратурите на съответните килии и общия брой
задържани лица в тях за съответните периоди. Обсъдени са и следните
обстоятелства: факта, че помещенията в арест Свиленград не разполагат със
санитарен възел и течаща вода, като достъпът на задържаните лица до общия
санитарен възел се осъществява по утвърден график в ареста, а при заявено
желание - по всяко време на денонощието. Обстоятелството, че килиите са
оборудвани с решетъчен отвор на вратата на килията, отстоящ на 1,5 м. от
прозорците на коридора за осигуряване на свеж въздух. Осъществяването на отоплението
в килиите посредством климатик, разположен в коридора. Монтираните над вратите
на килиите две луминесцентни тела за осветление. Находящите се в килиите въздуховоди
от вентилационна система, осигуряваща постоянна циркулация на въздух. Взето е
предвид, че в арест Свиленград няма обособено място за разходка и престой на
открито и че престоят на открито се осъществява
в коридора пред килиите в рамките на един час на ден. Обсъдено е
поддържането на хигиената в помещенията и местата за общо ползване, както и
оборудването на помещенията в ареста.
От правна
страна съдът е акцентирал на практиката на Европейския съд по правата на човека
по дела, заведени от български граждани срещу Република България, относно
заявени нарушения на чл. 3 от Конвенцията за защита на правата на човека и
основните свободи, произтичащи от условията в местата за лишаване от свобода. В
тази връзка е посочено, че исковата претенция следва да бъде разгледана като
един иск, основан на незаконосъобразна административна дейност – претенция за
неимуществени вреди, вследствие на твърдяното поставяне на ищеца в условията на
жестоко, нечовешко и унизително отношение по смисъла на чл. 3, ал. 1, във вр.
ал. 2 от ЗИНЗС, в нарушение на забраната по чл. 3 от Конвенцията за защита на
правата на човека и основните свободи. Цитирани са относимите разпоредби от ЗИНЗС,
свързани с реда за изпълнение на мярката за неотклонение задържане под стража, разпоредбата
на чл. 29, ал. 1 от Конституцията на Република България, както и съдебна практика на Европейския съд по правата на
човека във връзка с дела, заведени от български граждани срещу Република
България, относно критериите от значение за преценка дали условията за
изтърпяване на един ограничителен режим могат да достигнат до третиране в
нарушение на чл. 3 от ЕКПЧОС.
В тази
връзка съдът е посочил, че събраните по делото писмени доказателства безспорно
установяват липсата на санитарен възел и минимално изискуема площ за обитаване,
както и неспазване на изискването на чл. 20, ал. 2 от ППЗИНЗС относно
осигуряване на възможност за естествено проветряване на спалните помещения и на
пряк достъп до дневна светлина, а също и липсата на обособено място за разходка
и престой на открито. С оглед на това съдът е приел за доказани фактите досежно
горепосочените санитарно-битови условия. От друга страна, е приел за недоказани
твърденията на ищеца за неосигуряване на условия за ползване на баня, твърдението,
че килиите не се почиствали и обезпаразитявали, а дюшеците и спалните принадлежности
били мръсни и прашни, твърдението за влошаване на здравословното състояние на
ищеца, и то причинено именно от условията, в които бил поставен при
пребиваването му в ареста в *. В
заключение съдът е приел, че ищецът е претърпял неприятни негативни
изживявания, квалифицирани като унизително и обидно отношение и нечовешко
третиране. Заявил е, че независимо от обстоятелството, че пребиваването на
ищеца в посоченото помещение за задържане не било за продължителни периоди от
време, негативният ефект от неблагоприятните битови условия безспорно е могъл
да даде отражение върху емоционалното състояние на ищеца, съответно е приел, че
са налице причинени му неимуществени вреди, вследствие на нарушение на
изискването по чл. 2, т. 3 от ЗИНЗС за осигуряване на условия, обезпечаващи
поддържането на физическото и психическото здраве на задържаните под стража
лица и зачитане на правата и достойнството им, което е рефлектирало върху
личната сфера на ищеца, накърнявайки общочовешка ценност, защитена с нормата на
чл. 3 от ЕКПЧ.
Конкретният
размер на следващото се обезщетение за претърпените неимуществени вреди е
определено, като е взето предвид, че Ц. е пребивавал в ареста в гр. Свиленград
в исковия период реално общо 15 дни и предвид характера и невисокия интензитет
на увреждането и оттук по-ниската степен на засягане неимуществената сфера на
ищеца за доказания период, съдът е намерил, че на ищеца се следва обезщетение в
размер на 120 лева, ведно със законната лихва от 13.05.2022 г. - датата на
завеждане на исковата молба до окончателното ѝ изплащане.
Като взе
предвид гореизложеното и като обсъди в съвкупност събраните в производството
доказателства, касационният състав приема, че обжалваното решение е валидно,
допустимо и правилно и като такова същото следва да бъде оставено в сила. Въз
основа на правилно установени факти са направени обосновани изводи относно
приложението както на материалния, така и на процесуалния закон. Както
фактическите констатации, така и правните изводи, изложени в оспореното решение,
се споделят напълно от настоящата инстанция при условията на чл. 221, ал. 2 от АПК.
Съгласно
разпоредбата на чл. 284, ал. 1 от ЗИНЗС, държавата отговаря за вредите,
причинени на лишени от свобода и задържани под стража от специализираните
органи по изпълнение на наказанията в резултат на нарушения на чл. 3 от същия
закон. Държавата дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди,
които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо дали са
причинени виновно от длъжностното лице. Поради факта, че имуществената
отговорност по ЗИНЗС е обективна, безвиновна, вината не е елемент от
фактическия състав на отговорността. Деликтната отговорност на Държавата не се
презумира от закона, поради което в тежест на ищеца е да проведе главно и пълно
доказване на осъществено нарушение по чл. 3 от ЗИНЗС от страна на специализираните
органи по изпълнение на наказанията, по аргумент от чл. 154, ал. 1 от ГПК,
приложим по препращане на чл. 144 от АПК.
С оглед
разпоредбата на чл. 3, ал. 1 от ЗИНЗС, осъдените и задържаните под стража не
могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително
отношение. Съобразно чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС, за нарушение на ал. 1 се смята и
поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от
свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна
площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско
обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без
възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и
други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото
достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност.
В този
смисъл и с оглед изричното указание на закона, установяването на кой да е от
фактите, посочени в хипотезите на чл. 3, ал. 2 от ЗИНЗС, е достатъчно, за да
обоснове извод, че е налице нарушение на забраната осъдените и задържаните под
стража да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително
отношение.
Съобразно
указанието на чл. 284, ал. 2 от ЗИНЗС, в случаите по чл. 3, ал. 2 съдът взема
предвид кумулативното въздействие върху лицето на условията, в които се е
изтърпявало наказанието лишаване от свобода или задържането под стража,
продължителността, както и други обстоятелства, които имат значение за
правилното решаване на спора.
В контекста
на цитираната нормативна уредба, правилен е изводът на първоинстанционния съд,
че в случая са налице законовите предпоставки, обуславящи частична
основателност на предявения иск за претърпени неимуществени вреди, произтичащи
от поставянето на касационния ответник в неблагоприятни условия в периодите, в
които е бил задържан под стража и съответно пребивавал в Арест Свиленград. Законът забранява осъдените и
задържаните под стража лица да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко и унизително
отношение и задължава държавата да им осигури условия за изтърпяване на
наложеното наказание, съответно задържане, съобразени с уважението към
човешкото достойнство, като начинът и методът на изпълнение на наказанието,
съответно задържането под стража, да не ги подлага на страдание или трудности в
степен над неизбежното ниво на страдание, присъщо на наказанието лишаване от
свобода, и като се имат предвид практическите нужди на лишените от свобода,
тяхното здравословно и физическо състояние да бъдат адекватно гарантирани. В
случая е безспорно установено неизпълнение на законовите задължения,
произтичащо от липсата на санитарен възел и минимално изискуема площ за
обитаване, неспазване на изискването на чл. 20, ал. 2 от ППЗИНЗС относно
осигуряване на възможност за естествено проветряване на спалните помещения и на
пряк достъп до дневна светлина, а също и липсата на обособено място за разходка
и престой на открито, вследствие на което са претърпени вреди, пряка и
непосредствена последица от нарушаването на чл. 3 от ЗИНЗС.
Неоснователно
е възражението на ГДИН за недоказаност на вредата. В тази връзка правилно е
съобразена нормата на чл. 284, ал. 5 от ЗИНЗС, според която, в случаите по ал.
1, настъпването на неимуществени вреди се предполага до доказване на
противното. Тоест, когато ищецът докаже извършено нарушение на чл. 3 от ЗИНЗС,
настъпването на неимуществени вреди се презумира. В случая, доколкото е
доказано от страна на ищеца извършено нарушение на чл. 3 от ЗИНЗС от
специализираните органи по изпълнение на наказанията, следва да се приеме, че
същият е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в описаните в исковата
молба негативни психически състояния, които неимуществени вреди са в пряка
причинно-следствена връзка с битовите условия в помещенията, в които е бил
настанен за процесните периоди.
Касационната
инстанция намира, че присъденото обезщетение е съобразено със съдебната
практика на ЕСПЧ. Същото е справедливо определено, доколкото е фиксиран паричен
еквивалент, съответстващ на негативните преживявания и отражението им върху
ищеца, съответстващ също на размерите на обезщетенията, които ЕСПЧ присъжда в
своите решения по казуси, близки на процесния. Присъденото обезщетение в пълен
обем разрешава въпроса за възникналата отговорност на държавата по чл. 1, ал. 1
от ЗОДОВ, като отчита наличието на правоотношение в пенитенциарно заведение,
интензитета на вредите, тяхната продължителност и кумулативния им ефект върху
ищеца. В този смисъл неоснователно е и алтернативното искане на касационния
жалбоподател за намаляване размера на присъденото обезщетение. Изводите на съда
за размера му съответстват на правилната преценка на конкретните, обективно
съществуващи обстоятелства, относими към увреждането, от което се претендират
вреди, както и реалното им въздействие върху касационния ответник, предвид
условията, в които е пребивавал в ареста в * в
посочените периоди. Размерът на така определеното от първата инстанция
обезщетение е съобразено и с времевата продължителност на престоите на Ц. в
ареста и е в съответствие с изведената от закона и дължима справедливост,
изразяваща се в овъзмездяване на причинените вреди. Изложените в тази връзка
мотиви на съда са подборни, обосновани и правилни, и настоящият съдебен състав
ги споделя изцяло.
Предвид
всичко изложено, настоящият касационен състав намира, че обжалваното решение е
валидно, допустимо и правилно и следва да бъде оставено в сила.
Водим от
гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, съдът
Р Е
Ш И :
ОСТАВЯ В
СИЛА Решение № 53 от 20.01.2023 г., постановено по административно дело № 459/2022 г. по
описа на Административен съд - Хасково.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.