№ 2479
гр. София, 16.09.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на десети юни през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Иванка Иванова
Членове:Петър Люб. Сантиров
Виктория М. Станиславова
при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева
като разгледа докладваното от Виктория М. Станиславова Въззивно
гражданско дело № 20211100510360 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 81129/03.05.2020 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение №
117611/11.06.2020 г., постановено по гр. д. № 20448/2019 г. по описа на Софийски районен
съд, II Гражданско отделение, 172 състав, е признато за установено по предявените по реда
на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.“ ЕАД срещу АЛ. П. СТ. обективно, кумулативно съединени
искове с правно основание чл. 200, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 318, ал. 2 ТЗ, вр. чл. 110, ал. 2 ЗС и чл.
86, ал. 1 ЗЗД, че АЛ. П. СТ. дължи на „Т.С.“ ЕАД сумите, както следва: 1./ 175,88 – главница
за доставена и потребена топлинна енергия за периода м.05.2017 г. – м.04.2018 г., за
топлоснабден имот – апартамент изток, находящ се в гр. София, ул. „**** II” № **, ведно
със законната лихва от 18.01.2019 г. до окончателното плащане; 2./ 5,62 лева – мораторна
лихва върху главницата за топлинна енергия за периода 17.09.2018 г. – 09.01.2019 г, като
този иск е отхвърлен за разликата над уважения размер от 5,62 лева до пълния претендиран
размер от 5,77 лева, както и за периода 14.09.2018 г. – 16.09.2018 г.; 3./ 65,48 лева – цената за
дялово разпределение за периода м.12.2015 г. – м.04.2018 г. С решението е отхвърлен
предявеният от „Т.С.“ ЕАД срещу АЛ. П. СТ. иск за заплащане на мораторна лихва върху
цената за дялово разпределение за периода 14.09.2018 г. – 09.01.2019 г. в размер на сумата
от 11,32 лева. На основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК в тежест на ответника са възложени
сторените от ищеца разноски в исковото производство в размер на сумата 741,89 лева, както
и сторените разноски в заповедното производство в размер на сумата 71,80 лева.
Решението е постановено при участието на трето лице – помагач на страната на
ищеца – „Т.С.“ ЕООД.
С определение № 20035381 от 08.02.2021 г., постановено по гр. д. № 20448/2019 г. по
описа на СРС, II Гражданско отделение, 172 състав, първоинстанционното решение е
изменено в частта на разноските.
Срещу първоинстанционното съдебно решение в частта, с която са уважени
предявените искове за доставена топлинна енергия и мораторна лихва върху нея, е подадена
въззивна жалба от ответника АЛ. П. СТ.. Излагат се оплаквания, че решението в
обжалваната част е неправилно и незаконосъобразно, постановено в нарушение на
материалния и процесуалния закон. Твърди се, че при допуснато съществено процесуално
1
нарушение на чл. 146, ал. 1 – ал. 3 ГПК, СРС неправилно е квалифицирал предявените
искове. Въвеждат се доводи, че СРС не е разпределил доказателствена тежест между
страните, с което е лишил ответника от възможността адекватно да обоснове и докаже
твърденията си. Необсъдени били възраженията на последния досежно липса на точна
индивидуализация на процесния имот и настъпила погасителна давност. По делото не били
ангажирани доказателства, установяващи наличие на облигационна връзка между ответника
и топлопреносното дружество, нито такива, които да установяват фактическо потребление
на топлинна енергия в процесния имот. Твърди се нередовност на исковата молба,
обоснована с обстоятелството, че със същата се претендира заплащане общо на сума за
незаплатена топлинна енергия и мораторна лихва върху нея, без да се конкретизират
периодите на включените в нея главници, момента на тяхната изискуемост и отделно
начислената върху всяка главница лихва за забава. Жалбоподателят поддържа, че не е бил
уведомен за издаването на посочените в заявлението по чл. 410 ГПК фактури, поради което
не е изпаднал в забава, респ. начислената лихва за забава е недължима. При изложените
съображения моли съда да отмени решението в обжалваната част и да отхвърли изцяло
предявените искове.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК не е депозиран писмен отговор на въззивната жалба от
ищеца „Т.С.“ ЕАД. С молба от 09.06.2022 г. последният моли съда да постанови решение, с
което да отхвърли въззивната жалба, като му присъди сторените по делото разноски,
включително за юрисконсултско възнаграждение.
Третото лице – помагач на ищеца – „Т.С.“ ЕООД, в законоустановения срок по чл.
263, ал. 1 ГПК, не е взело становище по въззивната жалба.
Първоинстанционното решение в частта, в която са отхвърлени предявените искове,
както и в частта, в която е признато за установено, че АЛ. П. СТ. дължи на „Т.С.“ ЕАД
сумата от 65,48 лева – цената за дялово разпределение за периода м.12.2015 г. – м.04.2018 г.,
е влязло в сила като необжалвано.
Срещу определение № 20035381/08.02.2021 г., постановено по реда на чл. 248 ГПК по
гр. д. № 20448/2019 г. по описа на СРС, II Гражданско отделение, 172 състав, е постъпила
частна жалба от ответника АЛ. П. СТ., с доводи за недопустимост и неправилност.
В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК не е постъпил отговор на частната жалба от ищеца
„Т.С.“ ЕАД.
В същия срок не е изразено становище и от третото лице – помагач „Т.С.“ ЕООД.
Софийският градски съд, Гражданско отделение, II Е въззивен състав, като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци
на атакувания съдебен акт, приема за установено от фактическа страна следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с предявени по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК
обективно, кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание
чл. 318, ал. 2 ТЗ, чл. 200 ЗЗД, във вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
В исковата молба са изложени твърдения, че ответникът е клиент на ТЕ за битови
нужди по смисъла на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, в качеството му на собственик на топлоснабден имот,
представляващ апартамент изток, находящ се в гр. София, ул. „****, ет. 4, аб. № 026949,
като дължи на ищцовото дружество заплащане на сума в общ размер 258,45 лева, от която:
175,88 лева – главница, представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за
периода м.05.2017 г. – м.04.2018 г. съгласно обща фактура № ********** от 31.07.2018 г.,
ведно със законната лихва от датата на подаване на заявление по чл. 410 ГПК до
окончателното изплащане на сумата; 5,77 лева – законна лихва за забава върху главницата за
периода 14.09.2018 г. – 09.01.2019 г.; 65,48 лева – главница, представляваща такса за услуга
за дялово разпределение за периода м.12.2015 г. – м.04.2018 г., ведно със законната лихва от
датата на подаване на заявление по чл. 410 ГПК до окончателното плащане на сумата; 11,32
лева – лихва за периода 14.09.2018 г. – 09.01.2019 г. Във връзка с депозирано на 18.01.2019 г.
заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. №
3230/2019 г. по описа на СРС, 169 състав, е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК
за претендираните суми, срещу която длъжникът е подал възражение в срок. Ищецът
претендира установяване на вземанията му, предмет на издадената заповед за изпълнение,
ведно със законната лихва върху главниците, считано от датата на депозиране на заявление
за издаване на заповед за изпълнение до окончателното плащане, както и сторените по
делото разноски.
В законоустановения срок по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор на исковата
2
молба от ответника АЛ. П. СТ., с който се оспорват предявените искове по основание и
размер. Твърди се наличие на висящ съдебен спор между него и ищцовото дружество по гр.
д. № 16186/2017 г. по описа на СРС, 71 състав, чийто предмет частично съвпада с предмета
на настоящото производство. Оспорва се материалноправната легитимация на ищцовото
дружество да претендира цената за дялово разпределение и акцесорната претенция за лихва
върху тази сума, доколкото същото не осъществява посочената услуга. Прави се възражение
за погасителна давност. Твърди се нередовност на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК поради липса на достатъчна конкретизация на заявените с него
парични вземания и топлоснабден имот. Оспорват се въведените в исковата молба
твърдения, че в процесния имот е била доставяна топлинна енергия и е осъществявана
услуга дялово разпределение. По делото не били ангажирани доказателства, които да
доказват съществуване на облигационна връзка между ответника и топлопреносното
дружество, нито такива, които да установяват фактическо потребление на топлинна енергия
в процесния имот. Поддържа се, че не е установено изпадането на ответника в забава, с
оглед на което не се дължи заплащане на лихва за забава. При тези съображения се моли
съда да постанови решение, с което да отхвърли предявените искове.
По делото е приложено заповедно дело № 3230/2019 г. по описа на Софийски
районен съд, 169 състав, от което се установява, че на 18.01.2019 г. „Т.С.“ ЕАД е депозирала
пред СРС заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу АЛ. П. СТ.
за следните суми: 175,88 лева – главница, представляваща стойност на незаплатена топлинна
енергия за периода м.05.2017 г. – м.04.2018 г. съгласно обща фактура № ********** от
31.07.2018 г.; 5,77 лева – законна лихва за забава върху главницата за периода 14.09.2018 г. –
09.01.2019 г.; 65,48 лева – главница, представляваща такса за услуга за дялово
разпределение за периода м.12.2015 г. – м.04.2018 г.; 11,32 лева – лихва за периода
30.01.2016 г. – 09.01.2019 г. В т. 12 от заявлението е пояснено, че длъжникът е ползвал
доставена от ищеца ТЕ през периода м.05.2017 г. – м.04.2018 г. за топлоснабден имот –
апартамент изток, находящ се в гр. София, ул. „****, ет. 4, аб. № 026949. Претендират се
сторените в заповедното производство разноски в размер на 25 лева – държавна такса, както
и юрисконсултско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК.
С разпореждане от 24.01.2019 г. по ч. гр. д. № 3230/2019 г. по описа Софийски
районен съд, 169 състав, съдът е постановил издаване на заповед за изпълнение за следните
суми: 175,88 лева – главница, представляваща стойност на незаплатена топлинна енергия за
периода 01.05.2017 г. – 30.04.2018 г. съгласно обща фактура № ********** от 31.07.2018 г.,
ведно със законната лихва от датата на подаване на заявление по чл. 410 ГПК до
окончателното изплащане на сумата; 5,77 лева – законна лихва за забава върху главницата за
периода 14.09.2018 г. – 09.01.2019 г.; 65,48 лева –главница, представляваща такса за услуга
за дялово разпределение за периода 01.05.2017 г. – 30.04.2018 г., ведно със законната лихва
от датата на подаване на заявление по чл. 410 ГПК до окончателното плащане на сумата;
11,32 лева – лихва за периода 30.01.2016 г. – 09.01.2019 г., като е присъдил на заявителя и
сторените в заповедното производство разноски в общ размер на 75 лева, от която 25 лева –
държавна такса, и 50 лева – юрисконсултско възнаграждение.
В срока по чл. 414, ал. 2 ГПК длъжникът е депозирал възражение срещу заповедта за
изпълнение, като е оспорил дължимостта на сумите, за които е постановена заповедта. Във
възражението е заявено, че претендираните суми касаят недвижим имот, който не е
собственост на длъжника по издадената заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК.
В срока по чл. 415, ал. 1 ГПК, в действащата към момента на завеждане на делото
редакция, ищецът е предявил искове за установяване на вземанията си по исков ред.
С определение от 09.10.2019 г. първоинстанционният съд е конституирал като трето
лице – помагач на страната на ищеца „Т.С.“ ЕООД.
По делото е представен съдебен протокол по гр. д. № 4451/1992 г. по описа на
Софийски районен съд, 41 състав, в който е обективирана одобрена от съда съдебна
спогодба между М.А. С.а, П.А. С., К.И.В., Б.С.А. и С.С.В.. Съгласно последната в дял I и в
изключителна собственост на П.А. С. се поставя апартамент, находящ се в югоизточния
ъгъл (изток) на IV етаж в жилищна сграда на ул. „**** II” № 3, със застроена площ от 73,96
кв.м. /подробно индивидуализиран/.
По делото е представен Нотариален акт за дарение на недвижим имот от 22.12.1997
г., неоспорен от страните, от който се установява, че П.А. С. дарява на сина си АЛ. П. СТ.
притежавания от него недвижим имот, представляващ апартамент, находящ се в
югоизточния ъгъл (изток) на IV етаж в жилищна сграда на ул. „****, със застроена площ от
3
73,96 кв.м. /подробно индивидуализиран/.
Видно от представения по делото протокол от проведено на 12.02.2002 г. Общо
събрание на собствениците на етажната собственост, находяща се в гр. София, ул. „**** II“
№ 3, етажните собственици са взели решение да се сключи договор с „Т.С.“ ЕООД, което
дружество да извършва дялово разпределение на топлинната енергия в сградата в режим на
етажна собственост. В този протокол е съставен и списък на етажните собственици, които с
подписите си са удостоверили горното решение.
На 25.02.2002 г. е сключен договор между „Т.С.“ ЕООД и етажната собственост с
адрес: в гр. София, ул. „**** II“ № 3, по силата на който дружеството се е задължило да
достави и монтира необходимите уреди за регулиране и отчитане на консумацията на
топлинна енергия, както и да изготвя и предоставя на насрещната страна обща и
индивидуални изравнителни сметки за консумираната ТЕ в срок до 45 дни след
предоставяне на информация от "Т.С." ЕАД за показанията на топломера за отчетния
период.
Пред СРС е ангажиран договор № УN № 94/01.11.2007 г., сключен между „Т.С.“ ЕАД
– възложител и „Т.С.“ ЕООД – изпълнител, при общи условия за извършване на услугата
дялово разпределение на топлинната енергия по чл. 139в, ал. 2 ЗЕ. По силата на договора
възложителят е възложил на изпълнителя, който е приел да извършва услугата дялово
разпределение на топлинната енергия между потребителите в сгради етажна собственост
или в сграда с повече от един потребител в гр. София, при спазване на изискванията на
Общите условия за извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия,
одобрени от ДКЕВР с решение № ОУ-024/10.08.2007 г., срещу насрещното задължение на
възложителя да заплаща договореното възнаграждение.
По делото са приети извлечение от сметка и съобщение към фактура № **********
от 31.07.2018 г. – на стойност 195,62 лева с начислен ДДС. В съобщението към издадената
фактура се съдържат данни за платени суми за периода 01.05.2017 г. – 30.04.2018 г. в общ
размер на сумата от 19,74 лева и остатък за плащане – 175,88 лева.
От третото лице – помагач – „Т.С.“ ЕООД, с молба от 20.02.2020 г., са представени и
приети като писмени доказателства по делото индивидуални справки за отопление и топла
вода, съставени от топлинния счетоводител за исковия период. Като клиент за абонатен №
26949 е посочен АЛ. П. СТ.. В молбата се сочи, че в процесния имот е доставяна единствено
топлинна енергия, отдадена от сградна инсталация.
Пред СРС е изслушана и съдебно – счетоводна експертиза. От експертното
заключение се установява, че общата стойност на ТЕ по прогнозни суми за исковия период
възлиза на 243,48 лева, а сумата от изравнителната сметка от фирмата за дялово
разпределение /ФДР/ – на 47,85 лева, така общият размер на задължението е на стойност
175,88 лева – след прихващане на сумата от 19,74 лева по изравнителна сметка за предходен
период. Вещото лице е посочило, че мораторните лихви са изчислени съобразно
действащото законодателство – чл. 33, ал. 1 от Общите условия от 27.06.2016 г. При
извършена справка се констатира липса на постъпили плащания относно процесните
вземания.
От заключението на вещото лице инж. Б.В.-Т. по изслушаната пред СРС съдебно –
техническа експертиза се установява, че общият топломер в абонатната станция на адрес
улица „**** II” № **, се отчита по електронен път в началото на всеки месец, като с
помощта на т. н. "терминал" се снема показанието на топломера в 00:00 ч. на първо число на
месеца. Отчетената енергия, след приспадане на технологичните разходи, което в случая е
направено, се разпределя между потребителите. Констатира се, че за процесния период в
имота на ответника е имало 4 броя отоплителни тела и съответно 4 топлоразпределители и
водомер за топла вода с дистанционен отчет. Начислявана е и топлинна енергия, отдадена от
сградната инсталация. Дяловото разпределение през исковия период е извършвано в
съответствие с нормативната уредба. Общият размер на дължимите суми за процесния
период – 01.05.2017 г. – 30.04.2018 г., възлиза на 195,62 лева, в която сума се включва
единствено ТЕ, отдадена от сградната инсталация. През разглеждания период общият
топломер, монтиран в абонатната станция, на всеки 2 г. е преминавал на метрологични
проверки за определяне на техническата му изправност и експлоатационна годност, които са
извършвани от оторизирани юридически лица.
Пред първоинстанционния съд са представени писмени книжа по гр. д. № 16186/2017
г. по описа на СРС, II ГО, 71 състав, вкл. Решение от 25.03.2019 г., постановено по
цитираното дело. Последните касаят правен спор между „Т.С.“ ЕАД и АЛ. П. СТ. досежно
4
доставена и незаплатена ТЕ до топлоснабден имот, представляващ апартамент № 5, находящ
се в гр. София, ул. „****, ет. 2.
При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното:
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК,
изхожда от легитимирана страна, срещу подлежащ на инстанционен съдебен контрол акт,
поради което същата е процесуално допустима.
Разгледана по същество, въззивната жалба е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно
решение № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС.
При служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното решение е
валидно.
По отношение възражението във въззивната жалба, че първоинстанционният съд се е
произнесъл по нередовна искова молба, доколкото претенциите на ищеца, както за
главници, така и за лихви, не са в достатъчна степен конкретизирани, настоящият въззивен
състав намира същото за неоснователно.
Видно от изложеното в обстоятелствената част и петитума на исковата молба,
ищцовото дружество претендира да бъде признато за установено по отношение на
ответника, че последният му дължи заплащане на следните суми: 1./ главница за стойността
на доставена и незаплатена топлинна енергия за периода м.05.2017 г. – м.04.2018 г. и
главница за цената на услугата дялово разпределение за периода м.12.2015 г. – м.04.2018 г.,
ведно със законната лихва върху тези суми, считано от датата на депозиране на заявление по
чл. 410 ГПК до окончателното изплащане, и 2./ мораторна лихва за периода 14.09.2018 г. –
09.01.2019 г. върху стойността на доставена и незаплатена топлинна енергия и мораторна
лихва върху стойността на цената на услугата дялово разпределение за периода 14.09.2018 г.
– 09.01.2019 г. В исковата молба, респ. в заявлението за издаване на заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК, са конкретно посочени стойността на претендираната главница за
незаплатена ТЕ и на периода, за който същата се дължи, както и стойността и периода, за
който се дължи лихва за забава. С оглед периодичния характер на заявените искови
претенции не е необходима конкретизация по размер за всеки отделен месец на
претендираната сума в рамките на заявения период, както и на отделното количество
топлинна енергия за този период. Поради това, настоящият съдебен състав намира, че
претенциите на ищеца, заявени с исковата молба, са ясни и конкретизирани, като са
изложени обстоятелства, на които ищецът основава своите искания.
Въззивният състав намира за неоснователни доводите на въззивника досежно липса
на точна индивидуализация на топлоснабдения имот. Видно от заявлението за издаване на
заповед за изпълнение процесният недвижим имот е индивидуализиран, както следва:
апартамент изток, находящ се в гр. София, ул. „****, ет. 4, с абонатен № 026949. В исковата
молба е посочен същият недвижим имот, конкретизиран със същия адрес гр. София, ул.
„****, ет. 4, апартамент изток, и същия абонатен № 026949. Така дадената
индивидуализация на имота в пълна степен съответства на индивидуализацията, съдържаща
се в събраните по делото писмени доказателства, ангажирани за установяване вещни права
върху посочения имот – съдебен протокол по гр. д. № 4451/1992 г. по описа на Софийски
районен съд, 41 състав, и Нотариален акт за дарение на недвижим имот от 22.12.1997 г.. С
оглед изложеното въззивният съд счита, че не е налице съмнение относно идентичността на
топлоснабдения имот, за който се води процесът, а индивидуализацията, сторена в исковата
молба, е достатъчна.
Предвид гореизложеното, съдът намира първоинстанционното решение за допустимо
в обжалваната му част. При постановяване на същото не е допуснато нарушение на
императивни материалноправни норми, а с оглед релевираните във въззивната жалба доводи
е правилно по следните съображения:
Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно, кумулативно
съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 318, ал. 2 ТЗ, чл. 200,
във вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД – иск за вземания за плащане на стойност
5
на доставена топлинна енергия за битови нужди за имот в сграда – ЕС, и за сума за
предоставена услуга дялово разпределение на ТЕ, както и искове за заплащане на
обезщетение за забава върху стойността на доставената ТЕ и на обезщетение за забава върху
стойността на предоставената услуга дялово разпределение на топлинна енергия. Решението
на СРС е влязло в сила като необжалвано в частта, в която е уважен предявеният иск за
заплащане цената на услугата за делово разпределение, както и в частта, в която е отхвърлен
искът за заплащане на обезщетение за забава върху стойността на предоставената услуга
дялово разпределение, поради което тези претенции са извън предмета на разглеждане от
въззивната инстанция.
Относно оплакванията за неправилна правна квалификация на предявените искове
Предметът на делото е спорното материално субективно право – претендирано или
отричано от ищеца, индивидуализирано чрез основанието и петитума на иска. Правната
квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца
твърдения. В разглеждания случай с исковата молба ищецът изрично е посочил, че
претендира стойността на доставена и незаплатена топлинна енергия до собствения на
ответника недвижим имот, дължима въз основа на сключен с него договор при публично
известни общи условия. При така наведените от ищеца твърдения правилно
първоинстанционният съд е приел, че предмет на разглеждане са обективно съединени
исковете за ангажиране договорната отговорност на ответника в качеството му на
потребител на ТЕ, намиращи правното си основание в чл. 200, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и
чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Правното действие на сключения договор за продажба на ТЕ попада в
приложното поле на ЗЗД, тъй като учреденото от него договорно правоотношение е
възникнало между търговец и физическо лице и за него следва да се прилагат нормативните
правила, уредени в ЗЗД – аргумент от чл. 318, ал. 2 ТЗ. В този смисъл посочената от СРС
допълнителна привръзка с разпоредбата на чл. 318, ал. 1 ТЗ не опорочава дадената от съда
правна квалификация.
При правилно разпределение на доказателствената тежест, районният съд е приел, че
основателността на предявените искови претенции изисква кумулативно наличие на
следните предпоставки: вземането за главница – възникване на облигационно отношение
между ищеца и ответника, по силата на което ищецът е престирал на ответника и за
ответника е възникнало задължение за плащане на уговорената цена в претендирания
размер; вземането за лихва – възникване на главен дълг и изпадане в забава. В този смисъл
неоснователни са оплакванията досежно липса на доклад по делото.
Относно оплакванията за липса на облигационни отношения между ответника и
топлопреносното дружество:
Обществените отношения, свързани с осъществяването на производство и продажба
на ТЕ за заявения в исковата молба период се регулират със Закона за енергетиката (ЗЕ).
Съгласно разпоредбата на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /редакция изм. и доп. – ДВ, бр. 74 от
2006 г./, „потребител на топлинна енергия за битови нужди“ е това физическо лице –
собственик или ползвател на имот, което ползва ТЕ с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за домакинството си, а
според § 2а от ДР на ЗЕ /нов – ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г./, „битов клиент“
е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или
пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени
битови нужди.
Според разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 2/17.05.2018 г. по т. д. №
2/2017 г. на ОСГК на ВКС, присъединяването на топлофицирани жилищни сгради с
изградени инсталации към топлопреносната мрежа, както на заварените от ЗЕ, така и на
новоизградените сгради, се извършва въз основа на писмен договор /чл. 138, ал. 1 ЗЕ и чл. 29
– 36 Наредба № 16-ЗЗ4 от 06.04.2007 г. за топлоснябдяването; писмената форма не е форма
за действителност, а за доказване/ със собствениците или титулярите на вещното право на
ползване върху топласнабдените имоти в сградите, които поради това са посочените от
законодателя в разпоредбата на чл. 152, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови
нужди, дължащи цената на доставената топлинна енергия по сключения с топлопреносното
предприятие договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично
известни общи условия. Предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата,
собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните
клиенти на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от
КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си
6
качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с
топлопреносното предприятие с предмет доставка на топлинна енергия за битови нужди /чл.
153, ал. 1 ЗЕ/ и дължат цената на доставената топлинна енергия. Това се отнася и за
редакциите на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, преди ДВ, бр. 54 от 2012 г., визиращи като страна по
договора за продажба на топлинна енергия за битови нужди при публично известни ОУ
потребителите на топлинна енергия за битови нужди.
В процесния случай не е спорно, а и се установява от събраните по делото писмени
доказателства, че процесният недвижим имот е бил топлофициран и че сградата – етажна
собственост /в която се намира имотът/ е била присъединена към топлопреносната мрежа.
От представения по делото, неоспорен от ответната страна, Нотариален акт за дарение на
недвижим имот от 22.12.1997 г., се установява, че П.А. С. е дарил на сина си – ответника
АЛ. П. СТ. притежавания от него недвижим имот, представляващ апартамент, находящ се в
югоизточния ъгъл (изток) на IV етаж в жилищна сграда на ул. „****, със застроена площ от
73,96 кв.м. /подробно индивидуализиран/. По делото не се твърди и не се установява
описаният имот да е бил прехвърлен на трети лица след посочената дата на неговото
придобиване. В този смисъл настоящият въззивен състав счита, че ответникът, в качеството
си на собственик на топлоснабдения имот, е потребител на ТЕ за битови нужди по смисъла
§ 1, т. 42 от ДР на ЗЕ, респ. същият има качеството на „битов клиент“ съгласно § 1, т. 2а от
ДР на ЗЕ, вр. чл. 153, ал. 1 ЗЕ.
Разпоредбата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ регламентира продажбата на топлинна енергия от
топлопреносно предприятие на потребители (клиенти) на топлинна енергия за битови
нужди, като постановява, че тя се осъществява при публично известни общи условия,
предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕВР, в които се урежда
съдържанието на договора. С оглед тази нормативна уредба между главните страни по спора
за процесния период е сключен договор за продажба на ТЕ за битови нужди при публично
известни общи условия за продажба, каквито са Общите условия на ищеца, одобрени с
решение № 0У-001/07.01.2008 г. на ДКЕВР, публикувани във вестник "Дневник" от
14.01.2008 г., Общите условия, одобрени с решение № ДУ-02/03.02.2014 г. на ДКЕВР,
публикувани във вестник "24 часа" – броя от 10.02.2014 г. и вестник "19 минути" и Общите
условия, одобрени с решение № 0У-1/27.06.2016 г. на КЕВР, публикувани във вестник
"Монитор", в сила от 11.08.2016 г.
Разпоредбата на чл. 150, ал. 3 ЗЕ предоставя възможност за потребителите
(клиентите), които не са съгласни с предвидените в Общите условия клаузи, в срок от 30 дни
след влизането им в сила, да внесат в съответното топлопреносно предприятие заявление, в
което да предложат специални условия, които се отразяват в допълнителни писмени
споразумения. В конкретния случай ответникът не твърди, а и не се установява да е
упражнил това право срещу ОУ на „Т.С.“ ЕАД, поради което настоящият състав намира, че
същият ги е приел.
Договорното правоотношение по продажба на топлинна енергия при общи условия
възниква между топлопреносно предприятие и потребителя (клиента), по силата на закона –
чл. 150 ЗЕ, без да е необходимо изрично изявление на ответницата – потребител, вкл. и
относно приемането на ОУ. Ето защо ОУ на ищеца регулират спорното правоотношение.
По изложените съображения се налага изводът, че за исковия период между главните
страни в процеса е съществувало валидно облигационно правоотношение с предмет:
доставка на ТЕ за битови нужди относно процесния топлоснабден имот – обстоятелство,
респ. оплакванията във въззивната жалба в обратния смисъл са изцяло неоснователни.
Относно оплакванията за фактическо потребление на топлинна енергия в процесния
топлоснабден имот:
За установяване факта на предоставяне на ТЕ в обема, съответстващ на
претендираната цена, по делото е прието заключение на вещото лице по съдебно –
техническата експертиза (СТЕ). Експертното заключение е изготвено въз основа на
приложените по делото, а и на допълнително представените от фирмата за топлинно
счетоводство документи, с оглед на които вещото лице е дало заключение относно реално
потребената от ответника топлинна енергия през процесния период в съответствие с
разпоредбите на раздел VІ от глава Х на ЗЕ. Вещото лице е констатирало, че количеството
постъпила топлинна енергия в сградата – етажна собственост, находяща се на адрес: гр.
София, ул. „****, е измервана чрез определено от ЗЕ средство за измерване – общ топломер,
който е отчитан в началото на всеки месец, като технологичните разходи са били
приспаднати от общото количество топлинна енергия, влязло в абонатната станция, и са за
7
сметка на топлофикационното дружество. През процесния период в имота на ответника са
начислявани само суми за сградна инсталация, като е посочил как се формират те,
възприемайки крайния извод, че това е ставало съобразно изискванията на действащата
нормативна уредба. При изпълнение на възложената му от съда задача вещото лице е
обсъдило всички ангажирани по делото доказателства и допълнително изискани от
топлопреносното дружество документи, като е съобразило действащата нормативна уредба.
Въззивният съд изцяло възприема експертното заключение, тъй като същото е компетентно
изготвено, мотивирано и обосновано. Изводите на вещото лице изцяло кореспондират с
ангажираните по делото доказателства – в частност и с представената от фирмата за дялово
разпределение (ФДР) индивидуална справка за отопление и топла вода в исковия имот, като
не са представени доказателства, които да разколебават доказателствената му стойност или
да ги опровергават. Експертното заключение е прието от СРС без възражение от страните в
производството. В този смисъл въззивният съд приема за установено, че за процесния
период реално потребената от ответника ТЕ възлиза на посочената от вещото лице сума от
195,63 лева. По делото не се твърди и не се представят доказателства за погасяване на
задължението за плащане на тази сума. С оглед на това безспорно за ищцовото дружество е
настъпило обедняване в размер на сумата от 195,63 лева, представляваща стойността на
доставената ТЕ за процесния имот и период. Ето защо, въззивният съд счита, че правилно,
съобразявайки принципа на диспозитивното начало, районният съд е намерил претенцията
за заплащане на ТЕ за основателна до размера на претендираната реално потребената
енергия, отдадена от сградната инсталация. В този смисъл настоящият състав намира за
неоснователни и доводите на въззивника за липса на доказателства досежно реалното
потребление на ТЕ в процесния имот. Доводи във връзка с размера на присъдената сума за
доставена топлинна енергия не са въведени във въззивната жалба, поради което и на
основание чл. 269 ГПК този въпрос стои извън пределите на въззивния контрол.
По иска с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД – мораторна лихва върху главницата за
доставена топлинна енергия:
Неоснователни са оплакванията на ответника – жалбоподател, че същият не дължи
заплащане на лихва за забава върху главницата за доставена ТЕ. Задължението на ответника
е парично и за периода на своята забава той дължи обезщетение в размер на законната лихва
съгласно нормата на чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно чл. 33, ал. 1 от приложимите в процесния период Общи условия на ищеца
от 2016 г., в сила от 11.08.2016 г., клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими
суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 и ал. 2 в 45 – дневен срок от изтичане на месеца, за
който се отнасят. Ето защо за вземанията за ТЕ, за които е издадена изравнителна сметка в
процесните общи фактури, не е необходимо отправянето на покана или предприемането на
други действия от страна на топлопреносното дружество, за да постави клиентите в забава.
Това обуславя основателността на исковата претенция за периода 17.09.2018 г. – 09.01.2019
г., в каквато насока са и изводите на районния съд. Предвид изложеното релевираните в
обратна насока оплаквания във въззивната жалба са неоснователни.
Не се навеждат във въззивната жалба оплаквания досежно установения с
обжалваното решение размер на лихвата за забава, поради което и на основание
разпоредбата на чл. 269 ГПК този въпрос не следва да се обсъжда по същество.
Относно възражението за погасителна давност:
Въззивният съд намира за основателни доводите на жалбоподателя досежно липса на
произнасяне от първоинстанционния съд по своевременно въведеното с отговора на
исковата молба възражение за погасителна давност. Същевременно настоящият съдебен
състав намира така направеното възражение за неоснователно поради следното:
Съгласно разясненията, дадени с ТР № 3/2011 г. по т. д. № 3/2011 г. на ОСГТК на
ВКС, понятието "периодични плащания" по смисъла на чл. 111, б. "в" ЗЗД се характеризира
с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи,
имащи един правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително определени
интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми
без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви. В този смисъл и по
аргумент от чл. 155 ЗЕ вземанията на топлоснабдителното дружество съдържат всички
гореизброени признаци, поради което представляват периодични плащания по смисъла на
чл. 111, б. "в" ЗЗД и се погасяват с тригодишна давност.
Съгласно разпоредбата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД, давността започва да тече от момента на
изискуемостта на вземането, като при срочните задължения давността тече от деня на
8
падежа /тъй като срокът е уговорен в полза на длъжника и кредиторът не може да иска
предсрочно изпълнение/. Ако е уговорено, че вземането става изискуемо след покана,
давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало – чл. 114, ал. 2 ЗЗД.
Процесният период, за който ищцовото дружество претендира дължими вземания е
м.05.2017 г. – м.04.2018 г.
Тъй като настоящият иск се счита предявен от момента на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – на 18.01.2019 г., към този момент е
изтекла погасителната давност за вземания, станали изискуеми преди 18.01.2016 г. С оглед
това следва, че задълженията за процесния период не са покрити от изтекла погасителна
давност.
Тъй като крайните изводи на двете съдебни инстанции съвпадат, решението в
обжалваната му част следва да се потвърди.
Относно частната жалба на въззивника срещу определение № 20035381 от 08.02.2021
г., постановено по реда на чл. 248 ГПК по гр. д. № 20448/2019 г. по описа на СРС, II
Гражданско отделение, 172 състав, въззивният съд намира следното:
Частната жалба е подадена в законоустановения срок от легитимирана страна и
срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима. Разгледана по
същество, жалбата е неоснователна, съображенията за което са следните:
Видно от съдържанието на депозираната въззивна жалба, в същата е обективирано
оплакване по отношение на присъдените в полза на ищцовото дружество разноски в
заповедното производство, като се сочи, че неправилно са присъдени разноски в размер от
71,80 лева единствено за платена държавна такса с оглед заявената претенция за присъждане
на 25 лева за платена пред заповедния съд държавна такса. Въведените оплаквания по
своето естество представляват искане за изменение на решението в частта за разноските по
чл. 248 ГПК – в насока намаляване на присъдените разноски до размера на претендираните
25 лева. Компетентен да разгледа и да се произнесе по искането за изменение на
първоинстанционното решение е СРС. Поради това въззивният съд намира, че правилно и
законосъобразно СРС се е произнесъл с обжалваното определение. Размерът на присъдените
разноски съответства на претендираните и действително сторени такива.
По разноските във въззивното производство:
С оглед изхода на делото право на разноски има въззиваемата страна. Предвид
обстоятелството, че в конкретния случай „Т.С.“ ЕАД не е депозирала писмен отговор на
въззивната жалба и не е представлявана в проведеното открито съдебно заседание от
юрисконсулт, следва да се приеме, че същата не е защитавана във въззивното производство
от юрисконсулт, поради което се налага извода, че не са налице предпоставките на чл. 78, ал.
3 вр. с ал. 8 ГПК и не следва да се присъжда юрисконсултско възнаграждение.
По обжалваемостта на въззивното решение:
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, с оглед цената на кумулативно предявените
искове, настоящото решение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Мотивиран от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 81129/03.05.2020 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК
с решение № 117611/11.06.2020 г., постановено по гр. д. № 20448/2019 г. по описа на
Софийски районен съд, II Гражданско отделение, 172 състав, В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ , с
която е признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.“ ЕАД,
ЕИК ****, срещу АЛ. П. СТ., ЕГН **********, обективно, кумулативно съединени
положителни установителни искове с правно основание чл. 200, ал. 1, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1
ЗЗД, вр. чл. 318, ал. 2 ТЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че АЛ. П. СТ., ЕГН **********, дължи на „Т.С.“
ЕАД, ЕИК ****, сумата от 175,88 – главница за доставена и потребена топлинна енергия за
периода м.05.2017 г. – м.04.2018 г., за топлоснабден имот – апартамент изток, находящ се в
гр. София, ул. „****, ет. 4, ведно със законната лихва от 18.01.2019 г. до окончателното
плащане; и сумата от 5,62 лева – мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия за
периода 17.09.2018 г. – 09.01.2019 г.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ подадената от АЛ. П. СТ. частна жалба срещу
9
постановено по реда на чл. 248 ГПК определение № 20035381 от 08.02.2021 г. по гр. д. №
20448/2019 г. по описа на СРС, II Гражданско отделение, 172 състав.
Решението в необжалваната част е влязло в сила.
Решението е постановено при участието на трето лице – помагач на страната на
ищеца – „Т.С.“ ЕООД.
Решението не подлежи на касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1
ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10