Р Е Ш
Е Н И Е
гр. София, 27.06.2019 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г
въззивен състав, в публично съдебно заседание на
двадесет и девети май през 2019 година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА
ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ :
СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл.съдия АНЕТА ИЛЧЕВА
секретар Нина Светославова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско
дело номер 13526 по описа за 2018
година, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258-273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от ответника
Р.Н.Г. чрез пълномощник адв.К.М. срещу решение №
386796 от 17.04.2018 г., постановено по гр.д. № 30577/2016 г. на СРС, 126
състав, с което е признато за установено на основание чл. 422 ГПК, че тя дължи
на Е.Н.Г., на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр.
чл. 44 ЗЗД вр. чл. 535 ТЗ сумата 17000 лева,
представляваща 1/ 2 от задължение, поето от К.Г.Г.по
запис на заповед, издаден на 10.5.2011 г., с падеж на 10.5.2014 г., заедно със
законната лихва от 30.10.2015 г. до погасяване на задължението, и е осъдена
ответницата да заплати на ищцата 2678,48 лева - разноски в исковото и
заповедното производство. Излагат се доводи за неправилност на решението поради
нарушение на съдопроизводствените правила, породено
от неправилно квалифициране на възражението на ответника за нищожност на записа
на заповед поради липса на воля като такова за унищожаемост,
и неправилно приложение на материалния закон относно валидността на записа на
заповед и съотвествието му с изискуемите от ТЗ негови
реквизити, също и за несъобразяване на възражението на отвтеника
за липсата на каузална сделка, което сочело на липсата на сонование
за поетото със записа на заповед задължение от наследодателя. Иска се отмяната на решението и отхвърляне на иска, претендира разноски съгласно списък по
чл.80 от ГПК.
Въззиваемата страна – ищец Е.Н.Г., не е подала отговор в срока по чл.263 от ГПК, като в откритото
съдебно заседание пред възивния съд пълномощникът й адв.В.К. оспорва същата, в писмени бележки по същество на
спора възразява, че обжалваното решение е правилно, претендира разноски
за въззивната инстанция съгласно списък по чл.80 от ГПК.
Софийски градски съд, действащ като въззивна
инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира
следното по предмета на
въззивното производство:
Първоинстанционното решение е валидно, и
допустимо, тъй като има съдържанието по чл.236 от ГПК и съдът се е произнесъл
съобразно предявената с исковата молба претенция. При произнасянето си по правилността на решението в обжалваните части, съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС, въззивният
съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба на ответниците оплаквания за допуснати нарушения
на процесуалните правила, както обаче и трябва да провери правилното
прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако
тяхното нарушение не е въведено като
основание за обжалване.
Ищецът Е.Н.Г. твърди по предявения иск по чл.422 от ГПК, че има парично
вземане от ответника Р.Н.Г. за сумата 17000 лева, представляваща половината от задължение,
поето по запис на заповед
от 10.5.2011 г., с падеж на
10.5.2014 г., издаден общия на страните наследодател К.Г.Г.за сумата общо 34000 лева,
което задължение не било погасено. Моли съда
да установи вземането й
така, както е предявено в заповедното производство. Претендира разноски.
Ответникът Р.Н.Г. оспорва иска с възраженията, че записът е неистински документ - не е подписан от К.Г., че е нищожен от външна страна - има посочени два
падежа, че е нищожен поради липса на воля
от издателя
му, евентуално - че подписът е положен
върху бял лист, който впоследствие
е попълнен с текст, който не съответства
на волята на издателя. Навежда
възражения за унищожаемост на процесната
ценна книга, като поддържа, че волята на издателя е изразена при измама, като и
че към момента на издаване на ценната книга последният не е могъл да разбира и
да ръководи действията си. Възразява още, че записът на заповед не е издадена във връзка
с каузални правоотношения между страните. Моли съда да отхвърли
иска, претендира разноски.
Първоинстанционният съд е изложил
фактически констатации и правни изводи, след преценка на събраните по делото
доказателства, вкл. и съдебно-почеркова експертиза,
въз основа на които е приел иска за доказан и основателен и го е уважил, с
обусловената от това отговорност на отвтеника за
разноски, вкл. и тези в заповедното производство съгласно т.12 от ТР № 4/2014
г. на ОСГТК на ВКС по т.д.№ 4/2013 г., които изводи въззивният
съд споделя изцяло и на основание чл.272 от ГПК препраща изцяло към мотивите на
първоинстанционното решение.
В допълнение и по наведените с въззивната
жалба довод за неправилност на решението, въззивният
съд намира следното:
Не са допуснати от първоинстанционния съд нарушенията, сочени във въззивната жалба. При
извършената служебна проверка не се установи нарушение на императивни материалноправни норми, приложими към спора.
Анализът на всички събрани
по делото доказателства сочи, че
на 10.5.2011 г. К.Г.Г.едностранно
се е задължил да заплати на
ищцата Е.Г., сумата 34000 лева на падежа - 10.5.2014 г. Ценната книга съдържа всички необходими реквизити по чл. 535 ТЗ,
включително и падеж - на определен ден, настъпил преди подаване на заявлението по чл.410 от ГПК. Документът е истински.
С отговора на исковата молба
ответната страна възразява, че записа на
заповед е издаден при липса на воля за задължаване от К.Г., и измама, които
възражения обосновава с твърдения, че същия приживее
страдал от мозъчно-съдова болест, мозъчна артеросклероза,
и старческа деменция, често изпадал в неадекватни
състояния, бил дезоринетиран и объркан, губел се, не
намирал дома си, не разпознавал често
близките си и в това състояние не можел да разбира действията си и бил податлив
на чуждо влияние и подвеждане също и измама. Съдът не е обвързан от
квалификацията на порока на сделката,
посочен от страната, а го извежда от обстоятелствата,
на които е основано възражението на ответната страна за нищожност на
еднострантото изявления на издателя на записа на заповед, за които
едностранни изявления се прилагат и правилата за договорите. В случая с
отговора по чл.131 от ГПК, ответницата сочи порок на изявлението както
нищожност поради липса на воля, така и унищожаемост
поради невъзможност на разбира и
ръководи действията си. Основателно е оплакването, че първоинстанционният
съд не е разгледал възражението за
нищожност поради липса на воля, което също е обосновано с доводи за влошено зравословно състояние на К.Г.. Събраните по делото, обаче,
гласни доказателства и съдебно-медицинска експертиза/които не са били обсъдени
от първоинстанционния съд/, не подкрепят този довод
на ответната страна. Макар показанията на св.Златанов да сочат, че в определени
моменти датиращи около пролетта на 2010 и 2011 г. свидетелят да е виждал К.Г. в неадекватно състояние / първия път, 2010 г.
да се изхожда по малка нужда на двора пред гостите, а втория път през 2011 г.
да искал да носи цветя на гроба на жена си , а същият е бил в друго населено
място, и да не е познал свидетеля при един от дните на посещението му в дома ,
където е живеле и К.Г., и да говорел по-бавно, тези
възприети от св.Златанов състояния на К.Г. не могат да докажат, че последният
не е можел да формира воля както по
време, по което свидетелят го е виждал, така и към момента на издаване на процесния запис на заповед на 10.05.2011 г. Дори самият
св.Златанов сочи, че въпреки описаните от него случки, К.Г. е бил изискан и
спокоен човек, не многословен, и не е правил впечатление на свидетеля с неадекватно
поведение, извън посочените случки по-горе. Показанията на св. Т.-личен лекат на К.Г. от 2000 г. и до м ъртта
му, също не подкрепят възражението на ответницата, че К.Г. не еможел да формира
воля при издаване на записа на заповед. Обратно, този свидетел , който има и
нужно медицинско образование, и преки впечатления от К.Г., съко
сочи, че посблединят е бил възпитан човек, небърз в
изказа си, но и без психични заболявания, със запазени когнитивни способности/
да разпознава хората/ без прояви на неадекватно поведение пред свидетеля, като
наличните при К.Г. заболявания- мозъчно-съдова болест и съпътстващата я при него начална старческа деменция, също и мозъчна артеросклероза,
въпреки тяхното протгресиране, не за били в такава
степен, че да го правят неадекватен, същият е забравял дребни факти само.
Показанията на този свидетел не се разколебават от заключението на приетата
съдебно-медицинска експертиза, доколкото последната сочи, че при липсата на медицинска
документация и изследвания на психичното състояние и когнитивните функции на К.Г.,
не може да се даде категоричен извод дали при същия към датата на подписване на
записа на заповед е имал изразен дементен синдром,
който би му попречил да разбира свойството и значението на действията си поради
тежко нарушени висши корови функции на мозъка и
водещо до необратим разпад на личността, или при него е имало само начална/лакуларна/ деменция която
нарушава критичните и самокритични възможности, но без разпад на личността и
без да го лишава от годност на разбира и ръководи постъпките си, а само го
прави лесно манипулируем. Изводът на съда в случая не може да почива на
предположение, че умствените способности на К.Г. са били засегнати до степен да
не може да формила воля, вкл. и за издаване на записа
на заповед, поради липсата на медицински документи за такъв извод, и предвид
обсъдените показания насвидетелите, и въззивният съд приема, че К.Г. към датата на издаване на процесния запис на заповед 10.05.2011 г. не е страдал от заболяване, което да го прави негоден да формила
воля за издаване на записа на заповед. Другите наведени с отговора на исковата
молба доводи за порок на волята сочат на унищожаемост
и правилно за били квалифицирани от пъвоинстанциония
съд като такива, и като това за измама не е доказано, а това за невъзможност да
се разбират и ръководят действията правилно не е необсъдени поради липсата на
предпоставките за такова задължение на
съда по чл.31, ал.2 от ЗЗД.
Неоснователно е оплакването по възината жалба, че съдът неправилно е приел записа на
заповед като редовен от външна страна документ, въпреки наличие в него на два
падежа. В редица съдебни актове на ВКС /решение № 213/22.12.2014 г. по т. д. №
2700/2013 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 105/23.10.2012 г. по т. д. №
515/2011 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 155/07.11.2013 г. по т. д. №
664/2012 г. на ВКС, ТК, I т. о., постановени по реда на чл. 290 ГПК,
определение № 146/23.03.2009 г. по ч. т. д. № 125/2009 г. на ВКС, ТК, I т. о. и
определение № 749/23.12.2009 г. по ч. т. д. № 857/2009 г. на ВКС, ТК, II т. о.,
постановени по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК/ е прието, че при издаден запис на
заповед с падеж на определен ден и поето от издателя задължение да плати обещаната
парична сума срещу представяне на записа на заповед, формалната редовност на менителничния ефект не е опорочена. В случая съдържанието
на процесния запис на заповед е именно такова-падежът
еднозначно е определен на посочена дата-10.05.2015 г. и в последващия
текст издателят се е задължил за плати
сумата срещу представяне на записа на заповед. Изразът „представяне“ не е
равнозначен на израза „предявяване“, чрез който се определя падежа в хипотезата
на чл. 486, ал. 1, т. 1 и 2 ТЗ, и не съдържа два начина на определяне на
падежа. Представянето на записа на заповед е свързано с упражняване на правата
на платеца по чл. 492, ал. 1 ТЗ, във връзка с получаване обратно на документа с
отбелязване на плащането върху него.
Неоснователно е и
оплакването за липсата на основание за поемане на паричното задължение от
издателя на записа н азаповед. Изследване наличието
на основание за поемане на задължението се осъществява само ако е налице довод
за наличие на каузално правоотношение, за обезпечаване изпълнението на
което е издаден записът на заповед, /т.17 от ТР № 4/2014 г. по т.д.№ 4/2013г . на
ОСГТК на ВКС/. В случая ищецът не
твърди, че записът на заповед обезпечава каузално правоотношение, а се позовава
само на абстрактния характер на вземането,
ответната страна също не твърди такова каузално правоотношение, поради
което и съдът няма задължение да обсъжда дали такова съществува или не.
Задължението произтича от абстрактна сделка-запис на заповед, непогасено е към
приключване на устните прения и искът се явявя основателен.
Поради съвпадане на
крайния решаващ извод на двете съдебни инстанции, решението на първоинстанционния съд следва да се потвърди, вкл. и в
частта за разноските, определени правилно според изхода на спора.
По разноските пред въззивния съд:
Жалбоподателя- ответник
при този изход на спора пред въззивния съд, няма
право на разноски, а ищецът има право на разноски за адвокатско възнаграждение 1050
лв. по чл.78, ал.1 от ГПК, заплатено в брой съгласно удостовереното с договора
з аправна защита пред СГС с адв.К..
Възражението н апротивната страна за неговата
прекомерност е неоснователно, тъй като същото надвишава само с 10 лв.
минималния размер по чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1/2004 г. на ВАдвС-който според цената на иска възлиза на 1040 лв., като
превишението е незначително и не обуславя намаляване.
Искът е за вземане,
произтичащо от търговска сделка, с цена на иска под 20 000лв., при което
решението няма да подлежи на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.3, т.1, предл.второ от ГПК.
Воден от горните
мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №
386796 от 17.04.2018 г., постановено по гр.д. № 30577/2016 г. на СРС, 126
състав.
ОСЪЖДА Р.Н.Г., ЕГН ********** ***, да заплати на Е.Н.Г., ЕГН *********** ***.******,
вх.***, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК,
сумата 1050 лв. разноски за въззивната
инстанция.
РЕШЕНИЕТО е окончателно
съгласно чл.280, ал.3, т.1, предл.второ от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.