№ 3467
гр. София, 28.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на деветнадесети май през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Рени Коджабашева
Членове:ЙОАНА М. ГЕНЖОВА
ИРИНА СТ. СТОЕВА
при участието на секретаря Капка Н. Лозева
като разгледа докладваното от ЙОАНА М. ГЕНЖОВА Въззивно гражданско
дело № 20211100512436 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение №20243272/04.11.2020г., постановено по гр.д. №20251/2020г. по
описа на СРС, 35 състав, е признато за установено по отношение на П. Л. Х., че
дължи на „Т.С.“ ЕАД по предявения иск с правно основание чл.415, ал.1, вр. с
чл.124, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД сумата от 1442,48 лева,
представляваща незаплатена топлинна енергия за периода м.12.2016г. до
м.04.2019г., сумата от 23,56 лева, представляваща главница за дялово
разпределение за периода от м.12.2016г. до м.04.2019г., ведно със законната лихва
върху главниците от 22.01.2020г. до окончателното изплащане на задължението,
както и по предявения иск с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.86 от
ЗЗД сумата от 137,85 лева, представляваща лихва върху главницата за незаплатена
топлинна енергия за периода от 14.09.2017г. до 15.01.2020г., за които суми е била
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК
по гр.д. №37123/2019г. на СРС, 35 състав, като е отхвърлен искът за главница за
потребена топлинна енергия за разликата над уважената част от 1442,48 лева до
пълния предявен размер от 1895,19 лева и за периода от м.05.2016г. до
м.11.2016г., както и искът за лихва върху главницата за потребена топлинна
1
енергия за разликата над уважената част от 137,85 лева до пълния предявен
размер от 192,92 лева, като погасени по давност, както и иска за лихва върху
главницата за дялово разпределение за сумата от 4,03 лева, като неоснователен и
недоказан. С решението е признато за установено по отношение на Е. Ю. Х., че
дължи на „Т.С.“ ЕАД по предявения иск с правно основание чл.415, ал.1, вр. с
чл.124, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД сумата от 1442,48 лева,
представляваща незаплатена топлинна енергия за периода м.12.2016г. до
м.04.2019г., сумата от 23,56 лева, представляваща главница за дялово
разпределение за периода от м.12.2016г. до м.04.2019г., ведно със законната лихва
върху главниците от 22.01.2020г. до окончателното изплащане на задължението,
както и по предявения иск с правно основание чл.422 от ГПК във вр. с чл.86 от
ЗЗД сумата от 137,85 лева, представляваща лихва върху главницата за незаплатена
топлинна енергия за периода от 14.09.2017г. до 15.01.2020г., за които суми е била
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК
по гр.д. №37123/2019г. на СРС, 35 състав, като е отхвърлен искът за главница за
потребена топлинна енергия за разликата над уважената част от 1442,48 лева до
пълния предявен размер от 1895,19 лева и за периода от м.05.2016г. до
м.11.2016г., както и искът за лихва върху главницата за потребена топлинна
енергия за разликата над уважената част от 137,85 лева до пълния предявен
размер от 192,92 лева, като погасени по давност, както и иска за лихва върху
главницата за дялово разпределение за сумата от 4,03 лева, като неоснователен и
недоказан. Осъдени са П. Л. Х. и Е. Ю. Х. да заплатят на „Т.С.“ ЕАД сумата от
430,05 лева, представляваща направените по делото разноски, както и сумата от
106,47 лева, представляваща направените по ч.гр.д. №2931/2020г. на СРС, 35
състав, разноски, съразмерно на уважената част на исковете. Осъдена е „Т.С.“
ЕАД да заплати на П. Л. Х. и Е. Ю. Х. на основание чл.78, ал.3 от ГПК сумата от
46,11 лева, представляваща направените по настоящото дело разноски,
съразмерно на отхвърлената част на исковете. Решението е постановено при
участието на привлечено от ищеца трето лице – помагач „Т.с.“ ЕООД.
Постъпила е въззивна жалба от ответниците П. Л. Х. и Е. Ю. Х. срещу
решението в частта, с която предявените искове са уважени. Излагат се
оплаквания, че решението е неправилно – необосновано, незаконосъобразно и
постановено при нарушения на процесуалните правила. Поддържа се, че съдът не
е обсъдил изложените от ответниците доводи. Неправилно съдът приел, че през
исковия период е имало договор за доставка на топлинна енергия при общи
условия между ищеца и ответниците. Съдът не посочил къде са публикувани
2
общите условия на ищеца, поради което същите нямали обвързващо действие за
ответниците. Освен това в тях не била посочена цена на 1 квт./ч. топлоенергия, не
били представени и доказателства за цената на топлинната енергия. Не било
посочено кога е сключен договора за доставка, с каква продължителност и при
каква цена за единица топлинна енергия. Това била съществена непълнота на
съдебния акт. Поддържа се, че след 2009г. липсва договор за доставка на
топлинна енергия, защото липсва валидно решение на общото събрание на
етажната собственост на основание чл.17, ал.2, т.6 то ЗУЕС. По делото нямало
данни кога е публикувана фактурата за м.12.2016г. на ищеца за доставена
топлоенергия, поради което неправилно съдът приел, че давността е прекъсната с
подаване на заявлението по чл.410 от ГПК на 22.01.2020г. Поради изложените
съображения молят обжалваното решение да бъде отменено и да бъде
постановено друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК не е постъпил писмен отговор на жалбата от
насрещната страна „Т.С.“ ЕАД. С молба от 19.05.2022г. въззиваемата страна
изразява становище за неоснователност на жалбата и моли първоинстанционното
решение да бъде потвърдено.
Третото лице – помагач не е изразило становище по жалбата.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства и
становищата на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира
следното от фактическа и правна страна:
Въззивната жалба е подадена в срок, от легитимирана страна, срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт, и е процесуално допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с
изключение на случаите, когато следва да приложи императивна
материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от
страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Постановеното решение е валидно и допустимо.
Първоинстанционният съд е сезиран с предявени от „Т.С.“ ЕАД срещу П. Л.
Х. и Е. Ю. Х. положителни установителни искове с правно основание чл.415, ал.1
във вр. с чл.124, ал.1 от ГПК във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.150 от ЗЕ и
чл.86, ал.1 от ЗЗД за установяване дължимостта на вземанията, за които е
3
издадена заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК по ч.гр.д. №2931/2020г.
на СРС, 35 състав.
Съгласно нормата на чл. 153 ЗЕ – в редакцията, действала до 17.07.2012 г.
всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна
собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са потребители на топлинна енергия.
Понятието "потребител на топлинна енергия за битови нужди" е определено
в § 1, т. 42 ДР ЗЕ (отм.), действал до 17.07.2012 г.: физическо лице – собственик
или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща
вода или пара за отопление, климатизация или горещо водоснабдяване. След
отмяната на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от
17.07.2012 г., се въвежда понятието "клиент на топлинна енергия", което е
еквивалентно по смисъл на понятието "потребител на топлинна енергия".
Съгласно новата редакция на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, действаща през исковия период
м.05.2015г. – м.04.2018г., всички собственици и титуляри на вещно право на
ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или
към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са
длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в
имотите си и да заплащат цена за топлинната енергия.
С ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г., постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на
ОСГК на ВКС, т. 1, са дадени задължителни разяснения относно хипотезата, при
която топлоснабденият имот е предоставен за ползване по силата на договорно
правоотношение с лица, извън посочените в чл. 153 ЗЕ, какъвто обаче не е
разглежданият случай. В мотивите на същото тълкувателно решение е посочено,
че, предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти
на топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от
КЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В
това си качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното
правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на
топлинна енергия за битови нужди (чл. 153. ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на
доставената топлинна енергия.
С оглед на това собственикът или титуляр на вещно право на ползване на
имот в сграда – етажна собственост, се явява потребител на отдадена от сградната
инсталация и отоплителните тела на общите части на сградата топлинна енергия.
4
По силата на закона между битовия потребител и топлопреносното предприятие
възниква правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично
известни общи условия без да е необходимо изричното им приемане от
потребителя. Достатъчно е взето решение на Общото събрание на етажните
собственици за присъединяване към топлопреносната мрежа, за да бъде всеки
етажен собственик потребител на постъпилата в сградата топлинна енергия.
Ищецът свързва качеството на ответниците на потребители на топлинна
енергия за битови нужди с качеството им на собственици на топлоснабден имот.
Обстоятелството, че ответниците са собственици на процесния топлоснабден
имот: апартамент №75, намиращ се в гр. София, ж.к. „Младост 3“, бл.310, вх.2, и
съответно битови клиенти за доставка на топлинна енергия по смисъла на §1, т.2а
от ДР на ЗЕ, аб. № 174631 се установява от приетия като доказателство по делото
договор за покупко-продажба на жилище, сключен по реда на Закона за
общинската собственост от 18.12.1997г.
Съгласно разпоредбата на чл.150, ал.1 от ЗЕ продажбата на топлинна
енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за
битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени
от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на
договора не е предвидена/. Съответно според нормата на чл.150, ал.3 от ЗЕ в срок
от 30 дни след влизането в сила на общите условия потребителите, които не са
съгласни с тях, имат право да внесат в съответното топлопреносно предприятие
заявление, в което да предложат специални условия. По делото не са релевирани
нито твърдения, нито има данни, че ответниците са упражнили правото си на
възражение срещу Общите условия.
Поради изложеното и с оглед елемента на административно регулиране в
чл.150 от закона, съдът приема, че между страните по делото са налице договорни
отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в
него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия. Дори и да се
прекрати топлоподаването към индивидуалните отоплителни тела в жилището,
съгласно изричната норма на чл. 153, ал. 6 от ЗЕ ответникът остава потребител на
топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела в
общите части на етажната собственост. Съобразно становището, възприето в
мотивите на ТР №2/2016г. на ОСГК на ВКС, поради естеството на етажната
собственост отказът от топлоснабдяване на цялата сграда не може да бъде
направен от отделния титуляр на права върху обекти в сградата, нито пък той
може сам да реши да се ползва ли сградната инсталация за доставка на топлинна
5
енергия. Решението за това се взема от квалифицирано мнозинство от всички
етажни собственици или титуляри на вещно право на строеж и то обвързва всеки
отделен етажен собственик, независимо дали е съгласен с него.
С оглед на действащата нормативна уредба следва да се приеме за
установено, че за ответниците е възникнало задължение по силата на закона и
договор при общи условия да заплащат на ищцовото дружество количеството
подадена топлинна енергия за процесния топлоснабден имот.
С определение от 29.07.2020г. първоинстанционният съд е обявил за
безспорно и ненуждаещо се от доказване между страните обстоятелството, че
доставената топлинна енергия за процесния период в имота възлиза на
претендираната с исковата молба сума.
Ответниците, чиято е доказателствената тежест в процеса да установят, че
са платили на ищцовото дружество дължимите суми за доставената топлинна
енергия за процесния период, не са ангажирали по делото доказателства за
извършени плащания.
Спорно между страните е и обстоятелството дали е изтекла погасителната
давност по отношение на вземането за м.12.2016г. Според становището, възприето
в Тълкувателно решение №3/2011г. ОС на ГК и ТК на ВКС на РБ вземанията за
потребената топлинна енергия са такива за периодични плащания, поради което се
погасяват с изтичането на тригодишна погасителна давност, съгласно чл.111, б."в"
от ЗЗД. Различният размер на всяка месечна вноска не променя периодичния
характер на вземането за нея, защото то произтича от повтарящите се еднородни
задължения с посочен в общите условия падеж. Съгласно разпоредбата на чл.114,
ал.1 от ЗЗД давността започва да тече от момента на изискуемостта на вземането,
като при срочните задължения давността тече от деня на падежа. В случая според
общите условия месечните суми за топлинна енергия са били дължими в 45-
дневен срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Следователно за
претендираната от ищцовото дружество главница, касаеща процесния период,
тригодишният давностен срок тече от момента, в който изтича срока за нейното
заплащане. В случая заявлението по чл.410 от ГПК е подадено на 22.01.2020г.,
съответно, вземанията на ищцовото дружество за стойността на доставената
топлинна енергия с настъпил падеж преди 22.01.2017г. са погасени по давност, т.е.
вземанията за периода от м.05.2016г. до м.11.2016г. Падежът на задължението за
м.12.2016г. е настъпил на 14.02.2017г., т.е. към датата на подаване на заявлението
по чл.410 от ГПК – 22.01.2020г., не е изтекъл тригодишният давностен срок.
6
Поради изложеното първоинстанционният съд правилно е определил
непогасените по давност вземания по период и размер.
Във въззивната жалба липсват съответни доводи за неправилно приложение
на материалния закон от СРС относно уважените претенции за заплащане на такса
за услуга дялово разпределение и мораторна лихва върху вземанията за топлинна
енергия, поради което и на основание чл. 269 ГПК този въпрос стои извън
пределите на въззивния контрол и не следва да се обсъжда.
Поради изложеното първоинстанционното решение следва да бъде
потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.
По разноските:
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 273
ГПК, разноски се дължат на въззиваемата страна, която обаче не е подала отговор
на въззивната жалба и не е била представлявана от процесуален представител в
проведеното открито съдебно заседание пред въззивния съд, поради което съдът
намира, че разноски за юрисконсултско възнаграждение не следва да й се
присъждат.
По изложените мотиви, Софийски градски съд, ГО, ІV-Е въззивен състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №20243272/04.11.2020г., постановено по гр.д.
№20251/2020г. по описа на СРС, 35 състав.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7