РЕШЕНИЕ
гр.София,
04.08.2023 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-В състав в публичното заседание на деветнадесети
май през две хиляди двадесет и втора в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Розалина Ботева
Любомир
Игнатов
при
секретаря Цветослава Гулийкова и в присъствието на прокурора
.................... като разгледа докладваното от съдия Иванова в.гр.дело N: 13
188 по описа за 2020 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение № 187446 от 31.08.2020
г., постановено по гр.д.№ 77 800/2018 г. по описа на СРС, I ГО, 162 състав, Република България,
представлявана от министъра на финансите е осъдена да заплати на „В.Е.Е.“ ООД,
ЕИК ******на основание чл.49 ЗЗД във връзка с чл.45, ал.1 ЗЗД сумата 10 413,68
лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди през периода:
01.01.2014 г. – 10.08.2014 г. от противоправно поведение на Народното събрание,
изразяващо се в приемането на противоконституционни законови разпоредби, ведно
със законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба –
04.12.2028 г. до окончателното й заплащане, както и на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 1 643,72 лева – разноски в производството.
Евентуално предявеният при
условията на евентуалност „В.Е.Е.“ ООД осъдителен иск по чл.59 ЗЗД за сумата 2
360,54 лева е оставен без разглеждане.
Постановеното
съдебно решение, с което е уважен предявеният срещу нея иск, е обжалвано от ответника Държавата
Република
България, действаща чрез министъра на финансите. Във въззивната
жалба се поддържа, че решението е недопустимо поради липсата както на процесуална,
така и на материалноправна легитимация от ответника да отговаря по така
предявените искове, доколкото оплакванията на ищцовата страна касаят дейността
на правен субект – НС, което притежава самостоятелна правосубектност като
държавен орган. Твърди се, че неправилни са изводите на СРС, че Държавата
следва да отговоря за вреди от законодателната дейност на НС и че приемането на
противоконституционни разпоредби от законодателния орган представлява противоправно
поведение/деликт, както и че същата не може да се разглежда като възложител на
работата на народните представители. Наведени са доводи, че на основание
чл.149, т.2 от КРБ и чл.12, ал.1, т.2 ЗКС Конституционният съд е единствения
орган, компетентен да се произнесе с решение противоконституционност на
законите, като с оглед чл.151, ал.2 КРБ актът, обявен за противоконституционен,
не се прилага от деня на влизането на решението в сила, а приемайки, че нормата
на чл.35а ЗЕВИ е увредила ищеца е в пряко противоречие с правните последици при
обявена противоконституционност и решенията на КС; че съгласно тази практика моментът,
в който един закон преустановява да бъде обективно приложимо право, е влизане в
сила на решението на Конституционния съд, а съгласно Тълкувателно решение №
3/28.04.2020 г. по конст.дело № 5/2019 и конст.дело № 12/2019 г., действието на
решението на Конституционния съд по правило е занапред, а настоящият случай не
попада в изключенията на това плавило. Релевирани са съображения, че не са
налице елементите от фактическия състав на нормата на чл.49 ЗЗД във вр. с чл.45 ЗЗД; че неправилно съставът на СРС е приел, че е налице противоправно бездействие
от страна на НС поради непредприети действия по чл.22, ал.4 ЗКС, тъй като дали
такава уредба ще бъде приета и с какво съдържание зависи единствено от НС, т.е.
това правомощие не следва да се тълкува като абсолютно задължение, както и че
за ищеца са настъпили вреди – пропуснати ползи от удържаните такси по чл.35а
ЗЕВИ. Счита, че наведеното от жалбоподателя възражение за изтекла погасителна
давност е основателно.
Моли въззивния съд да уважи
подадената жалба и да обезсили атакуваното решение, а при условията на
евентуалност – да постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявения иск.
Претендира присъждането на разноски за двете инстанции.
В
подадения в срока по чл.263, ал.1 ГПК отговор ищецът „В.Е.Е.“ ООД, *** оспорва
въззивната жалба, като релевира подробни аргументи за неоснователност на всяко
едно от изложените в нея възражения и оплаквания. Поддържа, че са налице
предпоставките за ангажиране на отговорността на ответника на заявеното
основание.
Моли въззивната
жалба да бъде оставена без уважение и да се потвърди решението на СРС. Не претендира
присъждането на разноски за настоящото производство.
Софийски градски съд
като прецени доводите на страните и събраните по делото дока-зателства съгласно
разпоредбите на чл.235, ал.2 ГПК и чл.269 ГПК, намира за установено след-ното:
Въззивната жалба е
допустима – същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по
чл.259, ал.1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно нормата на
чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валид-ността на решението, а
по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е
ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите, когато
следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ №
1/09.12. 2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършената
проверка настоящата инстанция намира, че атакуваното съдебно решение е валидно
и процесуално допустимо в обжалвана част, както и че настоящият казус не попада
в двете визирани изключения в ТР на ОСГТК на ВКС.
Неоснователни
наведените в жалбата доводи, касаещи недопустимостта на постанове-ното от
първоинстанционния съд решение. Безспорно е в теорията и в константната съдебна практика, че недопустимо
е съдебното решение, което не отговаря на изискванията, при които делото може
да се реши по същество. Такива са решенията, постановени въпреки липсата на
право на иск или ненадлежното му упражняване, както и в случаите, когато съдът
е бил десезиран. Липсата на положителна или наличието на отрицателна
процесуална предпоставка, правят решението недопустимо. Такива пороци в
дадената хипотеза не са налице.
С подадената искова
молба ищецът
„В.Е.Е.“ ООД, *** твърди, че е производител на електроенергия от възобновяеми
източници /солар/ като оперира фотовол-таична електрическа централа „Фец Пе
Еко 5“, намираща се в землището на с.Джигурово, община Сандански, въведена в
експлоатация на 08.12.2011 г. Поддържа се, че по силата на сключен с „ЧЕЗ
Електро България“ АД договор № 163 от
01.01.2012 г., „ЧЕЗ Електро България“ АД е изкупувало произведената от
дружеството електрическа енергия. Сочи, че с ПЗР на ЗДБРБ за 2014 г. е изменен
ЗЕВИ, като са създадени нови чл.35а, чл.35б и чл.35в и чл. 73, като с нормата
на чл.35а ЗЕВИ за производството на електрическа
енергия от вятърна и слънчева енергия е въведена такса в размер на 20 % от
цената на произведената енергия, считано от 01.01.2014 г., която дружеството ежемесечно
е заплащало и е била внасяна от обществения доставчик в полза на държавния
бюджет, като за периода: 01.01.2014 г. до 30.09.2014 г. същата е в размер на 11
435,65 лева, а до 10.08.2014 г. – в размер на 10413,68 лева.
Поддържа, че с решение № 13 от 31.07.2014 г. по
конституционно дело № 1/2014 г., влязло в сила на 10.08.2014 г., Конституционният
съд е обявил тези изменения на ЗЕВИ за противоконс-титуционни, както и че приемането
на противоконституционния закон и неуреждането на последиците от това действие представляват
противоправно поведение на народните представители, на които Държавата е
възложила осъществяване на законодателната дейност, като с деянието е нарушено
и правото на ЕС, чл.63 от ДФЕС, която общностна норма има директен ефект и
предоставя права на частноправни субекти, като въвежда забрана за мерки, които
имат възпиращо въздействие върху инвеститорите и чл.107 ДФЕС, тъй като с
въведената такса се създава финансова тежест за определена група производители
на електрическа енергия, както и Директива 2009/72/ЕО, с която е предвидено
вътрешният пазар на електроенергия да осигурява на производителите подходящи
стимули за инвестиции в ново производство на електроенергия. Реливирани са доводи
и че в пряка причинна връзка с противоправното поведение на Народното събрание,
изразяващо се в приемането на противоконституционни законови разпоредби и в
неизпълнение на задължението му да уреди възникналите правни последици от
противоконституционната разпоредба, на което ответникът е възложил
извършва-нето на тази работа, ищецът е претърпял имуществени вреди, поради
което предявява осъдителен иск срещу Държавата Република България за тяхното обезщетяване
по реда на чл.49 ЗЗД във връзка с чл.45, ал.1 ЗЗД за сумата от 10 413,68 лева
за периода от 01.01.2014 г. – 10.08.2014 г. /след допуснато изменение на иска
на основание чл.214, ал.1 ГПК/. При условията на евентуалност се претендира присъждането
на процесната сума като неоснователно получена от ответника – при липса на
основание, с която последният се е обогатил за сметка на ищеца, ведно със
законната лихва върху сумата от датата на подаване на исковата молба до
окончателното й изплащане.
С депозирания отговор по чл.131,
ал.1 ГПК ответникът Държавата Република България, гр.София оспорва исковете
с доводи за недопустимост и неоснователност. Инвокира съображения, че нормативната
уредба не предвижда възможност държавата да носи отговорност във връзка със
законодателната дейност на Народното събрание, тъй като не е налице възлагане,
а законодателната дейност не подлежи на контрол от общите съдилища. Счита, че
действието на решението на КС е занапред и няма правовъзстановително действие,
поради което всичко извършено в периода на действие за обявените за противоконституционни
разпоредби е законосъобразно и не може да бъде източник на вреди; че липсва
вина като елемент от фактическия състав на чл.45, ал.1 ЗЗД, както и че правомощието
по посочената в исковата молба разпоредба на чл.22, ал.4 ЗКС е предоставено
като възможност, в случай че прецени, че е възникнала необходимост от
преуреждане на правните последици, а не задължение. Излагат се съображения и че
не са налице предпоставките за осъществяването на фактическия състав на чл.49 ЗЗД във вр. с чл.45 ЗЗД, в т.ч. и възлагане на работа, противоправни действия,
вина, причинени вреди и причинна връзка, както и на тези по чл.59 ЗЗД, като се
поддържа, че към момента на плащането е съществувало годно основание за
начисляване на събраните такси. Наведено е и възражение за погасяване на
вземането по давност. Заявява искане претенциите да бъдат отхвърлени.
Между страните в производството
не е спорно, което се установява и от събраните пред
СРС писмени доказателства, че „В.Е.Е.“ ООД е собственик
на фотоволтаична електроцентрала „ФЕЦ ПЕ ЕКО 5“ /ФтЕЦ „ПЕ Еко 5“/, находяща се
в УПИ V-041012, местност „Фусковица“ в землището на с.Джигурово, община
Сандански, с разрешение за ползване от 08.12.2011 г.
На 01.01.2012 г. между
„ЧЕЗ Електро България“ АД като купувач и „В.Е.Е.“ ООД
в качеството му на производител на електрическа енергия от ФтЕЦ „ПЕ Еко 5“ –
като продавач, е
сключен договор за изкупуване на електрическа енергия, произведена от
възобновяем енергиен източник № 163/91.01.2912 г. По силата на клаузите
на договора производителят се е задължил да достави електрическа енергия на
купувача съгласно догово-рените показатели за качество, а купувачът – да му заплаща
произведената електрическа енергия в определените с договора начини и срокове
/чл.1, ал.1, чл.3, чл.11, ал.1/, като съгласно чл.2, ал.1 договорът е сключен
със срок на действие до 08.12.2031 г.
Безспорно е и че на
42-рото Народно събрание в проведеното на 04.12.2013 г. пленарно заседание с §
6, т.2 и т.3 от Заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет на
Република България за 2014 г. са приети разпоредбите на чл.35а,
ал.1, 2 и 3, чл.35б, ал.1, 2, 3 и 4, чл.35в, ал.1, 2 и 3 и чл.73, ал.1, 2, 3 и
4 ЗЕВИ, като в нормата на чл.35а ЗЕВИ е предвидено, че за производството на
електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия се събира такса, определена
в ал.2 в размер на 20 % от цената на изкупената електрическа енергия без ДДС.
От приложените по делото удостоверения за удържана такса по
чл.35б, ал.1 ЗЕВИ от 27.10.2014 г., издадени от „ЧЕЗ Електро България“ АД /л.27
– л.33, л.102 – л.109 от първоинстанционното дело/, фактури - №
**********/31.01.2014 г., № **********/28.02.2014 г., № **********/31.03.2014
г., № **********/30.04.2014 г., № **********/31.05.2014 г., №
**********/30.06.2014 г., **********/31.07.2014 г., **********/30.09.2014 г.,
извлечение от справка по чл.35а ЗЕВИ, съдържаща информация за размера на
таксата по отменения чл.35а ЗЕВИ, дължима от „В.Е.Е.“ ООД за периода:
01.01.2014 г. – 30.09.2014 г., изготвено от КЕВР /неоспорени в процеса/, от
които е видно, че удържаната
такса по чл.35а от ЗЕВИ от цената на произведената от
ищеца електрическа енергия от купувача „ЧЕЗ Електро България“ АД
за периода: 01.01.2014 г. – 10.08.2014 г. е общо в размер на 10 413,68 лева,
както и че тази сума е внесена от „ЧЕЗ Електро България“ АД в
държавния бюджет съгласно разпоредбите на чл.35б, ал.1 – ал.4 ЗЕВИ.
Визираните обстоятелства се потвърждават и от изслушаното в
първоинстанционното производство заключение на допуснатата съдебно-счетоводна
експертиза /ССЕ/, изготвена от вещото лице Росен Стоянов, неоспорено от
страните. Съгласно същото стойността на удържаните от ищцовото дружество такси
през процесния период е 10 413,68 лева, като същите са изплатени на ДКЕВР от
купувача на ел.енергия „ЧЕЗ
Електро България“ АД с банкови преводи за първо, второ
и трето тримесечие – на 14.04.2014 г. на 15.07.2014 г. и на 24.09.2014 г.
С
Решение № 13 от 31.07.2014 г. Конституционният съд на Република България, поста-новено
по конституционно дело № 1/2014 г., обнародвано в ДВ бр.65/06.08.2014 г.,
влязло в сила на 10.08.2014 г., са обявени за противоконституционни точки 2 и 3
от § 6 от Заключителните разпоредби на Закона за държавния бюджет на Република
България за 2014 г. /ДВ бр.109/20.12.2013 г./, с които са създадени чл.35а, ал.1, 2 и 3,
чл.35б, ал.1, 2, 3 и 4, чл.35в, ал.1, 2 и 3 и чл.73, ал.1, 2, 3 и 4 ЗЕВИ. Прието е, че разпоредбата
на ал.1 на чл.35а ЗЕВИ противоречи на чл.60, ал.1 от КРБ, съгласно която норма гражданите
са длъжни да плащат данъци и такси, установени със закон, съобразно техните
доходи и имущество, а разпоредбата на чл.35а, ал.3 ЗЕВИ – противоречи и на
чл.19, ал.2 и ал.3 от КРБ, в които е предвидено, че законът създава и гарантира
на всички граждани и юридически лица еднакви правни условия за стопанска
дейност, като предотвратява злоупотребата с монополизма, нелоялната конкуренция
и защитава потребителя; инвестициите и стопанската дейност на български и
чуждестранни граждани и юридически лица се закрилят от закона. В мотивите на
решението е посочено, че разпоредбите на чл.35б, чл.35ви чл.73 от ЗЕВИ сами по
себе си не са противоконституционни, но те са свързани и обслужват разпоредбите
на чл.35а, ал.1 и ал.3 ЗЕВИ, които са противоконс-титуционни и поради
обусловеност с тях са също противоконституционни, защото самостоя-телното им
съществуване влиза в противоречие с принципа на правовата държава.
При така приетото от фактическа страна настоящият съдебен състав напълно споделя изводите на първоинстанционния съд, с които е обоснована основателността и размера на претенцията на ищеца „В.Е.Е.“ ООД с правно основание чл.49 ЗЗД във връзка с чл.45, ал.1 ЗЗД, изведени при правилно установена по делото фактическа обстановка и приложение на релевантните правни норми, поради което на основание чл.272 ГПК препраща към тях. В допълнение към същите във връзка с наведените в жалбата доводи съдът намира, че следва да бъдат добавени и следните съображения:
По
въпроса за правното основание на исковете за заплащане на удържаната такса по
противоконституционната разпоредба на чл.35а от ЗЕВИ е налице постановена задължителна
съгласно чл.130, ал.2 ЗСВ съдебна практика, обективирана в Тълкувателно решение
№ 1 от 20.04.2023 г. по тълк.дело № 1/2022 г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно
дадените с него разяснения правното основание на предявен срещу Държавата иск
за заплащане на сума – платена /удържана и внесена в държавния бюджет/ такса по
силата на чл.35а ЗЕВИ, предвид обявяването на нормата за противоконституционна
и неизпълнение на задължението на Народното събрание по чл.22, ал.4 ЗКС да
отстрани настъпилите от приложението на тази разпоредба неблагоприятни правни
последици, e непозволено увреждане – чл. 49 ЗЗД. Прието е, че отговорността на
Държавата е деликтна, обективна, безвиновна, има гаранционно-обезпечителен
характер и се реализира без оглед обстоятелството виновно ли е било поведението
на съответните длъжностни лица.
Държавата е възложила на
народните представители да упражняват държавни функции, съгласно чл.62 и чл.63 от Конституцията на Република България /КРБ/, доколкото законодателната власт е
възложена на Народното събрание, което е колективен орган, състоящ се от 240
народни представители, и се явява възложител на тяхната работа. Няма правно
значение съставът на Народното събрание, нито как са гласували отделни народни
представители, защото правно обвързващо е решението на мнозинството, а това е
решение на държавния орган, осъществяващ законодателната власт. Предвид
изложеното неоснователни се явяват възраженията на жалбоподателя, че Държавата
не е материалноправно легитимирана страна да отговаря по заявената срещу нея претенция на обсъжданото
основание.
Разпоредбата
на чл.7 КРБ регламентира отговорността на Държавата отговаря за вреди,
причинени от незаконни актове или действия на нейни органи, включително и
Народното събрание, и длъжностни лица. Съгласно чл.5, ал.1 и чл.62, ал.1 основния
закон на страната Народното събрание е длъжно
да приема закони, които не противоречат на Конституцията на Република България.
Основно задължение на народните представители, което поемат под клетва на
основание чл.76, ал.2 КРБ при конституирането на всяко новоизбрано Народно
събрание, е да спазват Конституцията. Приемането на противоконституционен закон
е неизпълнение на основното задължение на Народното събрание и представлява
деликт, тъй като е противоправно действие /в какъвто смисъл са и мотивите на Тълкувателно
решение № 1/20.04.2023 г. по тълк.дело № 1/2022 г. на ОСГТК на ВКС/.
От друга страна, разпоредбата на чл.22,
ал.4 ЗКС, чрез която се осъществява баланс между принципа за правна сигурност и
принципа за правна справедливост, установява задължение на Народното събрание
да уреди възникналите правни последици от запазеното действие на обявения за
противоконституционен закон, за да възстанови по този начин нарушения
конституционен ред. Законодателният орган е длъжен в срок до два месеца от
влизане в сила на решението на Конституционния съд да преуреди
конституционосъобразно в последващ закон последиците от обявения за
противоконституционен закон – чл.88, ал.4 от Правилника за организацията и
дейността на Народното събрание /ПОДНС/, приет на основание § 1 от ПЗР на ЗКС /ДВ
бр.53/18.06.2013 г./, чл.90, ал.4 ПОДНС /ДВ бр.97/25.11.2014 г./, чл.94, ал.4
ПОДНС /ДВ бр.35/02.05.2017 г./, чл.90, ал.4 ПОДНС /ДВ бр.65/06.08.2021 г./ и чл.90,
ал.4 ПОДНС /ДВ бр.109/21.12.2021 г./. Бездействието на Народното събрание да
уреди правните последици от прилагането на противоконституционен закон също
представлява противоправно деяние, както и приемането на такъв закон, тъй като
в противоречие на императивна правна норма – чл.22, ал.4 ЗКС, не е изпълнено
предвиденото в нея задължение.
Предвид изложеното в дадения случай
по делото безспорно е установено, освен възлагане от Държавата, наличието и на противоправност
на деянието на длъжностните лица, съставящи колективния държавен орган – НС, изразяващо
се в противоправното действие на приемане на противоконституционен закон /чл.35а,
чл.35б и чл.35в от ЗЕВИ/ и противоправно бездействие, касаещо неуреждане на
имуществените последици след обявяването на закона за противоконституционен.
Извод в противния смисъл не следва
от доводите на въззивника, че до прогласяване на противоконституционността на
закона извършените действия по събиране на таксата са законосъобразни. Действително
с
разпоредбата на чл.151, ал.2, изр.3 КРБ законодателят е възприел правилото за
действие на решението на Конституционния съд за противоконсти-туционност,
постановено по реда на чл.149, ал.1, т.2 КРБ, занапред /ex nunc/ – актът,
обявен за противоконституционен, не се прилага от деня на влизане на решението
в сила, но предвид приетите разрешения, дадени в мотивите на решение №
3/28.04.2020 г. по конст.дело № 5/2019 г. на Конституционния съд и ТР № 1/20.04.2023
г. по тълк.дело № 1/2022 г. на ОСГТК на ВКС спазването на конституционните принципи на правовата
държава и на върховенството на Конституцията се осъществява чрез съчетано
прилагане на действие занапред /ех nunc/ и обратно действие /ех tunc/ на
решенията на Конституционния съд по чл.149, ал.1, т.2 КРБ в различните
хипотези, което се извлича от систематичното тълкуване на чл.150, ал.2 и чл.151,
ал.2, изр.3 КРБ. Правилото, че решенията на Конституционния съд действат
занапред, не е абсолютно и е несъвместимо с върховенството на Конституцията,
което конституционното правосъдие гарантира. Законодателят допуска имплицитно
изключения от правилото в чл.151, ал 2, изр.3 КРБ, за които решението на
Конституционния съд има обратно действие /ех tunc/, а именно спрямо заварени
правоотношения и правоотношения, предмет на висящи съдебни производства.
Действието на решението на
Конституционния съд за в бъдеще, уредено от конституционния законодател като
проявление на принципа на правната сигурност, не може да дерогира действието на
принципа за примат на правовата държава, който е от по-висш порядък. Всяко
действие, което противоречи на Конституцията, е противоправно, без значение
кога е извършено и кой е неговият извършител – физически лица, юридически лица
или държавата в лицето на нейните органи /в г.см. и мотивите на ТР № 1/20.04.2023
г. по тълк.дело № 1/2022 г. на ОСГТК на ВКС/.
Наличието на вреда, настъпила в
причинна връзка с установената с противоконсти-туционни разпоредби такса и
неизпълнението на задължението на Народното събрание по чл.22, ал.4 ЗКС, също е
доказано в производството. Съобразно обявените за противоконсти-туционни норми на
чл.35а, ал.2 и чл.35б ЗЕВИ размерът на таксата е 20 % от цената на количеството
изкупена електрическа енергия от обществения доставчик и от крайните
снабдители, която такса се удържа и внася от обществения доставчик, съответно
от крайния снабдител в държавния бюджет. В конкретния случай за периода:
01.01.2014 г. – 09.08.2014 г. вкл. имуществото на ищеца е намаляло, тъй като
същият не е получил в цялост цената на произведената от него електрическа
енергия, поради това че му е била удържана сумата от 10 413,68 лева като такса
по чл.35а, ал.2 и чл.35б ЗЕВИ. Ако нормите на по чл.35а и чл.35б ЗЕВИ не бяха
приети от държавния орган, на който Държавата е възложила законодателната
дейност в страната, посочената сума би била получена от ищеца.
С оглед изложеното въззивният съд
намира, че в полза на „В.Е.Е.“ ООД е налице вземане срещу ответника за
обезщетение на причинените му вреди в претендирания размер. Правилно искът по
чл.49 ЗЗД във връзка с чл.45, ал.1 ЗЗД е уважен изцяло от първоинс-танционния
съд, ведно със законната лихва от предявяване на исковата молба до окончателното
погасяване на задължението.
Неоснователно е възражението на въззивника за изтекла погасителна давност по чл.110 ЗЗД, с която разпоредба е предвидено, че с изтичане на петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които законът не предвижда друг срок, какъвто е и даденият казус. По силата на чл.114, ал.1 ЗЗД давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, като за вземания за непозволено увреждане съгласно чл.114, ал.3 ЗЗД – давността почва да тече от откриването на дееца. В случая давността започва да тече от откриването на делинквента – с обявяването на процесните законови разпоредби за противоконституционни с влязлото в сила решение на Конституционния съд № 13/31.07.2014 г., считано от 10.08.2014 г., когато е завършен фактическият състав на института по чл.49 ЗЗД във връзка с чл.45, ал.1 ЗЗД, като към датата на подаване на исковата молба на 04.12.2018 г. по пощата установеният в чл.110 ЗЗД срок относно заявеното главно вземане не е изтекъл.
Поради съвпадение на изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния
съд по отношение изхода от разглеждането на предявения главен иск, атакуваното решение
на СРС като правилно следва да бъде потвърдено.
С оглед приетия изход на спора на жалбоподателя не се
дължат разноски по реда на чл.78, ал.1 ГПК за въззивното производство. Право на
такива се е породило в патримониума на въззиваемата страна, но поради липсата
на заявено искане по чл.78, ал.3 ГПК с представени доказателства за направени
разходи пред настоящата инстанция, съдът не дължи произнасяне на това
основание.
Воден от горното, Съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №
187446 от 31.08.2020 г., постановено по гр.д.№ 77 800/ 2018 г. по описа на СРС,
I ГО, 162 състав.
Решението може да се обжалва пред
Върховен касационен съд с касационна жалба при наличието на основанията на чл.280,
ал.1 и ал.2 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.