Решение по адм. дело №380/2025 на Административен съд - Ямбол

Производството е образувано по жалба на К. Г. Д. от [населено място], [община], [област], [улица], чрез адв. Р. А. от АК-[населено място], адрес [населено място], [улица], [етаж, офис] против Решение №2153-28-59/19.09.2025 г. на Директора на ТП на НОИ-Ямбол, с което е оставена без уважение жалба с вх.№1012-28-106/26.08.2025 г. на К. Г. Д. от [населено място], [улица]против Разпореждане №281-03-26-3/08.08.2025 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ-Ямбол, с което на основание чл.54ж, ал.1 от Кодекса за социално осигуряване (КСО) и във връзка с чл.11, §3, буква „а“ и чл.65, §2 от Регламент (Е0)883/2004 е отказано отпускането на парично обезщетение за безработица по чл.54а от КСО.

В жалбата се твърди, че постановеното решение е неправилно, постановено в противоречие с материалния закон, приложимите Регламенти на Европейския съюз и установената съдебна практика и при съществено нарушение на процесуалните правила, т.к. директора на ТП на НОИ-Ямбол в нарушение на установените в чл.7 и чл.35 АПК процесуални правила не е обсъдил обясненията и възраженията, които са направени в жалбата срещу Разпореждане № 281-00-419-3/25.07.2024 г. на ръководител на осигуряването за безработица при ТП на НОИ-Ямбол и не е изяснил относимите факти и обстоятелства от значение за случая. Претендира се за отмяна на Решение № 2153-28-59/19.09.2025 г. на директора на ТП на НОИ-Ямбол, връщане на преписката на административния орган със задължителни указания и присъждане на направените по делото разноски.

В съдебно заседание жалбоподателят се явява лично и с процесуалният си представител, като подържа жалбата и исканията в нея по съображения доразвити в писмени бележки.

За ответната страна в съдебно заседание се явява гл.юрисконсулт М., която по съображения посочени в писмено становище и писмени бележки претендира за отхвърляне на жалбата и за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

След цялостна преценка на събраните по делото доказателства в тяхното единство и поотделно, съдът приема за установена следната фактическа обстановка:

Със Заявление № 281-03-26/26.02.2024 г. за отпускане на парично обезщетение за безработица (ПОБ) К. Г. Д. е поискала отпускане на парично обезщетение за безработица, като е декларирала упражняване на трудова дейност, период на осигурена заетост и пребиваване в Германия за времето от 13.09.2022 г. до 16.02.2024 г., за което е приложила декларация относно определяне на пребиваване във връзка с чл.65 (2) от Регламент(ЕО)) 883/2004 и 2 бр. документи от Германия, приети със справка № 281-03-26-1/27.02.2024 г.

С разпореждане №281-03-26-1/05.03.2024 г. производството по отпускане на ПОБ е спряно до получаване на структуриран електронен документ (СЕД) Н006 относно определяне на пребиваване, СЕД U017 за удостоверяване на осигурителна заетост и СЕД U004 за удостоверяване на доход, чрез Електронен обмен на социалноосигурителната информация между България и EC (EESSI).

Чрез последния към Компетентната институция (КИ) на Германия са отправени искания СЕД Н005 от 05.03.2024 г. за пребиваване; СЕД U001CB от 05.03.2024 г. за осигурително досие и СЕД U003 от 05.03.2024 г. за заплата.

В резултат на осъществената кореспонденция на 25.11.2024 г. са получени СЕД U017 за удостоверяване на осигурителен стаж от КИ на Германия с потвърдени периоди на осигурена заетост и СЕД U004 за удостоверяване на дохода, а на 06.08.2025 г. е получен СЕД Н006, в който компетентната институция на Германия потвърждава че държава на пребиваване е Германия и е посочен адрес: [Наименование], [улица]ПК 36041.

С писмо изх.№1030-28-77/10.03.2025 г. е направено запитване към Агенцията по заетостта (АЗ), относно регистрацията на лицето и с писмо изх.№ 1030-28-78/12.03.2025 г. е направено запитване към Главна дирекция “Гранична полиция”-МВР относно задграничните пътувания, по които са получени отговори съответно с вх.№ 1030-28-77#2/12.03.2025 г. и вх.№ 1030-28-78#2/17.03.2025 г. В последните е посочено, че по данни на Агенцията по заетостта (АЗ) заявителката е с активна регистрация, като търсеща работа и многократно е информирана за свободните работни места в региона и сезонна заетост в други региони, както и че лицето има многократни излизания и влизания за периода от 03.03.2018 г. до датата на регистрация в АЗ, както и след нея, излизане на 24.03.2024 г. и влизане на 28.03.2024 г., излизане на 26.04.2024 г. и влизане на 01.05.2024 г.

От направена справка в информационната система на НОИ се констатира, че липсва трудово-правна връзка с България, т.к. не е извършвана трудова дейност, за която лицето да подлежи на задължително осигуряване по чл.4 и/или чл.4а КСО, поради което същото няма принос към системата на социалното осигуряване в Република България.

Със справка вх. № 281-03-26-4/10.03.2025 г. са приети собственоръчно декларация от К. Д., че от 31.10.2012 г. до 15.04.2022 г. не е работила и документ, установяващ адреса на местоживеене в Германия.

С разпореждане № 281-03-26-2/08.08.2025 г. е възобновено производството по заявлението за отпускане на ПОБ.

С Разпореждане №281-03-26-3/08.08.2025 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ-Ямбол на основание чл.54ж, ал.1 КСО и във връзка с чл.11, §3, буква „а“ и чл.65, §2 от Регламент (Е0)883/2004 е отказано отпускането на парично обезщетение за безработица по чл.54а от КСО на К. Г. Д., като жалбата с вх.№1012-28-106/26.08.2025 г. против това разпореждане е оставена без уважение с Решение №2153-28-59/19.09.2025 г. на Директора на ТП на НОИ-Ямбол, получено от адресата с известие за доставяне на 24.09.2025 г.

По искане на оспорващия по делото е разпитана като свидетел дъщеря й Г. И. Д., която дава следните показания:“ К. Д. е моя майка и ние сме от Ямбол. Тук съм учила, тук сме живели и моята майка винаги е работи в България. Откакто се помня тя винаги е ходила на работа. С моя баща живеят може би от 31-32 години без брак, но след като аз завърших училище аз се омъжих. Заживях в Б. и тъй като ние имаме силна връзка и никога не сме се разделяли, винаги сме били заедно, те решиха да дойдат и да си купят къща в [община], както и сега живеем заедно с децата ми, със съпруга ми, с баща ми. Моята майка с баща ми заминаха да работят в Германия за година и половина, тъй като къщата, която купиха в Б. беше стара и за ремонт. Не достигаха парите и трябваше да заминат, да работят и да изкарат пари, за да я ремонтираме и да има добри условия в къщата. Тъй като нямаше добри условия, нямаше врати, топла вода, прозорци, просто стара къща. Тя никога не е имала намерения да остане да живее в Германия или в която и да било друга държава за постоянно. Винаги е било след като са заминали за година и половина да работят, да изкарат пари, средства и да се приберат. Да сме си заедно и на ни е добре и да си живеем в къщата. След като приключи трудовият й договор в Германия, тя си дойде с моя баща и тя се записа в Бюрото по труда, се е регистрирала, за да си търси работа. Мисля, че е ходила веднъж на среща с работодател, но не е започнала, защото той е отказал. Майка ми няма намерение отново да отива чужбина. Парите, спечелени от майка ми по време на работата си в Германия бяха вложени в техника, хладилници, пералня, прозорци, врати, бани, покриви, ламинати, в ремонт и обзавеждане на къщата. В България майка ми има сестра, брат, на баща ми роднините. Тя поддържа контакт с тях, както когато е в България, така и когато беше в Германия. Докато беше там поддържахме постоянен контакт. Не е минал ден, в който да не сме се видели по месинджър, с видео разговори с видиокамера. Това е всеки ден. През лятото тя се върна в България и ходихме на море в едно вилно селище. Бяхме цялото семейство и с децата.“

При така изяснената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:

Жалбата е процесуално допустима, като подадена от надлежна страна с правен интерес от обжалването и в преклузивния срок по чл.118 КСО.

Разгледана по същество жалбата е неоснователна по следните съображения:

Предмет на оспорване пред Административен съд Ямбол е Решение №2153-28-59/19.09.2025 г. на Директора на ТП на НОИ-Ямбол, с което е оставена без уважение жалба с вх.№1012-28-106/26.08.2025 г. на К. Г. Д. от [населено място], [улица]против Разпореждане №281-03-26-3/08.08.2025 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ-Ямбол, с което на основание чл.54ж, ал.1 от Кодекса за социално осигуряване (КСО) и във връзка с чл.11, §3, буква „а“ и чл.65, §2 от Регламент (Е0)883/2004 е отказано отпускането на парично обезщетение за безработица по чл.54а от КСО.

Съгласно чл.168 АПК във връзка с чл.142 АПК съдът проверява законосъобразността на оспорения акт към момента на издаването му на всички основания по чл.146 АПК, без да се ограничава само с тези посочени от оспорващия.

Необходимо е да са налице в тяхната съвкупност изискванията за валидност на административния акт, а именно: да е издаден от компетентен орган, в изискуемата форма, при спазване на административно-производствените правила, да не противоречи на материалноправните разпоредби и да съответства с целта на закона.

Липсата на някоя от предпоставките води до незаконосъобразност на административния акт и е основание за отменянето му.

Оспореното решение на Директора на ТП на НОИ–Ямбол е постановено от надлежен орган, в кръга на неговата компетентност по чл.117, ал.1, т.2, б.“б“ КСО и в изискуемата писмена форма с мотивиран акт при спазване на процедурата визирана в закона. В административното производство не са допуснати нарушения на процедурата, които да опорочават издаденото решение. Не са налице и противоречия с материалноправните норми или несъответствие с целта на закона.

По силата на чл.54ж КСО паричните обезщетения за безработица се отпускат, изменят, отказват, спират, прекратяват, възобновяват и възстановяват с разпореждане на длъжностното лице, на което е възложено ръководството на осигуряването за безработица или друго длъжностно лице, определено от ръководителя на териториалното поделение на Националния осигурителен институт.

Според разпоредбата на чл.54а, ал.1 КСО право на парично обезщетение за безработица имат лицата, за които са внесени или дължими осигурителни вноски във фонд "Безработица" най-малко 12 месеца през последните 18 месеца преди прекратяване на осигуряването и които имат регистрация като безработни в Агенцията по заетостта; не са придобили право на пенсия за осигурителен стаж и възраст в Република България или пенсия за старост в друга държава или не получават пенсия за осигурителен стаж и възраст в намален размер по чл.68а или професионална пенсия по чл.168 и не упражняват трудова дейност, за която подлежат на задължително осигуряване по този кодекс или по законодателството на друга държава, с изключение на лицата по чл.114а, ал.1 от Кодекса на труда.

С Регламент (ЕО) № 883/2004 г. са въведени материалноправните правила, принципи и разпоредби в сферата на координацията на системите за социална сигурност на държавите членки. Механизмът на координация на системите за социална сигурност, включващ и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения.

По отношение на обезщетенията за безработица общият принцип за определяне на приложимото законодателство е, че лице, упражняващо доходоносна дейност, следва да принадлежи към схема за социална сигурност на държавата, на чиято територия е заето или самостоятелно заето съгласно чл.11, § 3, буква "а" от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., като чл.61 от същия Регламент (ЕО) № 883/2004 г. въвежда и принципа на сумиране на периоди, т.е. компетентната институция на държава-членка съгласно чието законодателство придобиването, запазването, времетраенето или възстановяването на правото на обезщетения зависи от завършването на периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост или пребиваване, зачита до необходимия размер периодите на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост или пребиваване, завършени съгласно законодателството на всяка друга държава-членка, все едно че периодите са завършени съгласно прилаганото от нея законодателство.

Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата-членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. Така съгласно чл.65, §1 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. лице, което е безработно частично или през различни периоди, и което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е живяло в държава-членка, различна от компетентната, се поставя на разположение на неговия работодател или на службите по заетостта в държавата-членка. То получава обезщетения в съответствие със законодателството на компетентната държава-членка, както ако е пребивавало в тази държава-членка. Тези обезщетения се отпускат от институцията на компетентната държава-членка. Според нормата на чл. 65, § 2, изр. 1-во от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. По силата на чл. 65, § 5, буква "a" от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. безработно лице по първо и второ изречение на § 2 получава обезщетения в съответствие със законодателството на държавата-членка по пребиваване, както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Тези обезщетения се предоставят от институцията по пребиваване.

Според легалната дефиниция на чл.1, б."т" от Регламент (ЕО) № 883/2004 "компетентна държава-членка" е държавата-членка, в която се намира компетентната институция, а съгласно б.“р“ „компетентна институция" е:i)институцията, в която заинтересованото лице е осигурено към момента на искането за обезщетение или ii) институцията, от която заинтересованото лице има или би имало право на обезщетения, ако то, член или членове на неговото семейство пребиваваха в държавата-членка, в която се намира институцията.

През периода на последна трудова заетост жалбоподателя е осъществявал дейност като заето лице на територията на Германия, поради което и съгласно чл.11, §3, б."а" от Регламент (ЕО) № 883/2004, както принципно правилно е приел и административният орган, последната е подчинена на законодателството на тази държава.

Обстоятелството, че спрямо К. Д. се явява приложимо законодателство на Германия и същата се явява компетентната държава-членка не означава, че следва автоматично да се приеме, че тя е пребивавала в тази държава през процесния период на осигурена заетост.

Легалната дефиниция на понятието "пребиваване" се съдържа в чл.1, §3, б."й" от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. - мястото, където лицето обичайно пребивава. Това място (на обичайно пребиваване на лицето) се определя съгласно чл.11, §1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 (регламента по прилагането) с оглед центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти - продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави - членки, семейното положение и роднинските връзки на лицето, жилищното му положение и доколко постоянно е то, както и естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, в т. ч. постоянния характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост, мястото, където обичайно се упражнява тази дейност и други примерно изброени в цитираната разпоредба. Съгласно разпоредбата на чл. 11, § 2 от Регламента по прилагането решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице има намерението на лицето, което произтича от горепосочените факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето. В член 1, букви й) и к) от Регламент (ЕО) № 883/2004 се прави разграничение между "пребиваване" и "престой". Т.е. съгласно чл.1, §3, б."й" от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. "пребиваване" е мястото, където лицето обичайно пребивава, а съгласно чл.1, §3, б."к" "престой" означава временно пребиваване. В изготвен съвместно с държавите членки наръчник се изясняват понятията "обичайно пребиваване", "временно пребиваване" и "престой". Тези определения, посочени в законодателството на ЕС (Регламент (ЕО) № 883/2004, последно изменен с Регламент (ЕО) № 465/2012), са необходими, за да се установи коя държава членка е отговорна за предоставянето на обезщетения по социалноосигурителни схеми на граждани на ЕС, които пребивават в различни държави членки. Определянето на държавата членка по обичайно пребиваване на лицата е важно по отношение на лицата, които работят в повече от една държава - членка. Съгласно правото на ЕС може да има само една държава членка, която отговаря за плащанията за обезщетения по социалноосигурителните схеми, отпускани по местожителство. В наръчника се разглеждат специфичните критерии, които трябва да бъдат взети под внимание, за да се определи мястото на обичайно пребиваване на дадено лице, като например: семейното положение и роднинските връзки на лицето; продължителността и непрекъснатото пребиваване в съответната държава членка; състоянието на трудова заетост (по-специално мястото, където обичайно се упражнява съответната дейност, постоянния характер, както и продължителността на договора за работа); упражняването на неплатена дейност; в случай на студенти - източник на доходите им; доколко постоянно е жилищното положение на лицето; държавата членка, в която лицето плаща данъци; причини за преместването; намеренията на лицето въз основа на всички обстоятелства и подкрепени с конкретни доказателства. При необходимост могат да се вземат предвид и други факти. Наръчникът предоставя също така конкретни примери и насоки за случаите, в които е трудно определянето на мястото на пребиваване - например при погранични, сезонни или командировани работници, студенти, пенсионери, както и при неактивни хора, за които е характерна голяма мобилност. Т.е. въз основа на правилото за само едно приложимо законодателство - чл.11, §1 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г.) се налага извод, че по смисъла на приложимите регламенти всяко лице може да има само едно обичайно място на пребиваване и съответно само една държава-членка, която отговаря за плащанията на обезщетения по социалноосигурителните схеми, отпускани по местожителство.

Единствено продължителността не може да се разглежда като определящ елемент на понятието за пребиваване според Съда на ЕС и последният период на пребиваване не служи за доминиращ критерий, който да установява или да оборва извод за обичайното пребиваване на жалбоподателя в съответната страна.

Като допълнителен критерий в чл.11, §2 от Регламент (ЕО) № 987/2009 е посочено че, когато съобразяването на различните критерии, основаващи се на приложимите факти, посочени в параграф 1, не води до постигане на съгласие между съответните институции, намерението на лицето, което произтича от тези факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето, се приемат за решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице. Ако държавата по последна заетост се явява и държава по пребиваване по време на същата тази заетост и другата държава потвърди това обстоятелство, то намерението на лицето за установяване не представлява фактор, въз основа на който да се определя пребиваването. Прилагането на критерия "намерение на лицето" се обуславя след невъзможност едната институция да определи еднозначно държавата по пребиваване по време на последната заетост и наличието на разногласие в становищата на институциите на двете държави, като регламентите обвързват държавата по пребиваване именно с периода на последната заетост.

В синхрон с горното административният орган е изпълнил задължението си по чл.35 АПК и е издал акта след изясняване на фактите и обстоятелствата от значение за случая и обсъждане на дадените обяснения и възражения, както е спазил принципите за служебното начало и за събиране на доказателства залегнали в нормите на чл.9 АПК и чл.36 АПК, поради което възражението в обратна насока е неоснователно.

При това е изискана информация от компетентните институции, като вследствие на получените отговори се констатира, че според структуриран електронен документ СЕД U017 осигурителните периоди на Д. в Германия са от 13.09.2022 г. до 16.02.2024 г., като временните й отсъствия от Германия не ненадвишава общо 6 месеца на година, с което не се нарушава непрекъснатостта на пребиваването му в тази държава, което се потвърждава и от писмо вх.№ 1030-28-78#2/17.03.2025 г. от ГДГП-МВР.

Освен това данните в информационната система на НОИ доказват, че лицето не е осигурявано по българското законодателство, не е извършвало трудова дейност, за която да подлежи на задължително осигуряване по чл.4 и/или чл.4а КСО и до настоящия момент няма принос към системата на социалното осигуряване в Република България.

Последното се потвърждава и от подадената от Д. декларация, относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл.65(2) от Регламент (Е0)№883/2004, където е отразено, че през периода на последната заетост данъците върху доходите са плащани в Германия.

Данните подлежащи на деклариране са обяснени по един и същи начин за различните обстоятелства, поради което след като за някои от тях не е възникнала неяснота и са били вярно декларирани, то няма основание да съществува такава по отношение на други и това да е причина за посочване на неверни обстоятелства.

Същевременно направените в жалбата и в съдебно заседание твърдения в насока обратна на декларираното се явява защитна теза възникнала и подържана след постановения отказ и на база посочените в него мотиви.

Следва да се посочи, че само по себе си декларирането на изгодни за оспорващия обстоятелства е лишено от доказателствена стойност за установяване съществуването на ефективно пребиваване в Република България (вж. в този смисъл решение от 4 юни 2003 г., [D.V.]/Комисията, T-124/01 и T-320/01, EU: T: 2003: 153, параграф 85). Затова и в случая следва да се преценят всички релевантни за определяне на държавата по пребиваване обстоятелства по начините и критериите, посочени в Регламента по прилагане и в Наръчника. Според съда на ЕС (Решение от 25 февруари 1999 г. по дело [R.S.]/Adjudication Officer, C-90/97, Решение от 17 февруари 1977 г. по дело [S.d.P.]/Office national de l'emploi, C-76/76, и Решение от 8 юли 1992 г. по дело [Наименование]/Bundesanstalt fur Arbeit, C-102/91) държава - членка по пребиваване е "държавата, в която съответните лица пребивават обичайно и в която се намира обичайният център на техните интереси" и в този контекст следва при тази оценка да се вземе предвид по-специално положението на семейството на заетото лице, причините, които са го принудили да се премести, продължителността и непрекъснатостта на пребиваване, фактът (когато е уместно), че е на постоянно работно място, и намеренията му, които са видни от всички тези обстоятелства. Обичайният център на интересите трябва да се определя въз основа на фактите, като се отчетат всички обстоятелства, указващи държавата, която лицето действително е избрало като своя държава по пребиваване.

В тази насока доколкото Република България е страната на произход на оспорващия, то е естествено да има близки и родственици, с които да подържа контакти, но това обстоятелство не може да се определи като значително по смисъла, който се влага в това понятие и в цитираната практика на СЕС.

Освен това декларираното впоследствие намерение за установяване трайно в Република България, следва при преценката на релевантните обстоятелства, касаещи определяне на държавата-членка по пребиваване на лицето да се извежда от обективни обстоятелства. Т.е. намерението на съответното лице трябва да се преценява въз основа на всички обстоятелства, от които произтича и трябва да бъде подкрепено от фактически доказателства, установяващи обективни факти и обстоятелства, каквито не са налице.

Различни изводи не могат да се направят от показанията на разпитания свидетел, според които за въпросния период Д. трайно и основно е живеела, пребивавала и работила в Германия, докато в България се е връщал няколко пъти в годината при възможност свързана с празници или други обстоятелства. Същевременно твърденията за правения ремонт на къщата не се потвърждават от други доказателства, като документи за собственост, за да се установи, че са изградени присъщите с държавата на трайно пребиваване връзки и отношения.

Поради тяхната неотносимост, доводи в различна насока не могат да обосноват нито доказателства за трудова дейност, осигурителен стаж и доход при пенсиониране, които са извън разглеждания период, нито документи за закупуване на електроуреди.

Ето защо в настоящия случая от наличните доказателства приложени към относимата правна уредба не се установява К. Д. да е доказала по разгледаните по-горе критерии Република България да е държавата на пребиваване към момента на последната й заетост, за да се приложи изключението по чл.65, §2 от Регламента и да се приеми, че компетентна да се произнесе по отпускане на парично обезщетение за безработица е българската осигурителна институция.

Като е взел предвид както наличните данни в т.ч. декларираните от заявителя обстоятелства, така и допълнително събраната информация и ги е преценил в тяхната взаимовръзка, административният орган, въз основа на приложимите критерии, е достигнал до обоснования и законосъобразен извод, че центъра на жизнените интереси на оспорващия към момента на последната му трудова заетост е бил Германия, докато връзките му със страната на произход са били инцидентни, поради което не може да се приеме че в разглеждания период България е била страната на пребиваване и център на жизнените му интереси.

Поради това приложима в случая е разпоредбата на чл.11, § 3, буква "а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социална сигурност, че спрямо лице, осъществяващо дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една държава-членка се прилага законодателството на тази държава-членка.

Ето защо и доколкото релевантния осигурителен период на осигурена заетост от 13.09.2022 г. до 16.02.2024 г. е по законодателството на Германия, то същото следва да се прилага и по отношение на системата за социална сигурност, поради което НОИ не е компетентна институция, която да отпусне исканото обезщетение за безработица.

В разглежданата хипотеза наличните доказателства приложени към относимата правна уредба не установяват по разгледаните по-горе критерии Република България да е държавата на пребиваване към момента на последната заетост на оспорващия, за да се приложи изключението по чл.65, §2 от Регламента и да се приеми, че компетентна да се произнесе по отпускане на парично обезщетение за безработица е българската осигурителна институция.

Предвид посоченото Решение №2153-28-59/19.09.2025 г. на Директора на ТП на НОИ-Ямбол, с което е оставена без уважение жалба с вх.№1012-28-106/26.08.2025 г. на К. Г. Д. от [населено място], [улица] против Разпореждане №281-03-26-3/08.08.2025 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ-Ямбол, с което на основание чл.54ж, ал.1 от Кодекса за социално осигуряване (КСО) и във връзка с чл.11, §3, буква „а“ и чл.65, §2 от Регламент (Е0)883/2004 на К. Г. Д. е отказано отпускането на парично обезщетение за безработица по чл.54а от КСО е валидно, като издадена от надлежен орган, в кръга на неговите правомощия, при наличието на дължимите материално-правните предпоставки и без да са налице нарушения на процесуалните норми, поради което съдът счита, че жалбата е неоснователна и като такава следва да се отхвърли.

При този изход на делото и с оглед направеното искане жалбоподателят на основание чл.144 АПК във връзка с чл.78, ал.8 ГПК, чл.37 ЗПП и чл.24 от Наредба за заплащането на правната помощ следва да заплати на ответната страна направените по делото разноски за юрисконсулско възнаграждение в размер на 100 лева, като съответно се отхвърли искането на оспорващия да му се присъдят направените пред настоящата инстанция разноски.

Водим от горното, Я А С

 

РЕШИ:

 

ОТХВЪРЛЯ като неоснователна жалбата на К. Г. Д. от [населено място], [община], [област], [улица], чрез адв.Р. А. от АК-[населено място], адрес [населено място], [улица], [етаж, офис] против Решение №2153-28-59/19.09.2025 г. на Директора на ТП на НОИ-Ямбол, с което е оставена без уважение жалба с вх.№1012-28-106/26.08.2025 г. на К. Г. Д. от [населено място], [улица] против Разпореждане №281-03-26-3/08.08.2025 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ-Ямбол, с което на основание чл.54ж, ал.1 от Кодекса за социално осигуряване (КСО) и във връзка с чл.11, §3, буква „а“ и чл.65, §2 от Регламент (Е0)883/2004 на К. Г. Д. е отказано отпускането на парично обезщетение за безработица по чл.54а от КСО.

ОСЪЖДА К. Г. Д. от [населено място], [община], [област], [улица] да заплати на ТП на НОИ–Ямбол направените по делото разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 (сто) лева.

ОТХВЪРЛЯ искането на К. Г. Д. от [населено място], [община], [област], [улица], чрез адв.Р. А. от АК-[населено място], адрес [населено място], [улица], [етаж, офис] да й бъдат присъдени направените по делото разноски.

Решението на основание чл.119 КСО не подлежи на касационно обжалване.

На основание чл.138, ал.3 АПК решението да се съобщи на страните чрез изпращане на преписи по реда на чл.137 АПК.